Белва Плейн
Платно на живота (1)

1.

През пролетта на 1920 г. Пол Уърнър седеше в частната болница в Апър Ийст Сайд в Ню Йорк и очакваше раждането на първото си дете. Трийсет и две годишен, той се бе върнал вкъщи в добро здраве след най-суровата част от войната в окопите на франция. Привлекателен мъж със силно, стройно тяло и орлов профил, Пол изглеждаше по-млад, когато бе в добро настроение. Но лицето му обикновено бе замислено, приветливо и съсредоточено. Когато живите му сини очи — в необичайна комбинация с матова кожа — се насочеха изцяло към нещо или някого, ефектът бе стряскащ.

Бъдещето му се простираше, ясно очертано пред него. Втори по власт в инвестиционната банка, основана от починалия му дядо, той знаеше, че е само на стъпка от първия пост. Баща му скоро щеше да се оттегли и Пол трябваше да се премести в леко занемарената просторна предна стая с прозорци към Уолстрийт. Семейството преднамерено бе поддържало атмосфера на спокойно, непретенциозно благоденствие. Възрастният Уърнър обичаше да сравнява тяхната тясна малка сграда с кантора от роман на Дикенс. Тази скромна атмосфера подхождаше чудесно на Пол. Кантората бе място за работа и да се парадира с лукс в нея би било проява на лош вкус.

На пръв поглед изглеждаше, че Пол има всичко. Съпругата му, четири години по-млада от него, бе деликатно момиче от аристократично семейство. Познаваха се от детинство. Мериан или Мими, както я наричаха близките й, принадлежеше към едно от онези семейства, които — без да бъдат задължително кръвно свързани — бяха част от затворения, запазен немско-еврейски кръг, който просперираше в града от Гражданската война насам. Те ходеха в едни и същи училища, принадлежаха към едни и същи клубове и прекарваха летните си почивки на едни и същи места. А и семействата им бяха много близки. Двамата седяха един срещу друг на всички общи празненства от деня, в който получиха разрешение да се хранят с възрастните. Той я бе отвел на първите й танци.

Сега, след седем години стерилен брак, години на многобройни медицински изследвания и ежемесечни разочарования, най-сетне тя лежеше в родилното на горния етаж. Всичките му надежди бяха свързани с нея. Питаше се — той много, може би прекалено се отдаваше на самоанализа — защо нуждата му от деца бе така всеобхващаща. Дали тя не бе толкова настойчива заради онова ужасяващо опустошение и кръвопролитие, с което той бе белязан през войната? Но каквато и да бе причината, едно бе ясно и просто: страстното му желание да има деца не го изоставяше нито за миг.

Пол седеше сега, опитвайки се да се съсредоточи в някакво списание, и понеже не успяваше, гледаше втренчено в центъра на помещението. Беше кръстосал дългите си, силни в глезените крака, на канапето до себе си бе поставил балтона си с кадифена яка, както и черното кожено куфарче и чадъра със сребърна топка на края на дръжката. Вътрешното му вълнение бе добре прикрито. Спокойствието беше част от природата и възпитанието му. Само очите му можеха понякога да подадат някаква информация на онези, които го познаваха много добре. Но те не бяха много…

Погледна през прозореца и се изненада от светлината на уличните лампи. Денят се бе изнизал. Бе тук от часове — от момента, когато му бяха съобщили, че Мими е в болницата. Проливният дъжд бе преминал във фина мъгла и тихите улици бяха опустели. И вътре бе тихо, не се чуваха почти никакви звуци. В малки частни болници като тази обикновено нямаше суматоха. Но сега тишината му се стори зловеща и Пол потръпна.

Напълно вероятно бе първото раждане да стане ужасно бавно. Всеки го знаеше. Бе подготвен и си бе повтарял многократно, че вътрешно е готов да види жена си да страда. Естествено бе жените да страдат, това си бе в реда на нещата. И все пак лицето й бе така разкривено и неузнаваемо! Мокрият кичур коса на челото й и писъците й, които издаваше, докато се гърчеше и мяташе по леглото, го уплашиха. Изведоха го от стаята.

„Тя понася добре болката“ — помисли си той, спомняйки си, че Мими бе изтърпяла лошо счупване на ръката. Но раждането едва ли можеше да се сравни със счупена ръка, нали? Трябва ли да приеме, че болката, на която бе станал свидетел, не бе необикновена, извън границите на нормалното? Не знаеше отговора на този въпрос. Разбира се, за разлика от него, докторът го знаеше. Той бе един от най-добрите гинеколози в града.

Мислите му бяха нарушени от млад мъж, който влезе да вземе палтото и шапката си, метнати небрежно върху стола срещу Пол.

— Момиче — съобщи той, изпреварвайки въпроса на Пол. — Над три килограма. Красива блондинка.

Радостта като че ли бълбукаше, шумеше и пееше в гърлото му. Сега ще си отиде вкъщи, ще седне пред телефона и ще сподели с приятели и роднини щастливата новина. Пол го поздрави.

Стана и закрачи напред-назад из стаята. Краката го бяха заболели от седене. Стаята бе потискаща, изпълнена с фабрични имитации на Чипъндейл^[1], подбрани с достатъчно вкус, но някак стерилни. Най-обикновени пейзажи по стените, стил „Хъдзън Ривър“. Също имитации, разбира се. Но какво, за бога, можеше да очаква от болнична чакалня? Художествена изложба?

Опита се да мисли за изкуството. Винаги открит към нови идеи, той бе закупил картини на експресионистите много преди да се повиши търсенето им, но вече не можете да гледа някои от най-налудничавите неща, които се рисуваха днес. Новото изкуство отразяваше само ужасните поражения на войната върху света: то разбиваше нещата на части. Този факт го изпълваше с неясно безпокойство. Светът преди 1914 година изглеждаше отдалечен с цял век, а не само с шест години. Всичко в следвоенния свят придобиваше необичайно големи размери. „И дълговете дори“ — помисли си той трезво. Дългът бе яма, в която един разумен човек не би трябвало да попада. По този въпрос мнението му съвпадаше напълно с това на баща му, за разлика от някои други негови разбирания.

„Мили боже! Какво правят там горе?“

С усилие на волята върна мислите си обратно. За какво разсъждаваше преди малко? А, да, за дълговете. Нямаше предвид клиентите или себе си. За семейството — тройни А бонове и неипотекирани имоти. Подготовка за библейските седем гладни години, които предстоеше да дойдат.

„Защо никой не слезе да ми каже нещо?“

Хората зад бюрата в канцеларията от другата страна на коридора не знаеха нищо или твърдяха, че не знаят. По дяволите! Канеше се да попита пак, да настоява да му кажат нещо, каквото и да било. Да настоява! Пресичаше коридора, когато асансьорът забръмча, вратата се отвори и от него излезе лекарят.

— Господин Уърнър! Господин Уърнър! Всичко е наред. Жена ви е добре. — Хвана го за ръката. — Тази вечер сме големи, големи късметлии.

„Късметлии? Защо? Раждането на дете въпрос на късмет ли е? Да не се е случило нещо лошо? Или почти лошо?“ Пол стоеше объркан пред лекаря.

— Кабинетът ми е малко по-долу. Влезте. Седнете.

„Да, случило се е нещо лошо. Сега ще го съобщи.“

— Голям късмет — повтори лекарят. — Наложи се да прибегнем до цезарово сечение, господин Уърнър. Направихме опит да го избегнем, уверявам ви. — Лекарят въздъхна, размахвайки ръка като махало наляво, надясно и назад. — Но всичко мина добре.

— Цезарово сечение — повтори замаяно Пол. Стори му се, че се вледенява.

— Проблемът бе в напречното разположение на плода. — И лекарят пак размаха ръка; на белия ръкав проблесна малко петно кръв. — Невъзможно е да се изроди бебе по този начин, както разбирате и вие…

„Иска ми се да престане с това «разбирате» и да продължи по-нататък…“

Пол неволно се наведе напред, сякаш се опитваше да изтегли думите от устата на мъжа пред себе си.

— … и тъй като жената продължава да дава напъни, матката се скъсва и започва вътрешен кръвоизлив. Голямо изпитание, господин Уърнър, ако пожелаете да го наречете така. Истинско изпитание.

— Да — кимна Пол.

— Но, слава богу, тя се справи. Зашихме я и сега си отдъхва. Току-що излезе от упойката — точно това изчаквах горе.

— Да — повтори отчаяно Пол.

— Много смела жена е съпругата ви.

На тясната стена зад главата на лекаря висяха удостоверения и дипломи: свидетелства за знанията му, доказателства за авторитета му. „Не е по-възрастен от мен“ — помисли си Пол несвързано, докато, кой знае защо, разчиташе написаното. „Аишър Бенет Лайънс“ — прочете той. Една от дипломите беше на латински — и тази подробност изграждаше авторитет.

— Волята… — не спираше лекарят. — Няма истинско доказателство, но аз съм убеден, че един пациент със силна воля може да наклони нещата в правилната посока. Вашата съпруга се държи, господин Уърнър.

„Говори само за да не мълчи — помисли си Пол. — Но има още нещо, до което не му се иска да стигне — и никой от нас двамата не го желае. Той трябва да знае, че ми е ясно защо се държи така.“ И Пол разтвори с усилие сухи устни:

— Бебето?

— Мъртво е. При такова положение винаги е така. Неминуемо.

— Нормално бебе ли бе?

— Да. Момче с нормални размери… Съжалявам.

Стар образ блесна като светкавица в ума му: сякаш светна електрическа крушка или пламна клечка кибрит сред наситена тъмнина — проблесна и загасна.

 

 

„Моят син — моите синове — и аз отиваме към Консървътъри Понд в парка, носим лодките, красивите лодки играчки с махагонови корпуси. Вятър набръчква водната повърхност, тегли лодките с надути платна, опъва връвчиците, дърпа ги от ръцете ни. Гледам момчето — момчетата, — а те се смеят високо, радостно, щастливо, с широко разтворени усти. Зъбките им са като бели семенца, същински огладени бели камъчета… Вървим към къщи и се държим за ръце, за да пресечем улицата. Когато пораснат, ще плуваме в истински платноходки. Моят син. Синове…“

 

 

Дойде на себе си. Лекарят рисуваше безцелно кръгове по листа пред него.

— Искате ли да ви обясня по-ясно, да начертая диаграма?

— Не, сигурен съм, че сте направили всичко, което всеки друг на ваше място би направил. Вече мога ли да я видя?

Очите на лекаря бяха изпълнени със съчувствие. Той изглеждаше възрастен и уморен.

— Разбира се, но само за минута или две.

Пол тръгна към горния етаж. Чувстваше се като натрапник, докато минаваше между двете редици затворени врати: те сякаш се смръщваха укорително, когато стъпките и скърцането на обувките му разлюляваха тишината. Усети миризмата на дезинфекционно средство — и на страх.

Вратата към стаята на жена му бе леко открехната. В неясната светлина видя бялото легло в центъра на стаята и опънатото тяло на Мими върху него. Стори му се, че гледа катафалка и каменна статуя в нея…

От ъгъла на стаята стана медицинска сестра и прошумоля край него.

— Влезте. Тя ви очаква. — Излезе и затвори вратата след себе си.

Той целуна Мими по челото леко и нежно, като че ли се страхуваше, че докосването му може да й причини болка. Тя се бе върнала от царството на мъртвите!

— Ужасно ли тъгуваш за момчето?… Сърцето ти е разбито, нали? — прошепна тя.

— Не. Е, да, разбира се… Но важното е, че ти си тук.

— Те не ми разрешиха да го видя.

Пол замълча.

— Сигурна съм, че щях да го видя, ако бях настоявала. Но си помислих — така няма да си спомням лицето му. Така…

Тя зарови глава във възглавницата. Преряза го жал, докато я гледаше безпомощно как се мъчи да се владее.

— Така — продължи тя — ще бъде почти като че ли никога не сме го имали, права ли съм?

— Да, да, разбира се.

И двамата замълчаха. Някъде в сградата, в някаква стая, облицована с плочки, студена и гола, както той си я представяше, лежеше детето им. Нормално дете, беше казал докторът. Момче с нормални размери. Ако бе останало живо, след осем дни щеше да бъде обрязано, щеше да получи име и благословията на равина. Тържеството щеше да се проведе във всекидневната: през големите й прозорци щедро струеше слънчева светлина… А после — вино и сладкиши в салона за хранене. Сред всички роднини, изпълнени с възхита. Момче с нормални размери. „Не мога да разбера — мислеше Пол. — Няма смисъл. Защо трябваше да се случи на нас, когато всичко друго вървеше така добре?“

Чу гласа на Мими:

— Пол, ще си родим друго…

— Ще преминеш пак през всичко това?

— Няма да е така. Светкавицата не удря два пъти на едно и също място.

„Не е вярно“ — помисли си той. И все пак изблик на надежда, почти на въодушевление спря дъха му. Да, веднага след като тя се съвземе напълно, ще имат друг шанс. Много хора са минали през подобна трагедия, а после са имали толкова деца, колкото са искали. Защо и при тях да не е така? Една жена може да ражда няколко пъти с цезарово сечение. Гледай напред, не назад!

Тя докосна ръката му със студени пръсти.

— Студено ти е. Ще извикам сестрата да ти донесе още едно одеяло — забърза той.

— Не. Почакай.

Той разтърка ръката й между своите. Усмихнаха се един на друг. Тя изглеждаше сравнително добре. Кой можеше да повярва, че ще изглежда така само преди няколко часа?! В бялата й, покрита с лунички кожа бе пропълзяла розовина, дългата й жълтеникавочервена коса бе сресана и сестрата я бе вързала отзад с бяла панделка.

— Подлуди ме от страх — призна й той.

— Бедният Пол! Съжалявам… Обещавам да не го правя отново. Какво ще кажеш на родителите ни?

— Истината, без да се впускам в подробности колко ужасно беше. Ще телефонирам на всички във Флорида.

— Трябва да се прибираш вкъщи. Сигурно си изтощен. Имаш ли нещо за ядене?

— Не съм гладен.

— Но трябва да ядеш! Колко е часът?

— Не знам. — Погледна часовника си. — Наближава десет.

— Знам, че няма да събудиш прислужничките, въпреки че би трябвало. В хладилника има цяло печено пиле и пудинг. Тази сутрин накарах готвачката да приготви лимонов пудинг. Яж нещо, преди да си легнеш. Сигурна съм, че ще се занемариш, докато съм тук. Много си небрежен към себе си.

Той се засмя и пак я целуна по челото.

— Как ли успях да преживея войната без твоите грижи?

— О, ти!

Той стана.

— Лекарят разреши свиждане само за няколко минути. Трябва да почиваш. Ще дойда утре рано сутринта. — Бе вече на вратата, когато се досети: — Да ти донеса ли нещо?

— Само себе си.

Излезе на пръсти. Беше преполовил коридора, когато пак го стресна мисълта за мъртвото му бебе. То лежеше в някоя от стаите на тази сграда… Имаше право да попита. Да го види. Искаше го. Но не искаше да…

Внезапна тежест притисна гърдите му. Непоносимо напрежение се надигаше и го удряше в тила, избухваше и ревеше в главата му. И той знаеше, че това негово състояние е породено от страхотния натиск на нещо, което искаше да забрави. През тези няколко напрегнати часа днес следобед и тук горе с Мими този натиск като че ли се бе уталожил, но сега се върна с нова сила, разширяваше се, разтягаше гърдите му, отнемаше дъха му. Наложи се да се опре на стената, за да не падне…

След няколко минути пак дишаше нормално. Но той трябваше да говори с някого! Трябваше!

Никой, случайно забелязал младия мъж във фин тъмен костюм и горда осанка, не би могъл да си представи силата на болката, с която той влезе в телефонната будка.

„Ще извикам Хени — реши Пол. — Кой друг в света, освен Хени?…“

 

 

Хени Рот не бе вкъщи. Когато разбра от прислугата в дома на Уърнърови, че Мими е в болницата, тя въртя телефона през целия ден. Хени бе леля на Пол и нещо много по-важно: по някакъв рядко срещан и много специален начин тя му бе и най-довереният приятел. Такава бе още от дните, когато той седеше в скута й, а тя му четеше приказките на Братя Грим. Сега Хени бе във всекидневната на Пол със снаха си Леа и го чакаше да се върне.

Около четиридесетгодишна, тя младееше не поради някаква особена красота — бе кокалеста, висока и прекалено семпло облечена (сега беше в строгия си жълто-кафяв костюм), — а благодарение на вътрешната енергия и ентусиазъм, които придаваха известен чар на продълговатото й лице със старомоден венец сплетена кестенява коса.

Хени притежаваше „духовна красота“, както твърдяха роднините й. Тя бе борец за социална справедливост, както и съпругът й Дан, преподавател и учен, идеалист, който отказа цяло състояние за едно от своите електронни изобретения, защото бе закупено от Военното министерство. И двамата бяха държали речи и бяха марширували сред демонстранти в името на много каузи. Хени бе участвала в демонстрации в защита на правото на вот на жените и в подкрепа на стачкуващите работнички от шивашката промишленост — дори веднъж бе арестувана, докато бе на стачен пост пред фабрика за блузи и рокли. През целия си съзнателен живот Хени и Дан се бяха борили за мир, а след края на войната продължаваха да пишат и държат речи за ОН^[2], за Националния съвет за предотвратяване на войната и за всеки, който изявяваше желание да ги слуша.

Казано накратко, те бяха двама души, които не зачитаха обществените норми и живееха според собствения си морален кодекс.

И те имаха своя мъка. Синът им, единственото им дете, се бе върнал от войната без крака и бе починал, оставяйки след себе си бебе, Хенри — малкия Ханк, сега четиригодишен, и вдовицата си — Леа. Дете на крайните квартали, осиротяла на осем години, Леа бе осиновена от Хени и Дан. От тях тя бе научила всичко, което можеха да й дадат, омъжи се за сина им. Леа бе амбициозна и това определи до голяма степен житейския й път. Надарена с усет за модата, тя откри свой собствен луксозен бутик на Медисън авеню. Омъжена повторно за амбициозен като нея млад адвокат, тя живееше с него и Ханк близо до Метрополитън Мюзиъм в красива частна къща с мраморни камини и извиващи се стълби, закупена от Дан за осакатения му син. Това, което отказваше да докосне за себе си, Дан бе приел за сина си…

Външният вид на Леа не подсказваше с нищо за преживяната трагедия. Лъскавата й кестенява коса бе подстригана късо според най-новата мода. Тънките й златни и диамантени гривни проблясваха върху набраните маншети на бледосинята вълнена блуза. Докато чакаше, бдителните й, прекалено любопитни кръгли очи оглеждаха приятната всекидневна на Пол с одобрението на експерт.

Едва ли бе възможно да се намерят други две жени толкова различни, колкото бяха Хени и Леа. И въпреки това те се обичаха така, както се обичат майка и дъщеря.

Обзета от безпокойство, Хени стана, отиде до прозореца, дръпна настрана копринените завеси и се вторачи в непрогледната мъгла, като че ли по този начин можеше да ускори завръщането на Пол.

— Дали не се е случило нещо лошо? — запита тя. — Изтече вече цял ден. Не знам защо, но имам чувството, че нещо не е в ред. — Хени бе от вечно тревожещия се вид хора.

Леа, която не спадаше към тях, отговори жизнерадостно:

— Не, това е първо раждане. Не всички раждат лесно като мен. Спомняш ли си, Ханк просто се изръси навън — завърши тя с известно самодоволство.

— Чакаха толкова дълго — терзаеше се Хени. — За Пол ще бъде ужасно, ако стане нещо с бебето. Ужасно ще е и за Мериан, разбира се.

Когато чуха прещракването на ключа в ключалката, двете жени скочиха и Хени тръгна към Пол с протегнати ръце.

— Свърши се. Мериан е добре. Имаше критичен момент, но сега е добре.

— О, слава богу!

— Бебето е мъртво. Момче…

Пол се насили да си спомни сина на Хени — Фреди. Тогава бе шестгодишен и те го бяха завели в болницата да види новото бебе. Спомни си размахани ръчички и крачета… Едно мъртво бебе сигурно изглежда като онези големи кукли в магазините за скъпи играчки. Восъчно… Дали очите му са отворени?

Хени се обърна настрана. Пръстите й разтреперано въртяха брачната халка на безименния й пръст.

Леа се обади тихо:

— Това е ужасно, Пол. Ужасно. Но ти ще имаш друго. Мисли за него. И Мими трябва да мисли за него. Не веднага. Но скоро. Ще имате дете.

Искаха да му помогнат.

— Да — подзе Хени. — Преди да се преместим, наша съседка загуби две деца едно след друго. А после роди още три!

Странно, точно това бе помислил и той в стаята на Мими тази вечер и се бе почувствал така окуражен… докато онази друга мисъл не бе отнела дъха му. А сега Леа бе тук и няма възможност да говори с Хени…

— Предполагам, може да се каже, че поне никога не го опознахме…

— Да, така е — въздъхна Хени.

Бедната Хени! Човек не отглежда син да воюва във война, в борбата, срещу която е отдал години от живота си — и да го загуби точно заради нея…

После си помисли: „Няма база за сравнение между нейния беден Фреди и случилото се днес. Но сравненията не са най-същественото в момента, нали?“

— Имаш ли какво да ядеш? Помолих готвачката да ти приготви нещо.

— Благодаря, не съм гладен.

Хени не настоя и той й бе благодарен. Мими винаги ходеше след него с настояване да яде, да носи галоши, да облече пуловер, да легне и си почине…

Хени попита дали е успял да види Мими.

— Да. Тя се държи много храбро.

— Трябва да я прибереш от болницата при първа възможност! — възкликна Леа. — Едно пътуване в чужбина ще направи чудеса с нея. Поразходете се из магазините в Париж, а после отскочете до Ривиерата — или Биариц — малко по-късно през лятото.

Пол неволно се усмихна вътрешно. Колко добре бе разучила тази млада Леа приятните играчки и награди на живота!

— И започнете с другото бебе — довърши тя смело.

Отиде в коридора и се върна с пакет, обвит с турскосиня скъпа хартия, вързан красиво с яркочервена панделка и с името „ЛЕА“, разположено върху цялата му горна част.

— Подарък за Мими. Не забравяй да й го поднесеш утре сутринта. Лек халат за спалнята с монограм.

— Изключително красив е — увери го Хени. — Видях го. Истинско разточителство.

Пол измърмори нещо в знак на благодарност.

— Има ли нещо, което да е по силите ни да направим за тебе, Пол? Искаш ли да си тръгнем и да те оставим сам? — запита Хени.

Още не искаше да остава сам.

— Не, останете. Освен ако сте уморени.

— Тогава ще останем още малко. Така и така Дан няма да се върне преди полунощ.

Отново се отпуснаха на местата си от двете страни на камината. На ниската мраморна масичка между тях имаше плитка кръгла ваза с гардении. Пол не обичаше силната им сладникава миризма — кой знае защо, тя му напомняше за погребения. Ако зависеше от него, щеше да премести вазата в килера, но Мими ги обичаше и не бе уместно да се възползва от отсъствието й, за да се освободи от тях.

— Дан е на събрание, говори за Съюза на нациите — съобщи Хени. — Бъди сигурен, че и той щеше да бъде тук, ако бе свободен.

— Как е той?

— О, знаеш как е при ангина пекторис — пристъпите идват и си отиват. Взема си своя нитроглицерин, когато стори някоя беля — излиза в лошо време или прави нещо друго, вредно за неговото състояние.

— Не е ли редно да се оттегли? Работата на преподавател в гимназия е много изтощаваща — не е лесно да се работи с деца на тази възраст.

— Но тя е животът му. Тя и лабораторията му. Особено сега, когато осигури онова ново местенце на Канъл стрийт. В момента работи върху три нови изобретения, нещо, свързано с парна турбина без перки. Просто няма начин изведнъж да се откаже от всичко.

— Хени… нямате проблем с парите, нали?

— Знаеш, че досега никога не сме имали подобен проблем. Познаваш ни добре. Нямаме нужда от много.

— Искам да кажа… Ако ти… Е, добре, днес е денят на истината — ще говоря направо. Ако се случи нещо с Дан, искам да знаеш, че аз ще се грижа за теб. Никога няма да останеш без подкрепа, разбираш ли?

— Предполагам, не искаш да кажеш, че двамата с Бен ще я оставим без средства? — намеси се Леа.

— Мога да мина почти без всичко, с изключение на Дан. — Очите на Хени се изпълниха със сълзи. Тя неволно повиши тон: — Безпокоя се много. Той говори прекалено директно за тези времена! На всяко събрание за мир арестуват „болшевики“, завличат свестни хора по затворите само защото са казали истината! Човек ще си помисли, че сме се върнали в седемнайсетия век и се занимаваме с лов на вещици! Признавам си пред вас: страх ме е!… Дан говори прекалено много.

Пол поклати глава.

— Той не трябва да поема рискове с това слабо сърце. Ще говоря с него.

— Няма да постигнеш нищо. Знаеш колко е упорит… О, не трябваше да ти досаждам с тревогите си след този мъчителен за тебе ден!…

— Ти никога не ме отегчаваш — поклати глава той. Така много му се искаше да й каже за напрежението, което го разкъсваше само преди час… Искаше му се да й разкаже всичко. Не беше говорил с нея „истински“ от онзи следобед преди сватбата си, когато в болката си бе отишъл при нея.

— Алфи телефонира — говореше Леа — веднага щом разбра, че Мими е в болницата.

Чичо Алфи бе още една щедра душа. Сега, когато бе забогатял от покупко-продажби на недвижими имоти, върховното удоволствие на живота му бе да раздава, независимо какво: пари, съвети или приятен престой в разкошната си вила в провинцията. Силно емоционален и с меко сърце, той сигурно щеше да пролее сълзи над мъртвото бебе на Пол.

— И мама се обади — добави Хени. — Ужасно е обезпокоена.

Почти осемдесетгодишната баба Ангелик бе живяла последните месеци в очакване да стане още веднъж прабаба. И тя щеше да страда искрено.

„Поне съм благословен със семейство, което не е безразлично“ — каза си Пол.

— А сега вече трябва да тръгвам — заяви Хени. — Лека нощ, мили Пол. Опитай се да поспиш малко.

— Ще помоля портиера да ти извика такси.

— Не, ще повървя. Имам чадър и съм само на няколко пресечки оттук.

Само на няколко пресечки — да, но иначе на какво огромно разстояние от този апартамент или от къщата на Леа до Ийст Ривъри е апартаментът на Дан без асансьор. И все пак простичките, непретенциозни жилища на Хени и Дан, в които живееха, откакто се помнеше, бяха имали винаги очарованието на втори дом за него. Той, който ценеше високо красотата, заслепяваща очите, едва ли би могъл да открие такава в спартански мебелираните им стаи. В тях Пол обаче намираше нещо друго… Той изпрати двете жени до асансьора и целуна Хени по бузата.

Когато се върна в апартамента, телефонът звънеше.

 

 

Отново бе в чакалнята на болницата. Седеше със стажант-лекаря, който вероятно бе изпратен при него, за да му прави компания.

— Кръвоизливът започна около час след като вие напуснахте болницата. Телефонирахме на д-р Лайънс, но не успяхме да го открием веднага. Изглежда, беше се отбил някъде на път за вкъщи. Безуспешно телефонирахме на няколко места, но накрая…

— Да, да — прекъсна го Пол побеснял. „Защо се гърчи, защо ме задушава с празни приказки, защо не говори направо?“ — Добре, намерихте го. И какво после? Какво сега?

Смутен и почервенял, младият мъж заговори по-бързо:

— Вътрешният кръвоизлив се усили и…

— Говорите за кръвоизлив?

— Да. Спрях го, доколкото можах, като използвах…

— Как е тя сега?

— Д-р Лайънс я оперира. Той е все още горе. Надявам се, че тя е вече в стаята си.

Още едно пътешествие през смълчаните коридори. Обувките му пак скърцаха. Но сега той за пръв път чуваше този шум. Когато стигна до стаята, едва не се сблъска с д-р Лайън.

— О, господин Уърнър! Елате в солариума за минутка. Съпругата ви още не се е събудила от упойката.

В края на коридора примигваше слаба крушка. Седнаха на някакви плетени столове. Пол бе разтърсен от усещане за нереалност — тук, на това място, след полунощ…

— Оперирали сте я? Какво се случи?

— Не беше лесно. Оказа се, че е имало прекалено много разкъсвания. Не можахме да спрем кръвоизлива. Нямахме друг избор, освен да направим хистеректомия^[3].

— Хистеректомия!… Мили боже! Нямаше ли друг избор?

— Нямаше да го направя, ако не се налагаше. — Гласът на лекаря прозвуча леко укорително. Хлътнали в ясно очертани тъмни кръгове, очите му блестяха трескаво като очи на бухал.

Пол извади кърпа и избърса влажните си длани.

— Отвратителна комбинация на събития, господин Уърнър. Отвратителна. Почти всичко, което евентуално можеше да потръгне погрешно, тръгна погрешно…

— Но тя… сега в опасност ли е?

— Бих казал, че вероятно ще се измъкне от черната гора… Ако не се развие инфекция, не дай боже. Ще стискаме палци и ще се молим.

 

 

„Краят на пътя. Километри след километри през пустошта и планините; после времето се прояснява, залюлява те синьо-сребърна паяжина, почти си достигнал онова място, където искаш да бъдеш — и изведнъж пред тебе се спуска висока каменна стена… И пътят ти се изгубва, прерязан изневиделица…“

 

 

— Как ще й се отрази тази операция? Имам предвид, на живота й отсега нататък.

— Естествено доста тъжно е, че толкова млада трябваше да премине през такава операция, но този печален факт няма да й попречи да води нормален живот.

„Има предвид секса. Няма да има разлика. Но няма да има и деца…“

Думите се изплъзнаха от устата му:

— Имате ли деца, докторе? Момчета?

— Три — момиче и две момчета.

— Извинявайте. Не знам защо зададох този въпрос.

— Всичко е наред, господин Уърнър.

Изправиха се и застанаха един срещу друг в полумрака.

— Имате ли нужда от още някакво обяснение? Ще слезем в кабинета ми — там има книги и диаграми, които ще доизяснят нещата.

— Диаграми?

— Някои хора ги изискват и имат пълно право.

— Но не и аз. — От дланите му се стичаше пот. „Какви въпроси още да задавам? Какъв е смисълът?…“

— Винаги можете да ми телефонирате, ако желаете допълнителна информация. Телефонирайте по всяко време или направо елате тук.

Пол си спомни простите изисквания на учтивостта.

— Имахте тежък ден, докторе. Вървете си вкъщи и си починете.

— Но не и толкова тежък като деня на вашето момиче. И вашия.

„Бедната Мими. Бедната Мими…“

— Сега вече можете да я видите. Вероятно се е събудила от упойката, но сигурно е смъртно изтощена, така че не стойте повече от минута. После се върнете вкъщи и изпийте чаша бренди. Две чаши бренди. — Д-р Лайъи намигна. — Дори и да е против закона.

Тя пак лежеше като каменна статуя в саркофаг и медицинската сестра пак тактично прошумоля край него и напусна стаята. Той се изправи над нея. Бе бледа като чаршафа, придърпан до врата и. Бузите й като че ли бяха хлътнали видимо за няколко часа и гордият й нос с лека гърбица изпъкваше по-ясно. Пол докосна пръснатата й върху възглавницата коса.

— Мими — прошепна той.

До вчера бе така лъчезарно щастлива, просто сияеше от радостно очакване… А днес да премине през огъня на такава адска болка — и да завърши с едно голямо нищо…

Без дете сега — или когато и да било.

Не бе правилно, не беше справедливо, бе така жестоко! Какво бе сторил всеки един от тях, за да заслужи ужасното наказание? У него кипеше гняв.

Тя отвори очи.

— Пол?

— Тук съм, не се плаши.

Устните й едва се разтвориха и той трябваше да се наведе, за да улови думите й.

— Не… само сънлива…

— Знам. Направили са ти малка операция. Лекарят твърди, че сега си добре. Чуваш ли ме?

— Не. Спи ми се…

Той стоеше до леглото и галеше косите й. Чувстваше се, безпомощен. Човек планира нещата грижливо, взема предпазни мерки, разумен е, трудолюбив и внимателен. После го завърта вихърът и той внезапно разбира, че независимо от всичко, не е нищо повече от къс хартия, понесена надолу по улицата от вятъра…

Тя се размърда. Пол се надвеси над нея, стори му се, че каза нещо, че прошепна името му, но дочу само въздишка. Спомни си, че трябваше да остане в стаята й минута, погледна я още веднъж, вслуша се за миг в дишането й и излезе.

Вървя до вкъщи пеша. Бе прекалено късно, по опустелите улици не се виждаха таксита, а и изпитваше нужда да върви, да се опита с физическо натоварване да уталожи бурята в себе си. Бе забравил чадъра си, а заваля проливен дъжд, на който обаче не обърна внимание. Струваше му се, че може да извърви целия Манхатън и обратно.

Нощният оператор на асансьора го изгледа с любопитство.

— Вир-вода сте, господин Уърнър. — Асансьорът потегли нагоре. — Надявам се, че съпругата ви ще се оправи.

— Благодаря, Том.

„Иска му се да знае какво се е случило“ — помисли си Пол. Естествено любопитство. Бе в центъра на положение, което — когато стане известно — ще предизвика еднакви по сила вълнение и съчувствие. Хората реагират така дори и при най-малката вероятност за трагедия. Катастрофи. Смърт. Престъпления. Всички онези простички скърби.

Но какво, ако мъката не е така проста и ясна? Какво, ако зад външната фасада надничат незабележими на пръв поглед скрити фактори? Например вина? И вътрешният натиск пак се появи, кръвта застена в ушите му…

Пол светна лампата и седна в антрето, обхващайки с длани пламналата си глава. Но сега не изпита желание да повика Хени. Бе разбрал, че няма смисъл да се доверява на когото и да било. Освен това вероятно ще изпитва унизителен срам да се изповядва дори на Хени на фона на трагичните събития през този нещастен ден: Хени, чийто ум бе така открит, Хени, която никога не произнасяше присъди… Да, сега ще го е срам да говори…

Не беше се срамувал онзи път, в навечерието на сватбата си: тогава бе така отчаяно нещастен, така жестоко разкъсан между Мими и Анна…

Тя бе дошла като прислужница в дома на родителите му, просто още една в потока млади чуждестранни момичета, които оставаха за малко, омъжваха се и напускаха. Нямаше нищо по-различно между другите и Анна — с едно-единствено изключение: двамата се влюбиха един в друг със сила, която той не бе си представял за възможна преди и след Анна…

Но се бе оженил за Мими. Беше обещан на Мими…

Изправи се. Винаги, винаги онова лице бе пред очите му! Кога най-сетне ще си отиде и ще го остави на мира?

През радостните месеци от бременността на Мими си бе въобразявал, че най-сетне се учи как да се сбогува веднъж завинаги с Анна. Беше се опитвал — колко абсурдно! — да се убеди, че тя много вероятно — сигурно! — не е била нищо повече от обикновено временно отклонение, една от онези внезапни сексуални страсти, които обхващат и объркват даден мъж или жена, но в края на краищата се стопяват като лански сняг… Единствено Мими бе реална, непоклатима на мястото си, единствено тя щеше да остане вечна…

Истинска нелепица.

А днес в болницата го бе притиснал нов ужас. „Какво, ако на карта бе животът на Анна? — беше помислил той. — Какво, ако на горния етаж изтичаше нейната кръв?“ Тази представа го бе разтърсила до дъно. Дали тогава първата му грижа щеше да бъде мъртвото бебе, децата, които никога нямаше да има? Не — колкото и да копнееше за дете, за син — той щеше да падне на колене и да се моли за живота на Анна. Каква стойност щеше да има едно или десет деца в сравнение с нейния живот?

А за какво скърбеше сега? За съпругата, която едва не бе загубил, а и все още можеше да загуби? Не, не за нея — само за детето, за децата, които никога нямаше да има.

— Господ да ми е на помощ — изрече той на глас, удряйки с юмрук дланта си.

После започна лудо да обикаля апартамента. Тръгваше, връщаше се обратно и пак тръгваше, и отново…

Бяха се преместили в този много по-голям апартамент само преди няколко месеца: за да има достатъчно пространство за едно семейство с деца… Още дори не бяха приключили с обзавеждането — едва не се спъна в навит на руло килим в една от стаите. С радост и удоволствие бе подредил всичко: пейзажа на Моне над камината: слънчевите лъчи танцуваха по него и му придаваха допълнителен блясък и живот, античната английска маса в салона за хранене, кристалния кон върху поставка, сватбен подарък от немския му братовчед, Йоахим, който се бе сетил за любовта му към конете. Дори бе започнал да свиква с експериментите на Мими с модерното декоративно изкуство в малката й всекидневна, с характерните за този начин на обзавеждане неочаквани ъгли, инкрустираната маса от слонова кост и шагренова кожа, върху която тя водеше кореспонденцията във връзка с благотворителната си дейност. Но какво значение имаха сега всичките тези вети?

Обикаляше напред-назад по коридора, без да знае какво търси. Но търсеше ли наистина нещо?… В библиотеката се спря за миг, вторачен в изложбата от награди и почетни значки, които Мими бе закачила с детинска гордост на стената зад бюрото му. Името му — Пол Аарон Уърнър — бе изписано с черно мастило върху бяла хартия, изрязано с бронзови букви върху кафяво дърво. Болниците и сиропиталищата, в чиито настоятелства бе взел участие, не пестяха похвалите си. Америкън Джойнт Дистрибюшън Комити го удостояваше с почетна грамота за участието му в попълването на Нюйоркската квота от седем милиона долара „… за облекчаване на страданията в опустошените от войната гета на Централна Европа“. „Стабилни граждани“ — помисли той иронично, осъждайки и себе си.

Вдигна поставена в рамка моментална снимка на тригодишния Ханк върху пейка в парка: бе го снимал в един от дните, през които го беше извеждал на разходка. Какво щастливо, весело личице! Смело и напористо като това на дядо си Дан, но напомняше и лицето на баща си с тази мека извивка на устните. Все пак мъртвият Фреди бе оставил частичка от себе си в света на живите… Прекрасно е да имаш момче като Ханк…

„Опитай се да не се ожесточаваш, Пол. Безполезно е — а е и грозно…“

На срещуположната стена застана лице в лице със снимка на жена си, поставена в сребърна рамка. Тя бе дубликат на онази, която държеше на бюрото си. На снимката Мериан имаше вид на деликатна изисканост с характерната си малко превзета, но същевременно изпълнена с копнеж усмивка. Дългата й шия се проточваше от бялата пяна на старовремска яка от колосана дантела: тя носеше дантела, защото той я харесваше. А Мериан винаги се съобразяваше с вкуса му. В гърлото му заседна буца: плачеше му се и за нея, и за себе си — за всичко…

Пресече коридора. Вратата към детската стая бе леко открехната и светлината падаше върху плетената бебешка люлка с балдахин. Оказа се, че предупреждението на старите жени да не се купува нищо за едно бебе, преди то да се е родило безопасно, имаше смисъл — предупреждение, посрещнато с подигравка и от него, и от Мериан… затръшна вратата. Утре ще телефонира на някоя благотворителна организация и ще изкара всичко.

Най-сетне влезе в кухнята. „Изпийте чаша бренди“ — бе го посъветвал лекарят. Беше си осигурил добър запас точно преди влизането в сила на закона за сухия режим. Мислеше да съхрани брендито за някое празненство… Наля си голяма чаша. Кой знае, може би след нея щеше да заспи… И докато отпиваше на малки глътки, отиде във всекидневната и се изправи пред прозореца. В къщите надолу и нагоре по улицата тук-там светеше по някой прозорец: студент, подготвящ се за изпит, внезапно разболял се нещастник или любовник, върнал се вкъщи, след като бе любил?…

Пол стоя така дълго, в очакване на съня, който да го успокои и да уталожи болката… Съмваше се, когато се отпусна в широкото самотно легло и затвори очи.