Белва Плейн
Платно на живота (15)

15.

Рано вечерта на 10-и ноември Пол отиде в библиотеката след вечеря и пусна радиото. Изслуша новините и в първия момент не можа да повярва на ушите си.

Немският звяр, който от дълго време заплашваше, ръмжеше страховито и нетърпеливо разтърсваше клетката си, най-сетне се бе развихрил на свобода. С оголени зъби и окървавени нокти, той се бе понесъл по градове и села, нагоре и надолу по затъмнени улици… шибаше, сечеше, ломеше: изпълваше нощта с ужас и опустошение… „Нощта на девети ноември, докато всички ние сме спали спокойно в леглата си…“ — мислеше разтреперано Пол.

— „Спонтанно!“ Да, сигурно спонтанно! — извика неволно той. Викът му бе толкова силен, че Мериан дотича в библиотеката.

— Какво има? Какво е станало?

— Слушай…

… Съобщава се, че са разрушени хиляди еврейски магазини и къщи. Небето е било осветено от пламъците на горящите синагоги… По посипаните със счупени стъкла улици са вилнели крадци, натоварени с плячка… Арестувани са били хиляди евреи… Още не се знае колко са убитите…

„Погледни: те идват — вълна след вълна, както ги видя още преди да дойдат на власт…“ В гърдите на Пол се надигаше ридание…

… Само в Берлин по Курфюрщендам…

Гласът на говорителя заглъхна, радиото запука. „… Слушай, слушай… Чуваш ли трясъка на счупени стъкла? Вместо тази спокойна, приятно осветена стая високо над Сентръл Парк, виждаш ли постлан с плочи двор… Йоахим… По стълбите тропат ботуши, юмруци тряскат по вратата…“

— Какво ли е станало е братовчедите ти? — прошепна Мериан.

— Не знам. Утре сутринта ще изпратя телеграма.

— Но те са изтъкнати хора, нали? Сигурно имат някакво влияние…

— Не знам.

— Бизнесът му процъфтява, както казваш. Не е възможно да не познава хора, които да застанат до него и семейството му и да го защитят.

— Може би.

— Не вярвам да има чак толкова глупав човек, който да стои там при наличие на истинска заплаха…

Гласът на говорителя преодоля пукота и пак изпълни стаята:

… Съобщава се, че някои от най-изтъкнатите еврейски индустриалци са в затвора. Според непотвърдени слухове издадени са заповеди да се издирят и арестуват всички богати евреи…

Пол удари юмрук в дланта си.

— Всемогъщи боже! Предупредих го! Молих го да се махне оттам!

Изправи се. Пердетата още не бяха дръпнати и през откритите прозорци нахлуваше вечерният блясък на града и примигващите светлини на колите, потеглили към ресторантите и театрите. И в Германия сега имаше ресторанти и театри, изпълнени без съмнение докрай дори точно тази вечер… И хората там безгрижно се смееха и пиеха — и може би дори приветстваха варварството, разиграващо се по улиците навън…

— Тази нощ сигурно няма да мигнеш — обади се Мериан.

— Ще наглася будилника за пет часа и ще сляза рано до центъра, за да изпратя телеграма. Следобед ще стигне до тях.

— Може и да не е чак толкова лошо, колкото звучи.

Тя искаше само да го успокои, разбира се. „Не — мислеше той, — не е толкова лошо, колкото звучи: по-лошо е! Когато се узнае цялата истина — а е възможно тя да не се узнае с години, — но когато лъсне озъбеният й ужас и ги разтърсят отдавна заглъхнали окървавени писъци, всички ще разберат колко много, безкрайно много по-лошо е било в действителност…“

Изпрати две телеграми: до домашния и служебния адрес на Йоахим. Не получи отговор на нито една от тях. На втория ден телеграфира отново — резултатът бе същият. После телефонира на един от сенаторите на района във Вашингтон и запита дали телеграмите се предават по предназначение. „Да, връзките функционират нормално“. „В такъв случай господин сенаторът би ли бил така любезен да позвъни на посолството в Берлин и да се опита да разбере какво точно става — ако е възможно, разбира се…“

Стопиха се още два дни. На третия ден следобед Пол разбра, че посолството е било затрупано от молби на обезумели и отчаяни роднини и не е в състояние да отговори. Немските власти всъщност отказвали да дават каквито и да било обяснения.

Той върна телефона на място и известно време седя като вцепенен, вторачил невиждащ поглед в пространството. От него внезапно изплува и се понесе към тавана лицето на Марио, синът на Илзе… Лице, родено в кървав кошмар, пребито, премазано… То се стопи и пред очите му се залюля лицето на Джина, дъщерята на Йоахим. Лице, издаващо силен и упорит характер под корона от разкошна къдрава коса… В него се взряха очи, изпълнени с няма молба. „Седемнайсетгодишна е сега — изчисли той. — Веднъж да сложат ръце върху нея онези варвари… Нима ще й спестят нещо?“…

След миг му хрумна една идея: ще телефонира на хер фон Медлер. Все още е възможно да има на разположение достатъчно капитал, за да изтегли за още една услуга. Даде поръчка за междуконтинентален разговор и зачака, затаил дъх.

— Имате връзка с Германия — прозвуча в ушите му гласът на операторката.

— Хер Уърнър! В Ню Йорк ли сте? — излая в слушалката хер Медлер.

— Да. Знам, че сте зает човек и преминавам направо към целта. Питам се дали ще ми разрешите да ви помоля за една услуга.

— Разбира се, но се съмнявам дали ще съм в състояние да направя нещо.

— Още не сте чули за какво става въпрос, хер Медлер.

— Искам да кажа, че ако става въпрос за това, за което мисля, нищо не мога да направя.

У Пол бавно се всмука болезнено разочарование и сякаш жално погълна жизнените му сили.

— Миналия път помогнахте много… — продължи той предпазливо, превъзмогвайки отчаянието си.

— Преди две години. Сега нещата са съвсем други. Много различни.

— Напълно сигурен ли сте, че наистина не сте в състояние да помогнете? Този път е нещо много лично. Става въпрос за близък човек.

— Съжалявам, хер Уърнър.

— Не е ли възможно да направите поне една справка? В пълно неведение съм. Не получавам отговор на опитите ми за връзка…

— В такъв случай отговорът е повече от ясен.

— Но ако поне запитате… Не искам нищо повече.

Лаенето по телефона се омекоти:

— Хер Уърнър, не е възможно да прескоча определени граници. Разбирате ме, нали?

„Какво иска да каже: че и той се страхува? Дори и той, човекът с благородническото «фон» пред името си — човекът с влияние? Или с някогашно влияние…“

— Съжалявам, хер Уърнър.

— И аз съжалявам. Наистина ли няма какво друго да предложите? Някой, който би могъл…

— Нищо и никой.

Йоахим, педантичният джентълмен с Железния кръст — пребит и поставен на колене…

— Всичко хубаво, хер Уърнър. Auf Wiedersehen.

„Auf Wiedersehen? Докато се срещнем пак? Ние никога повече няма да се срещнем, хер фон Медлер.“

— Сбогом — отговори Пол.

Върна слушалката на вилката. Сърцето му лудо биеше. „Йоахим, глупак такъв! Отказваше да видиш истината, когато тя ти се хилеше озверено право в лицето! Йоахим, ако си мъртъв, ако са те убили заедно с бедната Елизабет и децата ти, надявам се от все сърце, че смъртта ви е била бърза и милостива. Надявам се, че не сте страдали много…“

Върху бюрото му бяха струпани, както винаги, купища документи. Той прочете няколко страници от писмо, предлагащо споразумение за пускане на облигации в обръщение. По някое време се усети, че чете механично, без да вниква в съдържанието на прочетеното, въпреки че самият той го бе диктувал. Накрая блъсна настрана всички документи и позвъни на госпожица Бригс.

— Спирам работа за днес. А и работното време почти изтече.

Вкъщи завари приятелките на Мериан — току-що бяха приключили обичайната игра на бридж в четвъртък. Сивият сумрак на есенния ден беше прогонен от електрическото осветление. Стаята се къпеше в мека розова светлина и аромат на цветя, шоколад и скъпи парфюми.

Неочакваната поява на Пол разтревожи Мериан.

— Защо се връщаш толкова рано? Да не си болен?

— Днес просто не ми се работеше.

Жена му реши, че се налага да обясни странния отговор. МЪЖЕТЕ СА ДЛЪЖНИ ДА РАБОТЯТ.

— Пол не е на себе си, откакто съобщиха ужасните новини от Германия. Пол, приемаш всичко прекалено навътре.

— Не всичко — отговори той, като потисна с усилие раздразнението си от баналната й забележка.

Една от жените се намеси:

— Но да, ужасно е! Как е възможно правителството там да разрешава на обезумели хулигани да безчинстват така?

— Немското правителство не разрешава: то им нарежда да го вършат — отвърна Пол.

— Сигурен ли сте? — Въпросът зададе трета или четвърта братовчедка на Мериан, жена с неприятен властен маниер. — Джордж твърди, че трябва да преценяваме внимателно тези съобщения. Пресата преувеличава. Естествено, нали тези вестници трябва да се продават!

— Снимките не преувеличават. Съобщенията от равините — също.

— Но… — в гласа й пропълзя съмнение — дори и да е така, Джордж смята, че ние, евреите в тази страна, трябва да внимаваме много да не вдигаме прекалено голям шум. Ако е истина, че не сме в състояние да ги спрем, само ще привлечем вниманието към себе си и ще предизвикаме общественото мнение тук срещу нас. Така мисли Джордж и аз съм съгласна с него.

Пол им обърна гръб. Закачи палтото си в опразнения шкаф и се отдалечи надолу по коридора. Нямаше намерение да се изтощава допълнително в безсмислени спорове с магарета.

— Магарета! — повтори той на глас, когато Мериан влезе в библиотеката.

— Не беше много учтив преди малко — укори го тя.

— Знам.

— Не е характерно за тебе, Пол.

— Не съм на себе си.

— Толкова много ли обичаш Йоахим?

— Не става въпрос само за Йоахим. „Нито само за Илзе“ — мислеше той с отчаяние и болка.

Как да й обясни? Между двата прозореца се намираше огромен глобус. Европа бе оцветена в зелено: мек, приглушен нюанс на зеления цвят. Европа, това прекрасно малко разклонение на Азиатския континент… Като кораб — като „Титаник“! — тя се спускаше в черните дебри на нощта под нея. Пол го завъртя механично. Родителите му имаха приятели, загинали на „Титаник“ — също като семейство Щраусови, чиято история се бе превърнала в легенда: „… Аз преживях цял един живот със съпруга си и ще умра с него…“ Или нещо подобно. Родителите му познаваха и жена, спасила се по чудо. Спомни си как бе слушал разказа й, вкаменен от ужас, живите описания на спасителната лодка и ярко осветения потъващ кораб в облак от далечна музика, носеща се над студената черна вода до последния момент… Жената притежаваше рядката дарба на добър разказвач и той бе изпълнен със страхопочитание. Сега черната вода пак се надигаше… и китните села, здравецът в сандъчетата под прозорците, Парижката опера, лозята по хълмовете, окъпани в златото на слънцето, каменните дантели на катедралите и безценните древни синагоги, децата, играещи между цветните лехи на парковете… всичко, всичко ще потъне в черната паст на бездната…