Белва Плейн
Платно на живота (10)

10.

Пол отдавна беше придобил навика да разговаря от време на време с равина на еврейската общност, към която се числеше. Този навик бе наследил от баща си, който бе лидер на общността.

Възрастният човек бе изморен. „На същата възраст бе и когато ни ожени“ — помисли си несвързано Пол в една от паузите.

— Как са нещата около теб? Мериан е добре и щастлива, надявам се?

Пол отговори с очакваната усмивка.

— Всичко е наред, благодаря.

Зачуди се дали любезният старец ще се смае, ако узнае истината. Най-вероятно не — бе живял достатъчно дълго, за да разбере, че нещата са рядко такива, каквито изглеждат на повърхността.

— Да — продължи равинът. — Във времена като нашите трябва да пазим по-усърдно любовта и спокойствието вкъщи. Домът е единственото място, което предлага някакъв подслон от бурите. — Той запали лула, духна пламъчето на кибрита и продължи оттам, откъдето бяха спрели. — Онзи негодник в Германия пълни лагерите с невинни. Това е истинска лудост.

— Организирана лудост. Вчера спрях пред едно кино заради новините и видях нацистки парад с факли. Хиляди маршируваха, а други стотици хиляди викаха окуражително отстрани като дрогирани с някакъв наркотик, превръщащ разумните човешки същества в немислещи диваци.

— Ти имаш немски роднини. Поддържаш ли връзки с тях?

— Братовчед ми, Господ да го благослови, е един образован глупак. От години пише, че Хитлер няма да стигне доникъде. А сега, когато, независимо от прогнозите му, Хитлер стигна донякъде, пише, че сведенията са преувеличени, че арестуват главно комунисти и разни размирници, които заслужено изолират от обществото.

— Възможно ли е да няма предвид точно написаното? То да е някакъв вид прикритие?

— Не разбирам.

— Показвам ти копие на телеграма от еврейската общност в Берлин. Те протестират и настояват еврейските организации да престанат да клеветят немското правителство с „лъжливи информации“ и да прекратят бойкота на немските стоки. Като че ли нанасяме незаслужена вреда на Германия и немските граждани, които случайно са евреи.

— Пак не разбирам смисъла, а вие?

— Да, звучи странно. Очевидно им е било казано, че ще бъде по-добре за тях, ако се постараят да прекратят усилията ни да помогнем оттук.

— Карат ни да се чудим каква е най-добрата позиция, която трябва да заемем.

— Понякога си мисля, че нашите усилия са без каквото и да било значение. Бъдещето е черно и колкото по-скоро се измъкнат оттам, толкова по-добре за тях.

— Но къде да отидат? Кой ще ги приеме?

Пак замълчаха. По улицата под тях премина камион с мегафони и изригна предизборни лозунги.

— Ако някой е там, на място — наруши Пол мълчанието след минута, — ще насъбере повече информация и впечатления за един час, отколкото чрез писма и телеграми.

Равинът се вгледа втренчено в него.

— Наистина ли мислиш това, което и аз мисля?

— Може би. Не съм сигурен.

— Ти имаше ужасно преживяване там преди години.

— Още по-сериозна причина да отида сега.

— Не знам какво да кажа, Пол. Ти си изтъкнат член на нашата общност и няма да се изненадам, ако те имат цяло досие за теб. Не смятам, че едно твое евентуално отиване в Германия е безопасно.

И Пол изведнъж се озова отново на оная улица с Йоахим. Джазовата музика пак загърмя в ушите му, тълпи от хора тичаха: мъже със сурови лица и обезумели жени, които внушаваха по-силен страх дори от мъжете… Стори му се, че вижда цветя в ръцете им. А после загърмяха пушките и двамата с Йоахим бяха хванати като в капан в онази тясна уличка…

— А може и да не е така — отговори той. — Всъщност тези дни съм изключително зает с алеята за коли към болницата. Живеем в тежки времена. Хората не са в състояние да спазят поетите ангажименти, а новото крило трябва да бъде завършено. Засега нямам минутка свободно време.

 

 

Но цяла нощ бе неспокоен. Гледаше дълго време сенките по тавана, умът му прескачаше от деня, когато бе срещнал Айрис, към онази сутрин, когато тя бе зачената… Мисълта му се носеше из миналото, като поспираше за миг тук и там — също като стар скитник, събиращ разноцветни хартийки по паркова алея. В един миг беше в къщата на Алфи: там бе прекарал толкова много слънчеви лета с Мериан, която сега лежеше в безпомощна невинност на другото легло. Пред очите му се очертаваше ясно всеки ъгъл от имението на Алфи, тенискортът и басейнът… пътечката през кедровата гора, където беше целунал Мериан за пръв път и бе подпечатал с целувката си брачния им договор…

А когато най-сетне заспа, връхлетя го кошмар. Видя се на зъболекарски стол и настояваше пред зъболекаря да извади всичките му зъби. Но това не бе възможно. „Защо?“ — плачеше той в съня си. А после се озова в къщата на Леа и бе оглушен от писъците на Ханк: кучето му бе прегазено и виеше в агония на улицата, още живо… Събуди се с облекчение.

Виждаше часовника в спалнята, без да е нужно да вдига глава. Беше само шест часът, но въпреки че му се искаше да стане, полежа още малко в леглото от страх да не събуди Мериан. И докато лежеше, вторачил поглед в тавана, в главата му се оформи неочаквана мисъл. Отначало тя го изненада, но постепенно придоби твърди и точни очертания… След около час тя се дооформи като ясно и просто решение: ще купи къща извън града.

Без съмнение идеята се бе зародила от яркия нощен спомен за имението на Алфи. „Но какво значение има защо вземам такова решение? — мислеше той. — Трябва да имам нещо за себе си, една играчка за възрастен, ако човек държи решението му да бъде назовано така. Ще бъде някъде на Лонг Айлънд, близо до брега. Ще си купя платноходка и ще науча Ханк да я управлява. В горещините ще изкарвам Хени и Дан от задушния им апартамент в града…“

Да, трябва да има нещо за себе си, колкото и банално да изглежда то. Не бе достатъчно само да печели пари, да работи за еврейската общност, да се среща с приятели…

„Трябва да имам нещо за себе си“ — повтори той.

Когато градът се събуди напълно и от улицата под тях се понесоха познатите звуци на точиларя на ножове и продавача на стари дрехи, Пол бе готов с плановете за осъществяване на идеята си.

 

 

Намери усамотена стара къща на Лонг Айлънд, недалеч от брега. Не беше голяма: къща, тип Кейп Код^[1], нуждаеща се от голям ремонт. В покупката влизаха още двайсетина декара изкривени от ветровете недорасли борове, покрити с острица поляни, скала с широк отвесен склон и дюни, най-близкият съсед на този полуостров беше фарът, викториански тип кула с червеникавокафява резба под стрехите. До него бе възможно да се стигне по песъчлив път, успореден на брега. Светлината му щеше да бъде утеха през някоя черна като катран нощ по време на лятна буря.

Посредникът на агенцията за продаване на недвижими имоти, силно възрадван от бързото решение на Пол, излезе навън и го остави сам, за да не му даде възможност да се откаже. Пол обиколи малките празни стаи и изкачи стръмното стълбище до две малки спални съвсем под покрива. „Обикновени варосани стени“ — мислеше той. И видя пред леглата парцалени черджета, върху които човек можеше да стъпи сутрин рано без страх, че ще му е студено на краката. Прозорци без пердета, за да се вижда спокойно малкият искрящ плаж, а в другата посока — самотният дъб, сега розовочервен като старо „Бордо“ в бутилка. Без каквито и да било украси, освен няколко картини, рисувани от неуките художници на първите заселници — от типа на онези, които бе видял миналата седмица: възрастен американец от онова време в скована поза и с ръка върху глобуса. Може би ще успее да намери някъде картина на дете, тъмнокосо момиченце с котенце в ръце.

Когато се върна вкъщи и разказа на Мериан за къщата, единственият й коментар беше:

— От обясненията ти разбирам, че е страхотно далеч в ужасяващо самотно място. — А когато той не отрече нито едно от тези възражения, тя добави: — Е, твоя работа. Ти прояви щедрост към мен с къщата във Флорида, честно е на свой ред и ти да купиш нещо за себе си.

Хени, спестовна както винаги, бе предпазлива:

— Не беше ли по-добре да се посъветваш преди покупката с Алфи? В края на краищата той работи цял живот с недвижими имоти.

— Не. Дори и да е безперспективно влагане на средства, не ме е грижа. Искам тази къща — искам точно нея.

Веднага след приключване на сделката ги покани на пикник, за да отпразнуват новата придобивка. Беше слънчев, ветровит ноемврийски ден.

— На брега ще бъде непоносимо студено, ще замръзнем — запротестира Мериан.

Той не очакваше от нея да дойде. Но настоя: знаеше, че тя очаква това.

— Нима не искаш поне да я видиш?

— Нали вече я видях!

Преди няколко седмици бяха ходили с колата дотам. Тя не бе очарована като него, но прояви достатъчно любезност, за да обяви къщата „много сладка“. Бе повече от ясно, че няма никакво намерение да прекарва много време в нея.

— Е, добре тогава. Ще взема Хени, Дан и може би Ханк. Предполагам, че ще се радват да излязат извън града поне за един ден.

— Нямам нищо против, стига да се върнеш навреме за вечеря.

Тръгна рано. Имаше нова кола, рено, която — според Ханк — изглеждаше, като че ли някой й бе сплескал носа. Но новата кола винаги създава празнично чувство и Пол погледна с повишено настроение обещаващото яркосиньо небе. Леа — странно защо не бе споменал, че и тя идва — донесе претъпкана кошница за пикник заедно с дакела, Щрудел Втори. На дванайсет години вече, той все още изглеждаше добре и следваше господарката си по петите. Качиха се на колата и се отправиха към Лонг Айлънд. Леа и Ханк пяха песни, Хени и Дан просто се наслаждаваха на рядкото удоволствие от пътуването извън града. И никой не се оплакваше от нищо.

Дан направи единствената забележка, която би могла да се определи като оплакване.

Пол беше посочил голяма къща, обградена с поляни и оранжерии.

— Принадлежи на мой клиент. Прилича на средно голям Версайски дворец.

— Оранжерии? — заломоти веднага Дан. — За какво?

Пол обясни, че голямата къща се нуждае всеки ден от свежи цветя и не се изненада на възклицанието на Дан:

— Отвратителна демонстрация на богатство! Неморално е!

„Социалист до края!“ — засмя се в себе си Пол.

— Почти пристигнахме — обяви той. Колата подскачаше надолу по отклонението от главния път. — Предупредих ви, че къщата не е в модерен район. И е без оранжерии, Дан.

— Чудесно — обади се Хени.

Той изтегли колата зад къщата. Всички се измъкнаха навън, последваха го до плажа и застанаха мълчаливо един до друг, очаровани от искрящата безбрежност на морето. Нямаше вълни: беше абсолютно тихо, морската шир лежеше, неподвижна и пуста, в краката им — само далеч, почти до линията на хоризонта, се белееше самотно платно.

Пол наруши мълчанието:

— Тук е възможно само да се търсят миди и да се лови риба. Нищо не е променено през последните двеста години… А сега да ви покажа къщата и после ще хапнем на открито, нали?

Беше очаквал одобрението на Хени и Дан главно заради простотата й и липсата на каквито и да било претенции и в нея самата, и в околността. Но коментарът на Леа го изненада:

— Не зная какви са плановете ти, Пол. Но ако тази къща беше моя, само щях да я почистя. Не бих поставила дори пердета на прозорците на горния стаж. Няма кой да гледа в стаите тук, а аз ще искам да гледам света навън.

— Искам да построя малък док и подслон за лодка — обясни той. — Ще те науча да управляваш платноходка, Ханк. Моторните лодки са нищо пред една платноходка. Когато е под платното й, човек наистина се слива с морето.

Леа разопакова кошницата, която се оказа разточително снабдена с подходящи за случая салфетки и покривка, чаши и прибори.

— Донесла съм „pâté“, днес се чувствам французойка — и френски хляб. Пипнете го, още е топъл! Три различни вида сирене: имате избор! А в термоса ще намерите супа.

Тя пъргаво и сръчно извади храната от кошницата и върху покривката се появиха изкусно подредени печено пиле, малки наденички, плодове и кекс.

— О, ако бяхме във франция, щяхме да имаме и вино! Дори и ти би могъл да пийнеш няколко глътки, разредени с вода, Ханк! Но след като сме тук, ние, големите, ще пием кафе, а ти — плодов коктейл.

„Какво удоволствие е само да я гледа човек — помисли, без да иска, Пол, — не е уморена, няма главоболие, яде с апетит: погледни само как изяжда пилешкото до кокала, как изпива портокаловия сок до дъно…“

Когато приключиха с обяда, Хени предложи да помогне при почистването, но Леа не й разреши:

— Не, не. Ханк и Дан искат да се разходят към фара. Тръгвай с тях — имаш нужда от движение на чист въздух.

Тя постави цигара в лакираното си дълго черно цигаре и с въздишка се отпусна назад.

— Прекрасно е тук. — Върху кафявата си пола бе метнала топла вълнена пелерина с винен цвят. Беше се възстановила от скръбта и ужаса, отново бе онази добре позната Леа. — Искам да ти благодаря за добрината ти към Ханк. Отделяш толкова време за него. А това е от голямо значение и за мен.

— Удоволствие е за мен да ви бъда полезен. А и не е трудно.

— Но ти посвещаваш много време на Ханк: водиш го по природонаучни музеи, помагаш му по химия — все неща, за които аз нямам никаква представа.

— И аз самият знам много малко, повярвай ми. Ханк знае много повече от мен. Той ми разказва за развитието на праисторическия мозък, а аз го слушам. Имам предчувствие, че ще стане лекар. Във всеки случай нещата постепенно се нормализират и за двама ви — завърши Пол.

— Да — отговори тя. — Изборът беше или да се приспособя и се нормализирам, или да подлудея. Трябваше да приема истината. — Сякаш се изповядваше. — Бен бе виновен, толкова виновен, колкото Донъл, политиците и всички онези, които забогатяват от едно и също гърне. Така че неговият край можеше да бъде предвиден. Той бе вписан в неговото начало.

— И краят на Донъл, според твоята логика…

— Кой знае? — Тя замълча за миг, вгледана в тънката ивица пушек, която се източваше от цигарето й. — Но в момента грижата ми е Мег.

— Не я виждам често и искрено съжалявам. Срещаме се само на семейни празници, например на годишнината от сватбата на Алфи и Емили.

— И аз не я виждам особено често, въпреки че те упорито ни канят да използваме басейна им или да прекарваме неделите с тях. Но Ханк ужасно мрази да ходи там. Не ми е ясно защо. Ти знаеш ли нещо?

— Не — отвърна Пат.

— Виж какво, Пол, и двамата бяха в гаден, рисков бизнес, но аз нямам право да обвинявам Донъл само защото няколко гангстера се опитаха да ограбят съпруга ми и го застреляха. Права ли съм?

— Права си — потвърди Пол.

— Аз лично прекарвам чудесно, когато се СЛУЧИ да им гостуваме. Мег сега е много по-добре, отколкото беше, а децата им са очарователни.

В желанието си да смени темата Пол запита:

— Скоро не е раждала. Не е ли време за друго бебе?

Леа направи гримаса:

— Няма да има друго. И тази е причината да е в такова добро настроение. Накарах я да си сложи диафрагма.

— Как, ти го направи? Ти?

— Да, аз. Тя се разпадаше на части. А той искаше девет деца и повече! Представи си само: да насилваш жена против волята й! Изпратих я на лекар — зад гърба на Донъл, разбира се. — И Леа се засмя самодоволно.

Пол си помисли, напълно несвързано: „Представи си Мериан да говори на мъж за диафрагми!“ Но много от жените днес говорят свободно така, както само мъжете си разрешаваха преди войната. Сега всеки говореше за секс. Жените пиеха, използваха червило и руж — а преди войната само проститутките го вършеха! Погледна неволно ноктите на Леа, които имаха същия яркорозов цвят като устните й, цвят, който много й отиваше.

Другите се върнаха от кратката си разходка.

— Беше малко далечко за Дан — докладва Хени. — Може би не трябваше да върви по пясъка. Измори се, въпреки че Ханк му помагаше.

— Време е да се прибираме — обади се Леа.

— Кой ще тича с мен до края на алеята и обратно до колата? — запита Ханк.

Майка му веднага прие предизвикателството. Хени и Дан седнаха в колата, Пол я завъртя и тримата проследиха с усмивка надбягването между момчето и жената със старото куче, което вярно се носеше отзад. Вятърът вдигна полата на Леа и разкри за миг силните й бедра. „Твърда плът — помисли Пол. — Но сигурно е приятно мека на онези места…“

Какво му става? Сякаш е пролет, сезон, оправдаващ грешни помисли у един мъж… Тогава земята е сочна, сякаш затаила дъх в очакване, мъзгата кипи и се надига, а въздухът гали приятно кожата след студа на продължителната суха зима. Но сега бе точно началото на такава зима, а той имаше пролетни реакции, и то в присъствието на Леа.

Те се бяха обърнали и сега тичаха към колата. Момчето беше съвсем малко по-напред от майка си, която тичаше бързо с развята пищна коса и пелерина зад нея. Когато наближи колата, тя изпусна чантата си, наведе се да я вземе и той зърна гънка златна верижка между гърдите й с обемист златен медальон с капаче. Видяното го озадачи и остана у него и след като запали колата и потеглиха към града.

След малко се сети защо реагира така на медальона: Анна имаше такъв. Не, нямаше нещо необичайно в него, но Анна наистина бе носила такъв под жабото на блузата си. Беше така объркващо, достатъчно объркващо, за да му се завие свят… Как е възможно някакъв дребен предмет, носен от жена, с която няма нищо общо, да го връща с такава сила към Анна?

Когато няколко месеца по-късно Пол влезе в канцеларията си, забеляза, че както обикновено, бюрото му бе претрупано с поща. Госпожица Бригс поставяше личната кореспонденция върху бележника му. Въпреки че писмата на Йоахим с чуждестранна марка никога не бяха отбелязвани с „Лично“, тя знаеше, че те са такива. Йоахим все още се държеше като щраус.

От моя гледна точка нещата са дори в по-добро състояние, отколкото някога са били. Вярно е, че антиеврейската пропаганда продължава, но икономически тук се радваме на истински просперитет. Бизнесът процъфтява така неудържимо, че според мен еврейският проблем ще отмре по естествен път. Когато в джобовете задрънкат пари, хората са щастливи и нямат желание да мразят.

В края на писмото, сигурно без знанието на Йоахим, Елизабет бе надраскала набързо малък послепис:

Искам да се махнем оттук. Ужасно съм изплашена, въпреки мнението на Йоахим.

Той чуваше ясно гласа на Елизабет, сякаш тя шепнеше отчаяно двете изречения в ушите му, теглейки го за ръкава.

Той стана и отиде до прозореца. Сипеше се ситна пелена от дребен дъжд. Покривите на колите, пълзящи под него, блестяха като мокри гърбове на бръмбари. Вятърът гонеше по тротоарите ивици сърма от захвърлени коледни дръвчета, останки от последните празненства по канцелариите от миналата година. В такъв ден е добре да се стои вътре на топло и да се свърши куп работа, тъй като липсваше изкушението за излизане. Но Пол бе много неспокоен. Даде си сметка, че бе работил без почивка от лятото. Винаги е бил толкова зает… и за какво? Със сигурност не за да осигури богатство за семейството, което нямаше. Дори нямаше право да купи плочка шоколад за единственото си дете…

Върна се на бюрото и прегледа още няколко документа: предложение за покупка на машиностроителна фабрика в Илинойс. Изглеждаше изгодно, нещо рядко в тези все още мършави години, независимо от Ню Дийл^[2]. Ако Алфи имаше пари да инвестира, тази фабрика може да се окаже изгодна за него. „Фондовете на Ханк процъфтяват в Хитлерова Германия — мислеше Пол с отврата — благодарение на манипулациите на Донъл Пауърс.“

Неспокойствието му растеше. Накрая се превърна във властно желание, което го притегли безмилостно. Нещо, което му се бе случвало само веднъж: когато се роди мъртвото му бебе. Шокът и травмата тогава бяха отстъпили, когато се качи на кораба и отплува от американския бряг.

После си спомни разговора с равина преди месеци. Хвана слушалката на телефона.

— Отивам в Европа, равине — обяви той. — В Германия. Имаш ли някакви поръчки? Искаш ли да се срещна с някого?

Старческият глас пропука в телефонната слушалка.

— Нямаш намерение да влизаш в Германия, нали?

— Напротив, отивам точно в Германия. Няма страшно, ще бъда в безопасност.

— Не съм толкова сигурен. — Гласът бе изпълнен със съмнение.

— Вече съм взел решение.

— Добре тогава. Ще подготвя няколко писма и бележки. Кога смяташ да тръгнеш?

Още не беше решил. Подробностите се оформиха, докато говореше с равина.

— Веднага щом осигуря билет за парахода. Не вярвам да имам затруднения по това време на годината. Първо ще отида до Англия. Спомняш ли си какво ми каза за положението в Палестина? Имам клиенти в Англия. Важни политически личности. Парите говорят, равине. Дори и да не се интересуват ни най-малко от евентуална подкрепа на бежанци за Палестина, парите ще ги накарат да променят становището си.

— За нещастие така е. Ще те чакам да дойдеш да поговорим. Всяка сутрин тази седмица ще бъда на твое разположение.

— Искам мнението ти за Балфорската декларация^[3]. Знам теорията, разбира се, родна земя за евреите и тъй нататък, но ще имам нужда от факти и цифри. Примерно какви доводи да представя, както и куп информация, която знам, че имаш подръка.

— Ще ти дам най-доброто на разположение. Пол?

— Да, равин?

— Господ да те благослови.

Той позвъни на госпожица Бригс.

— Ще направите ли справка за следващия курс на „Нормандия“? Ще пътувам до Англия.

— Билет за един човек ли искате, господин Уърнър?

— Да. Трябва да се срещна с братята Морхауз в Лондон. — И добави, като си даваше сметка колко глупаво постъпва, като дава обяснения на секретарката си: — Госпожа Уърнър ще отива във Флорида.

— Ако има места за друг кораб, който тръгва по-рано от „Нормандия“, да запазя ли едно?

— Не, ще изчакам „Нормандия“.

„Нормандия“ плуваше само от година и бе фантастичен кораб — поне така бе чул. Несравнимо беше да е на такъв кораб в бурно море. Нямаше намерение да се откаже от малко приятно вълнение, докато се мъчи да реши нерешимото.

Когато й се обади по телефона по-късно, Мериан естествено започна с оплакванията си:

— Защо винаги се налага да ходиш посред зима в Европа?

— Невинаги. Само за втори път.

Въздишката й достигна до него.

— Е, щом като трябва. Бизнесът си е бизнес, предполагам…

— Така е, скъпа. Освен това ти тръгваш за Флорида другата седмица, така че има ли значение дали ще бъда тук или в Европа?

— Прав си. Докато си в Лондон, ще те моля да купиш някоя и друга чаша за нашия сервиз от „Ройъл Краун Дарби“. Това непохватно момиче счупи още една чаша миналата седмица.

— Добре.

— Освен това си купи няколко пуловера. Тези, които имаш, са износени и светнали на ръкавите.

„Светнали на ръкавите?“ За момент не разбра какво има предвид.

— Да, да. Нещо друго?

— О, ще трябва да помисля. Ще направя списък.

„Да, списък, разбира се. И той ще бъде километричен.“ Няма значение: важното е, че тръгва.

Чувството за предстоящо приключение го изпълни с радостно очакване, което го изненада. Само преди няколко дни нямаше да повярва, че още е способен на подобни изживявания. Не бе осъзнал колко е бил потиснат.

Когато таксито го остави заедно с чантите му на кея, корабът се изправи срещу него като планина. Той влезе в ехтящата, подобна на пещера сграда и се нареди на опашка с билета и паспорта си. Беше мъгливо, влажно и студено. От улицата се носеше бибикане на автомобилни клаксони, мъже си подвикваха един на друг и влачеха след себе си куфари на колелца, шумна жена, вероятно филмова звезда с лаещ пудел под мишница, си проби нагло път до началото на опашката и пререди куп хора, между тях и Пол, но не успя да го нервира. Той бе в такова хубаво настроение…

Липсваше огромната тълпа с планини от багаж, характерна за топлия сезон на отпуските. По това време хората пътуваха предимно по работа като него самия и за тях времето не беше пречка. Но по всяка вероятност имаше и такива, решили се на бурно прекосяване на океана към смразяващата зима на Европа. Той даде свобода на фантазията си, представи си, че тези люде са се впуснали към нови любовни завоевания от другата страна на океана — или може би бягат от болката на раздялата с любимото същество тук? Възможно е да бягат и от обвинения в злоупотреби или някое друго престъпление. Романтични фантазии! Но те го забавляваха.

Реши да обиколи кораба. Беше много различен от другите, които познаваше доста добре. Този имаше огромни свободни пространства и широки, удобни стълби, осигуряваше добър изглед към хоризонта и създаваше впечатление, че човек се намира в палат. Салонът за хранене блестеше като Версайския дворец: таванът бе стъклен и той забеляза, че този зимен следобед колоните бяха осветени отвътре. Кристалите на полилеите пречупваха светлината и сипеха дъжд от искри.

Предпочете да запази малка маса за двама, тъй като не желаеше да попадне сред куп непознати. Този път смяташе да се отпусне и да наблюдава нещата, без да взема участие в тях.

Пол продължи разходката си. Мина край спортната зала и басейна със синя мозайка, видя и зимната градина, потънала и разкошна зеленина, тропически оазис с цъфтящи цветя и цвърчащи австралийски зелени папагалчета в огромни клетки. Поразен от този разточителен разкош, той поклати смаяно глава.

Корабът изсвири протяжния си предупредителен сигнал на раздяла. Този специфичен звук винаги го вълнуваше, караше го да настръхва. „Дори и да пътувам за стотен път — мислеше Пол, — той пак ме кара да изтръпвам…“

Върна се обратно на палубата. Студът беше свиреп. Вятърът проникваше през дебелия му балтон, но той искаше да види потеглянето на кораба, искаше да проследи как малките влекачи изтеглят огромния кораб до средата на реката, откъдето той вече можеше да поеме и сам надолу по течението, после ще мине край Статуята на свободата и ще се насочи към открито море. Около краката на статуята имаше запалени светлини и той й отдаде чест. Корабът набираше скорост. Машините му пулсираха като огромно туптящо сърце. Той едва виждаше чайките, които щяха да ги следват, докато преминат през пролива между горната и долната част на нюйоркския залив, разделящ островите Стейтън Айлънд и Лонг Айлънд.

На кърмата нямаше никой, освен мъж с две момчета, които вероятно пътуваха за пръв път с презокеански параход. Те напомниха на Пол неговото собствено първо пътуване и възторженото чувство, изпълнило го тогава: струваше му се, че потегля към луната…

Но най-сетне се обърна, забърза срещу вятъра и едва не се сблъска с жена, която вървеше към входа. Отдръпна се, за да й даде път, извини се — и срещна развеселения поглед на Леа!

Тя избухна в смях.

— Когато ми съобщи, че ще бъдеш на борда, не ти казах нито дума: реших, че моето присъствие ще бъде още една приятна изненада. Но — тя докосна ръката му — не се чувствай ни най-малко задължен към мен, моля те. Става въпрос за чисто съвпадение и ако си планирал самотно пътуване, не се безпокой. Аз лесно мога да си намеря компания.

— Не се и съмнявам — отвърна Пол.

И двамата се разсмяха. „Знам, че лъже — и тя го знае. Направила го е нарочно…“ — мислеше той.

— Изглеждаш поразително красива — заяви Пол.

Тя бе облечена в черно палто от персийска агнешка кожа с яка от сребърна лисица и шапка от гладко кадифе в цвят електрик. Бе глупава малка шапка, но много модерна в момента.

— Не, знам, че съм смешно облечена. Но няколко приятелки ме поканиха на прощален обяд в Уолдорф^[4], за да ми пожелаят щастливо плаване. Нямах време да се прибера вкъщи, за да се преоблека. Имам подходящо палто за параход, а и всички нужни за едно пътуване неща в кабината ми.

Разбира се, че ще има тъкмо нужните неща!

— Хайде да не стоим на вятъра и да се стоплим с по едно питие — предложи той.

Последва я в топлите дебри на парахода. Сети се, че само преди няколко минути бе предвкусвал удоволствието от дълго, спокойно пътуване на самотен наблюдател, следящ с интерес останалите пътници. Тогава щеше да се вбеси, ако някой му бе казал, че съвсем скоро ще му се натрапи друг човек. А сега неочаквано бе обхванат от радостна тръпка… Но първо ще изпият по едно питие.

— Нека да го наречем „питие за запознаване“ — предложи той, когато се настаниха в уютна ниша. — Да си представим, че току-що съм те заговорил на улицата и сега се опознаваме.

— Не стана ли точно обратното?

Леа се отпусна назад с въздишка на удоволствие. Беше в обикновена черна вълнена рокля с великолепна огърлица от гравиран тюркоаз и съответен чифт гривни. Стойността на бижутата й беше достатъчно висока, за да накара Пол да реши, че Бен й бе оставил много повече, отколкото той бе смятал. За миг споменът го върна обратно към момичето, наричано от майка му с добро чувство „малкото бездомниче на Хени“. Но тя никога не бе изглеждала такава, нито се бе държала по съответния начин.

— Какво да бъде? — запита той, когато стюардът на бара се приближи до тях. — Дамско дайкири или предпочиташ Мартини.

— Нито едното, нито другото. Предпочитам кампари и сода.

Пол повдигна вежди:

— Ставаш европейка, така ли?

— Защо не? Намирам се на европейски параход и съм на път към Европа.

— Какво те води нататък по това време на годината?

— Покупки. Нямам навика да посещавам големите ревюта през сезона. Поддържам връзки с дребни дизайнери, които шият по поръчка за специалните ми клиентки. Работата ми е много лична. Моите клиентки не желаят копията на създаденото от големите дизайнери. Осигурявам строга индивидуалност на всяка поръчка и този начин на поведение си плаща добре. Едва ли бих могла да имам повече работа.

— Дори и по време на криза.

— Винаги има достатъчно богати хора, които са недосегаеми от кризата. Ти го знаеш по-добре от мен. — Леа се засмя. — А онези, които не са чак толкова богати, пак настояват да купуват скъпи дрехи, тъй като те са реклама за съпрузите им. В края на краищата ще се съгласиш с мен, че най-добрият начин да се печелят пари е да демонстрираш, че вече ги имаш. Ханк смята, че съм отблъскващо лекомислена, когато разсъждавам така. Според него с ужасно да се притеснявам за линията на подгъва или височината на талията, когато има хора без палта.

— Разсъждава като Хени и Дан.

— Винаги е бил такъв, нали? Моят син е олицетворение на противоречието. Приятелите и политическите му разбирания са повече от либерални, но разбиранията му за морала не излизат от ограниченията на средната класа. В това отношение е почти пуритан.

— Ханк расте и си създава свой собствен живот — отвърна Пол. — И точно така трябва да бъде. Но признавам, че ми липсват годините, през които той имаше нужда от мен.

— Той те обожава, Пол.

През първите, изпълнени с черна болка дни след смъртта на Бен момчето се бе превърнало в кълбо от противоречиви чувства и мисли. А после постепенно ги бе разрешило, като осъди и отхвърли всичко, особено парите: те бяха свързани със спомените за Бен. Тревожеше го фактът, че няма парични проблеми, че посещава частно училище, когато толкова много други момчета и момичета не можеха да продължат образованието си, безпокоеше се, че няма да има нужда да се бори за стипендия за Йейл, нито се налагаше да работи като сервитьор, за да следва… „Ако беше възможно, момчето би поело върху себе си всички страдания в света“ — помисли Пол.

— Ханк ще стане много добър лекар — заяви той. — Ще се гордееш с него.

— За пръв път изпитвам съжаление, че не родих поне още едно дете. То можеше да бъде дъщеря. Едно момиче би могло да бъде истинска утеха.

— Вероятно — отговори Пол и завъртя чашата си, вторачен в розовата течност.

— Замислен си. Сигурно и в твоите очи съм лекомислена жена, която отива в чужбина, за да купува разни „боклучета“, както твърди Хени. Ти като Хени и Ханк ли си или си като мен? — Наклони се към него, подпряла брадичка на дланите си и вгледана без чувство на неудобство в очите му.

— Аз съм някъде по средата. Смятам, че човек трябва да помага според силите си на другите, но без да забравя себе си и личното право на наслада от живота.

Очите й потъмняха.

— Хени ми каза защо отиваш. Каква е целта на пътуването ти.

Той автоматично опипа плика във вътрешния джоб на сакото си. В него се намираше чекът, който щеше да използва по лично усмотрение в Англия или Германия — или и в двете страни.

— Ще се опитам да направя нещо — въздъхна той. — Само господ знае какво точно ще постигна.

— Наистина ли е толкова ужасно, колкото се говори?

— Страхувам се, че е дори по-лошо…

И двамата замълчаха. Гласовете от съседните маси се врязаха остро в мълчанието им. Млада двойка говореше на френски, а четирима американци разискваха плановете си.

— За няколко дни ще приключа с покупките си в Париж. Бързаме за Германия. Брус твърди, че там сега е направо чудесно: чисто и подредено, а хората се държат много приятелски.

Пол и Леа се спогледаха. Мълчаливо допиха питиетата си, взрени замислено в тъмнината зад прозорците.

Нямаше съмнение, че са в открито море. Параходът скърцаше и се накланяше ту на едната, ту на другата страна.

— Говори се, че „Нормандия“ вибрира прекалено много — забеляза Пол. — Това е лошо за страдащите от морска болест. Ти от тях ли си?

— Все още не. Но пресичам океана само за трети път.

— Взел съм хапчета, но не знам доколко са ефикасни. Едва ли са по-добри от сандвичите с пилешко или стридите. Някои препоръчват шампанско.

— Събуди апетита ми с тези приказки. Струва ми се, че умирам от глад. — Леа се обърна към минаващ край тях стюард и запита на френски: — A quelle heure est le dîner, s’il vous plait?^[5] — Изслуша отговора му и се обърна с победоносно изражение към Пол: — Как ти се струва? Вземам уроци по френски.

— Имаш добър слух. Акцентът ти е съвършен. — Спомни си, че докато Леа работеше с първата си работодателка — ирландка, бе придобила възхитителен мелодичен акцент. Умна маймунка!

— Разпространявам, че съм го научила от гувернантката си, не съм ли страхотна?

— Такава си — съгласи се Пол. — Хайде да се преобличаме за вечеря.

Сигурни бяха, че ги очаква превъзходна вечеря. Пол реши да се поотпусне и увеличи чашите шампанско. Беше в подходящо настроение.

 

 

— О, натъпках се докрай! — обяви Леа. В очите й подскачаха радостни искрици.

Бяха започнали с „Помпадур с нар“ — смес от чер хайвер, кисел крем и зърна нар — и бяха преминали на салата и печено говеждо. След плодовете и различните видове сирена дойде ред на чиния, пълна със сладки от захарен памук и плодове, посипани със захар.

— Не мога да изям нито хапка повече — заяви тя и опита още една поръсена със захар ягода. Закиска се. — Не е ли чудесно?

— Смятам за чудесен факта, че още не си развалила линията си.

— Надявам се, не мислиш, че винаги ям толкова много, нали? О, огледай се, Пол. Разкошно е! Не ти ли харесва? А тази вечер никой не е облечен подходящо за обстановката. Почакай до втората вечер и ще видиш мъжете със смокинги и бели връзки. Да не говорим за роклите! Обзалагам се, че гледката ще бъде замайваща!

Пол потопи поглед в искрящия блясък на огледалата и цветята. Махна с ръка към великолепната стълба.

— Французите имат усет към тези неща. Всяка жена, слизаща по тази стълба, ще се чувства като кралица.

— И е длъжна да се облече като такава: всички погледи ще бъдат насочени към нея! Прекрасно е. Обичам да се обличам царствено.

Пол не сдържа усмивката си.

— Не се променяш. Младежкият ти ентусиазъм е все още жив. Не се променяш дори и външно.

— О, не — променям се. Не забравяй, че съм на трийсет и седем.

— Не ти личи.

— Връщаме се много-много назад, Пол, нали? Спомням си като вчера деня, когато Хени и Дан ме доведоха във вашата къща. Беше за неделен обяд и леля Хени ми бе купила нова рокля. Ъ, тя трябваше да ми купи цял гардероб! Нямах почти нищичко. Бях силно впечатлена и — изплашена. Не знаех как да се държа на маса, какво да правя с онези различни вилици до чинията ми!

— Майка ми обичаше среброто. Надявам се, че тогава съм се държал добре с теб.

— Ти винаги си бил добър към мен. — Тя вдигна чашата с кафе и се вгледа в него. — Да. Когато човек се замисли върху хилядите неща, които ни се случиха оттогава… влюбванията… женитбите…

Точно в този момент не му се мислеше за това.

— Разкажи ми повече за бизнеса си — смени темата той.

И характерният за нея ентусиазъм отново заискри:

— Продавачите на едро ме съветват да открия бутик и във Флорида, да назнача управител и да отивам там за месец или два всяка зима. Но на мен като че ли не ми се иска да го правя. Не знам дори къде да го открия: на Палм Бийч или в Маями. — Засмя се. — Зависи дали ще заложа на евреите или на другите. Там разделянето е пълно.

— А къде не е?

— Прав си: къде не е? Ню Йорк е разделен — евреите са струпани в Уест Сайд, с изключение на няколко семейства с високо самочувствие като нашето. — Погледна го с хитра усмивка. — Нещо повече: и самите евреи са разделени. Тези от Гранд Конкорс са сякаш на друга планета в сравнение с онези, които живеят на Уест Сайд авеню. А кънтри клубовете? Показателни са названията, които им се лепват: този е старомоден и скучен, онзи е модерен… Забелязала съм, че точно хората, които осъждат старите клубове, са готови да дадат зеницата на очите си, за да се намърдат в тях! Разбира се, не ти откривам Америка, нали?

— О, да, знам как стоят нещата.

— Непрекъснато слушам разговори на тази тема. Жените клюкарстват, когато пазаруват, както и когато са при фризьорката си. Каква глупост е всичко това, особено когато човек вземе предвид истинското положение на нещата, както обича да казва Ханк. — Тя неочаквано се смръщи и запита остро: — Кажи ми, накъде смяташ, че отиваме?

— Вероятно към война.

— Господи, не! Не още една. Пак проклетите немци. Ясно е, че те са същността на проблема.

— Не всички, не обобщавай. Тревожа се и за Франция. И там положението е много сериозно. Хората са загубили доверие в правителството си.

— Когато бях там преди две години, всички се оплакваха от данъците.

— Вместо да плащат данъци, богатите изнасят капиталите си в чужбина. Точно сега в моята банка участват множество френски инвеститори.

— Изнудват собственото си правителство, нали? Все едно че заявяват: увеличавайте таксите — ние ще продължаваме да изпращаме всичките си пари извън страната!

— Точно така. Ако някой ден ти омръзне твоят бизнес, може би ще успеем да те вместим в банковото дело — подразни я Пол. — О, стига с тези сериозни теми. Искаш ли да излезем да подишаме морски въздух на палубата?

— Прекрасно. Ще изтичам да взема палтото си.

— Между другото къде е кабината ти?

— На палуба А.

— И моята е там. Ще се срещнем до асансьора след две минути.

Тя се появи с широко палто и шал от шотландски кариран плат.

— Ще отидем на палубата, от която се спускат спасителните лодки. Ще ти се стори, че почти ще достигнеш звездите.

Океанът дишаше тежко, издигаше се, всмукваше се надолу, но носът на парахода равномерно сечеше вълните му. Между движещите се облаци тук-там проблясваше ивица сребро, тънка и извита като ятаган. Тя се отразяваше за миг в тъмната вода и изчезваше, погълната от вълните. Стояха до перилата, вгледани в бурното припляскване на вълните под тях.

— Човек има чувството, че е участник в опасно приключение — прошепна Леа. — Като гледам тази безбрежност от свирепи вълни под нас…

— Параходът е стабилен като скала — увери я Пол и в същото време си спомни за „Лузитания“.

— Какво е онова там горе? — запита Леа.

— Клетките за кучета. Ако искаш, сутринта ще отидем да ги разгледаш отблизо.

— Фреди ми разказа как сте докарали Щрудел вкъщи онова лято, когато двамата сте били заедно в Европа.

Тя определено избягваше да споменава Фреди. Никой не го споменаваше. Пол отговори изненадано:

— Да, той се безпокоеше много за кученцето. Ходеше до клетките половин дузина пъти на ден.

— Фреди беше човек с нежна душа.

— Да. Обичах го. Нямаш нищо против, че говорим за него?

— Защо да имам? Миналото е минало. Бен също е минало: изминаха седем години… Признавам, че не мисля много за него. А Фреди е в още по-далечното минало. Понякога имам чувството, че съм го познавала в някакъв минал живот. Единствено Ханк напомня за него, а той е толкова различен, че човек трудно ги свързва един с друг. — Два облака внезапно се разделиха и по лицето на Леа се плисна среброто на лунната светлина и заискри в разнежените й очи. — Пол… Често се питам дали съм ти благодарила достатъчно за бащинското ти отношение към него.

— Благодариш ми почти непрекъснато, а не е нужно.

— Толкова си добър към него… Имаш огромно значение за него, знаеш го. Извинявай, ставам сантиментална. Изглежда, прекалила съм малко с пиенето.

— Всичко е наред. И аз пих повечко тази вечер. Да слезем ли долу за последна чаша преди лягане, след като веднъж вече сме започнати?

— Имам шампанско в кабината си. Защо да даваме излишни пари?

— Практично момиче! Чудесно, ще пием от твоето шампанско.

В кабината на Леа, огледален образ на тази на Пол, като се изключи цветовото оформление, леглото вече бе подготвено за нощта. Върху него лежаха нощница и роба, а до него — чехли. На масичката под кръглото прозорче бе поставена висока ваза с рози и кутия шоколадови бонбони в познатата лилава тенекиена кутия от магазините на „Сакс“ на Пето авеню.

Леа улови погледа му:

— Почти два килограма шоколадови бонбони и две дузини рози! Приятен жест, нали?

— Наистина приятен! Кой е обожателят?

— Бил Шърмън. Адвокат. Много мил човек. Шампанското е от Мег.

— Както винаги, внимателна и грижовна. Виждала ли си я напоследък?

— О, да, тя купува дрехи с купища! Донъл го иска, не тя. Обажда се по телефона и диктува дълъг списък на дрехите, от които тя се нуждае — според него. Главно вечерни рокли и палта от най-скъпите. Този човек трябва да е направен от банкноти! Най-новата му страст са недвижимите имоти: сигурно вече притежава поне четвърт от Ню Йорк, Чикаго и господ знае къде какво още е награбил.

Пол неволно се смръщи. От спомените му внезапно се измъкна и изплува на повърхността сблъсъкът с Донъл по немските инвестиции. Прииска му се да го сподели с Леа, но се въздържа: а ако случайно тя изпуснеше нещо пред Дан? После заяви:

— Дължим му доста все пак, нали? Навремето спаси Дан, а после подаде ръка и на Алфи… А това не са малки услуги, съгласи се.

— Прав си. — Леа се замисли. — Струва ми се, че Мег му е доста благодарна. Жестът към баща й и диафрагмата — но най-вече диафрагмата! — смазват колелцата между тях.

„А страстта? Защо я изпускаш?“ — помисли си Пол. Някога Леа бе говорила за „увлечението“ на Мег, но едно увлечение е нещо временно. Докато страстната привързаност един към друг може да трае цял живот. Не очакваше Леа да разбере разликата, въпреки че сигурно ще се съгласи, за да избегне спора. Не допускаше нито за миг тя да се запали някога така безумно по някого, както се случи с Мег — и с него: и сега бе толкова влюбен в Анна, колкото в началото…

Леа прекоси кабината.

— Почерпи се от шоколадите на моя обожател. Те вървят добре с шампанското.

— Да, действително. Разкажи ми за него.

— Казах ти вече. Много е добър, умен, на върха на кариерата си като юрист и иска да се оженим. Или по-точно казано, би се оженил, ако му подам ръка.

— Защо не го направиш?

— Трета женитба? Няма ли да ми създаде образ на жена, която взема бързи решения, без много да му мисли? А ти знаеш, че не съм такава. Искаш ли още една чаша? Аз не желая повече. Вие ми се свят и изгарям в тази вълнена рокля. Ще имаш ли нещо против да я съблека?

— Ни най-малко. Ще обърна гръб.

— Няма нужда. Комбинезонът ми е достатъчно приличен, за да бъде използван като вечерна рокля, ако беше по-дълъг. Ръчно ушит и истинска дантела, френското бельо е несравнимо. Погледни само.

Той я погледна. Стори му се, че тя се състои само от извивки: гърдите й се издигаха като две бели полукълба над дантелата, бедрата й изпъкваха, добре подчертани от тънкия й кръст. Леа стоеше неподвижно пред него и следеше как погледът му се плъзга нагоре, надолу и обратно, за да се потопи накрая в искрящите й, леко подигравателни очи.

Леа не беше красавица, но бе силна и жизнена жена, кипяща от енергия. Вероятно умее да стопли сърцето и тялото на един мъж. Зачуди се как ли е живяла след смъртта на Бен. Едва ли се е срещала с мъже. Жените не пътуват всеки две или три седмици до други градове, а дори и да го вършат, едва ли намират там мъже, очаквателно разтворили обятия за тях. Най-вероятно е тези дълги години да са минали в напразно очакване — и незадоволена жажда…

Приближи се до нея и постави ръце на раменете й. Параходът се залюля и те се олюляха в ритъма му. Леа се засмя и възстанови равновесието си, като обви ръце около врата му. Дланите й почти го изгориха…

После смехът й замря и тя притегли лицето му към своето, към пълната й, готова за целувка уста… и той я притисна към себе си сред замайващия кръговрат на сигурното знание какво предстои да стане, преплетено с изненадата, че ще стане точно с Леа, тук, в този момент. „Защо Леа? А защо Илзе?“ — помисли той в краткия проблясък на секундата. И преживяното с Илзе беше внезапна буря. Не бе мислил за нея от месеци, дори години.

Но сега откликваше на нуждата на Леа и на своята собствена — на фона на личната си изненада. Виждаше се някак отстрани, виждаше как и двамата бързат към леглото… Някой от тях загаси светлината и корабът ги залюля. Силата на изгарящия ги огън запрепуска все по-нагоре и по-нагоре и нищо не бе в състояние да го загаси.

 

 

Пресякоха океана трудно. Параходът сякаш потъваше в бездни, за да се издигне веднага в следващия миг и по коридорите се налагаше да се държат за въжета. Няколко пъти салонът за хранене бе почти празен. Но Пол и Леа редовно заемаха местата си на малката маса за двама: не пропускаха дори чая и кекса в пет часа в малкия салон, нито бульона в единайсет сутринта. Седяха на палубата за разходки един до друг, увити в одеяла, четяха или просто се наслаждаваха на сиво-зеленото мрачно море.

С крайчеца на очите си той я наблюдаваше незабелязано, докато тя седеше до него, взряна в неясната черта на хоризонта. Знаеше, че бе прекалено аналитичен и се обвиняваше за неспособността да приема с проста радост неочакваните дарове на съдбата… болеше го, че не умее да приема подарък, без да търси мотивите зад него, или да развали радостната изненада със заравяне в мисли за евентуалните съдещи последствия. Но продължаваше да анализира чувствата си. Преобладаваше благодарността за тези няколко нощи, които го бяха дарили с неизпитано от много дълго време удоволствие. Познаваха се от — колко много години? И изведнъж, като гръм от ясно небе… Той се засмя вътрешно, внезапно изпълнен с нежност.

Леа беше смело, добросърдечно създание. Способна бе да смъкне ризата от гърба си, ако потрябва. Питаше се какви ли са очакванията й сега. „Едва ли разчита тези няколко нощи да означават нещо постоянно… и все пак… кой знае?“

— За какво мислиш? — запита тя.

— За нищо особено — стреснато излъга той. — Опитвам се да открия линията на срещата между небето и водата, но облаците ми пречат.

— Не е вярно. Ти ме гледаше.

— Е, да, поглеждам те от време на време. Приятно е да те гледа човек. Не съм ли ти казвал досега, че харесвам този костюм от шотландско каре? Всъщност харесвам всичките ти дрехи.

— Не ти ли харесвам повече без дрехи?

— Трябва ли да ти го казвам?

Тя отхвърли одеялото настрана и седна изправено на шезлонга.

— Вих могла лесно да се влюбя в теб, Пол.

Той постави нежно ръка върху нейната и напразно потърси подходящ отговор на това простичко изречение.

Тя усети колебанието му.

— Не е нужно да отговаряш. Не те питам за нищо. Само ми кажи дали и за теб близостта между нас тук е толкова прекрасно изживяване?

— Много съм щастлив, скъпа Леа. Не разбираш ли с колко много радост и щастие ме дари?

— Да — кимна тя. — От векове не съм те виждала да се смееш така често.

— Права си.

— Разбира се, вероятно вече знаеш, че планирах всичко.

— Подозирах — засмя се той. — Но… — Искаше да избегне „беше ли влюбена“ и го смени със: — От дълго време ли го обмисляше?

— Трудно е да се каже. От известно време нещо се оформяше, нещо пълзеше нагоре у мен… През тези години те виждах по-често, ти се сближи много с Ханк. Виждах и други неща… — Замълча.

— Като например?

— Честно казано, двамата с Мериан не сте особено блажена двойка. Предполагам — не, сигурна съм — никога не бих помислила за теб по този начин, ако виждах, че си щастлив с жена си.

Той усети как устните му се стягат. Някаква дълбока задръжка, дължаща се на гордост или на лоялност — или най-вероятно на комбинация от двете чувства — не му разрешаваше да говори за Мериан.

Леа усети внезапната промяна в настроението му и запита бързо:

— Обидих ли те? Съжалявам. Уважавам Мериан. Всички я уважават. Вие сте почтена двойка. Не мога обаче да не забелязвам някои неща, дребни, но многозначителни… Познавам ви прекалено дълго, за да се преструвам.

— Нека да говорим за нещо друго — предложи той сухо. — Ти си прекалено наблюдателна.

Тя се вгледа с търсещ поглед в лицето му.

— Да. Но съм и достатъчно проницателна, за да знам къде и кога да спра. Надявам се, че не ми се сърдиш.

Тя го гледаше така умолително, че той се смили над нея. В края на краищата тя бе забелязала само истината и я бе изразила. Той се изправи и я вдигна на крака.

— Хайде да повървим малко. Пет пъти обиколка на палубата са равни на повече от километър и половина. Съгласна ли си да навъртим три километра?

Прекрасно беше да има здрава жена до себе си. Влагата не дразнеше синусите й, вятърът — достатъчно силен, за да ги издуха от палубата, ако не внимават! — не й отнемаше дъха, нито я изпълваше с тревоги за прическата й. Не страдаше от морска болест, нито се изморяваше от каквото и да било! Включваха се в игрите на горната палуба и плуваха в тюркоазеносиния басейн. Разгледаха всеки магазин в парахода, ходеха на кино…

И Пол усещаше, че където и да отидеха, другите ги забелязваха, отделяха ги от тълпата, следяха ги с погледи. Всички се вторачиха в тях, когато Леа се появи на горното стъпало на онази великолепна стълба към салона за хранене. Харесваше му да хваща двойното им отражение в огледалните стени: той самият, висок и строен в смокинга си, а тя — истински зашеметяваща в кремаво оцветения сатен или в черната си рокля, обточена с хермелин. Тя все още носеше диамантения си венчален пръстен, както и осемкаратовия пръстен на другата ръка. Вероятно всички мислеха, че са семейна двойка. А понеже се държаха очебийно настрана от другите, нищо чудно да смятат, че са още в медения си месец. Имаха късмет: на борда нямаше нито един техен познат.

А той бе смятал да прекара в почивка шест еднообразни самотни дни на море! Едва ли някога времето му е било така запълнено, така наситено с неочаквани удоволствия — тя съумя да го зарази със собствената си енергия и възторг от всичко. Пол не си спомняше кога бе танцувал с такава наслада, плъзгайки се в унисон с люлеенето на кораба, обгърнат от сладкия аромат на парфюма й.

Но понякога… само понякога сред танца го прерязваше като със стрела внезапна болка… Болката на спомена за Анна. „Ако Леа беше на мястото на Анна, не би робувала на съвестта… би дошла при мен дори и да е само за един ден или една нощ… би намерила начин. Би ми съобщила веднага за детето ни. Страхът не би я задържал, не би я огънал“ — мислеше той.

После се сърдеше на себе си и се мъмреше строго: „Остави миналото на миналото. Гледай напред.“

Времето летеше като птица. Когато на капитанската маса се появиха шапките от хартия и свирките, настроението се промени. Някои се втурнаха да прибират багажа си, за да бъдат първи на опашката пред гишето на домакин касиера сутринта, за да обменят валута. Пол реши да слезе в Саутхемптън. Леа трябваше да прекоси канала и да слезе на Хавърското пристанище.

— Искам да сме заедно поне още една седмица — въздъхна тя. — А ти?

— И аз. Но ако продължа да се чувствам все по-млад и по-млад с всеки изминат ден, след седмица вероятно ще се озова в първоначалното училище!

— Благодаря ти, Пол. Ти ме дари с голяма радост и щастие.

Той дочу с тревога предателското потрепване на гласа й и се постара да запази игривия си тон.

— Двамата се ощастливихме взаимно — не е ли тази целта на живота? Да приемем станалото между нас като неочакван дар от боговете. Нека да им благодарим и да се обърнем към идващите дни. Разумно е, нали?

— Напълно разумно. Направо съвършено — реагира тя веднага.

— Когато отидеш в хотела, смени резервацията за моята стая за стая на твоя етаж. Ще пристигна на първи. Приятно прекарване дотогава.

— Ще го направя. Нима е възможно да не се прекара приятно в Париж? Но, Пол, моля те, внимавай в Германия. Ти си много необходим… Ханк има нужда от теб.

„Умно момиче. Не «аз имам нужда от теб», а «Ханк има нужда от теб». Умно момиче.“

— Ще внимавам — обеща той.