Белва Плейн
Платно на живота (13)

13.

— Трябва да се държим настрана от сегашните събития в Европа — обичаше да повтаря Дан при всяка среща с Пол — или ще се озовем сред още една от кървавите им бъркотии. Казах го и миналия път, повтарям го и сега.

— Дори и след всичко, видяно от Пол? — запита Хени, която бе изслушала с ужас разказа на Пол.

— Това са действително неописуемо ужасяващи неща — съгласи се Дан. — Но има и други начини да ги спрем. Защо трябва да прибягваме към най-ужасния: войната?

Разбира се, той беше прав за наличието на други начини. Но никой не предприемаше нищо.

През изминалата година и повече за Пол се оказа почти невъзможно да убеди хората в Америка не само да възприемат, но дори да изслушат разказа му за това, което беше видял и което знаеше. Необяснимата им съпротива го изнервяше и вбесяваше. Но и политиците, които бяха длъжни да знаят повече от него и съответно да реагират, проявяваха същата тъпотия. В Англия вятър отвяваше предупрежденията на Уинстън Чърчил, гласът му беше глас в пустиня, Франция все още бе объркано кълбо от безредие и бъркотия, а от Италия гърмяха бомбастичните заплахи на наперения, надут имитатор. В Америка грозните, високопарни речи на отец Коклин се носеха несмущаемо по ефира. Припяваше му по-умереният глас на Линдберг^[1], който уверяваше американците, че Хитлер не иска война, но дори и да я иска, нищо не е възможно да се направи, защото той е непобедим…

Замъгляването на реалността се довършваше успешно от либералното ляво крило, което заставаше на същата позиция. Младите интелектуалци приемаха масово Оксфордската клетва: „Този дом няма да загине нито за цар, нито за държава…“ — в никаква война, поради каквато и да било причина, никога!

И Ханк се бе заклел с гордост.

— Не смятай, че искам друга война — каза му Пол. — Видял съм достатъчно от разрухата на войната.

— Но се държиш така, като че ли я смяташ за неизбежна — обвини го Ханк.

— Да, със съжаление признавам, че наистина я смятам за неизбежна. Достатъчно е да се проследи обективно развоят на нещата. Убеден съм, че вашата Оксфордска клетва и другите пацифистки изявления само окуражават врага.

— Ганди и пасивна съпротива — ето от какво имаме нужда! — заяви Ханк. — Всички младежи да изпълнят затворите! Просто да седнат и да не се помръднат!

— Ганди — упорстваше Пол — не се противопоставя на Хитлер. Каквото и да мислиш за Англия, не забравяй, че тя не е фашистка Германия. — И добави: — Дори Айнщайн, пацифист през целия си живот, промени възгледите си заради събитията в Германия.

— В такъв случай нека той да воюва!

Пол се изтощаваше от напълно напразни спорове, които не водеха доникъде. Понякога улавяше подозрителния поглед на Ханк: той го гледаше така, сякаш искаше да направи дисекция на противен непознат. „Отчуждаваме се“ — помисли Пол с тъга. Момчето, което някога се отнасяше едва ли не с благоговение към всяко негово мнение, се бе превърнало в младеж, натъпкан от петите до главата с чувство за собствено достойнство.

Но тези развития не бяха ли част от естествения ход на живота?

Пишещата машина във външната канцелария престана да трака и оповести края на работния ден. Той протегна ръка да телефонира вкъщи. Мериан спеше, когато тръгна на работа тази сутрин: не бе попитал дали ще вечерят заедно. Обикновено във вторник тя ходеше при своя овдовяла братовчедка в Рай. Мериан бе създала свой собствен живот, дамски свят, в който жените се посещаваха взаимно, обличаха се една за друга и поддържаха хубави домове със същата причина — одобрение от другите членки на кръжеца. По-възрастните обикновено бяха вдовици. „И някои от младите вероятно скоро ще имат същата съдба“ — мислеше той, докато се вслушваше в звъна на телефона на другия край. Зачуди се колко ли семейни двойки живеят като тях — в братско разбирателство, със сухи целувки по бузите…

— Ало? — прозвуча в ухото му приятният глас на Мериан.

— Обаждам се от канцеларията. Как прекара деня?

— Прекрасно. Събрахме две хиляди долара на разпродажба на вехтории. Изморена съм, но иначе се чувствам отлично — струваше си усилията.

— Няма ли да ходиш при братовчедката Нели?

— Не успях да отида заради разпродажбата. Надявам се да не се сърдиш, ако изпусна вечерята. Някой трябва да опакова непродадените вещи.

— Чудесно. И аз имам много работа. Ще вечерям тук някъде.

— Не го прави. Казах на Емма да ти приготви бифтек и любимия ти картофен пудинг.

Тя все още продължаваше да кръжи около него като квачка, все още не пропускаше да го подразни с прекалените си грижи.

— Кажи на Емма да не си прави труда. Така ще бъда освободен от задължението да бързам за вкъщи. Ще закъснееш ли?

— Много е вероятно да се прибера около полунощ.

— По това време трудно ще намериш такси. Ще дойда да те взема.

— Не, няма нужда. Колата на Рена Маршал ще ни разкара по домовете, не се безпокой.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Представи си я вкъщи: пие чаша чай с бисквита или две, подрежда прическата си, пудри бузи, за да прикрие луничките, които ненавиждаше (навремето — много, много отдавна — той ги намираше по детски трогателни), после ще извади чисти бели ръкавици от чекмеджето и ще забърза по мисията си. Добра жена. „Но и аз съм добър мъж — помисли той. — Няма защо да скромнича и в мислите си. Да, ние и двамата сме добри хора… и всеки от нас поотделно и заедно дава на света едно голямо нищо. Или почти нищо…“

Излезе малко след пет и веднага го обгърна влажният пролетен въздух. На запад небето беше обагрено в нежно розово — то преливаше в бледолилаво, а над главите рязко преминаваше в синьо-зелено. Какво небе, какви багри само! Изолира се вътрешно от характерното за пиковите часове суетене по улицата и замря, потънат в съзерцанието на чудните цветове. На човек му се искаше да съхрани неповторимата красота на мига. Нещо, което бяха направили големите художници Търнър^[2] и неговите сякаш потънали в цветна мъгла залези, Ел Греко^[3] и неговите сякаш агресивни, разкъсани от буря облаци… „О, не ставай смешен! Ти си само банкер“ — помисли си Пол и се надсмя на себе си.

Възстанови доброто си настроение до голяма степен благодарение и на внезапното решение как да прекара тази неочаквана свободна вечер. Обикновено не се колебаеше — стига само Леа да нямаше друг ангажимент, което не се случваше често. Ще вечерят заедно. Обилна вечеря, защото — за разлика от Мериан — Леа обичаше да се храни добре. А по-късно ще се качат в спалнята й, ще изключат телефона и ще превъртят ключа на вратата…

Стаята беше всъщност будоар и Пол знаеше, че ще се чувства потиснат, ако се налагаше да спи в нея всяка нощ. Но за кратките им любовни часове тя бе съвършена. В светлината на лампата мебелите искряха като скъпоценни камъни на фона на кремавите стени. В будоара имаше два шкафа стил Луи XVI от палисандрово дърво с излъскани инкрустации и покрита с мраморни плочки горна част. Шезлонгът беше тапициран в тон с мекия нюанс на синия килим; върху него бяха нахвърляни възглавнички в стара дантела. Между прозорците висеше балетната сцена на Дега, подарък от Бен по настояване на Пол за рождения ден на Леа преди години. Леглото беше с балдахин и завеси: беше като стая вътре в стая със стени и таван от коприна. Ще стоят там до някой приемлив час (обикновено единайсет часа), а когато заглъхнат последните удари на часовника, Пол ще стане, ще се облече и ще се прибере вкъщи. „Много удачно подреждане на нещата и за мен, и за Леа — мислеше той сега. — Тоест — поправи се — много е удобно за мен: надявам се, че е така и за нея.“ Тя никога не бе заявявала обратното след онова кратко оплакване на парахода от самота.

Не се чуваше и нищо повече за Бил Шърмън, с изключение на някое и друго изречение за дъщерите му, които навлизаха във възраст, даваща им право да носят рокли за големи дами и често да пазаруват в бутика на Леа с баща си.

— Много мили момичета — повтаряше Леа. — Съвсем не са разглезени, въпреки че той е много щедър с тях.

Пол полюбопитства:

— Не ти ли носи вече рози?

— Когато отплувам следващия път за Европа, сигурна съм, че ще ми донесе. Разточителен е, а и може да си го разреши.

Пол знаеше, че тя нарочно се изразява неясно: от една страна, искаше да му даде да разбере, че и друг мъж я желае, от друга — да подчертае, че той е на първо място в предпочитанията й. „Привилегия на жената“ — помисли той и не попита повече.

Вратата отвори прислужница и той фамилиарно се отправи към библиотеката на горния стаж, където Леа имаше навика да чете преди вечеря. Искаше да я изненада, но изненаданият беше той: Ханк седеше там с майка си. Още щом зърна Пол, той веднага скочи на крака. Бързата му реакция, изправената стойка и протегнатата ръка напомниха на Пол времето, когато го учеше как да се държи като джентълмен.

Ханк стисна ръката му, искрено зарадван от внезапната среща.

— Радвам се, че те виждам. Мама не спомена, че ще дойдеш.

— Реших да дам възможност на Пол да те изненада — бързо се намеси Леа.

— Къде е братовчедката Мериан?

— Ангажирана е с разпродажба с благотворителна цел и майка ти бе любезна да ми предложи вечеря, за да не съм сам на масата тази вечер. А ти — защо не си във Филаделфия, зает с дисекция на труп или нещо подобно?

— Върнах се снощи, за да си уредя час при зъболекаря — отговори кратко Ханк.

— Получил е първият кариес в живота си и е много разстроен. Иска му се да бъде модел на физическо съвършенство — поясни с обич Леа.

— Не е много далеч от него — отвърна Пол.

— Защо не останеш поне да вечеряш с нас? Не се застояваш и за миг, все бързаш! — оплака се Леа.

— Следващия път, мамо. Обещах да се срещна с приятел близо до Пен Стейшън и да пътуваме заедно до Фили.

— Хубаво, скъпи, тръгвай. Не забравяй да ми се обадиш през седмицата.

— Никога не забравям.

— Знам. Много си мил в това отношение.

Когато Ханк излезе, Леа повтори:

— Той е наистина много внимателен. Имам голям късмет с него. — Върху поднос близо до креслото й имаше бутилка шери и няколко кристални чаши със столче. Тя стана и наля вино в две от тях. — Особено тази вечер. Няма нищо по-хубаво от неочакваните удоволствия.

Пол се усмихна.

— Наздраве.

— Знаеш ли, Дан ще стане на шейсет и девет години през ноември. Иска ми се да организирам прием — голям, истински прием! — тук, у дома. Ще се облечем празнично, ще има музика — ще стане истинско празненство.

— Дали ще се зарадва?

— Защо не? Във всеки случай обича добрата храна и отлежалото вино.

— Но тълпата, необходимостта да се облече празнично… Познаваш Дан.

— Никога не е имал истинско празненство. Крайно време е да изживее едно след шейсет и девет години.

— Защо не изчакаш още една година, когато стане на седемдесет? Начало на ново десетилетие!

— Защото — отвърна Леа — догодина той просто може да не е вече с нас…

— О, Леа, той живее вече петнайсет години с това негово сърце.

— Дори и да е така, чувствам, че трябва да го направя сега. Ще бъде в края на месеца, около Деня на благодарността. Ще говоря с Хени.

Направо пръскаше искри от ентусиазъм! Тя обичаше да показва къщата, среброто, бродираните ленени покривки — красиви придобивки, резултат на личния й труд. Големият разклонен свещник ще бъде украсен с лилии; борови шишарки във всяка камина ще ароматизират въздуха; на горния стаж ще пеят цигулки… Пол видя ясно празнично осветената къща.

Чувствителна, както винаги, към всяка промяна в изражението му, Леа веднага го запита:

— За какво мислиш сега?

— За нищо съществено. Хрумна ми една фраза: „Градина на множество наслади“. Твоята къща — уточни той и му бе приятно, че я зарадва с думите си.

Но всъщност мислеше за нещо напълно определено. Имаше доста време до ноември, а той вече се виждаше на една маса с Донъл Пауърс и в него се просмука хлад. Не беше го виждал от онази гневна среща в Париж. Оттогава ядът на Донъл вероятно вече е преминал в ярост заедно с разрастването на „HW Electrische Geselschaft“ и загубата на печалба от милиони, която Пол му бе отказал.

Запита се до каква степен Мег е осведомена за случилото се. Без съмнение Донъл й е предложил някаква история. От време на време той я срещаше при Хени и Дан през неделните следобеди, когато Мег им отиваше на гости с децата. Тя се държеше мило, както винаги, но никога не споменаваше за друга среща и може би така беше най-добре.

Той постави чашата на масичката и се вторачи за момент през познатата стая на Леа. Виждаше ясно Мег като девойка, изправена в извивката на рояла…

„… Стреснатите й очи, обърнати към саркастичното, красиво лице на Донъл Пауърс… А между тях тече ясният, почти осезаем ток на сексуалното притегляне — като внезапен порив на гъст, горещ тропически вятър…“

Нелепо бе да изпитва вина — не, не вина. Може би „съжаление“ е по-точната дума. Съжаление, че не бе успял да спре тази женитба тогава в Бостън, когато Алфи го бе помолил да говори с нея. Знаеше колко убедителен можеше да бъде. Умееше да налага своето виждане в спор, зад който стояха милиони долари! Събра огромна сума за бегълците и за друга благотворителна дейност. Успя да измъкне и сина на Илзе от нацисткия концлагер. Защо тогава не съумя да разубеди едно младо момиче, за да го спаси от една напълно неподходяща женитба?

Защото допусна любовният възторг на Мег да го подведе и да го лиши от силата на практичното логично мислене. Защото се бе разнежил романтично пред искрящата млада любов на бедното момиче.

И все пак семейството им като че ли процъфтяваше. Щастлива майка, заобиколена от жизнерадостни деца. Но защо не се радваше заради нея? Да, той знаеше прекалено много за Донъл. Струваше му се странно, че другият човек, който също знаеше, бе Ханк. Запита се дали истината за смъртта на Бен не преследва така натрапчиво и него? По силата на някакво мълчаливо споразумение между тях те никога не говориха отново на тази тема. А и каква би била ползата?

Леа неочаквано запали клечка кибрит и рязкото изсъскване го стресна. Дългите й нокти се събраха около малкия бял цилиндър на цигарата. Тя с наслада вдишваше дима, притворила очи, сякаш изпитваше почти чувствено удоволствие.

— Между другото ще имаш ли нещо против да поканя и Бил Шърмън на приема? Знам, че поводът е чисто семеен, но Бил се чувства почти като член на семейството… Той дори ме покани на абитуриентското тържество на дъщерите си! Нямаш нищо против, нали?

— Не, разбира се.

— По-голямата му дъщеря специализира детска психология и вероятно с лекота ще се сближи с децата на Мег — продължаваше Леа. — Да поканя Шърмънови, така ли? — повтори тя.

— Но разбира се, разбира се — отвърна той, едновременно развеселен и трогнат от доста необичайното усилие на Леа да предизвика ревност у него.

Здрачаваше се и тя светна лампите. Добре подбрани и умело разположени, те не прогониха тъмнината, а сякаш нежно я обгърнаха. Меката им светлина позлати стария ориенталски килим. Пол се отпусна. Усети се като в собствен дом и й го каза.

— Чудесна стая. Разкошна къща.

— Да, с изключение на спалнята. Моята стая. Знам, че не я одобряваш — подразни го закачливо Леа.

— Тя е… много женствена — запреплита език той.

Леа се разсмя.

— Не е нужно да проявяваш такт. Знам, че е претрупана. Не е в хармония с останалата част на къщата.

— Да, права си. Обикновено имаш много точно чувство за мярка. Винаги съм се възхищавал на вкуса ти.

— Знам го. В спалнята наруших собствените си правила. Подчиних се на инстинкта си. Направо казано, изкуших се да постъпя безразсъдно. Добре ли се изразих?

Той я гледаше с удоволствие. Тя се стремеше да бъде литературно образована главно от стремеж към самоусъвършенстване, което беше похвално и за което Леа бе вложила забележителни усилия. Знаеше също, че се опитва съвсем ненужно да му прави добро впечатление. Сега седеше срещу него, отпусната удобно в коженото кресло. Ослепителнобяла яка на плисенца обгръщаше врата й, а меката тъмносиня материя на полата обвиваше тялото й и се стичаше към пода. Допадаше му тази нова мода, докато модата от двайсетте години, създадена предимно за жени с малък бюст и фигура на девойка, никога не бе подхождала на Леа. За разлика от Мериан…

— Хайде да вечеряме — подкани го Леа, — а после ще се качим в претрупаната ми спалня…

 

 

Лежаха един до друг на леглото под балдахина и стените от коприна на цветя в ленива отмала. Той запали цигара и вдъхна с удоволствие аромата й. Леа никога не протестираше срещу миризмата на тютюна, както Мериан. Нейните патетични молби го караха да се чувства виновен.

Леа се измъкна гола от леглото, облече синя атлазена нощница в тон с преобладаващия нюанс в синьо на стаята и пак се намести под завивките. Потупа го игриво по бузата, върна го към реалността:

— За какво мислиш?

— За нищо особено.

— О, хайде, забелязах гримасата ти. — Пръстите й ласкаво изгладиха двойните линии между веждите му. — Хайде, Пол!

— Добре. Спомних си, че Мериан не ми разрешава да пуша.

— Непрекъснато мислиш за нея — или почти непрекъснато — нали?

— Е, да, естествено.

Леа мълча толкова дълго, че той се обърна и се повдигна на лакът, за да я види по-добре. Тъмните й очи бяха разтревожени.

— Защото се чувстваш ужасно виновен заради нас? — запита тя.

Нуждаеше се от време, за да уточни наистина ли е така. Как да отговори? „Вина“ е тежка дума, потискаща и мрачна. Това удивително сливане на две тела, пламъкът, пулсиращ в кръвта му като огнено вино или слънчев топлик — нима бе възможно да нанася вреда някому? И все пак…

— Не обичам лъжите — отвърна най-сетне той.

— Както и аз.

Знаеше, че Леа говори истината. Тя не бе от онези жени, които намират някакво извратено удоволствие в сексуалното си превъзходство или превръщат отнемането на чужди съпрузи в самоцел.

— Чувствам се… понякога се чувствам ужасно, когато съм с Мериан. Например, когато се събрахме у вас за Seder^[4]… Или когато дойде в магазина ми… Тя се държи с мене като с приятелка.

„Да, Мериан дори и с мен се държи като вярна и сигурна приятелка…“

— Тя изглежда толкова невинна… След среща с нея се чувствам отвратително. Чувствам се гадно, Пол… И все пак жадувам за срещите ни с теб.

Искаше му се да не говори повече по този въпрос. Нима Леа не усещаше, че разрушава настроението, което сама бе създала?

— Никога не съм го споменавала, но истински се страхувам, че Донъл ще подхвърли нещо за Париж…

Пол поклати глава.

— Не съм го помислил и за миг. Няма да спечели нищо, ако дразни гнездо на оси. Каква лична полза ще извлече? Той мисли за много по-големи неща.

Леа се закикоти.

— Колко точно го каза! Гнездо на оси, разбира се! — Успокои се и го погледна със сериозно изражение. — Хени ще загуби напълно уважението си към мен. Тя ще се опита да прояви разбиране, да разсъждава като съвременна жена и тъй нататък, но аз знам как ще се чувства вътрешно, независимо от приказките й.

— Така е, Хени е човек с изключително строги разбирания за морала.

— Хората, израсли преди войната, виждат нещата много по-различно, нали?

— Невинаги. Какво ще кажеш за Ханк? Как ще реагира?

— Не знам. Той е много праволинеен, но понякога ми се струва, че нищо не е в състояние да го шокира. Ханк е от новото поколение… показва такова прозрение, изпълнен е с такова силно състрадание… Искам да ти разкажа какво се случи снощи. Имах проблем с камината и работникът дойде с момченцето си. След като бяха в мазето, те се качиха горе и поприказвахме в предния коридор. Аз не забелязах нищо, но Ханк много се разстрои заради детето — двамата с него разговаряхме, след като те си бяха вече заминали. Той искаше да знае защо не съм забелязала, че детето трепери в тънкото си палтенце и колко съм дала на баща му. Отговорих, че съм платила толкова, колкото е поискал. Нито един от двама ни не е в състояние да поеме всички скърби на света върху раменете си. Той заяви, че е наясно по този въпрос, но нещо го е прерязало, когато бащата и синът излезли във влажната студена нощ със сандъчето за инструменти. Помислил си веднага за самостоятелната стая на горния стаж, която е имал още като дете на същата възраст. Трябваше да видиш лицето му! Беше истински разстроен. Изживяваше всяка своя дума.

— Такъв е по наследство, нали?

— Да, да… Хени и Дан. И майка ми… Е, аз съм различна. Господ ми е свидетел: давам много, но не се гърча безсмислено над чуждите нещастия. Но, мили боже, какво става?

Някой бе затръшнал шумно външната врата два етажа по-долу. А сега същият този някой се изкачваше, подсвирквайки, по стълбите.

— О, не! Ханк! — И Леа скочи от леглото и навлече бързо пеньоара си. — О, господи, какво се е случило, защо не е отпътувал? Моля те, побързай, облечи се! — Хвърли му дрехите. — О, боже, какво ще каже?

— Мамо? — Ханк почука на вратата. — Будна ли си? Забелязах, че в стаята ти свети.

— О, току-що излизам от банята!

— Ще почакам. Срещнах приятеля си Мак и говорихме до толкова късно, че реших да се върна, да преспя тук и да взема първия влак утре сутринта. Ще тръгна, преди да си станала, а искам да ти разкажа нещо смешно, което научих от Мак. Майка му те е срещнала веднъж и…

Гласът заглъхна. Леа издърпа Пол до големия гардероб в най-отдалечения край на стаята.

— Стой тук, докато говоря с него — зашепна тя.

— Леа, не ставай смешна. Аз не мога да се свивам и да се крия по гардероби…

— Моля те. Не искам да те намира тук.

— Преди малко каза, че очакваш от него напълно нормална реакция.

— Говорех общо! Когато става дума за собствената майка, е съвсем друго!

Плисна го гореща вълна срам. „Да ме хванат със смъкнати панталони!“ — помисли той, докато ги намъкваше, закопчаваше ризата, връзваше връзката си. Излезе от гардероба, за да вземе сакото си от облегалката на стола.

Леа пак го задърпа трескаво.

— Връщай се в гардероба. Няма да трае повече от минутка! После ще слезеш на пръсти и — край. Само внимавай да не затръшваш вратата, когато я затваряш.

Никога не се бе виждал в това отвратително състояние на хванат като в капан. И странно — напуши го смях.

— Мамо, добре ли си? — извика Ханк.

— Да, почакай за минутка. — Обърна се към Пол: — Ти само стой в гардероба и той няма да разбере. Къде тръгна?

— Излизам в коридора, както подобава на един мъж.

Леа се разплака: светски независимата съвременна жена сега се хвана с две ръце за него, умоляваше го, настояваше…

— Не го прави. Как ти дава сърце да ме нараняваш?

Той внимателно се освободи от нея.

— Хайде, Леа. Той ще уважи много повече честността. В края на краищата никой от нас тримата не с дете.

С тези думи Пол отключи вратата и застана лице в лице с изумения Ханк.

— Тъкмо тръгвам, Ханк — заяви той приятелски, с бодър тон. — Ще ви оставя да поговорите.

Ханк погледна над рамото му към шезлонга, където майка му се бе сгърчила в синия си копринен пеньоар.

През следващите няколко секунди никой не проговори.

— Очаква ли се от мен да кажа „Не разбирам“? — наруши напрегнатото мълчание Ханк. — Така ли протича диалогът в такива случаи?

— Съжалявам за случилото се, Ханк — обади се Пол, съзнавайки, че и тази реплика е част от „диалога в такива случаи“.

— И би трябвало!

Пол пое дълбоко дъх. „Би трябвало!“ Толкова за свободното мислене! Изпусна продължителна въздишка.

— Майка ти е много разстроена. Смятам, че трябва да поговориш с нея.

— Предпочитам първо да говоря с теб.

— Както искаш. Да слезем долу.

Застанаха под полилея в предния коридор. Черните гневни очи на Ханк бяха очертани с тъмни сенки и лицето му напомняше маска на бухал. Позата му бе заплашителна, като че ли всеки момент бе готов да пусне юмруците си в действие.

— Откога идваш тук така? — гръмна ядно гласът му.

Пол отговори строго:

— Ако майка ти желае да ти изясни нещата с подробности, тя ще го стори. Колкото до моя живот и навици — не съм длъжен да ти давам отчет.

Усети гневна нотка на отбрана в гласа си. Да бъде съден и разпитван от някого, наполовина по-млад от него!

— Вие ме ограбихте — заяви Ханк. — И двамата ми отнехте нещо, което и да искате, вече не можете да върнете.

— Ограбихме те от какво? — Сърцето на Пол лудо биеше.

— От уважението, от илюзиите ми!

— Не разбирам за какви илюзии говориш.

Лъжеше. Знаеше много добре какво има предвид Ханк. Не бе нужно да бъде психолог, за да знае, че майката трябваше да остане „недосегаема“. А колкото до образа на бащата, който той така грижливо бе отглеждал… то той сигурно се бе пръснал на хиляди парченца! На хиляди парченца за секунда.

— Ти си семеен!

— Не бъди дете, Ханк. Къде си живял досега?

— Смяташ, че съм дете, така ли?

— Точно сега се държиш детински. Но съм уверен, че ще се държиш по друг начин, когато обмислиш нещата.

— Лесно ти е да говориш. Тя е моя майка!

— Да, но забравяш, че е вдовица вече десет години. Трябва да живее като монахиня, така ли?

— Тогава дай й възможност да намери някого да се омъжи, не това!

— „Това“, както ти го нарече, не вреди на никого, нали?

— Откъде да знам? Какво ще стане, ако дядо и баба научат?

— Не е необходимо да научават.

— А твоята… а братовчедката Мериан? — Черните му очи го укоряваха. — Ти… ти винаги си означавал толкова много за мен!

„В края на краищата той е наистина все още момче — мислеше Пол, — независимо от медицинския факултет и повърхностното лустро на Ню Йорк.“ Той постави ръка върху тази на Ханк.

— Хора, истински добри хора — започна Пол — могат да бъдат подведени да вършат неща, които не са задължително идеални. Неща, които, ако имаха възможност за избор, не биха вършили. Би трябвало да го знаеш.

Устните на Ханк потрепериха.

— За Бен ли ми припомняш? Не е нужно. Помня го добре. И двете му половини…

— Болезнено е, когато идолите рухват. Грешката е, че ги създаваме.

— Но ти за мен бе символ на всичко добро, всичко положително. С изключение на последната година, когато се промени. Всичките ти приказки за готовност за война, политическите ти разбирания… Не можехме да разговаряме повече… а сега и това.

— Това… Кажи ми, нима е грешно да бъдеш щастлив от време на време? Нима в твоите очи простичкото човешко щастие е нещо толкова лошо?

Ханк не отговори веднага.

— Не искам майка ми да страда — отвърна той накрая.

— Аз не съм й причинил страдание и никога няма да й причиня.

— Трябва да се ожениш за нея!

— Както знаеш, има усложнения.

— Отстрани ги.

Пряката атака на младостта!

— Ще видим — можа да отговори само Пол.

— Никога ли не сте обсъждали този въпрос?

— Не.

— Но това е налудничаво!

— Не всеки се стреми към женитба. А и тя невинаги е правилният изход.

— Как можеш да разбереш какво иска другият, ако не разговаряте по този въпрос?

— Вероятно ще говорим и на тази тема. Знам, че сега ще изтичаш при майка си. Не допускай да ти се извинява. Тя няма причина да го върши.

Канеше се да подаде ръка, но усети по лицето на Ханк, че той още не бе готов за този приятелски жест.

— Тръгвам си — обяви той. — Ще си отворя вратата сам.

Пролетната нощ се оказа студена: напомни му, че Манхатън беше остров между ветровете на две реки.

Бе заявил на Ханк, че връзката му с Леа не причинява болка никому. Това бе истината: те просто установиха отношения, които се оказаха приемливи и за двамата. Поне за него бяха такива, а тя никога не бе възразила. Така че отношенията им бяха безпроблемни — като въртене на добре смазано колело. Също като отношенията му с Мериан. Но ако Мариан разбере… Нямаше представа дали го подозира в нещо нередно. Тя никога не задаваше въпроси: за нея подобен разговор щеше да бъде „сцена“, а вулгарността на сцените я ужасяваше и нарушаваше разбиранията й за изтънченост. Възможно беше и да се страхува от истината, която по всяка вероятност щеше да се оголи при подобен разговор, философията й бе проста: докато не облечеш с думи дадено нещо, то не съществува.

Като се замисли човек, не бе недопустимо и Леа да избягва истината по характерния за нея начин. „Вероятно не е редно да се върви по път, който води заникъде — помисли той. — Но задължително ли е непременно да се стига някъде? Защо просто да не се застои човек там, където е, и да се наслади на момента?“ От друга страна, човек е длъжен да се движи, да има някаква перспектива. Животът му се бе разгъвал в определена посока, бе низ от грижливо обмислени планове — в бизнеса, в благотворителната му дейност, както и в политиката…

Стремежът на жените към сигурност беше известна истина. Естествено беше за една жена да иска доказателства, че е обичана. Естествено беше и да настоява за доказателство за трайността на тези отношения. Възмутеният син веднага бе поставил пръст в раната: „Ти трябва да се ожениш за нея!“

Веселата, възторжена Леа! Тя бе от малкото хора на тази земя, които познаваха радостта от живота. Нейният дом ще трепти от смях и песен. Любов? Е, да — но там, където има мир и смях. Нима това не е вид любов или дори самата любов? Опита се да си спомни времето, когато знаеше без сянка от съмнение какво точно бе любовта. Но усилието го раздразни и измъчи — той не успя да възстанови познатото чувство от миналото, погребано в момента под горчивия, болезнен гняв.

„Реших да те изхвърля от мислите си, Анна. И теб, и Айрис. Вън — вън от мен! Ти не поиска да ме приемеш и аз те изхвърлям…“

В такъв случай може би трябва да се ожени за Леа. Той й го дължеше. Чест й прави, че досега не бе предявила никакви изисквания към него. Официалното им събиране може да се окаже най-доброто нещо и за двамата. Сигурен беше, че ще й стане добър съпруг — много по-добър от бедния, измъчен Фреди и нещастния, объркан Бен.

Пристигна до блока с луксозни апартаменти и спря за миг. Прозорецът на спалнята светеше: Мериан четеше в самотното си легло. Веднага предвиди с най-малки подробности как ще протекат следващите няколко минути.

— Вкъщи ли си вече, Пол? Вечеря ли добре? — щеше да го пресрещне гласът й. И без да изчака отговор от него, щеше да продължи: — Капнала съм от умора. Беше изключителен успех, но смятам утре да поспя до късно. Лека нощ. Спи добре.

Как щеше да осъществи той предстоящия развод? Преди всичко трябваше да разговаря с Мериан. Вероятно няма да е чак толкова тежко, колкото изглеждаше на пръв поглед. Разводът в тези дни не бе такова скандално събитие, както в годините преди последната война. Е, да, Мериан ще плаче, ще иска да го задържи. Но тя не го обича толкова много, че да не се прибере във Флорида без него.

Той ще остане около нея като приятел и съветник през целия й живот. Няма да я изостави на произвола на съдбата. Ще й купи по-хубава къща във Флорида, ще направи всичко, за да се чувства добре. И постепенно тя ще приеме развода и ще нормализира живота си. Няма да й е леко, но ще се справи.

„Няма причина за бързане“ — реши той, докато асансьорът пълзеше към петия етаж. През зимата, когато се развлича с многобройните си роднини и приятели във Флорида, той ще я посети там и ще я убеди, че и за двамата е напълно възможно да останат любезни и лоялни един към друг, ако признаят официално съществуващото вече разделяне между тях. Да, ето какво ще направи. Нямаше нужда да споделя решението си с Леа, докато всичко между тях не се разчисти.

През коридора долетя ясен глас:

— Ти ли си, Пол? Вечеря ли добре?