Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Goblet of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 303 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ОГНЕНИЯТ БОКАЛ. 2002. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Goblet of Fire, J. K. ROWLING (2000)]. Формат: 22 см. Страници: 600. Цена: 19.00 лв. ISBN: 954-446-621-5.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ГЛАВА ОСМА
СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО ПО КУИДИЧ

Стиснали здраво новите си придобивки, те забързаха след господин Уизли към гората по осветената с фенери пътека. Хиляди хора се движеха в тази посока и отвсякъде долитаха викове, смях и откъслечно пеене. Всеобщото трескаво вълнение бе заразително и Хари не спираше да се смее. Те вървяха през гората двайсетина минути, говореха и се шегуваха на висок глас, докато накрая излязоха от другата страна и се озоваха в сянката на гигантски стадион. Макар да виждаше само част от огромните златни стени, опасващи игрището, Хари реши, че то спокойно би побрало десет катедрали.

— За сто хиляди души е — обясни господин Уизли, забелязал смайването по лицето му. — Специална бригада от петстотин служители на министерството го строи цяла година. На всеки сантиметър има магии за отклоняване на мъгъли. Колкото пъти се случеше някой мъгъл да се приближи, изведнъж се сещаше, че трябва да върши някаква спешна работа, и се устремяваше в обратната посока… Милите мъгъли! — добави той разнежено и ги поведе към най-близкия вход, който вече бе обсаден от тълпа надвикващи се вещици и магьосници.

— Първокласни места! — отбеляза вещицата от министерството на входа, която провери билетите им. — В горната ложа! Вървете право нагоре, Артър, докато свършат стълбите.

Стъпалата бяха застлани с яркопурпурна пътека. Групата на господин Уизли се заизкачва нагоре заедно с тълпата, която бавно се процеждаше през вратите към трибуните вляво и вдясно. Най-сетне стигнаха до върха на стълбите и се озоваха в малка ложа на най-високата точка на стадиона, точно по средата на разстоянието между златните голови стълбове. В две редици бяха наредени двайсетина стола в златисто и пурпурно и когато Хари седна на първия ред заедно със семейство Уизли, надолу се откри гледка, каквато никога не би могъл да си представи.

Сто хиляди вещици и магьосници заемаха местата си, разположени амфитеатрално около дългото овално игрище. Всичко бе облято от тайнствена златиста светлина, сякаш излъчвана от самия стадион. От височината на ложата игрището изглеждаше гладко като кадифе. От двете му страни се издигаха по три голови стълба с височина петнайсет метра, а точно отсреща, почти на нивото на очите на Хари, бе окачено огромно табло. По него пробягваха златисти надписи, като че невидима гигантска ръка пишеше, а после триеше написаното. Хари се загледа и забеляза как от таблото към игрището се стрелкат реклами.

„Синя муха“: метла за цялото семейство — обезопасена, надеждна, с вградена аларма за защита срещу крадци… Вълшебен универсален разтворител на петна от госпожа Скауър: Веднъж капни — петно махни!… Висша мода за магьосници: „Премяна за промяна“ — Лондон, Париж, Хогсмийд…

Хари едва откъсна очи от рекламите и хвърли поглед през рамо да види дали има други хора в ложата. Тя все още беше празна, като се изключи едно дребно създание, седнало на предпоследния стол в края на реда зад тях. Съществото, чиито крачета бяха толкова къси, че стърчаха пред него на стола, беше облечено в кухненска кърпа за съдове, надиплена като тога, и криеше лицето си с ръце. Ала дългите му като на прилеп уши отнякъде бяха познати на Хари…

Доби? — извика той, не вярвайки на очите си.

Дребното същество вдигна глава и разпери пръстите си, между които се виждаха огромни кафяви очи и нос с големина и форма на месест домат. Това не бе приятелят му Доби, но несъмнено бе домашно духче, какъвто беше и самият Доби, когото Хари бе успял да го освободи от господарите му — семейство Малфой.

— Вие ли, сър, току-що ме нарекъл Доби? — с любопитство изцвърча през пръсти духчето.

Гласът му бе по-писклив дори от този на Доби — слабичък, треперещ и тънък. Хари предположи (въпреки че бе трудно да се различи полът на домашните духчета), че вероятно е женско. Рон и Хърмаяни се извърнаха на столовете си да го видят. Хари им бе разказвал за Доби, но те никога не бяха се срещали с него. Дори господин Уизли се огледа заинтригуван.

— Извинете! — каза Хари на духчето. — Помислих ви за някого, когото познавам.

— Ама и аз познава Доби, сър! — изписка духчето. То засенчваше лицето си като заслепено от светлина, въпреки че горната ложа не бе силно осветена. — Името ми е Уинки, сър… а вие, сър… — и тъмнокафявите му очи се разшириха и заприличаха на чинийки за торта, когато спряха върху белега на Хари, — сигурно сте Хари Потър!

— Да, аз съм — кимна Хари.

— Доби все разправя за вас, сър! — възкликна духчето и едва-едва отмести ръце, а по лицето му се изписа страхопочитание.

— Как е той? — поинтересува се Хари. — Как се чувства на свобода?

— О, сър… — Уинки поклати глава. — О, сър, не се обиждайте, сър, но вие не направил на Доби услуга, сър, като го пуснал на свобода.

— Защо? — изненада се Хари. — Нещо лошо ли му се е случило?

— Свободата размътила главата на Доби, сър — натъжи се Уинки. — Много претенции, сър. Не може намери друга работа, сър.

— Че защо? — попита Хари.

Уинки сниши глас си и едва чуто рече:

Иска да му плащат за работата, сър.

— Да му плащат ли? — неразбиращо попита Хари. — Ами че… всъщност защо да не му плащат?

Уинки явно изпадна в ужас от тези думи и събра отново пръсти да скрие лицето си.

— На домашните духчета не се плаща, сър! — приглушено изцвърча тя. — Не, не, не! Аз му казвам на Доби, казвам му да си намери добро семейство и да миряса. А той скита по разни веселби, сър, бива ли тъй за домашно духче… Ако вилнее така, казвам аз на Доби, току-виж го изправили пред Отдела за регистриране и контрол на магически създания като някой обикновен таласъм.

— Е, дошло е време и той да се позабавлява — отбеляза Хари.

— Домашните духчета не се забавляват, Хари Потър — твърдо заяви Уинки иззад дланите си. — Домашните духчета правят каквото им се каже. Ето аз изобщо не обича високото, Хари Потър… — Тя хвърли бегъл поглед към парапета на ложата и хлъцна. — Но моят господар прати Уинки най-горе и тя дойде, сър.

— Защо те е изпратил в най-горната ложа, щом знае, че не понасяш височината? — неодобрително попита Хари.

— Господарят… господарят иска да му пазя място, Хари Потър, че той много ангажиран. — Духчето наклони глава към съседния празен стол. — Уинки иска долу в палатката на господаря, Хари Потър, ама Уинки прави каквото заповядат, защото е добро домашно духче.

Тя хвърли с ужас още един поглед към парапета на ложата и пак покри очите си, този път напълно. Хари се обърна към останалите.

— Значи това е домашно духче — измърмори Рон. — Странни същества, нали?

— Доби е още по-странен — увери го Хари.

Рон извади всевизора си да го изпробва и го насочи надолу към тълпата в отсрещната част на стадиона.

— Страхотно! — Той натисна бутона за повторение от лявата страна на апаратчето. — Мога да накарам онова старче долу да си бръкне отново в носа… после пак… и пак…

През това време Хърмаяни жадно поглъщаше съдържанието на програмата с кадифени корици и лентичка в средата.

— „Преди мача ще бъдат представени талисманите на отборите“ — прочете тя на глас.

— О, това винаги си заслужава да се гледа! — каза господин Уизли. — Националните отбори водят разни същества от родните си земи да изиграят нещо.

В следващия половин час ложата постепенно се изпълни. Господин Уизли непрекъснато се ръкуваше с разни високопоставени магьосници. Пърси скачаше на крака така рязко, сякаш на стола му се бе свил таралеж. Когато пристигна Корнелиус Фъдж, министърът на магията, Пърси се поклони толкова ниско, че очилата му паднаха и се счупиха. Крайно смутен, той ги поправи с магическата си пръчка и кротко седна на стола си, хвърляйки завистливи погледи към Хари, когото министърът поздрави като стар приятел — бяха се срещали няколко пъти. Фъдж стисна бащински ръката на Хари, поинтересува се как е и го представи на магьосниците от двете си страни.

— Чували сте за Хари Потър — високо каза той на българския министър, който носеше разкошно наметало от черно кадифе, обкантено със злато, и изглежда не разбираше нито дума английски. — Хари Потър… О, не може да не сте чували за него!… Момчето, което оцеля от проклятието на Вие-знае-те-кой… нали се сещате

Българският магьосник изведнъж забеляза белега на Хари и започна да говори високо и развълнувано, като го сочеше.

— Знаех си, че няма да стигнем доникъде — отегчено се оплака Фъдж на Хари. — Не ме бива по езиците, затова ми е нужен Барти Крауч. О, домашното духче му пази място!… Браво на него! Че както тези българи се опитват да се доберат до най-хубавите места… А, ето го и Луциус!

Хари, Рон и Хърмаяни бързо се извърнаха. Те видяха как покрай втория ред към трите свободни стола зад господин Уизли си пробиват път не други, а бившите господари на домашното духче Доби — Луциус Малфой, синът му Драко и една жена, вероятно майката на Драко.

Хари и Драко Малфой бяха врагове още от първото им пътуване към „Хогуортс“. Блед, с остри черти и белезникаворуса коса, Драко много приличаше на баща си. Майка му също бе руса, висока и слаба и би била красива, ако по лицето й не бе изписано изражение на погнуса, сякаш надушваше някаква неприятна миризма.

— О, Фъдж! — Господин Малфой протегна ръка, като се приближи до министъра на магията. — Как сте? Познавате ли жена ми Нарциса? А нашия син Драко?

— Много ми е приятно. Много ми е приятно — усмихна се Фъдж, покланяйки се на госпожа Малфой. — Позволете да ви представя на господин Обланск… Обалонск… господин… е, той е българският министър на магията и не разбира нито дума от това, което казвам, така че няма значение. Да видим кой друг… Познавате Артър Уизли, нали?

Настъпи миг на напрегнато мълчание. Докато господин Уизли и господин Малфой се гледаха един друг, Хари ясно си спомни кога за последен път двамата бащи се бяха срещали лице в лице — веднъж в книжарницата „Флориш и Блотс“ те се бяха сбили. Студените сиви очи на господин Малфой измериха господин Уизли и после се плъзнаха в двете посоки на реда.

— Същинско чудо, Артър! — тихо каза той. — Какво ли си продал, за да купиш билети за горната ложа? Със сигурност даже и къщата ти не струва толкова.

Фъдж, който изобщо не го слушаше, продължи:

— Луциус току-що направи много щедро дарение на болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“[1]. Днес той е мой гост тук.

— Много… много похвално — насили се да се усмихне господин Уизли.

Погледът на господин Малфой се спря върху Хърмаяни, която леко се изчерви, но решително го гледаше право в очите. Хари знаеше защо неговите устни се свиха презрително. Семейство Малфой се гордееха, че са чистокръвни магьосници. Иначе казано, те считаха всеки с мъгълско потекло, каквато беше Хърмаяни, за по-низше същество. Но господин Малфой не посмя да каже и дума в присъствието на министъра на магията, а само кимна пренебрежително на господин Уизли и продължи към мястото си. Драко метна презрителен поглед към Хари, Рон и Хърмаяни и се настани между майка си и баща си.

— Мазни подлизурковци! — прошепна Рон, когато насочиха отново вниманието си към игрището.

В следващия момент в ложата връхлетя Людо Багман.

— Всички ли са тук? — попита той и кръглото му лице лъсна като голяма пита кашкавал. — Господин министър… да започваме ли?

— Когато кажете, Людо — отвърна Фъдж спокойно.

Людо извади магическата си пръчка, насочи я към гърлото си и каза „Сонорус!“. Гласът му проехтя, магически усилен, надви врявата над препълнения стадион и отекна във всеки ъгъл на трибуните:

— Дами и господа… добре дошли! Добре дошли на финала на четиристотин двайсет и второто Световно първенство по куидич!

Зрителите закрещяха и заръкопляскаха. Хиляди знамена се развяваха, а мелодиите на националните химни се преплитаха и смесваха с останалата глъчка. На огромното табло срещу тях се бе изчистила последната реклама (Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот — Вкусът на всяко бобче е въпросче!) и там вече пишеше: БЪЛГАРИЯ — НУЛА, ИРЛАНДИЯ — НУЛА.

— А сега, без повече церемонии, позволете ми да ви представя… талисманите на българския отбор!

Цялото аленочервено множество в дясната страна на трибуните ревна одобрително.

— Чудя се кого ли са довели? — наведе се напред господин Уизли. — Ооо! — Той свали очилата си и припряно ги забърса в наметалото си. — Вийли!

— Какво е вий… — поиска да разбере Хари.

Като отговор на въпроса му сто вийли се плъзнаха грациозно на игрището. Това бяха жени… най-красивите жени, които Хари бе виждал през живота си… но те не бяха… невъзможно бе да са… човешки същества. Хари недоумяваше какви са те всъщност, от какво блестеше кожата им с такава ярка лунна светлина и как ли златистобелите им коси се разперваха като ветрила зад тях дори без полъх на вятър… Но после зазвуча музика и Хари престана да мисли какви са, всъщност спря да мисли за каквото и да било.

Вийлите затанцуваха, съзнанието на Хари някак напълно се избистри и го обхвана блаженство. Най-важното нещо на света бе да не откъсва очи от вийлите, защото ако спрат да танцуват, щяха да се случат ужасни неща…

Сред вихъра на все по-шеметния им танц в замаяното съзнание на Хари се спуснаха в гонитба налудничави неясни мисли. Прииска му се точно в този момент да извърши нещо наистина изумително. Хрумна му да скочи от ложата… но дали това би било достатъчно впечатляващо?

— Хари, какво правиш! — сякаш отдалеч достигна до него гласът на Хърмаяни.

Музиката спря. Хари мигна. Беше прав, стъпил с единия крак върху парапета на ложата. До него Рон бе замръзнал на място в поза на скачач от трамплин.

Гневни крясъци изпълваха стадиона. Тълпата искаше вийлите да продължат танца си. Хари също. Той, разбира се, щеше да вика за България и замаяно се питаше защо ли на гърдите му бе закачена голяма зелена детелина. В същото време Рон разсеяно късаше детелините от шапката си. С лека усмивка господин Уизли се наведе към него и дръпна шапката от ръцете му.

— Ще ти потрябва — обясни той, — когато Ирландия си каже думата.

— Ъъъ… — Рон наблюдаваше с отворена уста вийлите, наредили се отстрани до игрището.

Хърмаяни шумно изрази неодобрението си. Тя се протегна, дръпна Хари обратно на стола и каза:

Стига вече!

— А сега… — изрева гласът на Людо Багман. — Нека с вдигнати магически пръчки да приветстваме талисманите на националния отбор на Ирландия!

В следващия момент огромна зеленозлатиста комета влетя на стадиона. Направи една обиколка, раздели се на две по-малки комети, всяка от които се стрелна към головите стълбове. Изневиделица на игрището се появи дъга и свърза двете кълба от светлина. Тълпата ооохкаше и ааахкаше, сякаш се пръскаха фойерверки. После дъгата избледня, кълбата от светлина се доближиха отново и се сляха. Те образуваха огромна трептяща детелина, която се извиси в небето и се зарея над трибуните. От нея заваля нещо като златен дъжд…

— Велико! — изкрещя Рон, когато детелината се спусна над тях и тежки златни монети падаха и отскачаха от главите и столовете им.

Хари примижа към детелината и видя, че бе съставена от хиляди малки брадати човечета с червени жилетчици, понесли миниатюрни златисти и зелени лампи в ръце.

— Лепрекони[2]! — каза господин Уизли, надвиквайки бурните аплодисменти на зрителите, голяма част от които все още се блъскаха и тършуваха за злато под столовете.

— На̀, вземи! — изкрещя Рон щастливо и напъха в ръката на Хари шепа златни монети. — За всевизора! Сега ще трябва да ми подариш нещо друго за Коледа, ха-ха!

Огромната детелина се разпръсна във въздуха, лепреконите се отдръпнаха в другия край на игрището и седнаха с кръстосани крака срещу вийлите да гледат мача.

— А сега, дами и господа, да приветстваме… българския национален отбор по куидич! Представям ви… Димитров!

С гръмки аплодисменти българската агитка поздрави загърнатата в аленочервена мантия фигура върху метла, която влетя от входа в долния край на игрището с такава скорост, че очертанията й се размиха във въздуха.

— Иванова!

Появи се втора фигура в червена мантия.

— Зограф! Левски! Вълчанов! Волков! Ииииии… Крум!

— Ето го! Ето го! — развика се Рон и проследи Крум с всевизора си.

Хари веднага фокусира и своя всевизор.

Виктор Крум бе слаб, с тъмна коса и бледа кожа, с дълъг гърбав нос и гъсти черни вежди. Приличаше на прекомерно пораснала хищна птица. Трудно можеше да се повярва, че е само на осемнайсет години.

— А сега, да приветстваме… ирландския национален отбор по куидич! — изкрещя Багман. — Представям ви… Конъли! Райън! Трой! Мълет! Моран! Куигли! Иииииии… Линч!

Седем зелени мъглявини нахлуха над игрището. Хари завъртя копчето за скорост и забави движението на играчите, за да прочете надписа „Светкавицата“ на всяка от метлите и имената на играчите, извезани със сребро на мантиите им.

— А ето го и съдията, пристигнал чак от Египет — уважавания председател на Международната асоциация по куидич Хасан Мустафа!

На стадиона излезе дребен и мършав магьосник, съвсем плешив, но с мустаци, с които можеше да съперничи на вуйчо Върнън, и със златиста мантия в тон с оформлението на стадиона. Изпод мустаците му стърчеше сребърна свирка, под едната си мишница носеше голяма дървена кутия, а под другата — метла. Хари настрои всевизора си на нормална скорост и видя как Мустафа яхна метлата и ритна кутията. Оттам излетяха във въздуха четири топки — червен куофъл, два черни блъджъра и мъничък крилат златен снич, който Хари успя да зърне за миг, преди да изчезне от погледа му. С остро изсвирване Мустафа се понесе във въздуха след топките.

— Иииииии… НАЧАЛО! — изкрещя Багман. — Това е Мълет! Трой! Моран! Димитров! Отново Мълет! Трой! Левски! Моран!

Хари никога не бе присъствал на такъв куидичен мач. Той притискаше всевизора много силно към очите си и очилата му впиваха в носа. Скоростта на играчите бе невероятна. Гончиите си подаваха куофъла толкова бързо, че Багман успяваше само да съобщава имената им. Хари завъртя дясното копче на всевизора си на „Бавно“, натисна бутона „Кадър по кадър“ и загледа играта забавено, с просветващи пурпурни надписи, пробягващи през изображението, а шумът на тълпата отекваше в тъпанчетата му.

„Атакуваща тактика Хоксхед[3]“ прочете той и видя как тримата ирландски гончии се скупчиха — Трой бе в средата, малко пред Мълет и Моран, — и връхлетяха българите. Проблясна надпис „Маневра Порсков“ и Трой се престори, че тръгва с куофъла, за да заблуди българската гончийка Иванова, а всъщност го подаде на Моран. Българският бияч Волков силно замахна към преминаващия блъджър с малката си бухалка и го запрати срещу Моран. Ирландката се наведе да избегне блъджъра, изпусна куофъла и Левски, който летеше отдолу, го хвана…

— ТРОЙ ОТБЕЛЯЗВА! — изрева Багман и стадионът се разтресе от бурни аплодисменти и радостни възгласи. — Десет на нула за Ирландия!

— Какво? — провикна се Хари, като бясно заоглежда с всевизора си. — Но Левски хвана куофъла!

— Хари, ако не гледаш мача на нормална скорост, ще пропуснеш още много неща! — извика Хърмаяни, която подскачаше на стола си и размахваше ръце, докато Трой правеше почетна обиколка над игрището.

Хари бързо погледна над всевизора и видя как лепреконите, които наблюдаваха отстрани, излетяха отново във въздуха и образуваха голяма блестяща детелина. От отсрещната страна на игрището вийлите ги гледаха намусено.

Играта се възобнови и Хари, ядосан на самия себе си, настрои скоростта на изображението обратно на позиция „Нормално“.

Той достатъчно разбираше от куидич, за да оцени, че ирландските гончии играят превъзходно. Те се сработваха безупречно и във всяка позиция успяваха да разчетат взаимно следващите си ходове, а кречеталото на гърдите на Хари не спираше да вика имената им: „Трой… Мълет… Моран…“ В следващите десет минути ирландският отбор вкара още два пъти, увеличавайки преднината си на трийсет на нула, и това предизвика бурни вълни от възгласи и ръкопляскания сред зелената агитка.

Играта стана още по-бърза, но и по-груба. Българските биячи Волков и Вълчанов запращаха блъджърите все по-свирепо към ирландските гончии и им пречеха да изпълняват някои от най-добрите си ходове. На два пъти ирландците бяха принудени да се разпръсват и накрая Иванова успя да пробие защитата им, да се изплъзне на пазача Райън и да отбележи първия гол за България.

— Запушете си ушите! — изкрещя господин Уизли, когато вийлите затанцуваха тържествуващо.

Хари затвори и очите си. Той искаше съзнанието му да остане съсредоточено върху играта. След няколко секунди се реши да погледне към игрището. Вийлите бяха спрели да танцуват, а куофълът бе отново у българите.

— Димитров! Левски! Димитров! Иванова… О, вижте! — изрева Багман.

Сто хиляди магьосници и вещици ахнаха, когато двамата търсачи Крум и Линч пикираха между гончиите с толкова висока скорост, сякаш току-що са скочили от самолет без парашути. Хари проследи спускането им с всевизора и с напрегнато присвити очи затърси снича…

— Ще се ударят в земята! — извика Хърмаяни край него. Тя позна, но само наполовина — в последната секунда Виктор Крум се отклони със спираловидно движение и излетя встрани, обаче Линч се блъсна в земята и глухият звук от удара се чу по целия стадион. Могъщо стенание се надигна откъм ирландските трибуни.

— Глупчо! — изпъшка господин Уизли. — Крум финтираше!

— Прекъсване! — съобщи Багман. — Квалифицирани медимагове се спускат на игрището да прегледат Ейдън Линч!

— Ще се оправи, само се заби в пръстта — обади се Чарли, за да успокои Джини, която се бе надвесила от ложата и гледаше с ужас. — Точно това всъщност искаше Крум…

Хари бързо натисна бутоните „Повторение“ и „Кадър по кадър“ на всевизора, превъртя копчето за скорост и го намести пред очите си. Проследи отново как Крум и Линч политат надолу. Върху изображението излезе светещ пурпурен надпис „финт Вронски — опасно заблуждаване на търсач“. Видя изкривеното от напрежение лице на Крум в решаващия момент, когато се отклоняваше тъкмо навреме, а Линч се повали. Хари разбра — Крум изобщо не бе видял снича, а просто подлъга Линч да го последва. Досега не беше виждал друг да лети по такъв начин — българинът като че ли не летеше на метла. Движеше се из въздуха с такава лекота, сякаш бе напълно независим от нищо и безтегловен. Хари върна всевизора си на нормална скорост и го фокусира върху Крум. Той кръжеше високо над Линч, когото медимаговете свестяваха с чаши отвара. Хари се взря в лицето на Крум и видя как тъмните му очи оглеждаха земята от трийсетина метра височина. Той явно се възползваше от паузата за възстановяването на Линч и продължаваше да търси снича, необезпокояван от никого.

Най-сетне сред бурната радост на зелената агитка Линч се изправи на крака, яхна „Светкавицата“, оттласна се с крак и се понесе във въздуха. Завръщането му вдъхна нови сили на ирландския отбор. Когато Мустафа отново наду свирката, гончиите заиграха с вещина, надминаваща всичко видяно досега.

След петнайсет бързи и яростни минути ирландците отбелязаха още десет гола. Вече водеха със сто и трийсет на десет, а играта все повече загрубяваше.

Когато Мълет, стиснала здраво куофъла под мишница, се спусна за пореден път към головите стълбове, българският пазач Зограф излетя да я пресрещне. Това, което последва, стана толкова бързо, че Хари не успя да го види, но яростният рев откъм ирландските трибуни и дългото пронизително изсвирване на Мустафа му подсказаха, че има фаул.

— Мустафа наказва българския пазач за сръгване… Непозволено използване на лакти! — информира Багман ревящите зрители. — И… да, наказателен удар за Ирландия!

Лепреконите, ядосани от грубата игра срещу Мълет, излетяха като рояк блестящи стършели и изписаха „ХА-ХА-ХА“ във въздуха. Впилите от другата страна на игрището скочиха, бясно отметнаха назад коси и отново затанцуваха.

Като по команда Хари и момчетата от семейство Уизли запушиха ушите си с пръсти. Хърмаяни, която не го беше сторила, започна да дърпа Хари за ръката. Той се обърна да я погледне, тя нетърпеливо издърпа пръстите от ушите му и се засмя:

— Виж съдията!

Хари погледна към игрището. Хасан Мустафа се бе приземил точно пред танцуващите вийли и наистина се държеше доста странно. Той се перчеше с мускулите си и развълнувано си приглаждаше мустаците.

— Така не може! — провикна се Людо Багман, въпреки че гласът му прозвуча развеселено. — Някой да освести съдията!

Един медимаг се завтече по игрището, запушил с пръсти ушите си, и срита силно Мустафа по пищяла. Съдията се съвзе. През всевизора си Хари видя как той рязко се смути и закрещя на вийлите, които бяха спрели да танцуват и гледаха заплашително.

— Ако не греша, Мустафа се опитва да отпрати талисманите на българския национален отбор! — отново прозвуча гласът на Багман. — В този момент се случва нещо, каквото не сме наблюдавали досега… О, може да стане много неприятно!…

И наистина стана — българските биячи Волков и Вълчанов се приземиха от двете страни на Мустафа и започнаха яростно да спорят с него, сочейки лепреконите, които насмешливо бяха изписали „ХИ-ХИ-ХИ“. Но Мустафа не се впечатли от доводите на българите. Той размаха пръст във въздуха, като им сочеше да излетят, а когато те отказаха, изсвири два пъти кратко.

Два наказателни удара за Ирландия! — изрева Багман, а българската агитка гневно го освирка. — Най-добре е Волков и Вълчанов да си яхнат метлите… и да излитат… Трой грабва куофъла…

Играта достигна невиждано досега ожесточение. Биячите от двата отбора действаха безмилостно. Волков и Вълчанов особено яростно размахваха бухалки, без да се интересуват дали удрят блъджъри или играчи, и ги отблъсваха грубо. Димитров се засили право срещу Моран, която стискаше куофъла, и едва не я събори от метлата.

Фаул! — изрева в един глас ирландската агитка, изправила се рязко като огромна зелена вълна.

— Фаул! — проехтя и магически усиленият глас на Людо Багман. — Димитров ожулва Моран… Предумишлено летене за сблъсък!… Трябва да има наказателен удар… Да, ето го сигнала!

Лепреконите излетяха отново във въздуха и този път образуваха гигантска ръка, свита в неприличен жест, насочен към вийлите. И тогава вийлите направо побесняха. Те се стрелнаха над игрището и започнаха да сипят по лепреконите шепи огън. Хари ги огледа през всевизора и видя, че от предишната им красота няма и помен. Лицата им се източваха в островърхи птичи глави със свирепи човки, а от раменете им израстваха дълги люспести криле…

— Ето това, деца — гласът на господин Уизли успя да надвика тътена на тълпата под тях, — трябва да ви научи никога да не съдите по външния вид!

Магьосници от министерството се стекоха на терена да разтървават вийлите и лепреконите, но без особен успех. Междувременно битката на земята се оказа нищожна в сравнение с тази във въздуха. Хари вдигна всевизора си нагоре и установи, че куофълът преминава от ръка в ръка със скорост на куршум…

— Левски… Димитров… Моран… Трой… Мълет… Иванова… отново Моран… Моран… МОРАН ВКАРВА ГОЛ!

Но радостните възгласи на ирландската агитка бяха заглушени от крясъците на вийлите, свистенето на магическите пръчки на служителите на министерството и гневния ропот на българите. Играта бе възобновена незабавно. Куофълът бе у Левски, после у Димитров…

Ирландският бияч Куигли замахна мощно към преминаващия блъджър и го запрати с всичка сила към Крум, който не успя да се наведе достатъчно бързо. Блъджърът го удари силно в лицето.

Последва оглушително освиркване. Явно носът на Крум бе счупен, пръски кръв летяха във всички посоки, но Хасан Мустафа не изсвири. Той се бе разсеял и Хари не можеше да го упрекне. Една от вийлите го бе замерила с шепа огън и опашката на метлата му гореше.

На Хари му се искаше някой да разбере, че Крум е контузен. Макар че бе за отбора на Ирландия, той смяташе българина за най-впечатляващия играч на стадиона. Очевидно и Рон бе на същото мнение.

— Прекъсване! О, не, той не бива да играе така, вижте го…

Вижте Линч! — изкрещя Хари.

Ирландският търсач рязко се понесе надолу и Хари бе убеден, че това не бе преследване в стил Вронски. Беше истинско…

— Видял е снича! — извика Хари. — Видял го е! Вижте как се спуска!

Изглежда само част от зрителите бяха разбрали какво става. Ирландската агитка се надигна в огромна зелена вълна, подкрепяйки своя търсач… но Крум го следваше плътно. Хари не можеше да си обясни как българинът вижда накъде да лети. Из въздуха зад него се сипеха пръски кръв, но той вече се изравняваше с Линч и двамата отново вихрено фучаха надолу…

— Ще се ударят в земята! — за втори път изпищя Хърмаяни.

— Няма! — изрева Рон.

— Линч ще се удари! — извика Хари.

И се оказа прав. За втори път Линч се блъсна в земята със страшна сила и мигновено бе стъпкан от тълпа разгневени вийли.

— Сничът, къде е сничът? — изкрещя Чарли.

— Хвана го… Крум го хвана… Всичко свърши! — викна Хари. Загърнат в червената си мантия с просветващи по нея капки от изтеклата от носа му кръв, Крум се понесе леко във въздуха. От високо вдигнатия му юмрук се процеждаше златен отблясък.

БЪЛГАРИЯ — СТО И ШЕЙСЕТ, ИРЛАНДИЯ — СТО И СЕДЕМДЕСЕТ светна върху таблото срещу тълпата, която още не беше наясно какво се е случило. После бавно, сякаш огромен турбореактивен самолет набираше скорост, тътенът откъм ирландската агитка се усилваше все повече и повече и накрая избухна във възторжени възгласи.

— ИРЛАНДИЯ ПОБЕДИ! — извика Багман, който като ирландците бе силно изненадан от внезапния край на мача. — КРУМ УЛОВИ СНИЧА… НО ИРЛАНДИЯ ПОБЕДИ… О, не мисля, че някой от нас е очаквал точно това!

— Защо хвана снича сега? — изкрещя Рон, докато подскачаше и ръкопляскаше с вдигнати ръце. — Да го хване, когато Ирландия води със сто и шейсет точки, какъв глупак!

— Разбрал е, че те никога няма да ги догонят — извика Хари сред оглушителния шум, също ръкопляскайки силно. — Ирландските гончии са прекалено добри… искал е той самият да определи резултата, това е…

— Постъпи много смело, нали? — каза Хърмаяни и се наведе да гледа как се приземява Крум, а през това време цял рояк медимагове си пробиваха път към него през вкопчените в схватка лепрекони и вийли. — Но сега изглежда ужасно…

Хари отново погледна през всевизора. Трудно можеше да види какво става долу, защото лепреконите летяха възторжено над игрището, но успя да различи Крум, заобиколен от медимагове. Той изглеждаше по-навъсен отвсякога и не позволяваше да попият кръвта му. Съотборниците му бяха около него, клатеха глави и гледаха сърдито. Недалеч ирландските играчи радостно танцуваха сред дъжда от злато, който пръскаха техните талисмани. По целия стадион се развяваха знамена, от всички страни звучеше ирландският химн. Вийлите се преобразиха отново в красивата си външност, но изглеждаха унили и жалки.

— Е, борихме се геройски — мрачно каза на правилен английски със силен твърд акцент някой зад Хари.

Той се огледа и видя българския министър на магията.

— Вие говорите английски? — възкликна Фъдж гневно. — И ме оставихте да махам с ръце и да се кривя цял ден?

— Е, беше много забавно — отвърна българският министър и сви рамене.

— А докато ирландският отбор прави почетна обиколка на стадиона, заобиколен от талисманите си, внасят Световната купа по куидич в горната ложа! — изрева Багман.

Ярка бяла светлина внезапно заслепи очите на Хари, когато горната ложа бе магически осветена, така че всички по трибуните да виждат какво става там. Той погледна към входа и видя двама задъхани магьосници да внасят в ложата огромна златна купа и да я подават на Корнелиус Фъдж, който все още бе ядосан, че напразно е говорил със знаци през целия ден.

— Нека силно да аплодираме тези, които загубиха достойно… отбора на България! — извика Багман.

Като се изкачиха по стълбите, в ложата влязоха седемте играчи от победения български отбор. Множеството на стадиона ги възнагради с аплодисменти. Хари видя хиляди проблясъци от всевизори, насочени към тях.

Един след друг българите тръгнаха между редовете в ложата, а Багман обявяваше имената им, докато те се ръкуваха първо със своя министър и след това с Фъдж. Последен беше Крум, който изглеждаше ужасно. Черните очи драматично проблясваха върху окървавеното му лице. Той все още стискаше снича в ръка. Хари забеляза, че на земята изглежда по-нестабилен. Бе леко кривокрак и доста прегърбен. Но когато обявиха името му, целият стадион гръмна в оглушителен рев на одобрение.

После дойде ред и на ирландския отбор. Моран и Конъли подкрепяха Ейдън Линч. Вторият удар в земята го бе зашеметил и очите му изглеждаха странно помътнели. Но той се усмихна щастливо, когато Трой и Куигли вдигнаха купата във въздуха и над стадиона екнаха победоносни викове. Ръцете на Хари изтръпнаха от ръкопляскане.

Ирландският отбор напусна ложата, за да направи още една почетна обиколка на метлите си (Ейдън Линч бе зад Конъли на неговата метла, обгърнал го здраво през кръста и със замаяна усмивка). Багман насочи пръчката към гърлото си и прошепна „Куайътус!“.

— Ще има да се обсъжда години наред — дрезгаво каза той. — Наистина неочакван обрат, който… Жалко че не продължи по-дълго… А, да… да, дължа ви… колко?

Фред и Джордж бяха прескочили столовете си и стояха пред Людо Багман с широки усмивки и с протегнати напред ръце.

Бележки

[1] Шотландски светец, основал град Глазгоу през VI в.сл.Хр. — Бел.прев.

[2] Елф с вид на дребно старче (от ирландския фолклор) — Бел.прев.

[3] Глава на сокол (англ.) — Бел.прев.