Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Goblet of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 303 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ОГНЕНИЯТ БОКАЛ. 2002. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Goblet of Fire, J. K. ROWLING (2000)]. Формат: 22 см. Страници: 600. Цена: 19.00 лв. ISBN: 954-446-621-5.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ГЛАВА ШЕСТА
ЛЕТЕКОДЪТ

На Хари му се струваше, че току-що си бе легнал в стаята на Рон, когато госпожа Уизли го разтърси да става.

— Време е за тръгване, миличък — прошепна тя и отиде да буди Рон.

Хари заопипва наоколо за очилата си, сложи ги и седна в леглото. Навън бе съвсем тъмно.

Рон промърмори нещо неразбираемо, докато майка му го будеше. Хари забеляза как още две едри фигури с рошави глави се измъкват от одеялата си.

— Стана ли време? — попита Фред, който едва стоеше на краката си.

Облякоха се мълчаливо, прекалено сънени, за да разговарят. Като се прозяваха и протягаха, четиримата се запътиха надолу към кухнята.

Госпожа Уизли разбъркваше нещо в голяма тенджера върху печката, а господин Уизли седеше на масата и внимателно проверяваше тесте големи билети от пергамент. Той вдигна поглед към влизащите момчета и разпери ръце да видят добре как е облечен. Носеше нещо като спортна фланела и чифт много стари джинси, пристегнати с колан от дебела естествена кожа, които му бяха малко големи.

— Какво ще кажете? — запита ги нетърпеливо той. — Нали не бива никой да ни забележи… Приличам ли на мъгъл, а, Хари?

— Да — усмихна се Хари. — Напълно.

— Къде са Бил, Чарли и Пър… Пър… Пърси? — трудно подтисна широката си прозявка Джордж.

— Е, те нали ще се магипортират, нека се поизлежават още малко — обясни госпожа Уизли, като сложи голямата тенджера на масата и започна да сипва овесена каша в купички.

Хари знаеше, че е много трудно да се магипортираш, тоест да изчезнеш от едно място и почти на секундата да се появиш на друго.

— Значи още спят… — кисело промърмори Фред, придърпвайки купичката си с каша. — Защо и ние да не се магипортираме?

— Защото сте още малки и не сте си взели изпита — сряза го госпожа Уизли. — А защо се бавят момичетата?

Тя изхвърча от кухнята и стъпките й отекнаха нагоре по стълбите.

— Значи има изпит по магипортиране? — попита Хари.

— Разбира се — отвърна господин Уизли и прибра билетите на сигурно място в задния джоб на джинсите си. — Онзи ден Отделът за магическо придвижване глоби двама за магипортиране без разрешително. Това не е лесна работа и ако не се направи както трябва, може да има изключително неприятни последици. Тези двамата, за които ви разказвам, се разполовили.

Всички на масата потръпнаха с изключение на Хари.

— Как… ъъъ… се разполовили! — попита той.

— Преминали наполовина — започна да обяснява господин Уизли, докато заливаше кашата си със сироп. — И се заклещили, естествено. Не можели нито да продължат напред, нито да се върнат назад. Наложило се да чакат отряд от Аварийната служба за разваляне на магии. Да не ви разправям колко писане падна заради мъгълите, които забелязали непреминалите части от телата…

За момент Хари си представи как чифт крака и една очна ябълка си лежат изоставени на тротоара на „Привит Драйв“.

— Оправиха ли се? — сепна се той.

— О, да — сериозно отвърна господин Уизли. — Но им наложиха тежка глоба и едва ли скоро ще им дойде наум пак да опитат. Да знаете — с магипортирането шега не бива. Много от възрастните магьосници го избягват. Предпочитат метлите — по-бавно, но по-сигурно.

— Обаче Бил, Чарли и Пърси могат, нали?

— Чарли два пъти се явява на изпит — изсмя се Фред. — Първия път го скъсаха. Магипортирал се на десетина километра южно от определеното място точно върху някаква кротка старица, която пазарувала в този момент, спомняте ли си?

— Е, ама нали втория път го взе — обади се госпожа Уизли, влизайки отново в кухнята, където я посрещна смях от сърце.

— А Пърси си взе изпита само преди две седмици — каза Джордж. — Оттогава всяка сутрин се магипортира на долния етаж, та да докаже, че го може.

От коридора се чуха стъпки и Хърмаяни и Джини влязоха в кухнята, бледи и сънени.

— Защо трябваше да ставаме толкова рано? — промърмори Джини, потърка очи и седна на масата.

— Ще походим малко пеша — обясни господин Уизли.

— Пеша ли? — обади се Хари. — Ще вървим пеша дотам?

— О, не, доста е далеч — засмя се господин Уизли. — Ще повървим съвсем малко. Защото е трудно много магьосници да се съберат на едно място, без да привлекат вниманието на мъгълите. Винаги трябва да сме нащрек, когато пътуваме, а при такова голямо събитие като Световното първенство по куидич…

— Джордж! — рязко каза госпожа Уизли и всички подскочиха.

— Какво? — отвърна Джордж, но невинният му тон не можа да заблуди никого.

— Какво има в джоба ти?

— Нищо!

— Не ме лъжи!

Госпожа Уизли насочи магическата си пръчка към джоба на сина си и извика:

Акцио!

Няколко малки пъстроцветни нещица се стрелнаха от джоба на Джордж. Той замахна да ги хване, но не успя и те влетяха право в протегнатата шепа на госпожа Уизли.

— Трябваше да ги унищожиш! — разгневи се тя и стисна в ръка долетелите обекти, които без съмнение бяха нови карамелки „Тонезик“. — Нали ви казахме да ги хвърлите всичките! Изпразнете си джобовете бързо… и двамата!

Гледката не беше приятна. Близнаците явно се опитваха да изнесат скришом колкото може повече омагьосани бонбони и госпожа Уизли успя да открие всичките единствено с помощта на призоваваща магия.

Акцио! Акцио! Акцио! — повтаряше тя и карамелени бонбони заизхвърчаха от най-неочаквани места, включително и от подплатата на якето на Джордж и от подгънатите нагоре крачоли на джинсите на Фред.

— Цели шест месеца ги разработвахме! — викаше Фред на майка си, докато тя ги изхвърляше.

— Чудесно занимание за шест месеца! — беше нейният отговор. — Не е чудно, че не сте взели повече изпити за СОВА!

Общо взето, атмосферата, в която се стягаха за път, не бе никак ведра. Госпожа Уизли все така намръщено целуна господин Уизли по бузата, а близнаците, по-мрачни и от нея, метнаха раниците си на гръб и тръгнаха, без да й продумат.

— Е, весело прекарване! — пожела им госпожа Уизли. — И да се държите прилично — провикна се тя след отдалечаващите се близнаци, но те нито се обърнаха, нито отговориха. — Ще ви пратя Бил, Чарли и Пърси към обяд — добави към господин Уизли, докато той, Хари, Рон, Хърмаяни и Джини прекосяваха тъмния двор след Фред и Джордж.

Беше хладно и луната още не се бе скрила. Само неясният зеленикав оттенък на хоризонта вдясно от тях вещаеше пукването на зората. Хари, погълнат от мисълта как хиляди магьосници се отправят за финала на Световното първенство по куидич, избърза, за да се изравни с господин Уизли.

— А как отиват всички, без мъгълите да ги забележат? — попита той.

— Това е един от огромните проблеми на организаторите — въздъхна господин Уизли. — Бедата е, че около сто хиляди магьосници ще пристигнат за финала, а нямаме омагьосано място с такива размери, че да може спокойно да се поберат всичките. Има места, където мъгълите не могат да проникнат, но я си представи как ще събереш сто хиляди магьосници на „Диагон-али“ или на перон Девет и три четвърти. Та затова трябваше да намерим подходящо запустяло поле, където да приложим колкото е възможно повече антимъгълски мерки за сигурност. Цялото министерство работи върху това месеци наред. Най-напред, разбира се, трябваше да направим график на пристиганията така, че да не се застъпват. Хората с по-евтини билети трябваше да пристигнат там първи — две седмици предварително. Ограничен брой използват мъгълски транспорт, но не бива да задръстваме автобусите и влаковете… нали разбираш — идват магьосници от целия свят. Някои ще се магипортират, естествено, но трябваше да осигурим безопасни точки за появяване далеч от мъгълите. Ще използват една гора наблизо, подходяща за тази цел. За тези, които не искат или не могат да се магипортират, осигурихме летекоди. Това са разни предмети, превърнати в средства за придвижване на магьосници от едно място до друго в предварително уречено време. Могат да се придвижват и големи групи, ако се наложи. В страната има двеста летекода, разположени на стратегически пунктове, като най-близкият е на върха на Стоутсхед[1] хил, към който сме се запътили.

Господин Уизли посочи напред в леко просветляващрто тъмно пространство над село Отъри Сейнт Кечпоул.

— Какво представляват летекодите? — полюбопитства Хари.

— Е, може да бъдат всякакви неща — обясни господин Уизли. — Обикновени и изхабени, та на мъгълите да не им хрумне да ги вземат, а да ги мислят за отпадъци.

Те вървяха бавно по тъмната усойна уличка към селото и единствено шумът от стъпките им отекваше в тишината. Докато напредваха, небето бавно се просветли от мастиленочерно до наситеносиньо. Ръцете и краката на Хари премръзнаха. Господин Уизли постоянно поглеждаше часовника си.

Когато започнаха да се изкачват по хълма, вече не им бе останал дъх да говорят. От време на време се препъваха в скрити заешки дупки или се подхлъзваха върху изпъкнали черни туфи трева. При всяко вдишване Хари усещаше остро пробождане в гърдите си и краката му вече бяха започнали да отмаляват, когато най-сетне стъпи на равно.

— Уууф! — въздъхна господин Уизли, свали си очилата и ги избърса в пуловера си. — Дотук добре… имаме десет минути…

Хърмаяни се изкачи на билото на хълма последна, притискайки с ръка ребрата си, където се бе появила болка.

— Сега остава да намерим нашия летекод — продължи господин Уизли, сложи си очилата и заоглежда наоколо с присвити очи. — Вероятно не е нещо голямо… Хайде, търсете…

Разпръснаха се и започнаха да търсят. След няколко минути в тишината отекна вик:

— Насам, Артър! Насам, синко, намерихме го!

На фона на звездното небе ясно се очертаха силуетите на две високи фигури в другия край на билото.

— Амос! — усмихна се господин Уизли и тръгна към мъжа, който бе извикал, а останалите го последваха.

Господин Уизли се здрависа с червендалест магьосник с къса кафява брада, който в другата си ръка държеше плесенясал стар ботуш.

— Чуйте всички, това е Амос Дигъри — представи го господин Уизли. — Работи в Отдела за регистриране и контрол на магически създания. Мисля, че познавате сина му Седрик.

Седрик Дигъри бе изключително красиво момче на около седемнайсет години. Той бе капитан и търсач в отбора по куидич на дом „Хафълпаф“ в „Хогуортс“.

— Здравейте! — каза Седрик към цялата компания.

Всички отговориха на поздрава му, освен Фред и Джордж, които само кимнаха. Не му бяха простили за победата на неговия отбор над техния дом „Грифиндор“ в първия куидичен мач през миналата учебна година.

— Дълъг път, а, Артър? — подпита бащата на Седрик.

— Не беше толкова дълъг — отвърна господин Уизли. — Живеем от другата страна на това село. А вие?

— Трябваше да станем в два, нали, Седрик? Казвам ти, ще се радвам, като вземе изпита по магипортиране. Не че се оплаквам… Не бих пропуснал финала на Световното по куидич и цяла торба галеони да ми дават… Е, то билетите струват почти толкова. Да де, аз минах по-тънко… — и Амос Дигъри погледна добродушно трите момчета на Уизли, Хари, Хърмаяни и Джини. — Всичките ли са твои, Артър?

— А, не, само червенокосите — отвърна господин Уизли, сочейки към децата. — Това е Хърмаяни, приятелка на Рон… и Хари, също негов приятел…

— О, кълна се в брадата на Мерлин! — ококори се Амос Дигъри. — Хари ли? Хари Потър?

— Амии… да — потвърди самият Хари.

Той беше свикнал всички да го гледат с любопитство, когато го срещаха и очите им се плъзваха по мълниевидния белег на челото му, но въпреки това всеки път се чувстваше неловко.

— Седрик ни е говорил за теб, разбира се — започна Амос Дигъри. — Разказа ни е как е играл срещу теб миналата година… А аз му казвам… Сед, това ще го разправяш на внуците си — че… ти си победил Хари Потър!

Хари не се сети какво да отговори и замълча. Фред и Джордж отново се намусиха, а Седрик изглеждаше леко смутен.

— Тогава Хари падна от метлата си, татко — промърмори той. — Казах ти — стана злополука… беше случайност.

— Да, ама ти не си паднал, нали? — гръмогласно изрази гордостта си Амос и потупа сина си по гърба. — Винаги си е бил такъв скромен, нашият Седрик, все да е джентълмен… Но побеждават най-добрите, знам, че и Хари ще го потвърди, нали? Един пада от метлата, друг се задържа и не е нужно да си гений, за да разбереш кой лети по-добре.

— Време е вече — бързо рече господин Уизли, като отново извади часовника си. — Знаеш ли дали чакаме още някого, Амос?

— Не, семейство Лъвгуд са там вече от седмица, а семейство Фосет не можаха да си намерят билети — обясни господин Дигъри. — Други от нашите няма в този район, нали?

— Доколкото знам, не — каза господин Уизли. — Остава само минута… да се приготвим…

Той се обърна към Хари и Хърмаяни.

— Трябва да докоснете летекода, това е всичко. Може и само с пръстче…

Макар и доста трудно заради обемистите раници, деветимата се скупчиха около стария ботуш, протегнат от Амос Дигъри.

Тъкмо бяха застанали в плътен кръг, когато хладен вятър задуха на върха. Никой не продума. Изведнъж на Хари му хрумна колко ли би се учудил някой мъгъл, ако ги види — девет души в полумрака, от които двама възрастни мъже, вкопчени в опърпан стар ботуш, в очакване…

— Три — промърмори господин Уизли, наблюдавайки часовника си, — две… едно…

В същия миг Хари почувства как точно зад пъпа му нещо като кука внезапно го дръпна неудържимо напред. Краката му се отделиха от земята. Усещаше Рон и Хърмаяни от двете си страни, рамената им се удряха в неговите. Носеха се шеметно напред сред свистенето на вятъра и въртележка от цветове. Показалецът му бе прилепнал като магнит за ботуша, който го теглеше неудържимо след себе си, и тогава…

Краката му се удариха в земя, Рон залитна към него и го събори, а летекодът с тъп звук падна на земята точно до главата му.

Хари погледна нагоре. Господин Уизли, господин Дигъри и Седрик се бяха задържали прави, макар и да изглеждаха като обрулени от вятъра, а всички останали бяха нападали на земята.

— Пътниците от Стоутсхед хил пристигнаха в пет часа и седем минути — оповести един глас.

Бележки

[1] Глава на белка (англ.) — Бел.прев.