Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (33)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА
СМЪРТОЖАДНИТЕ

Волдемор отвърна очи от Хари и се зае да разглежда собственото си тяло. Китките му приличаха на големи бледи паяци, дългите му бели пръсти се плъзнаха гальовно по гърдите, по ръцете, по лицето. Червените му очи със зеници като резки, подобно на котешките, святкаха още по-силно в мрака. После той вдигна ръце и размърда пръсти, възхитен и тържествуващ заради това, което вижда. Не обръщаше никакво внимание нито на Опаш, който се гърчеше на земята, потънал в кръв, нито на голямата змия, която се бе появила отново, обикаляше около Хари и съскаше. Волдемор пъхна неестествено дългите си пръсти в дълбок джоб и измъкна оттам магическа пръчка. Той я погали, вдигна я, насочи я към Опаш, повдигна го с магия и го запрати към надгробната плоча, на която бе вързан Хари. Опаш падна в основата на камъка и остана да лежи там и да хлипа, свит на кълбо. Волдемор обърна червените си очи към момчето и се изсмя високо, смразяващо, унищожително.

Мантията на Опаш вече лъщеше от кръвта, тъй като той бе увил в нея ръката си, отсечена до китката.

— Господарю — захърка той, — господарю… вие обещахте… нали ми обещахте…

— Протегни си ръката — с досада заповяда Волдемор.

— О, господарю… благодаря ви, господарю…

Той протегна, доколкото можеше, кървящата прерязана ръка, но Волдемор отново се изсмя:

— Другата, Опаш.

— Господарю, моля ви… моля ви…

Волдемор се наведе, хвана лявата ръка на Опаш, дръпна мантията над лакътя му и тогава Хари видя върху ръката нещо… нещо като прясна червена татуировка… череп, от чиято уста висеше змия… точно като онзи в небето след финала за Световното първенство по куидич… Черния знак. Волдемор го огледа внимателно, без да обръща внимание на неудържимите стенания на Опаш.

— Появил се е — тихо каза той, — всички вече са го забелязали… и сега ще видим… сега ще разберем…

Той притисна дългия си показалец върху дамгата на ръката на Опаш.

Белегът върху челото на Хари пак пламна от остра болка, а от устата на Опаш се изтръгна нов вой. Волдемор отмести пръста си от знака върху ръката на слугата си и Хари видя, че той е станал катраненочерен.

Със зловещо задоволство на лицето Волдемор се изправи, отметна назад глава и се огледа из тъмното гробище.

— Колко ли от тях ще имат смелостта да се върнат, като го усетят… — прошепна като на себе си той, обърнал святкащите си червени очи към звездите, — …и колко ще имат неблагоразумието да се скрият?

Той започна да крачи нагоре-надолу пред Хари и Опаш и през цялото време очите му обхождаха гробището. След около минута пак насочи поглед към Хари, а змиеподобното му лице се бе изкривило в жестока усмивка.

— Ти стоиш, Хари Потър, върху тленните останки на моя баща — тихо просъска той. — Не само мъгъл, но и глупак… досущ като твоята мъртва майка. Но те и двамата свършиха някаква работа все пак, нали? Твоята майка умря, като беше малък, за да те защити… а аз убих баща си и видя ли колко полезен се оказа той в смъртта си…

Волдемор отново се изсмя. Продължи да крачи нагоре-надолу, като се оглеждаше през цялото време, а змията продължаваше да обикаля в кръг из тревата.

— Виждаш ли оная къща на хълма, Потър? Там живееше баща ми. Майка ми, вещица от това село, се влюбила в него, но той я зарязал, когато му признала каква е… не искал да има нищо общо с магьосници… Оставил я и се върнал при своите родители мъгъли още преди аз да се появя, Потър, а тя умряла при раждането ми. Бях отгледан в мъгълско сиропиталище… но се заклех да го намеря… отмъстих му на тоя глупак, дето ми е дал името си… Том Риддъл…

Той продължи да се разхожда и червените му очи се местеха от гроб на гроб.

— Не е за вярване как преживявам отново историята на семейството си… — тихо каза той. — Май съм станал доста сантиментален… Но погледни, Хари, моето истинско семейство се завръща…

Въздухът внезапно се изпълни от шумолене на дрехи. Между гробовете, зад тисовото дърво, във всяка сянка се магипортираха магьосници. Всички бяха с качулки и маски. Един по един те се приближаваха… бавно, предпазливо, сякаш не можеха да повярват на очите си. Волдемор стоеше мълчалив и ги чакаше. Тогава един от смъртожадните падна на колене, пропълзя до него и целуна крайчето на черната му мантия.

— Господарю… господарю… — мълвеше той.

Останалите направиха същото. Всеки от тях пропълзяваше до Волдемор на колене, целуваше мантията му и отстъпваше назад по същия начин. Едва тогава се изправяше на крака, заемайки мястото си в мълчаливия кръг, който обгради гроба на Том Риддъл, свързания към него Хари, Волдемор и свития на земята, стенещ и треперещ Опаш. В кръга обаче останаха и празни места — явно липсваха още хора. Ала Волдемор изглежда нямаше намерение да чака повече. Той огледа полускритите под качулките лица и макар да нямаше вятър, някакъв повей мина като тръпка по кръга.

— Добре дошли, смъртожадни — поздрави ги спокойно Волдемор. — Тринайсет години… цели тринайсет години не сме се виждали. Но вие откликнахте на моя зов, сякаш довчера сме били заедно… защото все още ни свързва Черния знак, нали? Свързва ли ни?

Той вдигна нагоре отвратителното си лице и взе да души, а цепките на ноздрите му се разшириха.

— Надушвам вина — рече той. — Във въздуха се носи воня на вина.

Нова тръпка премина по кръга, сякаш всеки от хората в него копнееше да се отдръпне, но не смееше.

— Както виждам, всички сте здрави и читави, с ненакърнена мощ — ако се съди по бързината, с която се явихте!… И се питам… защо ли от толкова много магьосници ни един не дойде на помощ на своя господар, комуто всички са се заклели във вечна вярност?

Никой не отговори. Никой не помръдна, освен Опаш, който още се тресеше на земята, превит над кървящата си ръка.

— И сам си отговарям — прошепна Волдемор, — сигурно са повярвали, че съм унищожен, помислили са, че вече не съществувам. Присламчили са се към моите врагове и са се изкарали невинни, заблудени, омагьосани…

Но после пак се питам как може да не вярват, че отново ще се въздигна? Те, които знаеха какви мерки бях взел още много отдавна да се предпазя от участта на смъртните? Те, които бяха видели не едно доказателство за безграничността на моята сила по времето, когато бях по-могъщ от който и да е друг жив магьосник на този свят?

И пак си отговарям — а може би са повярвали, че съществува още по-голяма сила, която е в състояние да унищожи дори и Лорд Волдемор… и може би сега те предано служат на друг… може би на онзи защитник на простосмъртните, на мътнородите и на мъгълите Албус Дъмбълдор?

При споменаването на името на Дъмбълдор членовете на кръга се раздвижиха, някои замънкаха и заклатиха глави.

Волдемор не им обърна внимание.

— И останах много разочарован… признавам, че съм разочарован…

Един мъж се хвърли изведнъж напред, разкъсвайки кръга. Като трепереше от глава до пети, той се строполи в краката на Волдемор.

— Господарю! — нададе вик той. — Господарю, простете ми! Простете на всички!

Волдемор започна да се смее. Той вдигна пръчката си.

— Круцио!

Проснатият на земята се загърчи и запищя. Хари бе сигурен, че виковете му могат да стигнат чак до къщите наоколо… дано да дойде полиция, отчаяно помисли той… който и да е… каквото и да е…

Волдемор вдигна отново пръчката си. Поразеният от проклятието остана да лежи, като едва си поемаше дъх.

— Изправи се, Ейвъри! — тихо му нареди Волдемор. — Стани. Ти молиш за прошка? Аз не прощавам. Аз не забравям. Тринайсет дълги години… Ще трябва да си платиш за тези тринайсет години, преди да ти простя… Ето, Опаш плати част от дълга си, нали? — И той погледна надолу към Опаш, който продължаваше да хлипа. — Ти се върна при мен не защото си ми предан, а защото те беше страх от старите ти приятели. Ти заслужаваш тази болка, Опаш. Много добре го знаеш, нали?

— Да, господарю — простена Опаш, — моля ви, господарю… моля ви…

— Все пак ти ми помогна да се върна в своето тяло — продължи Волдемор ледено, като гледаше как Опаш се гърчи на земята. — Бездарен и безчестен си ти, но ми помогна… а Лорд Волдемор възнаграждава онези, които му помагат…

Волдемор отново вдигна пръчката си и я завихри във въздуха. След нея остана блестяща следа като нишка от разтопено сребро. Отначало безформена, тя се огъна и се превърна в лъскаво копие на китка от човешка ръка, светло като лунни лъчи, което се спусна надолу и се лепна върху кървящата рана на ръката на Опаш.

Той изведнъж спря да стене и дишането му стана отсечено и остро. Вдигна глава и погледна невярващо сребърната китка, сраснала се с неговата ръка толкова плътно, сякаш носеше лъскава ръкавица. Полека раздвижи блестящите пръсти, после, цял разтреперан, вдигна едно сухо клонче от земята и го смачка на прах в дланта си.

— Господарю — зашепна той, — господарю… прекрасна е… Благодаря, благодаря ви…

После пролази на колене до Волдемор и целуна края на мантията му.

— Нека твоята преданост не се разколебава никога повече, Опаш — рече Волдемор.

— Няма, господарю… никога, господарю…

Опаш се изправи и зае мястото си в кръга, без да може да отмести поглед от силната си нова ръка, а бузите му още лъщяха от сълзите. Волдемор се приближи към мъжа вдясно на Опаш.

— Луциус, хитри мой приятелю — тихо каза той, като спря пред него. — Разбрах, че не си се отрекъл от миналото си, макар да си приел благовиден облик за пред света. Предполагам още си готов да предвождаш изтезанията на мъгъли? И все пак ти не ме потърси, Луциус… Твоите подвизи на Световното първенство по куидич бяха забавни, смея да кажа… но не беше ли по-добре да насочиш своята енергия да откриеш господаря си и да му помогнеш?

— Господарю, аз бях винаги нащрек — чу се веднага отговорът на Луциус Малфой изпод качулката. — При първия знак от вас, дори само при най-малкия слух за местонахождението ви, щях да се озова до вас незабавно и нищо нямаше да може да ме спре…

— Но ти все пак избяга от моя знак, когато един по-предан смъртожаден го изпрати в небето миналото лято — каза Волдемор уж небрежно и Малфой изведнъж млъкна. — Да, знам всичко за това, Луциус… ти ме разочарова… очаквам по-предана служба в бъдеще.

— Разбира се, господарю, разбира се… вие сте милостив, благодаря ви…

Волдемор пристъпи по-нататък и спря, загледан в пространството, колкото за двамина, между Малфой и следващия.

— Тук трябваше да стоят съпрузите Лестранж — тихо каза Волдемор. — Но те са заточени в Азкабан. Те ми останаха верни. Предпочетоха да отидат в тъмницата, вместо да се отрекат от мен… И когато Азкабан бъде разбит, двамата ще бъдат възнаградени, както не са и мечтали. Дименторите ще се присъединят към нас… те по природа са наши съюзници… ние ще извикаме прокудените великани… Ще призова всички свои предани слуги да се върнат при мен и цяла армия създания, всяващи страх…

Той продължи по-нататък. Някои от смъртожадните подминаваше мълчаливо, но пред други спираше и ги заговаряше.

— Макнеър… ти служиш на министерството, като унищожаваш опасни създания, съобщи ми Опаш. Скоро ще имаш по-съществени постижения. Лорд Волдемор ще ти осигури…

— Благодаря ви, господарю… благодаря… — промълви Макнеър.

— А ето ги и Краб и Гойл… — Волдемор спря пред двете най-едри качулати фигури. — Този път ще се представиш по-добре, нали, Краб? И ти също, Гойл?

Те се поклониха тромаво, фъфлейки глухо:

— Да, господарю…

— Обещаваме, господарю…

— Същото се отнася и за теб, Нот — все така тихо продължи Волдемор, минавайки покрай една приведена фигура в сянката на Гойл.

— Господарю, коленича пред вас, аз съм ваш най-предан…

— Достатъчно! — спря го Воледмор.

Вече бе стигнал до най-широкото празно място сред смъртожадните, спря и се вгледа с безизразните си червени очи, сякаш виждаше хората, които е трябвало да стоят там.

— А тук липсват шестима от нашите… Трима загинаха, служейки ми вярно. Един е твърде страхлив, за да се върне… той ще си плати. Друг, който смятам, че ме е напуснал завинаги… ще бъде убит, разбира се… и още един, който остана моят най-предан слуга и който вече отново работи за мен.

Смъртожадните се раздвижиха. Хари долови как се споглеждат крадешком през маските си.

— Той е в „Хогуортс“… този мой предан слуга… и благодарение на неговите усилия нашият млад приятел пристигна тук тази нощ… Точно така — потвърди Волдемор и устата му като разрез без устни се изкриви в усмивка, докато погледите на всички в кръга се стрелнаха към Хари. — Хари Потър бе така любезен да се присъедини към тържеството ни по случай моя втори рожден ден. Дори бих го нарекъл свой почетен гост.

Последва мълчание. После стоящият вдясно от Опаш пристъпи напред и изпод маската се чу гласът на Луциус Малфой.

— Господарю, жадни сме да узнаем… молим ви да ни кажете… как постигнахте това… това чудо… как успяхте да се върнете при нас…

— О, това е дълга история, Луциус — рече Волдемор. — Тя започва… и завършва… с моя млад приятел тук.

Той бавно се придвижи и застана до Хари, за да могат да ги виждат всички от кръга. Змията продължаваше да обикаля.

— Знаете, разбира се, че това момче бе смятано за причината да загубя мощта си — започна тихо Волдемор, прикова червените си очи върху Хари и белегът започна да боли така силно, че той едва се сдържаше да не изпищи от болка. — Всички знаете, че през нощта, когато загубих силата и тялото си, аз исках да го убия. Тогава майка му умря в стремежа си да го спаси… и несъзнателно му осигури защита, каквато, признавам, не бях предвидил… така че аз не можех да докосна момчето. — Волдемор вдигна един от дългите си бледи пръсти и го приближи до бузата на Хари. — Майка му остави върху него следи от своята саможертва… това е древна магия, за която трябваше да се досетя, но бях достатъчно глупав да я подценя… ала сега това няма значение. Вече мога да го докосна.

Хари усети как леденият връх на дългия бял пръст го докосва и главата му щеше да се пръсне от болка.

Волдемор тихо се изсмя в ухото му, дръпна пръста си и продължи да говори:

— Не си направих добре сметката, приятели мои, признавам. Моето проклятие бе отклонено от глупавата саможертва на жената и се стовари върху мен. Ааах… каква болка, приятели! Изобщо не бях подготвен за нея. Бях изтръгнат от тялото си, превърнах се в нещо по-нищожно от дух, по-нищожно от най-жалкия призрак… но все пак останах жив. Дори и аз самият не знам какво бях… аз, който бях стигнал по-далеч от всеки друг по пътя, водещ към безсмъртието. Вие знаете моята цел — да надвия смъртта. Но тогава бях поставен на изпитание и както се оказа, поне един, а може би и повече, от моите експерименти бе успешен — аз не умрях, а целта на проклятието беше точно такава. Обаче имах по-малко сила и от най-слабото живо същество и бях лишен от средства, за да си помогна… защото вече нямах тяло, а за всяка магия, която би ми подействала, бе необходима магическа пръчка… Спомням си само как напрягах всички усилия, без сън, без отдих, секунда след секунда да продължа да съществувам и се установих много далеч, в една гора, където започнах да чакам… Сигурен бях, че някой от моите предани смъртожадни ще се опита да ме намери, някой ще дойде и ще направи магията, която аз не можех, за да ми върне тялото. Но чаках напразно…

Стоящите в кръга отново потръпнаха. Волдемор остави тишината да се нагнети до непоносимост, преди да продължи:

— Беше ми останала една-единствена сила — можех да обитавам телата на другите. Ала не смеех да се насоча натам, където имаше хора, защото знаех, че аврорите са наоколо и ме търсят. Понякога влизах в кожата на животни, като предпочитах змии, разбира се. Но не се чувствах много по-удобно, отколкото като безплътен, защото техните тела не бяха пригодни да правят магия… а и обитавайки ги, аз съкращавах живота им и никое от тях не издържа дълго…

И тогава, преди четири години… начинът за моето завръщане сам се появи. Един магьосник, млад, глупав и лековерен, се изпречи на пътя ми в гората, която бях превърнал в свой дом. О, той изглежда беше точно онази щастлива случайност, за която бях мечтал… защото преподаваше в училището на Дъмбълдор… Лесно се подчини на моята воля… С негова помощ се върнах в страната и не след дълго се вселих в тялото му, за да го следя отблизо как изпълнява моите нареждания. Планът ми се провали — не успях да открадна философския камък. И този път не можах да си осигуря безсмъртие. Попречи ми… отново ми попречи Хари Потър…

Пак настъпи тишина. Нищо не промръдваше, дори листата на тисовото дърво. Смъртожадните бяха застинали по местата си, святкащите изпод маските им очи се местеха от Волдемор към Хари.

— Слугата умря, щом напуснах тялото му, и аз останах по-слаб и отпреди — продължи Волдемор. — Тогава се върнах в своето далечно скривалище и ще ви призная, че ме обзеха съмнения дали изобщо някога ще успея да си възвърна силите… Да, това бе може би най-мрачният ми час… Не можех да се надявам, че ще попадна на друг магьосник, в когото да се вселя… а и престанах да се надявам, че някой от моите предишни поддръжници се интересува какво е станало с мен…

Един-двама от магьосниците в кръга се размърдаха гузно, ала Волдемор се направи, че не забелязва.

— И тогава, преди по-малко от година, когато почти бях изгубил всякаква надежда, то се случи… Един слуга се върна при мен. Опаш се престорил на мъртъв, за да избегне възмездието, но бил разкрит от онези, които някога смятал за свои приятели. Решил да се върне при своя господар. Тръгнал да ме търси в онази страна, където слуховете твърдели, че се крия… Помагали му, естествено, плъховете, които срещал по пътя си. Той е странно привързан към плъховете, нали така, Опаш? Гнусните малки приятели му разказвали за едно място вдън албанските гори, където не смеели да припарят и където дребните животни намирали смъртта си от някаква черна сянка, която се вселявала в тях…

Но пътуването му към мен съвсем не минало безпрепятствено, нали, Опаш? Защото вече до самия край на гората, където се надявал да ме намери, почувствал глад и много непредвидливо се отбил в една странноприемница да се нахрани… А там за беда се срещнал с някоя си Бърта Джоркинс, служителка от Министерството на магията. Сега ще разберете как самата съдба помага на Лорд Волдемор. Там е можел да настъпи краят за Опаш, а заедно с него да изчезне и последната ми надежда да се въздигна. Но той, проявявайки находчивост, каквато никога не бих очаквал от него, склонил Бърта Джоркинс да излязат на нощна разходка. После я надвил… и ми я доведе.

И така, Бърта Джоркинс, която можеше да разруши всичко, се оказа истински дар от съдбата, за какъвто не съм и мечтал, защото… след известно убеждаване… се превърна в същинска мина за сведения. От нея узнах, че в „Хогуортс“ тази година щял да се проведе Тримагически турнир. Тя ми каза, че познавала един предан мой слуга, който изразил готовност да ми помогне, стига да се свържа с него. Каза ми още много неща… но средствата, с които си послужих да отменя направената й наскоро магия за забрава, бяха извънредно силни и след като изтръгнах всички полезни сведения от нея, умът и тялото й бяха вече непоправимо накърнени. Тя бе изпълнила предназначението си. Не можех да се вселя в Бърта и се отървах от нея.

Волдемор се засмя с отвратителната си усмивка, а червените му очи гледаха безучастно и безмилостно.

— Тялото на Опаш не беше подходящо за обитаване, защото всички го мислеха за мъртъв и щеше да привлече вниманието, ако се появи. Той обаче бе годният за работа слуга, който ми бе нужен, и колкото и да е бездарен като магьосник, бе в състояние да изпълнява разпорежданията ми. Само така можех да се върна към едно недоразвито и хилаво, но все пак мое собствено тяло, което да обитавам, докато събера основните съставки за истинското си въздигане. Така че с едно-две от моите открития и с малко помощ от моята мила Наджини (и червените очи на Волдемор се спряха върху постоянно обикалящата змия)… с отвара, получена от кръвта на еднорог, и змийската отрова, изцедена от Наджини… скоро добих почти човешки вид и бях достатъчно издръжлив, за да мога да пътувам.

Нямах никаква надежда да се сдобия с философския камък, защото бях сигурен, че Дъмбълдор се е погрижил той да бъде унищожен. Но преди да се устремя към безсмъртието, трябваше отново да поживея като простосмъртен. Прицелих се по-ниско… Реших да се примиря отново с предишното си тяло и с някогашната си сила.

Но знаех, че за да го постигна… с онази стара черна магия, дето ме въздигна за нов живот тази нощ… ще ми трябват три мощни съставки. Едната вече ми беше подръка, нали, Опаш? Плът, дарена от слуга… Кост от баща ми, естествено, можех да взема само тук, където той е погребан. Ала кръв от врага… Опаш предлагаше да използвам който и да е магьосник, тъй като мнозина ме мразят… Но аз знаех точно кой ми трябва, за да се върна към живота по-силен, отколкото преди да бъда сразен. Исках кръв от Хари Потър. Исках кръвта на онзи, който ме бе лишил от силата ми преди тринайсет години, и така щеше да се прелее и в моите вени несломимата защита, придобита от майка му.

Само че как можех да се добера до Хари Потър? Защото него го закрилят така добре, както и сам не подозира. Пазят го защити, създадени от Дъмбълдор много отдавна — още когато му бе вменено да отговаря за бъдещето на момчето. Тогава Дъмбълдор задейства древни магически сили, които осигуряват тази закрила, докато то е под грижите на свои роднини. Дори аз не можех да го достигна там… Но ето че дойде онзи финален мач на Световното първенство по куидич… Помислих си, че там, далеч от роднините си и от Дъмбълдор, Хари може да се окаже по-слабо защитен. Но все още не бях достатъчно могъщ, за да се опитам да го отвлека под носа на толкова много чиновници от министерството. А след мача момчето щеше да се върне в „Хогуортс“ и от сутрин до вечер да бъде пак под погледа на онзи гърбонос мъгълофил. Как можех да се добера до него?

Ами… като си послужа със сведенията, получени от Бърта Джоркинс, разбира се. Като използвам своя предан слуга в „Хогуортс“, за да попадне името на Хари Потър в Огнения бокал. После да стане така, че той да спечели турнира… да докосне пръв Тримагическата купа, която моят слуга вече ще е превърнал в летекод. Така момчето щеше да се озове тук, далеч от помощта и закрилата на Дъмбълдор, в моите нетърпеливи ръце. И ето го пред вас… момчето, за което всички смятахте, че ме е победило.

Волдемор бавно пристъпи напред, обърна се към Хари и вдигна пръчката си:

— Круцио!

Болката, която Хари изпита, не можеше да се сравни с нищо, преживяно до този момент. И най-дребните му костици горяха в адски огън, главата му сякаш се разцепваше по дължината на белега, очите му се въртяха лудо… Той се молеше всичко да свърши по-скоро… да загуби съзнание… да умре…

Изведнъж всичко наистина свърши и той увисна безжизнен на въжетата, които го държаха прав до надгробната плоча на бащата на Волдемор, гледайки като през мъгла яркочервените очи. Кикотът на смъртожадните отекна в нощта.

— Видяхте ли колко глупаво е било да си въобразявате, че това момче може да бъде по-силно от мен — пак заговори Волдемор. — Искам обаче всички да са наясно — Хари Потър ми убягваше само по щастливи за него случайности. А сега ще ви докажа силата си, като го убия — на място и веднага, пред очите на всички ви. Този път го няма Дъмбълдор да му помогне, нито майка му, която да умре заради него. Но ще му дам последен шанс — ще му позволя да се бие с мен, за да не остане у вас никакво съмнение кой от двама ни е по-силен. Имай още малко търпение, Наджини — прошепна той.

Змията се плъзна през тревата натам, където смъртожадните стояха и гледаха.

— А сега го развържи, Опаш, и му върни пръчката.