Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (4)

Глава 3
Нанагорнището

Рик Банер въртеше ожесточено педалите по нанагорнището, което водеше към рифа. Големи капки пот бомбардираха блузата му, отронвайки се от набръчканото му от усилие чело. Той обаче нямаше никакво намерение да смени скоростта на веригата. Карането на по-ниска предавка е момичешка работа. При такова положение щеше да е по-добре да върви пеша.

Усещаше как прасците му започнаха да горят, но знаеше, че това е здравословен огън, който заздравява мускулите. Баща му винаги казваше, че в живота не му трябва нищо друго освен мускули и бели дробове. А той беше човек, обиколил с велосипед цяла Англия, от Килмор Коув до остров Скай в Шотландия, и обратно. И, разбира се, неговото колело нямаше скорости като модерните планински велосипеди, имаше само педали и толкоз.

И така, стискайки зъби, Рик продължи да натиска с пълна сила педалите, като очакваше момента, в който изведнъж пред очите му щеше да изникне стърчащата куличка на Вила Арго.

Само при мисълта колко години беше мечтал да влезе в тази къща, силите му се умножаваха. В миналото беше прекарвал цели дни да я гледа през бинокъла на баща си от прозореца на дома им или от плажа, а когато отливът откриваше метри и метри покрита с водорасли земя, Рик дръзваше да навлезе много по-навътре заради изкушението да наблюдава вилата от нов ъгъл.

Ах, Вила Арго! Старата Госпожа, седнала на върха на белия риф на Килмор Коув, покрита със сол скала, която моряците наричаха Салтън Клиф, или Соления риф. Колко истории беше чувал за тази къща, за тази скала и за ексцентричния й собственик Юлисес Мур, който беше живял в нея четирийсет години! И колко малко превъртания на педалите му оставаха, за да стигне до нея!

Рик се изправи на колелото и атакува последните завои с дълги и мощни движения.

Считаше се за кротко и спокойно момче, неробуващо на голяма част от маниите, които почти всички негови съученици смятаха за жизненоважни. Никога не беше имал компютър, ако трябва да споменем поне една от тях. Но преди няколко дни в училище, когато мис Стела представи Джейсън и Джулия на единствения в Килмор Коув клас, Рик буквално пощуря от радост.

„Какъв късмет!“ — беше си помислил той. Две деца с една година по-малки от него, които изобщо не познаваха селото и току-що се бяха преместили във вилата на неговите мечти… Смъртта на стария Юлисес и пристигането на близнаците му бяха отворили нова и невероятна възможност: най-накрая да посети Вила Арго.

Докато въртеше педалите, Рик долови някаква заплаха, витаеща във въздуха. Един автомобил бързо се приближаваше зад гърба му. Даде си сметка, че се намира точно по средата на шосето, но не му остана време дори да се отмести. Застигна го гневното изсвирване на клаксон и той зави рязко наляво, загубвайки напълно контрол над велосипеда си.

С крайчеца на окото си забеляза хромираната каросерия да профучава на няколко инча от задната му гума, след което се търкулна в тревата с краката нагоре.

Рик се освободи от рамката на колелото, вдигайки я над себе си с ядосано движение. След това, все така яростен, се изкачи на шосето и вдигна юмрука си по посока на онзи пътен разбойник.

— По дяволите, гледай къде караш! — извика му той.

Като да го бяха чули, автомобилът наби пронизителни спирачки и се закова от едната страна на пътя. Беше една от онези огромни коли с черни стъкла, които обикновено се виждат в гангстерските филми.

Рик преглътна и набързо прецени в какво състояние се намира велосипедът му. Стори му се, че няма нищо счупено по него. Сграбчи кормилото и повдигна колелото си.

— Много съжалявам! — възкликна в този момент един женски глас, идващ от колата. — Пострада ли?

Някаква ръка, облечена във фина оранжева ръкавица, върху която проблясваха гривни, се подаде от задното прозорче на колата, правейки му знак да се приближи.

— Съжалявам, моето момченце… — продължи гласът. — Всичко наред ли е?

Рик пропусна покрай ушите си „момченцето“ и се приближи дотолкова, колкото да може да надникне скришом в купето на автомобила. Видя два дълги женски крака, водопад от червени коси, тежка диамантено-изумрудена огърлица и поглед, обграден от мигли, които изглеждаха безкрайни. После усети, че го обгръща сладък облак от аромат.

— Трябва да ми простиш… — прошепна му жената. — Но понякога Манфред си въобразява, че все още е на рали. Не е ли така, Манфред? Не смяташ ли, че може би това е моментът да се извиниш на нашия млад приятел?

Вратата на шофьора се открехна, за да може Манфред да слезе. Беше нисък и дебел младеж, с бандитска физиономия, която се подаваше от елегантния му раиран сиво-черен костюм. Той сковано се поклони, предъвквайки няколко неразбираеми извинения, които прозвучаха на Рик като: „Още първия път, когато те срещна насаме, си мъртъв“.

— Много добре, Манфред… — похвали го Мис Омайващ Парфюм от задната седалка. — Хайде, връщай се на волана. Отново хиляди извинения, любов моя…

Оранжевата ръкавица му помаха с някакво движение, което наподобяваше милувка. След това прозорчето се затвори, Манфред включи на скорост и колата потегли с бясна скорост.

„По дяволите — изръмжа Рик преди да се реши да яхне седалката, — позволи си да ме нарече «любов моя».“

Когато пътят стана равен, Рик засили колелото си и профуча през входната врата на Вила Арго. В парка, изпъстрен с величествени дървета, с току-що поникнали цветя и с пътечки между тях, бяха разпръснати градинските инструменти на Нестор, които изглеждаха изоставени по средата на работата. Рик зърна в двора пред къщата, паркиран напряко, черният автомобил, който за малко щеше да го отнесе.

Изведнъж усети, че устата му пресъхна, защото видя, че Мис Оранжеви Ръкавици стоеше права пред градинаря на Вила Арго и трескаво жестикулираше, сякаш водеше яростна дискусия с него. Обратно на нея, Нестор стоеше безучастен и се задоволяваше само с поклащане на глава, все едно да се извини за нещо, което не зависеше от него.

Рик стъпи с единия крак на земята и остана така да ги гледа. В края на разговора жената с пламтящите червени коси насочи показалеца на дясната си ръка към градинаря и възкликна безапелационно:

— Ще видим тази работа!

След това се качи в колата и тресна вратата. Манфред запали двигателя, направи кратка маневра, от която навсякъде се разхвърча чакъл, и откара твърде силно разгневената собственичка на возилото далеч оттам.

— Очаквай скоро новини от мен! — изкрещя отново Мис Червена Фурия, профучавайки покрай велосипеда на Рик.

Последният изгледа как колата се отдалечава, след това направи финалните си две завъртания на педалите и стигна до двора. Нестор ядосано връщаше на мястото му чакъла, който беше излетял чак на тротоара.

— Доста решителна госпожа, а? — започна Рик, като се доближи на няколко крачки от него.

Нестор го изгледа, като че ли искаше да го изпепели с поглед, но след това, изглежда, го позна и му се усмихна насилено:

— Обливия Нютон ли? Зарежи я, момче, по-добре ще е! — каза му той, после въздъхна дълбоко и напълно се успокои: — Ти трябва да си Рик Банер? — попита. — Знам, че децата те чакат. Някъде вътре са, мисля…

Рик хвърли боязлив поглед към входа на Вила Арго.

— Не ти ли се случва понякога да слизаш от тази седалка? — сгълча го Нестор, като видя, че Рик не се решаваше да прекрачи. — Ако искаш да се срещнеш с близнаците, влез оттук и ги повикай.

След това закуцука раздразнено и започна да разглежда браздите, които автомобилните гуми бяха оставили върху входната алея.

— Окей, благодаря — отвърна му Рик.

Слезе от колелото, подпря го на стойката и се изкачи по стъпалата, които за пръв път щяха да го отведат вътре в къщата. След миг обаче велосипедът му падна на земята с обезпокоителен дрънчащ трясък. Той подскочи и се върна назад.

Едва сега забеляза, че стойката се беше изкривила при падането му в канавката. Изпуфтя и подпря колелото си на стената.

Искаше му се да каже на градинаря, че вече и той имаше добър мотив да е разярен на Обливия Нютон, но накъдето и да се оглеждаше, от Нестор нямаше и следа.

— Куц, но бърз… — промърмори на себе си.

И този път влезе.