Белва Плейн
Платно на живота (20)

20.

2-и юни 1944 г.

Защо аз, Ханк Рот, започнах този дневник, защо го поддържам? Записвам неща, които вероятно няма да искам някой да прочете, когато се върна вкъщи. Накрая сигурно ще го захвърля. Пол винаги повтаря, че не иска да си спомня за неговата война и е повече от сигурно, че и аз няма да искам да си спомням за тази. Може би просто имам нужда да запълня с нещо това мъчително изчакване — единственото, което вършим тук. Чувства се обаче, че дебаркирането наближава.

Опитвам се да си представя как ще пресечем канала. Тук нещата са наистина ужасяващи — особено в Лондон. Едва ли някога ще съумея да опиша нощта, в която срещнах онова момиче… нощта на нападението на ятото от хиляда самолета… Тогава изтичахме до навеса в градината й (или двора, както го наричаме ние, американците) и престояхме там със запушени уши часове наред. Страховити трясъци — сякаш товарен влак преминаваше през всекидневната. Държахме се мълчаливо за ръце, прекалено ужасени, за да разговаряме. Беше мило момиче. Едва бях започнал да я опознавам… Изпълзяхме навън, когато всичко затихна. Не бяха улучили нейната къща, но съседната бе унищожена и спасителен отряд подреждаше труповете на тротоара…

Възможно ли е да е още по-зле във Франция?

 

 

10-и юни 1944 г.

Вече сме тук. Шести беше денят, който ще влезе в историята като деня на битката при Аломатокс^[1], за която баба ми така обичаше да разказва.

Докато пресичахме канала, много войници бяха поразени от морска болест и голяма част от тях загинаха. Но дори и да бяха на себе си, едва ли щяха да се спасят от картечния огън, който бълваха хълмовете около плажната ивица. Много дори не стигнаха до нея, бяха простреляни още докато газеха водата към брега…

Но аз стигнах до него незасегнат. Сега съм в някакво селце, където разпънахме палатка. Чист късмет. Засега…

 

 

16-и юни 1944 г.

На път сме към Шербург, който все още е далеч от Париж. Срещнах първите немци: много млади момчета, някои едва навършили петнайсет години, всички изплашени до смърт. Жалка картина. Бедните деца.

Всички трябва да видят как се взривяват танкове и хора се премазват до кървава каша… Всички трябва да усетят вонята и да видят овъглените стволове на дърветата… мъртвите стени на къщите… конските трупове по пътищата…

О, благодарен съм на бога, че съм лекар и не се налага да убивам! Спомням си, Пол каза веднъж за измамната сигурност, с която обикновено живее човек: сигурност, че не може да убива… А в един момент с изненада открива, че го върши, и то добре, когато се наложи! Може да е прав. Радвам се, че никога няма да имам възможността да разкривам подобни страшни истини за себе си…

 

 

2-и юли 1944 г.

През последните две седмици нямах време да драсна дори един ред. Придвижваме се бавно напред всеки ден. Организираме низ от болници с по триста или четиристотин легла в тила на нашите войски: придвижваме се заедно с тях и веднага разпъваме палатките си. Господ да ни е на помощ, имаме нужда от всяко легло!

Винаги когато изпращаме войници в дълбокия тил за ампутация, се опитвам да надникна в мислите им. Бедни младежи, проснати безпомощно на носилките с ужасното знание за предстоящото им осакатяване за цял живот… Не бе възможно да не го знаят… И мисля за татко…

От нас се очаква да работим на смени по дванайсет часа: много дълги смени, особено като се вземе предвид какво вършим през тези часове… Няма база за сравнение със смените в цивилна болница! Има толкова много ранени, че често ми се налага да работя цяло денонощие без минутка сън… Какви невероятни ресурси трябва да има човешкият организъм! Често съм се питал как е възможно да се държа на крака и да запазя мисълта си ясна след часове безсъние и страхотно натоварване. Изглежда, и тук важи правилото на Пол: „Когато трябва — вършиш го.“

Увеличи се и броят на пленниците, някои от тях висши нацистки офицери, есесовци и други. Много се различават от бедните деца, редовите войници. Продължават да бъдат невероятно нагли и да говорят за победа. Признавам, че ги мразя. Мразя ги с изненадваща дори за мен сила! Отнасяме се добре с тях, разбира се: преливаме им кръв, даваме им антибиотици, полагаме всички нужни грижи — но след нашите хора!

 

 

10-и юли 1944 г.

Мисля много за Пол. Тази нощ дори го сънувах. Бяхме в някаква кола и отивахме в Ню Хемпшир след убийството на Бен. Пол бе мил и внимателен, както винаги, знаеше точно какво и колко да каже, беше много деликатен… Събудих се и се замислих за нещата, които ни отдалечиха след толкова много години на близост: години, в които плувахме заедно, играехме тенис и купихме първия ми костюм…

Бях побеснял срещу него заради майка ми! И все пак моя работа ли беше да го съдя? Той ми отрече подобно право. Нито той, нито тя някога са ме осъждали за моите действия… Животът и нещата тук, на които съм свидетел, сякаш ме накараха да мисля по нов начин… Или може би дори още преди да тръгна, бях вече започнал да възприемам света по друг начин. Спомням си споровете за войната и презрението на Пол към Оксфордската клетва. Нахвърлях се срещу него тогава, но всъщност много рано разбрах, че е прав.

Съжалявам, че не му го казах в деня на изпращането ми. Но когато човек се държи студено към някой друг толкова дълго, не е лесно да протегнеш ръка — да прекрачиш пропастта… Също като писмо, останало без отговор: отлагаш го ден след ден, докато разбираш, че си закъснял прекалено и го захвърляш…

 

 

29-и юли 1944 г.

Продължаваме бавно да се придвижваме напред. Сега виждаме много малко немски самолети. Носи се слух, че не им достига гориво. Питам се дали е истина. Важното е, че се приближаваме към Париж.

 

 

„Куин Елизабет“, прекалено бърз параход за конвой, пресичаше Атлантическия океан на зигзаг. Този път пресичането на океана бе много различно: на палубата имаше петнайсет хиляди души. Пол очакваше да живее в непрекъснато напрежение пред евентуално торпилиране, но бе неочаквано и за самия себе си спокоен: разхождаше се, четеше, а понякога играеше на дама.

Лондон беше почти непознаваем: полускрит зад торби с пясък, изровен от бомбени ями и пълен с чужди униформи. На вечеря с английски приятели в затъмнена стая той чу за пръв път за новия вид въздушна заплаха: безпилотни самолети, пълни с експлозиви. Ето го предвестника на бъдещето — също както самотният биплан, появил се през миналата война, бе предвестник на смъртта, която се сипеше от небето през сегашната война. Перспективата бе толкова страховита, че той предпочете да не споделя разсъжденията си с никого.

Направи няколко безуспешни опита да намери Ханк, чиято военна част се намираше някъде на юг и без съмнение се подготвяше за дебаркирането на континента. Една вечер той престоя с часове на Шейкспиър Клиф близо до Дувър и проследи връщането от Германия на вълни от американски бомбардировачи, които веднага бяха замествани от вълна след вълна английски бомбардировачи. Разбра, че Големият ден наближава, че всъщност се намират в навечерието на дебаркирането.

Оказа се прав. Седмица след като съюзниците под командата на Айзенхауер стъпиха на Нормандския бряг, Пол и групата от наблюдатели, към която принадлежеше, пресякоха канала. Тогава още не знаеше, че фактически следва Ханк по петите през Шербург към Париж.

Нямаше никакви съмнения за огромното значение на въздушните сили. Пол правеше обширни записки, задаваше въпроси и се подготвяше за подробните наблюдения, които му предстоеше да извършва, докато следваше армията при настъплението й през континента. Към технически изпипаните точни доклади, написани набързо със стегнат, сбит почерк, той често прибавяше личните си емоционални наблюдения, които, разбира се, щеше да заличи, преди да ги връчи.

Пишеше за неща, които искаше да запамети, настроения, чувства… описваше емоционалната атмосфера на събитията, както и отделни случки. Писа за Втора френска бронирана дивизия, която — отново на родна земя! — мина триумфално край кордони от разплакани, възторжени хора от села и градове на път за Париж… Описа вълнообразните поля на Нормандия, наливащата златно зърно пшеница и порозовяващите ябълки… Писа със страх за Париж, спомняйки си Ротердам и Варшава, обезкървена и превърната на пепел…

Една августовска вечер опънаха палатки в изоставена овощна градина. Сутринта Пол бе събуден от внезапно раздвижване и шум. Оказа се, че човек от Съпротивата бе успял да премине през немската фронтова линия със съобщение за Айзенхауер. Беше дошъл да се моли за Париж. Убедени от Патън^[2], съюзниците смятаха да минат край френската столица на път за Германия. Отчаяният вестоносец им съобщи, че в Париж вече е избухнало въстание и французите стрелят по немските войски и барикадират улиците. Целият град, този каменен шедьовър на изкуството, бе на прага на разрушението…

Денят мина в очакване на решение от щаба: Патън се противеше — искаше да спести бензин за танковете си. Пол мислеше за Париж и мълчаливо се молеше. Към следобеда на следващия ден най-сетне пристигна нареждане от хората на Айзенхауер: той бе решил да спаси най-красивия град в света. Войските се обърнаха на север и влязоха в града на втория ден, след като смазаха последните опити за съпротива от страна на немците.

 

 

Пол вървеше пеша. Можеше да скочи във всяко военно возило, но искаше да върви. Най-сетне бе разбрал къде е военната част на Ханк.

Градът лежеше под хладната синя коприна на небето. Лек ветрец подръпваше плътните сенници по булевардите. Тук-там имаше признаци на нормален живот: деца пускаха лодчици в изкуственото езеро в Тюйлери, мъже клечаха по брега на Сена край въдиците си. Немските надписи бяха унищожени, а барикадите — разчистени.

Все още не бе дошъл на себе си от чудото на изминалия вече ден — а и едва ли някога щеше да се съвземе! Нима бе възможно да забрави неописуемия възторг, с който парижани посрещнаха американската армия! Цветя, знамена, радостни викове и сълзи на фона на биещи камбани — ароматът и песента на величествения пир на свободата!

Беше присъствал на суматохата пред хотела, където генерал фон Колтиц беше пленен пред сложената за обяд маса. Видя го да излиза с вдигнати ръце и стана свидетел на отвеждането на редиците пленени немски офицери. И си спомни за наперчените младоци в кафяви ризи в оня далечен ден, когато ги видя за пръв път… в ушите му пак закряка гласът на фон Медлер, разискващ облагородителната сила на войната… отново се върна на празнично подредената маса на Леа и наглата усмивка на Донъл от срещуположния й край… внезапната тишина… насочените към него погледи… Застанал на парижкия тротоар, той неволно стисна ръце в юмруци в джобовете си, докато паметта му методично разгъваше един след друг спомените му…

Не всичко беше само вино и рози. На отделни места продължаваха да се водят ожесточени престрелки, немците още държаха части от града, добре въоръжени с гранати и куршуми срещу бронирани коли. Беше видял убит немец, проснат сред улицата: обикновен войник, много млад… Спря се за миг над него, вгледа се в лицето му, но то не му проговори. Кой знае — може би беше отричал режима, за който бе принуден да се сражава. Но дори и да беше негов поддръжник, не бе ли редно човек да изпита жал? Толкова млад и така заблуден! Младите се манипулират толкова лесно — стига достатъчно рано да впиеш отровно жило в тях! Пол потръпна и продължи пътя си.

Пристигна пред командния пост в ранния следобед и едва не се сблъска с Ханк, който излизаше.

— Откакто ми писаха, че си тръгнал насам, почти непрекъснато мисля за тебе, Пол. Истинско чудо е, че се срещнахме!

— Не съвсем. Открих адреса ти и те следвам с около два дни закъснение от доста дълго време. В пълна безопасност — добави той тъжно. — Около мен няма нищо героично.

— Но е имало през миналата война — успокои го Ханк. Двамата замълчаха, неловко изправени един срещу друг под слънчевите лъчи. После Ханк добави: — Бях много суров към тебе, Пол. Съжалявам.

— Е, не чак толкова много — побърза да отговори Пол, но вътрешно бе разлюлян от силата на чувствата, които внезапно се запреплитаха и завъртяха в бесен хоровод. — Ти винаги си имал добри маниери.

— Не съм особено сигурен. А в мислите си бях дори още по-жесток към теб.

— Е… — пое дъх Пол.

— Не, остави ме да довърша. Длъжен съм и към двама ни да заявя, че ти се оказа прав в много отношения. Не изключвам и случая с майка ми… — завърши той.

Пол отклони поглед от смутеното изчервено лице на младия човек. Но не успя да постави под контрол бушуващите у него чувства. Те преляха и той импулсивно прегърна Ханк.

— Всичко е наред, Ханк, всичко е наред.

Моментът отмина и двамата се разсмяха.

— По дяволите! — извика Ханк. — Изглеждаш чудесно! Как си? Как са другите вкъщи?

— Всички бяха добре, когато ги чух и видях за последен път. Прекарват времето си в очакване на писмата ти. Майка ти е много заета с работата си, Мег завърши, а Хени си е все същата.

— Какви са плановете ти по-нататък?

— Изглежда, ще ви следваме до Германия. Бих желал да имаш малко повече свободно време, за да поседим и поговорим някъде за час поне…

— Разполагам с остатъка от деня, имам разрешение.

— Какъв късмет! Ще вечеряме заедно. Ще ти напиша адреса на хотела, където сме отседнали. Не е много далеч оттук. Ще можеш ли да дойдеш към шест часа?

— Естествено. Забравил съм вкуса на истинската храна… До шест!

 

 

Парижани обсипваха с подаръци всеки срещнат в американска униформа: някаква жена даде на Ханк торбичка праскови. Той стоеше на тротоара, поемаше слънчевата светлина, която се сипеше върху него, и ядеше една от тях, леко наведен напред, за да не се накапе от сладкия й сок. В другата ръка държеше писмо от майка си, което бе взел от пощата след срещата с Пол. Четеше го за трети пъти и у него кипеше невероятно щастие… Взе още една праскова и я захапа, наслаждавайки се на празничното чувство на вътрешна хармония и лекота.

Край него мина девойка на колело.

— Хей! — извика му тя. — Тези праскови са като златни топки. Всичките ли ще изядеш?

— Не, разбира се! Вземи една. Вземи всички останали.

— О, ти говориш френски? За пръв път срещам американец, който говори френски!

— Учих го в училище — обясни той. В онова скъпо частно училище, срещу което възразяваше навремето Дан. — Къде отиваш? — запита я, за да избегне неловката пауза.

— Вкъщи. Искаш ли да дойдеш с мен?

Бе облечена в чиста памучна рокля на цветчета. Вятърът развяваше дългата й гъста руса коса.

— Прекрасно — отвърна той. — Защо не?

— Сядай тогава отзад. Още не мога да повярвам, че войната свърши.

— Не и за мен. Аз отивам в Берлин, а дотам има още много път.

— Колко съм глупава! Съжалявам… Как се казваш?

— Хенри. Наричат ме Ханк.

— Ханк. Звучи някак смешно. А аз съм Антоанет. Наричат ме Тони.

— Измори ли се? Нека аз да карам.

— Не. Свикнала съм. Предполагам, че се чудиш защо попитах за прасковите. За нас плодовете са истинско събитие. За да ги наберем, трябва да въртим педалите до някое село. Когато те видях да ядеш така сладко, устата ми се напълни със слюнки…

Носеха се през спокоен район по мрежа от широки улици сред дървета и елегантни къщи, които излъчваха характерния финес на архитектурните стилове от миналото. Те бяха романтично стари с високи прозорци и сандъчета за цветя пред тях.

— Намираме се близо до Болонския лес. Там е чудесно за разходка… Слизаме тук.

Той последва момичето, изкачи след нея предните стъпала и влезе в хладния коридор с широка, покрита с килим стълба. Минаха край стаи е много огледала, мраморни камини и покрити с дамаска стени, качваха се все по-нагоре и нагоре, докато най-сетне тя се спря пред някаква врата, отключи я и двамата влязоха в малка таванска стая, чиста и бедно мебелирана. В нея имаше само легло е добре опънато одеяло върху него, маса, няколко стола, кухненски бюфет и електрическа скара.

— Тук живея — обясни тя. — Изглеждаш озадачен.

— А, не… — започна той.

— О, признай: помисли, че цялата къща е моя, нали?

— Не знаех, аз…

Тя се засмя.

— Този квартал е един от най-богатите в Париж. Имай предвид, че едва ли някъде другаде има повече немци и френски колаборационисти, отколкото в него. Тук съм, защото съпругът на собственичката беше в Лондон с Де Гол, тя имаше нужда от пари и беше принудена да дава стаи под наем. Тази е била стаята на прислужницата.

— Много хубава стая.

— А ти си много мил човек. Искаш ли малко вино?

— Да, благодаря.

— Към него ще ти предложа хляб и сирене.

Ханк се сети, че в джоба си има един портокал и й го даде.

Тя го помириса с удоволствие.

— Какъв аромат! Не съм яла портокал от четири години! — Залови се да го бели. Имаше красиви пръсти без пръстен — следователно не беше семейна. — Интересува те тази снимка? Годеникът ми. Пленник в Германия. — Ханк замълча: какво можеше да каже? — О, господи, как ги мразя само! — извика внезапно тя и в стаята отекна леко дрезгавият й глас. — Кой знае какво му правят… А и тук беше истински ужас! Когато хващаха някого след полунощ тук — в родния му град! — в много случаи го застрелваха на място. Живяхме почти без газ, без електричество. Горяхме вестници, за да се стоплим! И бяхме така страшно, унизително гладни… Отглеждахме кокошки по покривите си с надеждата за някое яйце от време на време, а колаборационистите се хранеха в най-добрите ресторанти. Мразя ги почти колкото мразя и немците… — Ханк се вслушваше в мелодията на думите, без да ги разбира напълно, запленен от странния й глас, размекнат от следобедната топлина. Бе обзет от усещане за нереалност: какво неразбираемо подреждане на звездите го отпрати в този момент в тази страна — в този град — в тази стая?… — … Чувахме писъците от сградата на Гестапо… Авеню Фош… Налагаше се да минавам край него на път за работа. Ужас. Нещастниците, които влачеха там… Депортираха ги в Германия от товарната гара близо до складовете. В началото бяха само евреи, а след това — който им падне…

— Аз съм евреин — обади се Ханк.

— А аз съм католичка. Какво от това? Всички се молим на бога. — Тя кимна към снимката. — Моля се за него всеки божи ден. Можеш ли да си представиш: ако не беше тази снимка, щях да забравя как изглежда. Не съм го виждала от пет години.

— Пет години… — повтори Ханк и я погледна съчувствено.

— Да… И му бях вярна… Но толкова много време…

„Млада е, вероятно около двайсет и три годишна“ — предположи Ханк. Тя седна на леглото и се облегна на ослепителнобелите възглавници. В очите й разчете странна смесица от чистота и откровено желание. И той можеше да каже същото: откакто напусна Лондон, бе живял седмица след седмица само сред смразяващата сърцето миризма на кръв и смърт.

Ханк се усмихна и се премести на леглото. Роклята й бе с копчета и кукички отпред по цялата й дължина. Четири ръце бързо освободиха копчетата и тя се плъзна на пода, последваха я двете късчета коприна, чифт дървени обувки изтропаха до леглото… Докато се отпускаше върху свежото моминско тяло и влизаше в нея, му се стори, че улавя сладкия аромат на праскови, зелена трева и лято… Всичко стана простичко и естествено — и приключи бързо.

Когато се изправи, той проследи с удоволствие грациозните й движения, докато връзваше косата си с панделка.

— Имаш ли си момиче в Америка? — запита тя.

— Не.

— Ако имаше, щеше ли да страдаш, ако тя направи, каквото аз току-що направих?

Странен въпрос! И Ханк помисли за майка си и Пол.

— Не — отговори откровено той. — Всичко бе естествено и много хубаво.

— Прав си. Защото аз обичам Андре и станалото между нас няма нищо общо с чувствата ми към него. Поглеждаш часовника си. Трябва да тръгваш, така ли?

— Да, имам среща в шест часа.

— Спомняш ли си как дойдохме дотук?

— Няма страшно. Аз се ориентирам добре.

— Тръгвай тогава.

Големият град беше много тих. Цветът на небето на запад му напомни нежния розов нюанс на мидена черупка, а над главата му се простираше леко замъглена лятна синева. Докато вървеше към центъра на града, Ханк минаваше от време на време край изгорени останки от танк, обърнат немски джип с разкъсано знамение с пречупен кръст, подигравателно проснато над капака…

Той вървеше между нормални хора без оръжие по нормални улици и у него бавно проникваше онова прекрасно чувство на пълна хармония със света, светли пламъчета заиграха, стоплиха сърцето му… Крачеше, изпълнен със сладостта, която му дари момичето, с радостта от предстоящата среща с Пол, с омаята от младия живот, който пулсираше в него… Неволно затананика.

Когато чу изстрела, погледна слисано нагоре, без да успее да реагира…

Вторият изстрел го блъсна в гърдите с такава сила, че Ханк инстинктивно вкопчи ръце в раната си…

„О, не!… — мислеше той. — Не може да бъде… точно когато… когато всичко беше така хубаво… Аз… Хенри… — Червените букви на името му горяха очите му. — Не, аз… аз… имам толкова много да…“ И падна.

А Пол, който стоеше извън защитеното с торби пясък фоайе на хотела и го чакаше, случайно погледна нагоре и забеляза снайпериста зад парапета. Видя и Ханк, който вървеше, без да осъзнава опасността, скочи и без грижа за личната си безопасност, се втурна към него, крещейки. Усети огъня на болката в рамото си, но продължи да тича… да тича към мястото, където лежеше Ханк… Когато видя смъртта, свлече се на колене пред мъртвото тяло на младия човек и зарида…

 

 

На 29-и август френската армия начело с Де Гол мина триумфално по парижките улици. В тържествения парад се включиха и американците. Без да обръщат внимание на снайперистите, които все още се спотайваха из града, войниците от Двайсет и осма пехотна дивизия маршируваха бодро под искрящата слънчева светлина между гордо развети знамена и много цветя.

Пол стоеше сред радостните хора на тротоара. Болката в превързаното му рамо бледнееше пред мъката в сърцето му… Момчетата отиваха към Германия без Ханк Рот…

— Но аз ще остана с тях — каза той на глас.

Лекарят настояваше да се върне вкъщи, но той отказа. Не беше готов. Не знаеше дали някога ще усети готовност за връщане… Ще остане тук до края и след него дори…

 

 

Трагичната новина завари Шърмънови на вечеря. Хени също беше с тях и тримата седяха на масата и говореха за незначителни неща, когато звънецът иззвъня. Прислужницата се върна от входната врата с разтревожено лице:

— Телеграма. Трябва да се подпише някой от семейството.

Бил Шърмън веднага се изправи. По-късно жените твърдяха, че още в тази минута били разбрали за какво става въпрос, а не от бавните, колебливи стъпки на Бил нагоре по стълбите минута по-късно, нито от израза на внезапно посивялото му лице.

Той на няколко пъти отвори уста, без да намери сили да промълви и дума пред втренчените в него въпросителни погледи на Леа, Хени и младата прислужница.

Леа скочи и издърпа телеграмата от ръката му. Бил успя да я подхване в мига, в който коленете й се подгънаха и тя се засвлича към пода с нечовешки вик на ужас и болка…

— Не е истина, не го вярвам, не го вярвам!… — крещеше тя.

— О, боже мили, божичко!… Не, бог няма да разреши да се случи… Господи, защо допусна това да стане, защо, Господи, защо, защо?… Не е вярно, казвам ви, не е, не е, не е!…

— Ханк — промълви Хени.

— Неее! — викаше Леа. — Не го вярвай, Хени, лъжа е, лъжа, лъжа, лъжааа!…

— Истина е — пак прошепна Хени. — Истина е. Очаквах го. Също като баща си… Войните ни отнемат мъжете… Да, да…

— И покри лицето си с ръце.

Ужасената млада прислужница зави отчаяно:

— О, господин Шърмън, какво ще правим сега, какво?

Стресната от писъците на Леа, от кухнята дотича и готвачката.

— О, господин Ханк… — зарида и тя, — давах му сладкиши след училище… О, господин Ханк…

— Трябва да извикаме лекар — дойде на себе си Бил. — Жена ми има нужда от помощ… И Хени. — Защото Хени продължаваше да стои безмълвна като каменна статуя, покрила с длани лицето си. — Ще телефонира ли някоя от вас на лекаря?

Страховитите крясъци на Леа смразяваха и улицата…

— Искам да умра! Остави ме да умра, чуваш ли! Остави ме на мираааа! — крещеше тя, риташе и се гърчеше в ръцете му, когато Бил я грабна и я понесе към леглото.

Лекарят й даде голяма доза успокоително и слезе с Бил на долния стаж, където Хени стоеше кротко, отпуснала глава. Бил се приближи до нея и хвана ръката й.

— Не съм искал да те пренебрегвам, но трябваше да се погрижа за Леа. Скъпа Хени, животът не се отнесе добре към тебе през последните няколко години…

— Както и към няколко милиона други… — отвърна тя.

— Никога ли не плачеш? — запита я той тихо.

— Не мога да плача. Не знам защо.

— Ще ви дам приспивателно — обади се лекарят.

— Ще останеш да спиш тук — намеси се Бил. — В стаята през коридора. Така ще можеш да ме повикаш, ако се наложи…

На излизане лекарят погледна Бил със сериозно изражение:

— Колко различно реагират хората на една и съща трагична вест! Възможно е да изглежда странно, но Леа ще я преживее по-леко…

— Тя е по-млада.

— Нямам предвид възрастта. Тя изхвърля ужаса вън от себе си… Не го допуска да остане вътре в нея…

Двамата мъже постояха за момент на прага, вгледани в улицата, където една възрастна двойка разхождаше голям бял пудел, а две момиченца в карирани роклички подскачаха на въже. А от другата страна на океана убиваха човешки същества… Каква лудост!

— Без погребение дори… колкото и фалшива утеха да предлага то… — прошепна Бил. Пълните му със сълзи очи проблясваха в падащия здрач.

— Погребението с утеха — възрази лекарят. — Молитвите, музиката, цветята, приятелите… Разбира се, ще я придружим на религиозните служби в петък вечерта или в събота сутринта.

— Да, разбира се.

— Тя ще може да вземе участие в тях. Утре сутринта ще се посъвземе.

Бил стисна ръката му.

— Благодаря за всичко. Ще се грижа добре за нея. И за Хени — добави той. — Бедната душа…

— Познавам те добре и съм сигурен, че наистина ще се грижиш добре и за двете. Лека нощ, Бил.