Белва Плейн
Платно на живота (19)

19.

Отмина сравнително спокойна зима. Хората я нарекоха „Време на фалшивата война“, тъй като не бе изстрелян нито един изстрел и нищо не се случи. Само река Рейн делеше французите от немците. Двете армии бяха толкова близо, че всяка спокойно следеше обичайните ежедневни занимания на другата.

На противоположната страна на океана се извършваше подготовка за война в голям мащаб. Най-сетне се видя краят на кризата и — както и през миналата война — пазарът на ценни книжа процъфтяваше. „Отвратителни военни печалби“ — би казал Дан. О, ако беше жив, щеше да има богат материал за коментиране! В края на годината Пол превърна в пари печалбите от акциите, даде цялата сума за благотворителни цели и се успокои. Хрумна му, че Донъл Пауърс вероятно трупа още едно богатство и се усети двойно чист.

После, в месеца на кестеновия цъфтеж в Париж, немците нанесоха изненадващ удар. Танковете и бомбардировачите им преминаха границите, които се бяха заклели да не престъпват. Белгия и Холандия бяха прегазени за часове, англичаните спасиха живота си с бягство от Дюнкерк и по новините в киносалоните в Ню Йорк се появиха картини на тълпи от бежанци.

Пол седеше в канцеларията си и четеше „Ню Йорк Таймс“. „… Всички пазари са жестоко засегнати от възможния бърз край на войната — крещяха срещу него черни заглавия, — вълна от спекулативни разпродажби… ако сегашната светкавична война пак премине в стационарна… фактът ще рефлектира в ново търговско оживление…“

Пусна ядосано вестника на бюрото си. След миг обаче пак го вдигна и продължи да чете: „Нещо повече, съвсем не е сигурно, че дори в случай на пълно ревизиране на представите за тази война перспективите на американския бизнес ще бъдат сериозно засегнати…“

Гневът му се смени с дълбока тъга. Перспективите на американския бизнес! Нито дума за мъртвите… Бизнесът и перспективите за развитие преди всичко!

Отмина и лятото. Прекрасно лято — ако човек намираше сили да стои настрана от отчайващите нощни новини по радиото. В Лондон под развалините на бомбардираните къщи умираха по шестстотин души на ден. Бе улучена дори сградата на Парламента. Немските подводници кръстосваха като настървени акули и дори заплашваха морските пътища по Атлантическия океан. Германия нахлу в Русия. Президентът Рузвелт обяви извънредно положение.

Във Вашингтон всички знаеха, че много скоро страната ще се намеси във войната. Промишлени магнати и правителството заработиха по общи планове за усилено производство на танкове, самолети, стомана, въглища, камиони и вагони. Тази трескава дейност бе добре позната на Пол. Преживените мирни години отлетяха в миналото и пак се върнаха годините на войната. Когато му предложиха да отиде във Вашингтон на полуседмична доброволна служба, за да помогне при разработка на проектни методи за финансирането на това огромно усилие, той не се поколеба нито за миг.

 

 

На път за столицата един неделен следобед през декември Пол се отби в апартамента на Мег във Филаделфия. Той изглеждаше още по-претъпкан, отколкото в началото. Бяха се натрупали допълнителни вещи: книги, велосипеди и ски за зимните ваканции, които децата прекарваха с Донъл в Колорадо. Семейството се бе увеличило със стара английска овчарска кучка. Огромно добродушно животно, тя лежеше със седемте си новородени кученца на легло между печката и хладилника. Ако някой искаше да прояви деликатност, щеше да заяви, че апартаментът е неподреден, а ако реши да бъде напълно честен, щеше да каже, че е истинска бъркотия.

„Но — помисли Пол, като се огледа развеселен — без съмнение щастлива бъркотия.“ Както обикновено, близначките бяха излезли, Агнес рисуваше в стаята си, а Мег миеше пода на кухнята.

Погледна го с усмивка.

— Знам какво мислиш. Смяташ ме за немарлива. Е, Донъл не е наоколо да контролира и аз мога да си разреша лукса да бъда вярна на себе си.

— Как си? Всъщност няма защо да питам, изглеждаш чудесно.

— Прав си. Имам много добри оценки и обичам тази работа, Пол. Този път не сгреших!

— Радвам се. Не те ли измъчва самотата? — запита той, без да добави „млада жена като тебе без мъж…“

Тя разбра подтекста на въпроса му.

— Може би да — ако не съм толкова страхотно заета. Честно казано, нямам време да се озърна.

— Ще стигнеш до финала, без да усетиш.

— Да, нямам търпение да завърша, да се устрои някъде в провинцията и да започна да печеля пари. — Засмя се. — Надявам се, че няма да искаш да ти се разплатя много бързо.

— Точно в този момент искам само да хапна нещо. Каквото имаш на разположение. Не съм претенциозен.

— Сандвичи с пилешко. Изтегли онази масичка до прозореца. Обикновено се храним там.

Докато подреждаше тежките дебели чинии и алуминиевите прибори, Пол си спомни с лека усмивка за претрупаното датско сребро на Донъл. От полицата зад гърба му върху масата между чиниите скочи едър котарак и едва не улучи рамото му. Влезе Агнес с изцапана с бои работна дреха и зелено петно на брадичката. После той често си спомняше ясно този момент: дори възклицанието на детето:

— О, братовчеде Пол! Не те чух да влизаш. — И добави: — Дойдох да помогна на мама за сандвичите.

„Всичко се е променило — помисли той. — Не само Мег, а и Агнес.“

Протегна механично ръка и завъртя копчето на малкото портативно радио върху полицата. С другата си ръка държеше голяма керамична чаша с кафе и едва не я изтърва, когато стаята се изпълни с гласа на говорителя.

Японците бяха нападнали Пърл Харбър. Всичко беше унищожено, катастрофата бе пълна. Гласът на говорителя бе развълнуван, почти истеричен, думите се изливаха бързо една през друга, почти се застъпваха… Мег и Агнес дотичаха от кухнята.

Тримата стояха на крака като вкаменени минута може би, вторачени в лицата си. Мег първа наруши мълчанието:

— Тим е само на шестнайсет години, слава богу…

— Започва се — промълви Пол. Нищо друго не успя да изцеди в този миг от вцепенения си мозък.

И моментът, и обхваналото го чувство бяха съвсем различни от представите му за вероятното начало на войната. Видя се в идващите години между много хора, които говорят едновременно къде са били и какво са правили в момента, когато ги е застигнала новината за Пърл Харбър. Новината, която още веднъж щеше да промени всеки индивид по хиляди непредсказуеми начини…

„Седях на масата — ще обяснява той — и братовчедка ми изтича от кухнята с кученце в едната ръка и лист маруля в другата…“

 

 

Късно през зимата Ханк Рот се присъедини към армията с чин първи лейтенант. Семейството се събра да го изпрати в къщата на Леа. С характерната за нея твърдост тя даваше вид, че се отнася практично към случая: дълг на страната бе тази история да се приключи колкото е възможно по-бързо и всеки човек да прояви разум и да не натоварва себе си и другите с излишни сцени. Но Пол знаеше, че тя не може да не мисли за бащата на Ханк, тръгнал за армията така възторжено в онези години. Сега бе ред на сина…

Алфи беше единственият жизнерадостен човек на това печално събиране. Той беше започнал работа по жилищен проект за самолетен завод и беше в добро настроение.

— Партньорът ми няма представа от строителство, но затова пък е богат. Той дава парите, аз върша работата, така че балансът е запазен. Не е лошо, нали? Трябва да съобщя на Донъл, че напускам.

Странно беше, но на човек му ставаше някак драго, като го чуваше да се хвали по стария начин.

Хени се безпокоеше:

— Смяташ ли, че ще го изпратят скоро на континента? Толкова много се говори за тези подводници…

— Каква ирония наистина — отговори Пол. — Точно изобретението на Дан, имам предвид оригиналната му разработка, обезопасява сега пътуването по море. Всеки плавателен съд е снабден с радар. Всички детектори са базирани на неговата работа.

Искаше му се наистина да бъде толкова сигурен, колкото звучаха бодряшките му обяснения. Следеше с поглед Ханк и сърцето му се свиваше от болка. В униформа Ханк изглеждаше някак по-възрастен и по-едър. Той минаваше от човек на човек, вземаше си довиждане.

— Е, Пол — спря се той и до него. — Винаги си твърдял, че участието ни във войната е неизбежно. — Момчето (Пол предполагаше, че винаги ще мисли за Ханк като за момче) го гледаше почти с обвинение в очите.

Пол едва намери сили да промълви:

— Внимавай, грижи се за себе си.

Стиснаха си ръце и Ханк се обърна. Чуха го да слиза по стълбите и сред внезапната тишина болезнено отекна звукът на външната врата.

 

 

Животът се промени по-бързо, отколкото бяха очакванията и на най-смелите фантазьори. Въведе се дажбен режим на месото, бензина, обувките и захарта. Жените се научиха да носят груби памучни чорапи. Мериан подготвяше превръзки за нуждите на Червения кръст. Леа председателстваше благотворителни модни ревюта с филмови звезди като манекенки: събираха се средства за военните бонове. Ханк бе прехвърлен в Европа и пристигна здрав и читав в Англия. Тревожното напрежение у Пол растеше с всеки изминал ден. Месеците се навързваха един след друг и той се умори само да снове като совалка напред-назад между Ню Йорк и Вашингтон, за да седи в някакъв комитет и да прехвърля цифри. И тази дейност беше от значение, но бе прекалено отдалечена от центъра на събитията и не го задоволяваше.

После президентът назначи цивилна комисия, която да придружава войските веднага щом дебаркират на континента. Тяхното задължение бе да наблюдават и докладват за ефективността на подкрепата по въздуха. Перспективата бе примамлива. Първо и преди всичко се откриваше възможност да бъде почти на предна линия. За Пол не бе трудно да влезе в състава на комисията.

Мериан бе ужасена и цяла седмица измина в жалостиви оплаквания.

— Вече достатъчно си рискувал живота си през онази война!

— Този път няма да бъда в окопите. Нищо няма да ми се случи.

— Откъде знаеш? Всичко може да се случи. — Устните й трепереха.

— Трябва да отида — убеждаваше я той търпеливо.

— Защо? Заради братовчедите ти, нали?

„Да — мислеше той, — да! И заради Илзе, и заради Марио…“

— Винаги си се чувствал задължен към тях… А е повече от сигурно, че те отдавна са мъртви.

— Още повече.

— Прекаляваш, Пол. Винаги си го правил.

— Мериан, защо не се примириш с факта, че съм просто такъв човек? Би следвало да си свикнала досега.

— О — въздъхна тя, — свикнах само с безсилието да променям решенията ти.

— Понякога успяваш, Мериан. Много по-често, отколкото можеш да си представиш. Но не и този път.

Нямаше логично обяснение защо трябва да тръгне. Всяко обяснение щеше да прозвучи детински, като че ли има погрешно разбиране за героизма или изпълнява желание, родено само от скуката. Истината беше много по-дълбока: той страстно желаеше да свърши нещо истинско, да не остане до края страничен зрител на световната катастрофа.

Нареди багажа си, силно развълнуван: дрехи за лошо време, нова камера, листи за писане и бинокли.

Докато вървеше нагоре по Медисън авеню, се досети, че не с далеч от бутика на Леа. Мислеше да й телефонира, но сега реши да отиде лично. В офиса си тя му показа бодро писмо от Ханк, написано с явното намерение да поддържа духа на майка си. Поговориха за Хени и после Леа се спря на повода за срещата им.

— Предполагам, че всички те питат защо го вършиш. Но не и аз.

— Благодаря — засмя се Пол. — Оценявам решението ти по достойнство.

— Няма да питам. Ще ти кажа защо. — Тя насочи острия връх на молива си към него през малкото си бюро. — Бягаш, Пол Уърнър. Не, не гледай, като че ли в следващия миг ще ме застреляш. Знам, че постъпката ти не е лишена от истинска цел и искрено желание да свършиш нещо добро. Разбирам, че си тръгнал към нещо важно за теб. Но същевременно ти бягаш от нещо или по-точно казано — от някого. Искаш ли да поговорим? — Бе поставила пръст право в разтворената рана, за която дори не му се искаше да мисли. Разтърси го остра болка. — Не, не искаш. Смяташ, че си пъхам носа в чужди работи и си прав… Но аз те познавам доста добре, Пол. — Тя стана и постави ръка на рамото му. — Ти държиш да запазиш личните си тайни настрана от света. Добре, няма да кажа нито дума повече. С едно изключение само. Знам, че мислиш за дъщеря си и за… за нея. Колко години още ще живееш така?

Той не отговори.

— Погледни се! Би могъл да имаш света в краката си. Кога най-сетне ще намериш някого, когото да обичаш?

— Как ти откриваш този някой? — Пол чу ясно подигравката в гласа си. — Любовта не се крие зад кран на чешма…

— Ти ме откри, Пол, нали? Но просто ме изтърва, не ме задържа — не пожела…

Той се изправи и я прегърна.

— Не ме разбирай погрешно, аз съм съпруга на Бил и го обичам.

— Няма. — Целуна я нежно по главата. Странно — мислеше той, спомняйки си леглото й под копринения балдахин на цветя и онази хотелска стая в Париж, където само видът й го бе възпламенявал. Страстта се бе стопила като лятно облаче… останала бе само нежността.

— Съжалявам, Пол. Не трябваше да говоря така. Просто се страхувам, че може и да не се върнеш…

— Ще се върна — увери я той, — ще изиграя номер на всички, които си мислят, че няма да се върна.

 

 

„Куин Елизабет“ се полюшваше леко със затъмнени амбразури. Пресече изровения кей към мостчето, спря се да даде път на дълга колона пехотинци: младежи, почти момчета. Те се изнизаха пред него, огънати под тежестта на раниците си — напускаха страната, чакаше ги опасно и неизвестно бъдеще. Премина мостчето след тях.

Машините завибрираха и без свирки и сирени огромният параход потегли мълчаливо надолу по реката, понесъл товара си от млади хора към огъня на войната…