Белва Плейн
Платно на живота (14)

14.

Лятото изтече, както обикновено, доста приятно. Пол и Мериан отидоха с още три двойки в оня хан край езерото в Мейн, където десет лета поред прекарваха по традиция по три седмици активна почивка — в плуване, риболов, разходки с платноходка. Пол на няколко пъти усети странно угризение, когато си представяше как им казва, че е за последен път с тях. Върнаха се през септември и той прекара с Леа две меки златисти септемврийски съботи във вила на Лонг Айлънд. Мериан много удобно предпочете да посещава курса по голф, открит в техния клуб. Искаше му се да заведе някой път и Ханк там, искаше да се опита да възроди старата му привързаност към него и — „Да, признай си!“ — старото възхищение, изпълнено е уважение. Но Ханк работи цяло лято в болницата във Филаделфия, а когато се връщаше вкъщи, явно беше, че взема извънредни мерки да не се срещне с Пол.

— Ханк ще го преодолее. Имахме няколко приятни спокойни разговора — уверяваше го Леа.

Не му се вярваше: тя бе наясно колко го боли и знаеше какво точно му се иска да чуе. Би желал да научи нещо повече за техните „приятни, спокойни разговори“, но разбираше, че тя няма желание да навлиза в подробности.

Без съмнение бе убедила сина си да прояви търпение, беше му казала вероятно, че ако той, Пол, не е подбутван и подтикван, сам ще направи решителната стъпка. И колко права беше наистина! Надяваше се, че до края на зимата всичко ще приключи. Как копнееше за мир и спокойствие около себе си! Никога не го бе имал. Може би сега вече най-сетне ще достигне това въжделено вътрешно спокойствие и яснота на целите. Вътрешната хармония ще му помогне да живее по-лесно сред хаоса на външния свят.

Мислите му бяха насочвани периодично към този хаос от писмата на Илзе. След две години сравнително спокоен живот, когато Марио се бе повъзстановил, а тя бе овладяла езика и бе извоювала място за себе си сред персонала на малка болница, преследванията пак ги бяха застигнали. Притисната от Хитлер, Италия бе тръгнала по същия път. На докторите евреи се забраняваше да лекуват пациенти християни. Накъде да тръгне? Палестина беше практически затворена за евреите, а да се надява на полската квота за емигриране в Съединените щати беше повече от безсмислено: щяха да минат години, преди да се реши нейният проблем. Видя я пред себе си за миг — срещна ясния й откровен поглед, чу звънкия й смях, усети отчаянието й…

Бавно, но сигурно светът се накланяше към непрогледната тъмнина на бездънна пропаст.

 

 

Една вечер на Медисън Скуеър Гардън се случи нещо странно. Пол беше отишъл да чуе радикалния ционист Жаботински от Палестина. Приятели с определено антиционистки разбирания ги бяха поканили с Мериан да чуят оратора „от любопитство“. Мериан беше приела поканата неохотно — всъщност бе отстъпила под натиска на Пол.

— Не разбирам защо искаш да го чуеш — протестираше тя. — Твоите разбирания не съвпадат с техните.

— Именно затова. Длъжен съм да чуя доводите му.

Огромната зала бе препълнена. Пол внимателно и трезво огледа насъбраните хора. Разликата между консервативните ционисти като съдия Брандис^[1], които вярваха във възможността политическото убеждаване и разумни аргументи да принудят Англия да реши почтено проблема в Палестина, и радикалните ционисти, според които единственият изход бе създаване на еврейска армия в Палестина, отваряше вратите към ужасяващ бъдещ конфликт. Пол мълчеше, изпълнен с тревога, докато Мериан и другата двойка оживено разговаряха по някое от дежурните дребнотемия.

Вниманието му неочаквано бе привлечено от момиче, което седеше отпред. Вгледа се напрегнато в него. Не можеше да повярва на очите си. Пулсът му се ускори.

„Не, невъзможно е — тук, сред хилядите струпани в залата хора! И все пак защо не?…“ Напрегна слух, опитвайки се да чуе някоя дума. Момичето говореше с мек, приятен глас на приятелката си, нейна връстница.

— Не смятам, че в насилието е отговорът на проблемите. Да, чрез насилие може да се постигне бърз резултат, но в него е заложено семето на бъдещи трагедии. То винаги поражда озлобление и желание за мъст — завърши уверено.

После, сякаш усетила напрегнатия поглед на Пол, тя се обърна за миг с изражение на изненада и пак насочи вниманието си към момичето до нея.

„Да — помисли той, — ето го характерния дълъг нос и удължената брадичка… — Сега виждаше лицето й в три четвърти профил. — Тя е. Да попитам ли под някакъв претекст? Не, идиотско е.“

— Сигурно си права, Айрис — достигна до него гласът на другото момиче.

По-късно не можеше да се сети дали бе планирал следващата си стъпки. Той просто се наведе напред и я докосна леко по рамото.

— Госпожице, извинявайте.

Тя се обърна с широко отворени, изненадани очи. Очите на майка му, както и цялото й лице…

— Струва ми се, че сме се срещали — заговори той с бясно препускащо сърце в гърдите. — Беше много отдавна наистина: тогава бяхте още малка ученичка. Казвам се Пол Уърнър… Срещнахме се случайно в един ресторант и обядвахме заедно.

В големите й очи проблесна искрата на спомена.

— Да, сещам се. Колко е странно, че пак се срещаме случайно! — Тя почти изцяло се обърна към него. — Приятелката ми, Мили Кон.

— Съпругата ми. Господин и госпожа Берг — реагира съответно Пол.

Бергови и Мериан кимнаха разсеяно, продължиха разговора си.

Той заговори бързо: страхуваше се Айрис да не му обърне гръб:

— Последователка ли сте на Жаботински?

— Аз? О, не, за бога! Той е прекалено краен за мен. Поне така смятам. Вкъщи всички се възхищаваме на Вайцман^[2]. Дойдох тук само от любопитство.

— И аз. Би било много лошо за него, ако всички от събраните тук са дошли само от любопитство.

Мили се засмя.

— Той е интересен човек — отговори Айрис. — Татко е прочел някъде, че е израснал в Италия и възприел голяма част от идеите на италианските борци за независимост.

— Да, и аз го прочетох — отвърна Пол.

В разговора се намеси Мили и му даде възможност за минута или две да огледа Айрис. Да, интелигентно изражение, в момента леко смръщено в напрегнато внимание. Не приличаше напълно и на майка му, в която имаше нещо царствено: тя гледаше на света със спокойно достойнство, докато в очите на Айрис, прикрити от тежки клепачи и гъсти мигли, имаше нещо трогателно и умоляващо. Тази молба бе така открита и ясна, че нямаше начин да се сбърка с каквото и да било друго. И колко сериозно само възприема нещата, а е само на деветнайсет години! Едва сега разбра какво искаше да каже Анна тогава. Роклята й с неопределен цвят беше със строга кройка: бялата й якичка беше затворена плътно около врата почти като на монахиня. Очевидно не бе наследила вкуса на майка си, защото дори когато нямаше никакви средства, Анна притежаваше естествен усет и вроден стил: умение да връзва коланче или цветно шалче около врата и да създава определена атмосфера около себе си.

Беше объркан. Положението бе странно, но не уникално — проблемът със скритото бащинство съществува вероятно от началото на света! „Но за мен е уникално — мислеше той с горчива подигравка към себе си, — за мен, за когото се предполага, че съм образец на съвършенство.“ Представи си, че отваря уста сега, в тази минута, и заявява на Мериан: „Виждаш ли тази девойка? Тя ми е дъщеря.“

Зави му се свят. Светлините над главата му бяха болезнено, непоносимо ярки. Искаше да излезе, да се прибере вкъщи и да легне в затъмнена стая. Какво го интересуват Жаботински, Палестина, Англия, Германия или светът като цяло? А в същото време му се искаше да удължи момента, да предизвика момичето да говори, да изпълни очите и ушите си с вида й, със звука на гласа й…

— Разбира се, той иска да принуди англичаните да се откажат от Палестина — говореше Айрис. — И как да не се съгласиш с него? Тяхното поведение в момента е такава крещяща жестокост! Защо не разрешават на тези отчаяни, измъчени хора да потърсят подслон на сигурно място? Когато Хитлер присъедини Австрия, майка ми загуби брат си и цялото му семейство.

— И аз имам роднини в Германия — обади се Пол. — Не толкова близки, Йоахим ми е само далечен братовчед, но съм много привързан към него и семейството му. Много се безпокоя за тях…

— Как да обясниш свят като този на децата? — извика Айрис. — Работя с четвъртокласници. Някои от тях четат вестници, всички слушат радио. Толкова е тежко! Опитвам се да направя най-доброто, на което съм способна.

„Да, сигурен съм, че го вършиш и винаги ще го вършиш: то е написано на челото ти“ — мислеше Пол.

В този момент всички се смълчаха. Жаботински излезе на подиума и тълпата скочи на крака и крещя възторжено, докато не започна да говори.

По-късно Пол не можеше да повтори нито дума от тази реч. Той бе изпяло във властта на тъмнокосата глава пред себе си. На врата си Айрис носеше тънка златна верижка, а когато вдигна ръка, забеляза на пръста й пръстен — спомен от випуска й. Тя слушаше оратора съсредоточено. Пол виждаше повдигането и спадането на гърдите й, когато се обръщаше настрана. Неговата плът дишаше отделно от него — чрез нея…

Когато речта свърши и гръмнаха аплодисменти и поздравления, Мериан забърза:

— Хайде да се измъкнем преди тълпата.

Айрис се обърна.

— Сбогом — усмихна им се учтиво тя.

Пол облече палтото си, без да бърза.

— Какво ще кажеш за речта му? — запита той.

— По-голяма част от хората я приемат много възторжено — отговори Мериан със съмнение в гласа. — И е наистина вълнуващо, нали? Еврейска военна бригада? Но Вайцман и Брандис са против тези идеи и аз ще остана с тях. Те със сигурност знаят и разбират нещата по-добре от мене.

— Права си.

Мериан и Бергови вече се придвижваха към пътечката между столовете.

— Пол, идваш ли? Ако не побързаш, ще попаднем сред тълпата надолу по стълбите.

— Беше ми приятно да разговарям с вас — каза Айрис, тъй като Пол продължаваше да се върти близо до нея. Стори му се, че тя е като че ли леко озадачена от вниманието му, но вероятно си въобразяваше. Във всеки случай няма начин да не спомене вкъщи за срещата им. За миг я видя да говори с Анна.

— И на мен ми беше приятно — отвърна той.

Последва Мериан надолу по стълбите, придвижваше се едва-едва през тълпата и му се струваше, че никога няма да излязат на улицата, никога повече няма да поеме глътка чист въздух… Имаше чувството, че нарастващият натиск в главата му ще експлодира и той ще се разпадне на части.

Когато се разделиха с Бергови, които живееха близо до Уошингтън Скуеър, Мериан заяви със сериозен тон:

— Стори ми се, че никога няма да приключиш разговора си с онова момиче. Коя беше тя всъщност?

— Срещнах я случайно преди години с родителите й — отговори Пол, изпълнен с презрение към току-що изречената лъжа.

— Кои са те?

— Просто клиенти. — Не успя да задуши безполезния въпрос: — Как ти се видя?

— Не знам. Не е забележима личност. Изненадана съм, че я помниш така добре.

— Знаеш, че съм добър физиономист. Едно от постиженията ми, скъпа моя.

На следващия ден частният му телефон в канцеларията иззвъня.

— Днес следобед се случи нещо — започна Леа.

Разстроен от снощи, в слепите му очи веднага запулсира тревожно напрежение.

— Какво? Какво е станало?

— Нищо лошо. Но се налага да говоря с теб.

Облекчен, той се насили да прикрие състоянието си с весела нотка в гласа:

— Чудесно! Няма да ме затрудниш ни най-малко.

— Ще имаш ли възможност да дойдеш още тази вечер?

— О, не. Двамата с Мериан сме канени на вечеря. От хора, които едва познаваме, по дяволите. Какво ще кажеш за утре?

— Ще можеш ли да се отбиеш вкъщи, когато напуснеш работа? Няма да ти отнема много време.

Намери я в библиотеката пред камината. Пепелникът до нея бе почти пълен с угарки: очевидно бе седяла така доста дълго време, без да чете или да слуша музика, както обичаше да прави след работа. Бе подгънала крак под себе си, с едната ръка се бе хванала за страничната облегалка на креслото. Дори облачетата дим, които се източваха от цигарата й, изглеждаха странно развълнувани…

— Бил Шърмън ми направи предложение — посрещна го тя още от вратата. — Чакал бил достатъчно дълго. Прекалено дълго. — Очертаваше се емоционална криза, а снощната още не бе отшумяла! — Той настоява за конкретен отговор.

— Разбирам го и не го обвинявам — отвърна Пол и помисли: „Опитвам се да се измъкна… Не знам как… какво да кажа?“

— Иска да му отговоря тази вечер.

— Тази вечер? — повтори безцелно Пол.

Леа загаси цигарата си и го погледна в очите. Нямаше как да отклони поглед.

— Всичко е ясно, но все пак… още тази вечер… — запелтечи той.

— Пол, чуй ме. Нямам намерение да те предизвиквам или да ти поставям ултиматуми. Поне не по начина, който ти вероятно очакваш. — Напрегнатият й глас подрезгавя. Тя пое дъх и заговори бързо, без пауза между думите, за да потърси най-подходящата. Сигурно няколко пъти е репетирала наум изреченията, които сега се изливаха от нея: — И все пак в известен смисъл вероятно нещо подобно. Ти ще постъпиш така, както рошиш. Тогава и аз, от своя страна, ще знам как да отговоря на предложението на Бил. Не се плаши, няма да се разрева на рамото ти. Тази типична женска реакция ми е съвсем чужда и ти го знаеш. Познаваш ме достатъчно дълго и добре.

— Права си — потвърди той, без да знае какво още да добави.

— Имам вече две големи рани тук. — И тя постави ръка с проблясващия диамантен пръстен на Бен върху сърцето си. — Първо Фреди, после Бен… Смъртта на Бен ме проряза… Още една рана и няма да издържа. — Изсмя се със странен кратък смях, в който трепна бързо потиснато ридание. — Лош късмет, нали? Винаги си го казвал. Винаги си се възхищавал на твърдостта ми. О, Фреди обичаше жените, той просто не можеше да се откаже от тях. Бедното момче! Но откъде да зная? Беше толкова мил, толкова приятно бе да си около него… Беше джентълмен. През онези дни силно и лесно се впечатлявах от джентълмени. Допускам, че все още се впечатлявам. — Тя седеше на обичайното място на Фреди и Пол внезапно го видя, загърнат с карирано шотландско одеяло, което скриваше най-ужасяващата му рана: празното пространство там, където трябваше да бъдат краката му… — После се появи Бен, който беше мъжествен и ме обичаше, но имаше слаб характер, избра опасни другари. Той не умееше да се съпротивлява на фалшивия блясък на парите. Ти знаеш всичко. Няма смисъл да ти говоря за известни неща.

— Да, действително — измънка той безпомощно.

— Нито има нужда да изтъквам чувствата си към теб.

Докато Леа говореше, той се бе обърнал към камината. Малки златисти пламъчета подскачаха, гонеха се примамливо, изкушаваха го да изключи всички минали и настоящи проблеми, да се отпусне и просто да седи пред тях, без да мисли за нищо, вгледан и очарован от веселата им игра. „Как се отговаря на подобна смела откровеност?“

— Ти си прекрасен човек, Леа — намери той най-сетне някакви думи. — Не познавам много хора като теб… — Говореше истината, но тази негова истина не бе на място в този момент и той го знаеше още докато говореше.

Тя не обърна внимание на думите му и продължи:

— Имам нужда от стабилен човек, от един добър и свободен човек, цялостно добър, свободен човек, на когото да мога да се осланям и сега, и когато остарея… или ако се разболея, или погрознея… — „Леа болна или стара? Глупости! Тя ще изглежда зашеметяващо и на осемдесет години: стройна жена с великолепна бяла коса и диамантена огърлица по врата…“ — … от някого, който ще ми даде всичко онова, което и аз съм готова да дам. Сърце и душа, нали така казват, Пол?

— Да — отговори той и гърлото му се сви.

— Даде ли ми ги, Пол? Даде ли ми сърцето и душата си?

Той не отговори.

— Щастливо време прекарахме заедно… Поне за мен беше щастливо.

— И за мен — бързо отвърна той.

— Какво ще правим, Пол? — И очите й — искрящи, големи очи, пак се впиха в неговите. Хени винаги я бе наричала „маймунче“ и внезапният спомен му причини остра болка.

— Леа, ти току-що каза „свободен човек“, свободен от ангажименти, нали? Но аз не съм такъв.

— Можеш да се разведеш. Можеш.

— Не е толкова лесно…

Леа заговори по-спокойно:

— Страхуваш се да не нараниш прекалено много Мериан? Не смятам, че ще стане точно така. Като имам предвид споделеното от теб и видяното от мен през тези дълги години… Истински съм убедена, че ако мислиш така, грешиш.

Той мълчаливо изплака в себе си: „Не мога да се позная! Защо езикът ми е като вързан, защо не мога да кажа нито дума?“

— Слушай, Пол. Усещам нещо от доста дълго време. Никога не съм го споделяла с теб. Имам чувството, че беше между нас още от първия път там, на „Нормандия“, когато всичко беше толкова хубаво. Но дори тогава усещах, че нещо липсва. Като че ли ти всъщност не беше там — или поне част от теб не беше… Като че ли се нуждаеше от някой друг, не от мен…

— Ти беше и си най-желаната… — започна той.

— Не, не, още не съм свършила. Искам да ти задам един въпрос. Ако имаше една жена, която да означава много за теб — страшно много! — жена, с която трябва да бъдеш — ТРЯБВА! — би ли могъл, ще направиш ли всичко необходимо, за да не я загубиш? Искам да кажа, ще уредиш ли нещата с Мериан?

Докато наблюдаваше как се гърчи пред него, докато гледаше изпъкналите сини вени на врата и улавяше сълзите в гласа й, Пол мислеше отчаяно: „Щях да го сторя тази зима, скъпа Леа. Но вчера срещнах Айрис.“ И му се прииска да сподели тайната си с нея, но не знаеше как да започне.

Тя го изчака да й отговори и когато последва само мълчание, повтори:

— Би ли поискал тогава развод от Мериан?

Той събра сили. Принципното приличие изискваше от него истината.

— Да — прошепна толкова тихо, че Леа се наклони напред, за да го чуе. — Да.

— А! Тогава или до теб няма жена, от която да се нуждаеш чак толкова много, или… — тя го изгледа проницателно, — … или има някоя, но нещата са толкова безнадеждни, че ти няма как да се свържеш с нея. Кое от двете, Пол?

Очите му се навлажниха. Каква нелепа реакция за възрастен човек!

— Ти отговори с мълчанието си — добави бързо Леа. — Има някоя друга. Истината, Пол, моля те. Трябва да я зная. Не ме измъчвай.

Той я погледна, без да се опитва да скрие сълзите в очите си.

— Да, Леа…

Тя стана, издърпа рязко завесите. Стоеше там с отпуснати рамене, стиснала с все сила коприната. После се обърна и прошепна:

— Често съм го мислила. Тя е жена с късмет, която и да е…

— Не. Не нося късмет на никоя жена.

— Не говори така, Пол. В тези отношения жената има решителната дума. Ти не ме насили — аз сама дойдох при теб. Сигурна съм, че не си насилил и нея.

— Не, не съм. Не го направих — допълни той с горчивина и помисли: „А трябваше.“

Леа все още стоеше с гръб към прозореца, обрамчена от сгъстяващата се сивота на падащата нощ навън. Изправи рамене с усилие, сякаш върху нея се бе стоварила внезапно тежка секира и с един удар бе прерязала нещо жизненоважно вътре в нея. Вгледаха се един в друг: тя — с незададени въпроси в очите, той — с жал към нея, но същевременно с молба за разбиране и пощада към него самия.

Разбираше, че й дължи обяснение: дължеше й пълната истина.

— Жената — започна той, — тя… Влюбихме се, когато бях сгоден за Мериан… Дълга история… Вероятно всяка любовна история е такава — особено когато се намесят конфликтите на съвестта и вечно търсещата душа. Но ще се опитам да я разкажа накратко. Всеки от нас се задоми за някой друг. Когато се върнах след войната, срещнахме се веднъж и — имаме дете. Сега е деветнайсетгодишна. Айрис. Айрис Фридман. — Думите му се изливаха една след друга, застъпваха се. — Не Айрис Уърнър. Никога не е носила името ми… Вчера я видях за втори път в живота си. — Прокара ръка през влажното си чело. — Мислех, наистина мислех, че ти и аз — че мога да… Би било толкова хубаво и за двама ни… Но снощи разбрах неочаквано, че не съм готов… Объркан съм. Като вцепенен съм… — Замълча, но тъй като Леа не реагира, завърши: — Тази е историята. Това е всичко.

— Сигурно има още нещо…

— Не. С изключение на факта, че никой не знае за Айрис, дъщеря ми, и никой не трябва да узнае.

— Благодаря ти за доверието.

— Ако не мога да се доверя и на теб, Леа, то това за мен би било краят на света.

— Кажи ми, тя… майката…

— Анна.

— Тя… Анна… все още ли те обича?

Отговори без колебание:

— Да. — Бяха минали години от онзи ден в ресторанта, но той знаеше, че чувствата й към него не се бяха променили и нямаше да се променят, както нямаше да се променят и неговите към нея.

— Но ти никога не си мислил върху възможността да напуснеш Мериан заради нея?

— Тя няма… не може… да напусне съпруга си. Въпрос на съвест, както казах…

Леа седна и отпусна назад глава със затворени очи върху облегалката на креслото. Пол не смееше да я погледне. Часовникът върху бюрото отбеляза мелодично часа и кратката мелодия остави зад себе си слабо ехо, преди да се възстанови равномерното тиктакане.

— Толкова е тъжно! — извика внезапно Леа. — Толкова безкрайно тъжно… Не го заслужаваш, Пол.

Отначало не разбра какво искаше да каже, но после прочете в очите й, че тя има предвид не себе си, а него. Самата тя представляваше отворена, кървяща рана, а намираше достатъчно великодушие у себе си, за да сподели и неговата болка. Пол беше трогнат до сълзи.

— О, боже! Съжалявам, Леа. Съжалявам. Наистина ли съм толкова жесток, колкото се чувствам?

Тя стана и се приближи до него.

— У теб няма нито капчица жестокост. Бяхме изключително щастливи. — Дари го с тъжна усмивка.

— Как бих желал да не слагам кръст на това щастие! — въздъхна той.

„Вчера само бях наясно какво искам да правя… Но днес всичко ми изглежда толкова объркано… Не виждам ясна пътека пред себе си… Искам само да бъда оставен на мира“ — мислеше отчаяно Пол.

— Времето ще отмие всичко — и двамата го знаем. Поне Бил Шърмън ще получи искания отговор. Ще го получи още тази вечер.

Пол изстена вътрешно.

— Обичаш ли го поне малко, Леа?

Тя се позамисли.

— Не и по начина, по който ти обичаш Анна. Не достатъчно силно, за да се откажа от всичко заради него. Съвсем не. Но съм много, много привързана към него. Той е добрият човек, от когото имам нужда, както казах… и ме обича много. Изчака ме толкова време. Може би не беше особено умно от негова страна…

— Но няма да съжалява.

— О, да, прав си. Ще се постарая никога да не съжалява. Ще му стана чудесна съпруга и майка на дъщерите му. Всъщност не съм ги оставила без внимание през тези месеци и те много ме харесват.

— И Ханк ще се радва.

— Да, отново ще стана почтена съпруга, нали? Но напълно сериозно казано, той много харесва Бил. Всички го харесват.

Пол се опита да събере сили. По-разумно беше да се върнат към обичайни практични теми, вместо да разбиват безсмислено сърцата си.

— Кога ще бъде сватбата и къде ще живеете?

— Бил я иска колкото е възможно по-скоро. Ще живеем тук. Той има хубав апартамент, но харесва къщата, а и аз искам да остана в нея.

— Радвам се. Искам да те виждам в мислите си в тази къща. Ти я обичаш толкова много, че тя се е превърнала в част от теб. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна.

Тя погледна часовника си.

— Часът е седем. Едва ти остава време да се прибереш, облечеш и отидеш на приема.

— Господ ми е свидетел колко много не ми се отива там… Не знам какво всъщност ми се прави. Чувствам се като изпразнен съд…

— Тази вечер не бе лесно и за двама ни. Но аз поне ще бъда щастлива в известно отношение, Пол. Наистина ще бъда щастлива. Защото знам къде отивам и съм благодарна. Бих желала да имам основание да ти кажа същото…

— Благодаря ти, скъпа Леа, благодаря ти — отговори той простичко.

Стана, но не му се тръгваше, не му се излизаше от живота й.

— Сигурен ли си, че не ти се иска да поговорим още?

Да се доверява! Да говори за Анна и Айрис, за изминалите години, белязани с пресушаващ сърцето копнеж! Виждаше жалост и доброжелателство на лицето на Леа, но под тях прозираше и любопитство. То го отблъсна и му помогна да се посъвземе.

— Не — отвърна бързо, — какъв е смисълът?

Тя кимна.

— Само още едно нещо, преди да тръгнеш: не се тревожи за мен. Нито се измъчвай с чувство за вина, моля те. Искам да се усмихваш на сватбата ми. Ще дойдеш, нали? Обещаваш ли?

Той я целуна бързо по челото.

— Обещавам. Ще дойда на сватбата ти и ще се усмихвам.

„Затворих още една страница от живота си…“ — мислеше Пол, докато вървеше към къщи. Сред сивата коприна на небето висеше пълна, величествена луна. Върти се, върти се… и ето, превръща се в полумесец, тънка сребърна ивичка с ширина на нокът. После постепенно се изпълва и среброто й заблестява пак с пълна сила от тъмното кадифено небе, притегля с магнетична сила морските вълни… приливи и отливи… отливи и приливи… Също като настроенията на хората. Може би…

 

 

Леа се омъжи един следобед в същата библиотека на горния стаж.

Полицата над камината бе отрупана с кървавочервени рози и букети от красиви цветя с нежни розови цветове. Завесите на прозорците бяха дръпнати и дъждът, който биеше по тях, усилваше уюта на стаята. Между прозорците се намираше розова chuppah^[3], жест към религиозния консерватизъм на семейството на младоженеца. Гостите, свързани в по-голямата си част с реформистките течения, намираха този стар обичай много очарователен.

Леа бе облечена в костюм от пурпурен атлаз с жакет, избродиран със сребърен конец. „Chinoiserie^[4] — промърмори някаква жена до Пол. — Тя има истински усет към тези неща, нали?“ На дясната ръка на Леа искреше диамантеният пръстен на Бен. Черни перли и диаманти хвърляха меки отблясъци от лявата и ръка и ушите й. Младоженецът бе проявил голяма щедрост. Когато Ханк предаде майка си на новия й съпруг, Пол помисли: „Знам какво се върти в главата ти, Ханк. Освен майка ти, само ние двамата тук знаем истината.“ Младежът все още не говореше на Пол и той отново се обърна мълчаливо към него: „Ще пораснеш след време, Ханк. За твоя голяма скръб ще разбереш, че нещата от живота никога не са само черни или само бели.“

И пак помисли: „Само ние двамата тук споделяме тайната на трети човек…“

Младоженецът счупи стъклена чаша с пета и прегърна невестата си сред ръкопляскания. Той беше спокоен по природа човек, изглеждаше искрен и мил. Тип мъж, край когото всяка жена ще се чувства сигурна и добре защитена. Бил създаваше впечатление на човек, който може да се справи с всички възможни житейски изпитания. Беше представителен, добре облечен мъж с приятни черти. Пол усети едва доловим пристъп на ревност.

Появиха се келнери и поднесоха шампанско. Забръмчаха разговори, примесени с характерния звук на шумни целувки и звън на чаши, вдигнаха се тостове. Ханк изглеждаше истински доволен. А момичетата на Шърмън целунаха баща си и Леа с откровена радост. Добросърдечна и практична, Леа ще направи чудеса за тях. Сигурно ще съумее да ги направлява смело край подводните рифове на живота с разумни съвети.

— Хубаво семейство, нали? — забеляза Дан, като се приближи до Пол заедно с Хени. — Жалко, че не го стори по-рано.

— Да, наистина — съгласи се Пол.

— Съжалявам, че Мериан не е тук — намеси се Хени. — Толкова приятна сватба в интимен кръг от приятели и роднини…

— Поканата дойде внезапно, а Мериан вече бе решила да посети леля си в Калифорния. Ако човек се откаже от резервация за влака, възможно е и да няма шанса да направи друга — заобяснява Пол, но без да добави какво голямо облекчение за него бе отсъствието на жена му точно на тази „приятна“ сватба.

Към тях се присъедини и Алфи.

— Нагоре и все нагоре! Такава е нашата Леа! — Той ликуваше, както подобаваше на добрия стар Алфи. „Не е ли чудно колко много повдига духа на човека малко възстановено благосъстояние?“ — помисли Пол.

— Как е Мег?

— Прекрасно! Съжалява, че се оказа невъзможно да присъства, но всичко стана много внезапно, а те вече бяха запланували тази екскурзия с лодка до Нова Скотия^[5] с децата.

— Сигурно ще прекарат чудесно. — Отсъствието на Донъл също донесе облекчение за Пол, въпреки че с радост би се срещнал с Мег.

По някое време всички се отправиха към гостната. Там свиреше малък оркестър, събран около пианото, а килимите бяха дръпнати към стените. Навсякъде имаше рози. Между дългите прозорци към фасадата на къщата бе закачен неговият сватбен подарък.

Картината бе истинско съкровище. Беше я купил от галерията на Петдесет и седма улица, където тя бе изложена на витрината. Приближи се към нея, за да я разгледа добре още веднъж. Тя бе неговото сбогуване с Леа, спомен за нещо прекрасно и радостно, но краткотрайно… Представляваше парижка улица, искряща под белия вихър на сребърен сняг.

Леа се приближи до него и докосна рамото му.

— Възхищаваш се на собствения си подарък? Не трябваше да го правиш. Пол, но е чудесен и аз… и ние двамата се влюбихме в него. И Бил разбира малко от изкуство.

Младоженецът се присъедини към тях и веднага реагира на забележката:

— Бил не знае почти нищо за изкуството, но само слепият няма да оцени красотата на тази картина! Благодарим ти, Пол.

— Пожелавам ви да й се наслаждавате сто години!

Бил обгърна Леа с ръка.

— Сто години няма да ми стигнат… — И добави: — Слушал съм много за тебе, Пол. Не само от Леа, но и от Хени и Дан. Надявам се, че ще се опознаем в бъдеще по-добре. — И протегна открита длан към него.

— Аз също — отвърна Пол и стисна ръката му, разкъсван от противоречиви чувства. Харесваше го и му се искаше да е чист пред него.

— Искам да опозная по-добре и чичо Дан — продължи Бил. — Прекарах две вечери с него и страшно много го харесвам, въпреки че — той се усмихна — не съм съгласен напълно с възгледите му.

— И аз не се съгласявам изцяло с тях — засмя се Пол, — но съм много привързан към него.

— Леа ме предупреди, че ще организираме прием за рождения му ден. Приятно ще бъде пак да стоплим дома си по такъв хубав повод. Ще дойдеш, нали? Надявам се, че и съпругата ти ще се върне дотогава.

— Да, ще дойдем и двамата. Няма да пропуснем приема на Дан.

— Чудесно! Съжалявам, трябва да ви изоставя и да пообиколя и другите гости — виждам роднини, с които още не съм говорил.

Леа го проследи с поглед. Тя сияеше, очите й искряха. После трепна, сякаш внезапно се сети за нещо.

— Пол, искам да говориш с Ханк. Ханк, ела тук. Чуйте ме сега и двамата. Искам да ви кажа нещо много важно. Днес съм истински щастлива. — Изчака и двамата да я погледнат. Да, наистина изглеждаше спокойна и щастлива — както щеше вероятно да бъде и ако беше останала с Пол. — Искам и двамата да ми повярвате — продължи тя. — Искам да се обичате и уважавате, както преди. Дължите ми го.

— Никога не съм преставал да те обичам, Ханк — въздъхна Пол.

Ханк прие подадената му ръка. Но очите му бягаха настрана, а устните му не се разтвориха в усмивка.

— Прекрасно! Така е по-добре! — възкликна Леа, без да забележи изражението на сина си. — Хайде сега да танцуваме! — И се отправи към дансинга с новия си съпруг.

Пол постоя още малко, погледа танцуващите двойки, които се въртяха с празнично настроение пред него. Оркестърът свиреше нещо болезнено познато, мелодия, която докосваше с нежните си тонове някакъв полузабравен спомен…

… Попитаха с невяра

        за моята любов…

Питаха ме,

        сякаш съм дете:

        „Откъде разбра,

        че истинска е тя?“

Отвърнах:

        „Скрита жар

                и ясен зов

        кой ще отрече?“

Върху него внезапно се спусна сивият облак на бездънна самота…

„Не, така не може — почти простена той на глас, застанал пред пъстрия, искрящ кръговъртеж на танцуващите двойки. — Не, не може така!“

И като хвана ръката на жената до себе си, приятна дама с посивели къдрици, поведе я в такта на танца, доволен и сам учуден от постъпката си.