Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Goblet of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 303 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ОГНЕНИЯТ БОКАЛ. 2002. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Goblet of Fire, J. K. ROWLING (2000)]. Формат: 22 см. Страници: 600. Цена: 19.00 лв. ISBN: 954-446-621-5.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ГЛАВА ТРИЙСЕТА
МИСЛОЕМЪТ

Дъбовата врата се отвори.

— Здравей, Потър! — каза Муди. — Заповядай!

Хари прекрачи вътре. Веднъж вече беше влизал в кабинета на Дъмбълдор — красива овална стая, чиито стени бяха почти изцяло покрити с портрети на някогашни директори и ръководители на домовете в „Хогуортс“, които си подремваха и гърдите им леко се повдигаха от равномерното дишане.

Пред писалището на Дъмбълдор стоеше Корнелиус Фъдж с обичайното наметало на тънки райета и държеше в ръка бледолимоновото си бомбе.

— Хари! — зарадва се той и пристъпи към него. — Как си?

— Отлично — излъга Хари.

— Тъкмо говорехме за онази нощ, когато господин Крауч се е появил в гората — каза Фъдж. — Ти си го открил, така ли?

— Да — отвърна Хари. И понеже сметна за безсмислено да се преструва, че не е чул разговора им, добави: — Но не видях никъде Мадам Максим, а тя трудно би се скрила, нали?

Зад гърба на министъра Дъмбълдор се усмихна на Хари с искрици в очите.

— Е, да — явно се смути Фъдж, — ние тъкмо се канехме да обиколим малко наоколо. Ще ни извиниш, Хари… и може би е по-добре да се върнеш в час…

— Исках да разговарям с вас, професоре — обърна се Хари бързо към Дъмбълдор, който го погледна изпитателно.

— Почакай ме тук, Хари — каза той. — Огледът няма да трае дълго.

Тримата минаха мълчаливо покрай него и затвориха вратата. След около минута тропотът от дървения крак на Муди заглъхна в дъното на коридора. Хари се огледа.

— Здравей, Фоукс! — каза той, като забеляза феникса на Дъмбълдор, кацнал на златната си пръчка зад вратата.

Голям колкото лебед, с прекрасно червено-златисто оперение, той шумолеше с дългата си опашка и добродушно мигаше срещу него.

Хари се настани в един стол пред писалището на Дъмбълдор. Погледа известно време похъркващите между рамките на портретите си бивши директори. Размисли се над току-що чутото и прокара пръсти по белега си. Вече не го болеше.

В кабинета на Дъмбълдор се чувстваше някак много по-спокоен, като знаеше, че съвсем скоро ще му разкаже за съня си. Хари огледа и стената зад писалището. На една лавица стоеше парцалива магьосническа шапка с кръпки — Разпределителната. До нея в стъклена витрина лежеше изящно изработен меч с дръжка, украсена с едри рубини. Хари го позна — във втори курс го беше извадил от Разпределителната шапка. Някога мечът е бил собственост на Годрик Грифиндор, основателя на дома, в който бе Хари. Вперил очи в него, той си припомни как мечът му бе дошъл на помощ точно когато бе загубил всякаква надежда… и в този момент забеляза някакво сребристо петънце да танцува и трепти върху стъклената витрина. Огледа се да открие откъде идва светлината и съзря тънка ивица сребристобяло сияние да се процежда през недобре затворената вратичка на един черен шкаф зад гърба му. Хари се поколеба, погледна към феникса и едва тогава стана, прекоси кабинета и рязко отвори вратата на шкафа.

Там видя плитък каменен съд със странни гравирани знаци покрай ръба — руни и символи, които Хари не можеше да разчете. Сребристата светлина идваше от съдържанието на съда, което му беше абсолютно непознато — дори не успя да прецени дали е течност или газ. Беше блестящо като сребро и непрестанно се движеше. Повърхността му бе набраздена като езерна вода от вятър, но постоянно се разделяше плавно и се кълбеше като облаци. Хари не можеше да определи дали му прилича на втечнена светлина… или на втвърден вятър.

Прииска му се да го докосне, но за почти четири години в магьосническия свят бе научил, че е твърде неразумно да потопиш ръка в съд с непознато съдържание. Затова измъкна от мантията магическата си пръчка, огледа се боязливо наоколо, надникна пак в съда и потопи връхчето й в съдържанието му. Сребърната повърхност се завихри.

Хари се наведе още повече и почти пъхна главата си в шкафа. Сребристото вещество бе станало прозрачно като стъкло. Взря се през него, очаквайки да види дъното на каменния съд… ала под повърхността на тайнственото вещество се разкри огромна стая, в която той гледаше като през кръгъл отвор в тавана.

Стаята бе слабо осветена и момчето реши, че вероятно е под земята, защото не се виждаха прозорци, а само факли в конзоли по стените, каквито имаше по коридорите на „Хогуортс“. Като приближи още повече лице, докато носът му едва не докосна повърхността на прозрачното вещество, Хари забеляза много магьосници и вещици, насядали по пейки в редици, подредени стъпаловидно нагоре покрай стените. В самия център на залата имаше празен стол, но при вида му по гърба на Хари полазиха тръпки на ужас — от облегалките за ръцете висяха вериги, вероятно за оковаване с тях на онзи, който седне на стола.

Къде се намираше това място? Със сигурност не беше в „Хогуортс“, защото никъде в замъка той не бе виждал такава стая. Пък и насядалите покрай стените бяха все възрастни, а в „Хогуортс“ със сигурност нямаше толкова много учители. Изглежда чакаха нещо и макар да се виждаха само кранчетата на островърхите им шапки, беше ясно, че всички гледат в една и съща посока и никой с никого не разговаря.

Тъй като съдът, над който се бе надвесил, бе кръгъл, а залата долу — квадратна, Хари не виждаше какво става в ъглите й, затова се наведе още по-ниско и наклони глава да надникне…

Върхът на носа му докосна странното вещество, през което гледаше.

Кабинетът на Дъмбълдор се разтърси, Хари политна напред и потопи глава в онова, с което бе пълен съдът…

Ала не се удари в каменното дъно. Започна да пада през нещо леденостудено и черно, сякаш засмукан във фунията на тъмен водовъртеж…

Внезапно се намери седнал на една от най-горните пейки в края на същата зала, която бе гледал отгоре. Вдигна очи към високия каменен таван, очаквайки да види кръглия отвор, през който току-що бе надничал, но там нямаше нищо друго, освен тъмен гладък камък.

Дишайки трудно и учестено, Хари се огледа. Никой от вещиците и магьосниците наоколо (а те бяха поне двеста) не му обръщаше внимание. Изглежда не бяха забелязали, че едно четиринайсетгодишно момче току-що е паднало сред тях през тавана. Хари се обърна към магьосника на пейката до себе си и така силно извика от изненада, че гласът му отекна из цялата смълчана зала.

Седеше до Албус Дъмбълдор.

— Професоре! — заговори Хари с някакъв задавен шепот. — Съжалявам… не исках… аз просто погледнах в онзи съд в шкафа… аз… Къде сме?

Но Дъмбълдор нито помръдна, нито му отговори. Не му обърна никакво внимание… И той като останалите магьосници бе приковал очи в далечния ъгъл на залата, където имаше врата.

Хари изгледа с недоумение него, после смълчаното втренчено множество и отново Дъмбълдор. И тогава се сети…

Веднъж също така се бе озовал на място, където никой не можеше да го види или чуе. Тогава бе паднал през една страница на омагьосан дневник право в нечия чужда памет… и ако не грешеше, и сега бе станало нещо подобно…

Хари вдигна дясната си ръка и като помисли малко, енергично я размаха пред лицето на Дъмбълдор. Професорът не мигна, не го погледна, не помръдна. Това потвърждаваше предположението му. Как иначе директорът нямаше да го забележи? Хари беше в нечия памет и до него седеше не сегашният Дъмбълдор. Обаче не беше и чак толкова отдавна — този Дъмбълдор бе с почти толкова посребрели коси, колкото в настоящето. Но какво бе това място? Какво чакаха всички тези вещици и магьосници?

Хари се огледа по-внимателно. Стаята, както бе предположил, гледайки я отгоре, вероятно беше под земята — по-скоро затвор, отколкото стая, помисли си той. Атмосферата бе мрачна и смразяваща, по стените нямаше картини и изобщо никаква украса. Имаше само гъсти редици пейки, опасващи цялото помещение и разположени на различна височина, така че отвсякъде да се вижда еднакво добре столът с веригите, закачени на облегалките за ръце.

Но преди да стигне до някакво заключение за мястото, където беше попаднал, Хари чу стъпки. Вратата в ъгъла на подземието се отвори и влязоха трима души, по-точно един човек, охраняван от двама диментори.

Хари усети лед в корема си. Дименторите, високи създания със скрити под качулките лица, се плъзгаха бавно към стола в средата на стаята, стискайки с мъртвешките си изгнили ръце лактите на човека. Този, който вървеше между тях, щеше всеки момент да припадне и Хари знаеше защо… Самия него дименторите не можеха да достигнат, докато бе в нечия памет, но той много добре помнеше на какво са способни. Седящите наоколо леко потръпнаха, когато дименторите положиха мъжа в стола с веригите и после пак така беззвучно напуснаха стаята. Вратата се затвори след тях.

Хари насочи погледа си към човека в стола и видя, че това е Каркаров.

За разлика от Дъмбълдор Каркаров изглеждаше много по-млад, косата и козята му брадичка бяха черни. Не беше загърнат с хубавата наметка, а с тънка дрипава мантия. Целият трепереше. Пред очите на Хари веригите от облегалките на стола изведнъж проблясваха, увиха се около ръцете му и го приковаха.

— Игор Каркаров — чу се рязък глас вляво от Хари, който се огледа и забеляза Крауч да се изправя някъде по средата на пейката, на която седеше и самият той. Косата на Крауч бе тъмна, лицето му не бе чак толкова сбръчкано, изглеждаше здрав и енергичен. — Доведен сте от Азкабан да дадете показания в полза на Министерството на магията. Според собственото ви твърдение имате важна информация за нас.

Каркаров се поизправи, доколкото можеше, както бе прикован.

— Имам, сър — потвърди той и макар да бе изплашен, гласът му пак звучеше с познатия на Хари угоднически тон. — Бих желал да съм полезен на министерството, бих искал да му съдействам. Знам… знам, че министерството прави усилия да… да залови и последните останали поддръжници на Черния лорд. Нямам търпение да помогна с каквото мога…

По пейките се разнесе мърморене. Някои от вещиците и магьосниците гледаха Каркаров с интерес, други — с явно недоверие. Изведнъж Хари чу от другата си страна, по-нататък от Дъмбълдор, познато ръмжене:

— Боклук!

Наведе се напред, за да види покрай Дъмбълдор. Там седеше Лудоокия Муди… но видът му бе много по-различен. Той нямаше магическо око, а две нормални, които сега гледаха надолу към Каркаров, присвити в израз на силно отвращение.

— Крауч се кани да го освободи — тихо пошепна Муди на Дъмбълдор. — Сключил е сделка с него. Шест месеца го преследвах, а сега Крауч ще го пусне, щом получи достатъчно имена. Мен ако питат, да чуем какво има да казва и да го хвърляме право на дименторите.

Дъмбълдор изсумтя през дългия си крив нос в знак на несъгласие.

— А, забравих, че… вие не понасяте дименторите, Албус — рече Муди с иронична усмивка.

— Така е — спокойно му отвърна Дъмбълдор. — Отдавна твърдя, че министерството греши, като се съюзява с такива създания.

— Но за боклуци като тоя… — тихо възрази Муди.

— Казахте, че имате да ни съобщите някои имена, Каркаров — обади се пак Крауч. — Да ги чуем, ако обичате.

— Необходимо е да разберете — бързо се разприказва Каркаров, — че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава действаше винаги много потайно. Той предпочиташе ние… искам да кажа поддръжниците му, като изразявам най-дълбокото си съжаление сега, че някога изобщо съм принадлежал към тях…

— Хайде, казвай… — пренебрежително се обади Муди.

— …никога да не знаем кои са другите… само той знаеше имената на всички…

— Доста добър ход от негова страна, за да не бъдат предадени наведнъж от такъв като теб — измърмори Муди.

— Но нали казахте, че все пак можете да ни съобщите някои имена? — настоя Крауч.

— Да… да, разбира се — задъха се Каркаров. — И при това те бяха съвсем приближени, забележете. Виждал съм ги с очите си да изпълняват негови заповеди. Давам тези сведения като доказателство, че напълно и изцяло се отричам от него и изпитвам толкова дълбоки угризения, че едва…

— Кои са имената? — рязко попита Крауч.

Каркаров си пое дълбоко въздух.

— Антонин Долохов например — започна той. — Виждал съм го как изтезава безброй мъгъли и… такива, които не поддържаха Черния лорд.

— А ти му помагаше да… — изръмжа Муди.

— Ние вече задържахме Долохов — прекъсна го Крауч. — Той бе арестуван малко след вас.

— Така ли? — изненада се Каркаров и очите му се разшириха. — Аз… се радвам да чуя това.

Ала изобщо не изглеждаше зарадван. Според Хари тази вест му нанесе истински удар. Едно от имената вече не можеше да му помогне.

— Други? — ледено попита Крауч.

— О, да… например Розие — бързо отвърна Каркаров. — Еван Розие.

— Розие е мъртъв — съобщи Крауч. — И той бе заловен наскоро след вас. Предпочете да се бие, отколкото да се предаде, и бе убит при оказване на съпротива.

— Дори отнесе част от мен със себе си — прошепна Муди отдясно на Хари и той го погледна бързо, тъкмо когато аврорът показваше на Дъмбълдор мястото на липсващото от носа му парче.

— Малко му е било да умре — каза Каркаров, но вече с паника в гласа.

Личеше как все повече се притеснява, че няма да може да каже нищо ново на министерството. Очите му се стрелнаха към вратата в ъгъла, зад която без съмнение го чакаха дименторите.

— Има ли други? — обади се пак Крауч.

— Има! — викна Каркаров. — Травърс… той участваше в убийството на Маккинън… Мълсибър, който много ловко си служеше с проклятието Империус и караше безброй хора да вършат страховити неща! А Рукууд бе шпионин и предаваше на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава важни сведения от самото министерство!

Този път вече Каркаров бе улучил. Зрителите зашушукаха в един глас.

— Рукууд ли? — попита Крауч и кимна на една вещица, седнала пред него, която започна да дращи нещо върху парче пергамент. — Августус Рукууд от Отдела за мистерии?

— Същият — енергично потвърди Каркаров. — Според мен той използваше цяла мрежа от високопоставени магьосници както в министерството, така и извън него, за да събира сведения…

— Колкото до Травърс и Мълсибър, те вече са в ръцете ни — съобщи Крауч. — Много добре, Каркаров, ако нямате какво повече да ни кажете, ще ви върнат в Азкабан, докато ние решим…

— Още не! — викна Каркаров, отчаян. — Чакайте, знам още!

Хари го гледаше как се поти под факлите, бялата му кожа изглеждаше още по-бледа в сравнение с черната коса и брада.

— Снейп! — провикна се той. — Сивиръс Снейп!

— Снейп бе оправдан от същия този трибунал — ледено рече Крауч. — Негов гарант стана Албус Дъмбълдор.

— Не! — изкрещя Каркаров и опъна веригите, които го привързваха към стола. — Уверявам ви! Снейп е смъртожаден!

Дъмбълдор се изправи.

— Аз вече свидетелствах по този случай — спокойно рече той. — Сивиръс Снейп наистина е бил смъртожаден. Но той премина на наша страна още преди падането на Волдемор и стана наш осведомител, излагайки себе си на големи опасности. Сега той е смъртожаден не повече, отколкото съм аз самият.

Хари се обърна да погледне Муди — зад гърба на Дъмбълдор на лицето на аврора бе изписано дълбоко съмнение.

— Достатъчно, Каркаров — все така безразлично каза Крауч. — Бяхте ни полезен. Ще преразгледам вашия случай. Дотогава ще изчакате в Азкабан…

Гласът на Крауч заглъхна. Хари се огледа. Подземието наоколо избледняваше, разсейваше се като дим. Всичко изчезна и скоро той вече виждаше само тялото си сред вихри от мрак…

После цялото подземие сякаш отново се появи. Този път Хари седеше на друго място, пак на най-горната пейка, само че сега вляво от Крауч. Атмосферата беше доста по-различна — спокойна, дори весела. Вещиците и магьосниците покрай стените разговаряха оживено помежду си, сякаш бяха на спортно състезание. Погледът на Хари се спря на някаква жена, седнала на една от средните пейки на отсрещната страна. Тя имаше къса руса коса, облечена бе в цикламена мантия и смучеше края на отровнозелено перо. Това без съмнение бе Рита Скийтър като по-млада. Хари се огледа. Дъмбълдор пак седеше до него, но с друга мантия. Крауч изглеждаше по-уморен, още по-строг, с изпито лице… Хари започна да разбира. Това бе друг спомен… друг ден… друг процес…

Вратата в ъгъла се отвори и влезе Людо Багман.

Но не застаряващият вече Людо Багман, а такъв, какъвто е бил на върха на спортната си слава като играч на куидич. Беше висок, строен и мускулест, а носът му още не бе изкривен от счупване. Изглеждаше малко нервен, като седна на стола с веригите, но не го приковаха, както се беше случило с Каркаров. Може би окуражен от този факт, той се огледа наоколо, помаха на неколцина от наблюдаващите го и дори успя да се усмихне леко.

— Людо Багман, изправен сте пред магьосническия трибунал, за да отговаряте по обвинения, свързани с дейността на смъртожадните — обяви Крауч. — Ние чухме свидетелствата срещу вас и предстои да произнесем присъда. Имате ли да добавите нещо към дадените вече показания, преди да бъде произнесена присъдата?

Хари не вярваше на ушите си. Людо Багман е бил смъртожаден?

— Само това, че… — започна Багман и се усмихна неловко, — ами знам, че се държах като идиот…

Няколко вещици и магьосници по пейките наоколо се усмихнаха доволни. Крауч явно не споделяше това тяхно чувство. Той гледаше Людо Багман сурово и с ненавист.

— Никога не си казвал нещо по-вярно, момче — измърмори дрезгаво някой съвсем наблизо. Хари се обърна и видя зад себе си Муди. — Ако не знаех, че винаги си е бил объркан, щях да помисля, че някой от ония блъджъри му е разместил мозъка…

— Людовик Багман, заловен сте точно когато сте предавал информация на поддръжници на Лорд Волдемор — високо изрече Крауч. — Затова предлагам да бъдете затворен в Азкабан за не по-малко от…

Но от околните пейки се надигнаха викове на негодуваме. Няколко вещици и магьосници скочиха, заклатиха глави дори размахаха юмруци към Крауч.

— Нали ви казах, че нямах представа! — провикна се вече сериозно Багман над врявата на тълпата, а кръглите му сини очи се ококориха. — Нямах никаква представа! Старият Рукууд беше приятел на баща ми… и през ум не можеше да ми мине, че е бил с Вие-знаете-кой! Мислех, че събирам сведения в полза на нашите. А Рукууд ми обещаваше да ми намери работа в министерството, когато… когато приключа с куидича… нали разбирате, няма да стоя цял живот да ме удрят блъджъри!

Някои се изкискаха.

— Ще го подложа на гласуване — каза Крауч със същия леден глас и се обърна към дясната страна на подземието. — Моля съдебните заседатели да вдигнат ръка… ако подкрепят затворническа присъда…

Хари се извърна да погледне натам. Никой не бе вдигнал ръка. Много от насядалите покрай стените вещици и магьосници изръкопляскаха. Една от вещиците заседателки се изправи.

— Какво има? — изрева Крауч.

— Ние бихме искали да поздравим господин Багман за великолепната му игра в отбора на Англия в куидичния мач срещу Турция миналата събота — изрече тя на един дъх.

Крауч се вбеси. Цялото подземие гръмна от аплодисменти. Багман се изправи засиял и се поклони на всички.

— Такъв позор! — разпени се Крауч пред Дъмбълдор и седна, докато Багман излизаше от залата. — Рукууд да му намерел работа! Денят, в който Людо Багман стане наш служител, ще бъде злощастен за министерството.

Подземието пак изчезна. Когато отново се озова там, Хари се огледа. Двамата с Дъмбълдор още седяха до Крауч, но настроението вътре бе коренно различно. Цареше пълна тишина, нарушавана само от глухите ридания на крехка дребничка магьосница, седнала до Крауч. С треперещи ръце тя притискаше кърпичка до устата си. Хари погледна към Крауч и установи, че той изглежда по-изтерзан и посивял отпреди. Една вена на слепоочието му силно туптеше.

— Въведете ги — отекна мрачно гласът му през смълчаното подземие.

Вратата в ъгъла отново се отвори. Този път влязоха шестима диментори, оградили четирима души. Хари забеляза, че много от присъстващите се обърнаха да погледнат Крауч. Някои зашушукаха.

Дименторите настаниха пленниците си в четирите стола с вериги на облегалките, подредени в средата на залата. Единият от доведените бе набит мъж, който отправи безизразен поглед към Крауч, вторият бе по-слаб и доста нервно огледа присъстващите в залата. Следващата бе жена с гъста лъскава тъмна коса и дълги мигли, която седна на страшния стол сякаш беше трон, а последният бе младеж, който нямаше и двайсет години и изглеждаше вцепенен от страх. Той трепереше, сламенорусата му коса се бе смъкнала над очите, луничавото му лице бе млечнобяло. Дребничката магьосница до Крауч взе да се люшка напред-назад на мястото си, хлипайки в кърпичката.

Крауч се изправи. Той погледна към четиримата затворници долу с нескрита омраза.

— Изправени сте пред магьосническия трибунал, за да ви бъде определена присъда за такова чудовищно престъпление, каквото…

— Татко… — обади се момчето със сламенорусата коса. — Татко… моля те…

— …рядко е разглеждано дори и от този трибунал — продължи Крауч с още по-висок глас, за да надвика молбите на сина си. — Вече изслушахме показанията срещу вас. Четиримата сте обвинени, че сте заловили аврора Франк Лонгботъм и сте го подложили на проклятието Круциатус, твърдейки, че той знае местонахождението на вашия господар в изгнание — Онзи-който-не-бива-да-се-назовава…

— Татко, не бях аз! — извика окованото момче долу. — Не бях аз, кълна се, татко, не ме пращай пак при дименторите…

— Обвинени сте и в използването на същото проклятие срещу съпругата на Франк Лонгботъм, след като той не ви е дал исканата информация. Възнамерявали сте да възстановите властта на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, за да вършите злодействата, с които несъмнено сте свикнали, докато той е бил силен. Моля сега съдебните заседатели…

— Майко! — изпищя момчето, приковано към стола долу, и крехката магьосница до Крауч се разрида, люшкайки се още по-силно напред-назад. — Майко, спри го, майчице, не съм го направил, не бях аз!

— Моля съдебните заседатели да вдигнат ръце, ако са убедени, както самият аз съм убеден, че тези престъпления заслужават да бъдат наказани с доживотна присъда в Азкабан.

Магьосниците и вещиците покрай дясната стена на подземието вдигнаха ръце едновременно. Тълпата в залата заръкопляска, както бяха направили за Багман, само че сега по лицата им бе изписана свирепа радост. Момчето закрещя:

— Не, майко, не! Аз не съм го направил, не съм го направил, аз нищо не знаех! Не ме пращайте там, не му позволявай да направи това!

Дименторите отново се плъзнаха безшумно в залата. Другите трима невъзмутимо станаха от столовете, а жената с дълги мигли погледна към Крауч и извика:

— Черния лорд ще се въздигне отново, Крауч! Хвърли ни в Азкабан и ние ще го чакаме! Той ще се въздигне и ще дойде да ни открие, за да ни възнагради по-щедро от който и да е друг свой поддръжник, защото само ние му останахме верни! Само ние се опитахме да го намерим!

Единствено момчето се бореше с дименторите, но Хари виждаше как ледената им поглъщаща сила вече го надвива. Тълпата крещеше и се подсмиваше, някои станаха дори на крака, докато извеждаха жената, а момчето продължаваше да се съпротивява.

— Аз съм твой син! — пищеше то към Крауч. — Аз съм ти син!

— Ти не си мой син! — изрева срещу него Крауч и очите му изведнъж се оцъклиха. — Аз вече нямам син!

Дребничката магьосница до него изстена и се свлече на пейката. Беше припаднала, но Крауч като че ли не забеляза това.

— Отведете ги! — кресна той на дименторите разгневен и от устата му се разхвърчаха слюнки. — Отведете ги там да изгният!

— Татко! Татко, аз не съм участвал! Не! Не! Татко, моля те!

— Време е да се върнеш в кабинета ми, Хари — каза тих глас в ухото на Хари.

Той се сепна. Огледа се. После се обърна на другата страна.

Отдясно седеше Албус Дъмбълдор и гледаше как дименторите влачат навън сина на Крауч, а отляво стоеше Албус Дъмбълдор и гледаше надвесения над съда Хари.

— Хайде, ела — подкани го стоящият вляво Дъмбълдор и го подхвана леко за лакътя.

Хари усети, че се издига във въздуха, подземието около него се разми, за момент всичко помътня, после му се стори, че бавно се преобърна, и изведнъж се приземи на краката си, като че ли отново в окъпания от слънчева светлина кабинет на Дъмбълдор.

— Професоре — смути се Хари, — знам, че не биваше… аз не исках… вратичката на шкафа бе открехната и…

— Напълно те разбирам — рече Дъмбълдор.

Той вдигна каменния съд, отнесе го до писалището, постави го върху полираната повърхност и седна на стола си. После даде знак на Хари да седне срещу него.

Момчето се подчини, без да отмества поглед от каменния съд. Съдържанието му бе добило първоначалния си вид — сребристобяло, завихрено и набраздено.

— Какво е това? — попита Хари с треперещ глас.

— Това ли? Нарича се мислоем — отвърна Дъмбълдор. — Понякога усещам главата си препълнена от мисли и спомени, което сигурно се е случвало и на теб.

— Ами… — успя само да каже Хари, който не можеше със сигурност да определи дали е изпитвал подобно чувство или не.

— В такива моменти използвам мислоема — продължи Дъмбълдор, като направи знак към каменния съд. — Изтеглям като през сифон мислите, които са ми в повече, прехвърлям ги в съда и се връщам към тях по-късно на спокойствие. Така по-лесно мога да открия закономерностите и връзките между хората и събитията.

— Искате да кажете, че… това тук са вашите мисли? — попита Хари, взирайки се в бурливото бяло вещество.

— Точно така — рече Дъмбълдор. — Ето, ще ти покажа.

Той измъкна пръчката си изпод мантията и докосна с върха й сребристата си коса близо до слепоочието. Като отмести пръчката, по нея сякаш се бе залепило снопче коса… ала Хари забеляза, че това са всъщност блестящи струйки от същата странна сребриста материя, с която бе пълен мислоемът. Дъмбълдор насочи тази нова мисъл към съда и Хари с изненада видя собственото си лице да се отразява в повърхността на съдържанието му.

Професорът постави длани на двете противоположни страни на мислоема и го разклати, както прави златотърсач, пресявайки песъчинки за злато… Хари видя как в съда лицето му плавно се смени с лицето на Снейп, който отвори уста и заговори към тавана с леко кънтящ глас: „Появи се отново… и на Каркаров също… личи по-ясно отвсякога…“

— Е, тази връзка можех да направя и без помощ, но както и да е — въздъхна Дъмбълдор. Той вдигна поглед над очилата си с форма на полумесеци към Хари, зяпнал сега лицето на Снейп, което се въртеше в съда. — Аз тъкмо гледах в мислоема, когато пристигна господин Фъдж за срещата ни, и го прибрах набързо, та може и да не съм затворил добре вратичката. Съвсем нормално е да привлече вниманието ти.

— Съжалявам! — смънка Хари.

Дъмбълдор поклати глава.

— Любопитството не е грях — рече той. — Но трябва да бъдем предпазливи дори когато сме любопитни… да, да… така е…

Той се понамръщи и отново разбърка мислите в съда с върха на пръчката си. Внезапно оттам изскочи фигурка на пълничко начумерено около шестнайсетгодишно момиче и започна бавно да се върти с потопени в съда крака. То изобщо не забелязваше Хари и професор Дъмбълдор. Докато говореше, гласът му кънтеше като гласа на Снейп преди това, все едно че идваше от глъбините на каменния съд. „Той ме урочаса, професор Дъмбълдор, а аз само го дразнех, сър, казах му само, че съм го видяла да се целува с Флорънс зад оранжериите миналия четвъртък…“.

— Но защо, Бърта — тъжно рече Дъмбълдор, гледайки момичето, което вече само се въртеше, без да говори, — защо изобщо ти трябваше да го следиш?

— Бърта ли? — прошепна Хари и я погледна. — Това ли е… била Бърта Джоркинс?

— Да — отвърна Дъмбълдор и пак разбърка мислите в съда, станали отново сребристоматови, след като момичето потъна в тях. — Така си спомням Бърта като ученичка.

Сребристото сияние от мислоема озаряваше лицето на Дъмбълдор и Хари остана поразен колко остарял изглеждаше той сега. Знаеше, разбира се, че годините на професора напредват, но никога досега не бе мислил за него като за стар човек.

— Е, Хари — тихо се обърна към него Дъмбълдор, — преди да потънеш в мислите ми, ти искаше да ми кажеш нещо.

— Да — започна Хари, — професоре, имахме час по пророкуване и… ъмм… аз заспах.

Той се поколеба, изчака да последва упрек, но Дъмбълдор каза само:

— Да, разбирам. Продължавай.

— Ами… сънувах сън — каза Хари. — Сънувах Воддемор. Той измъчваше Опаш… знаете кой Опаш…

— Знам, знам — веднага отвърна Дъмбълдор. — Продължавай, моля те.

— Волдемор получи писмо по един бухал. И каза нещо… че грешката на Опаш била поправена. Някой бил умрял. После каза, че нямало да даде Опаш на змията… до креслото му имаше змия. Каза… каза, че щял да й даде мен. След това отправи проклятието Круциатус към Опаш… и моят белег ме заболя — каза Хари. — Толкова силно ме болеше, че се събудих.

Дъмбълдор го гледаше.

— Ами… това е — завърши Хари.

— Разбирам — замисли се Дъмбълдор. — Разбирам. А болял ли те е белегът друг път тази година, след като веднъж си се събудил от болка през лятото?

— Не, аз… Но как разбрахте, че ме е болял през лятото? — изненада се Хари.

— Не само ти водиш кореспонденция със Сириус — отвърна Дъмбълдор. — И аз поддържам връзка с него, откакто напусна „Хогуортс“ миналата година. Аз го насочих към пещерата на онзи хълм като най-сигурно убежище.

Дъмбълдор се изправи и закрачи напред-назад край писалището си. От време на време докосваше слепоочието си с пръчката, изтегляше оттам по някоя сребриста струйка мисъл и я поставяше в мислоема. Мислите там се бяха завихрили така силно, че Хари не можеше вече да различи нищо сред размазаните цветове.

— Професоре? — тихо се обади той след няколко минути.

Дъмбълдор спря да крачи и го погледна.

— Извинявай — каза той и отново седна зад писалището си.

— Знаете ли… защо ме боли белегът?

Известно време Дъмбълдор го наблюдаваше много съсредоточено, после рече:

— Имам една теория, нищо повече… Мога само да предполагам, че белегът те боли, когато Лорд Волдемор се намира близо до теб и когато го обземе особено силен пристъп на омраза.

— Но… защо?

— Защото ти и той сте свързани от едно неосъществено проклятие — отвърна Дъмбълдор. — Това не е обикновен белег.

— Значи според вас… този сън… това наистина ли се е случило?

— Възможно е — отвърна Дъмбълдор. — Бих казал — вероятно. Хари… ти видя ли Волдемор?

— Не — отвърна Хари. — Само гърба на креслото му. Но… нали няма какво да се види? Искам да кажа — нали той няма тяло? Но пък… как тогава може да държи пръчката си? — замисли се Хари.

— Как наистина… — промълви Дъмбълдор. — Как…

Известно време и двамата мълчаха. Професорът се бе вторачил някъде през стаята и от време на време допираше магическата си пръчка до слепоочието, за да добави още някоя блестяща сребриста мисъл към вихрещото се съдържание на мислоема…

— Професоре — обади се най-сетне Хари, — мислите ли, че той наистина става по-силен?

— Волдемор ли? — попита Дъмбълдор и погледна Хари над мислоема. Това бе характерният проницателен поглед, който директорът и друг път бе отправял към Хари и винаги го караше да мисли, че вижда през него така, както дори магическото око на Муди не може. — Пак ти казвам, Хари, това са само мои предположения.

Дъмбълдор отново въздъхна и на Хари му се стори, че никога не го е виждал така остарял и уморен.

— В годините на изкачването на Волдемор към властта изчезваха много хора — започна Дъмбълдор. — Ето че сега Бърта Джоркинс изчезна безследно точно там, където Волдемор е бил забелязан за последен път. Крауч също изчезна… тук някъде. А има и трети случай на изчезнал, на който министерството за съжаление не отдава значение, защото става дума за мъгъл. Името му е Франк Брайс и е живял в същото село, където е израснал бащата на Волдемор. Та той е в неизвестност от август миналата година. Аз, знаеш ли, чета и мъгълските вестници за разлика от повечето си приятели от министерството.

Този път Дъмбълдор погледна Хари много сериозно.

— Според мен между тези изчезвания има връзка. Министърът не е съгласен… както вероятно си чул, докато си чакал отвън пред вратата.

Хари кимна. Тишината пак изпълни пространството между тях, а Дъмбълдор продължаваше от време на време да вади по някоя своя мисъл. Хари чувстваше, че е време да си тръгва, но любопитството го държеше прикован към стола.

— Професоре? — обади се пак той.

— Да, Хари? — отвърна Дъмбълдор.

— Ами… мога ли да ви попитам за… онзи трибунал, където попаднах… докато бях в мислоема?

— Питай — тежко рече Дъмбълдор. — Посещавал съм го много пъти, но някои процеси си спомням по-ясно от други… особено сега…

— Нали помните… онзи процес, на който ме заварихте? Срещу сина на Крауч и другите? Ами… за родителите на Невил ли говореха?

Дъмбълдор го погледна изпитателно.

— Невил никога ли не ти е казал защо е отгледан от баба си?

Хари поклати глава и сам се зачуди как е пропуснал да зададе този въпрос на Невил, когото познаваше почти от четири години.

— Да, за неговите родители говореха — каза Дъмбълдор. — Франк, бащата на Невил, бе аврор като професор Муди. Както си чул, той и жена му са били изтезавани, за да кажат къде се намира Волдемор, след като е загубил властта си.

— Значи са мъртви? — тихо попита Хари.

— Не, душевноболни са — отвърна Дъмбълдор с такава горчивина в гласа, каквато Хари не бе долавял досега. — И двамата са в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“. Мисля, че Невил ги посещава с баба си през ваканциите, но те не го разпознават.

Хари остана потресен. Как не бе разбрал… как не се бе поинтересувал никога през тези четири години…

— Семейство Лонгботъм се ползваха с уважението на всички — продължи Дъмбълдор. — Нападението срещу тях стана много след падането на Волдемор от власт, когато се смяташе, че те вече са в безопасност. Тези нападения предизвикаха невиждан дотогава гняв. Министерството беше под силен натиск да намери виновните. За жалост показанията, дадени от съпрузите Лонгботъм… в тяхното състояние… не бяха много надеждни.

— Значи синът на господин Крауч може и да не е бил замесен? — внимателно попита Хари.

Дъмбълдор поклати глава.

— За това нямам никаква представа.

Хари пак замълча, загледан в движещото се съдържание на мислоема. Изгаряше от желание да зададе още два въпроса, но… те се отнасяха до вината на живи и познати хора…

— Ами… — реши се накрая той — господин Багман…

— …оттогава не е обвиняван за връзки с Тъмните сили — спокойно довърши Дъмбълдор.

— Разбирам — бързо отвърна Хари и продължи да гледа мислоема, който се беше успокоил, след като Дъмбълдор бе престанал да добавя мисли. — Ами… хм…

Мислоемът като че ли отгатна въпроса му и го зададе вместо него, защото лицето на Снейп отново изплува на повърхността. Дъмбълдор го погледна, после се обърна към Хари:

— Както и професор Снейп — рече той.

Хари срещна ведросините очи на директора и въпросът, чийто отговор беше много важен за него, излетя от устата му, преди да може да го спре:

— Какво ви кара да мислите, че той наистина е престанал да поддържа Волдемор, професоре?

Дъмбълдор задържа погледа си върху него няколко секунди и рече:

— Това засяга само професор Снейп и мен, Хари.

Хари разбра, че разговорът е приключил. Дъмбълдор не изглеждаше ядосан, но в гласа му имаше категоричност, с която подсказа на Хари, че е време да си тръгва. Той стана, изправи се и професорът.

— Хари — каза той, когато момчето беше вече до вратата, — моля те, не споделяй с други това, което научи за родителите на Невил. Той има право сам да реши кога да го направи.

— Да, професоре — каза Хари и понечи да излезе.

— И още нещо…

Хари се обърна.

Дъмбълдор стоеше край мислоема, сребристото сияние осветяваше лицето му, което изглеждаше още по-състарено. Той погледа Хари още малко и рече:

— Успех на третото изпитание!