Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал (12)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
ТРИМАГИЧЕСКИЯТ ТУРНИР

Файтоните подминаха статуите на крилатите глигани от двете страни на портата и се заизкачваха нагоре по широката алея, като се люшкаха застрашително във все по-силно вилнеещата буря.

Залепил нос на прозореца, Хари гледаше как „Хогуортс“ приближава, обгърнат в плътна пелена от дъжд, през която се процеждаха неясни отблясъци светлина от прозорците. В небето проблясва светкавица точно когато файтонът им спря пред каменните стъпала, водещи до гигантската дъбова входна врата. Учениците от пристигналите преди тях файтони вече бързаха нагоре по стъпалата към замъка. Хари, Рон, Хърмаяни и Невил скочиха от файтона и също се втурнаха нагоре, без да вдигат поглед, докато не стигнаха благополучно до огромната входна зала, осветена от ярки факли и извеждаща към прекрасното мраморно стълбище.

— Олеле! — изпухтя Рон, изтръска глава и капки вода се разхвърчаха във всички посоки. — Ако не спре, езерото ще прелее. Вир-вода съм. ОХ!

Един огромен червен балон, пълен с вода, се стовари от тавана върху главата на Рон и се пръсна. Измокрен до кости, давейки се, Рон политна към Хари точно когато на косъм от Хърмаяни изплющя втора водна бомба и избухна в краката на Хари, заливайки с вълна от ледена вода кецовете му чак до чорапите. Наоколо всички се разпищяха и взеха да се блъскат, опитвайки се да напуснат огневата линия. Хари вдигна поглед и забеляза, че на около шест метра над главите им лети полтъргайстът Пийвс — дребно създание с шапка на камбанки и оранжева папийонка. Широкото му злорадо лице бе изкривено от усилието да вземе на прицел нови жертви.

— ПИЙВС! — изкрещя ядосан глас. — Пийвс, слез долу ВЕДНАГА!

Професор Макгонъгол, заместник-директор на „Хогуортс“ и ръководител на дом „Грифиндор“, се втурна откъм Голямата зала. Тя се подхлъзна по мокрия под и обви ръце около шията на Хърмаяни, за да не падне.

— Ох, съжалявам, госпожице Грейнджър…

— Няма нищо, професоре! — едва си пое въздух Хърмаяни и разтърка шията си.

— Пийвс, слизай МОМЕНТАЛНО! — провикна се професор Макгонъгол, намести островърхата си шапка и му отправи заплашителен поглед през очилата си с четвъртити рамки.

— Нищо не съм направил! — изкикоти се Пийвс, целейки се в няколко момичета от пети курс, които писнаха и се спасиха в Голямата зала. — Мокрички са вече, нали? Само да ги понапръскам! Плиииииис! — И той запрати още една водна бомба към токущо влязлата групичка второкурсници.

— Ще викна директора! — заплаши го професор Макгонъгол. — Предупреждавам те, Пийвс…

Пийвс се изплези, метна и последната си бомба във въздуха и се стрелна към мраморното стълбище в пристъп на лудешки кикот.

— Тръгвайте всички! — рязко се обърна професор Макгонъгол към мокрото множество. — Към Голямата зала, хайде!

Хари, Рон и Хърмаяни се подхлъзваха и пързаляха по пода на входната зала и през двойните врати вдясно, а Рон мърмореше гневно под нос, отмятайки мокри кичури от лицето си.

Голямата зала бе както винаги великолепно украсена за тържеството по случай началото на учебната година. Златни чинии и бокали блестяха на светлината на хиляди и хиляди свещи, летящи из въздуха. Четирите дълги маси за домовете бяха плътно заобиколени от бъбрещи ученици. Преподавателите седяха от едната страна на петата маса на най-високото място в залата с лице към своите възпитаници. Вътре бе много по-топло. Хари, Рон и Хърмаяни подминаха масите на „Слидерин“, „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ и седнаха при останалите грифиндорци в далечния ъгъл на залата до Почтибезглавия Ник, духа бродник на „Грифиндор“. Перленобял и прозрачен като дим, Ник се бе пременил за вечерта в обичайния си жакет с празнична широка дантелена яка, която не позволяваше на главата му да се клати застрашително върху почти прерязания му врат.

— Добър вечер! — с грейнала усмивка каза той.

— Зависи за кого — рече Хари и свали кецовете си да излее водата от тях. — Дано да побързат с разпределянето, че умирам от глад.

В началото на всяка учебна година новопостъпилите ученици биваха разпределяни по домовете, но поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата Хари не бе присъствал на нито една разпределителна церемония след своята. Затова очакваше тази с нетърпение.

В този момент силно развълнуван глас задъхано се провикна от масата:

— Здрасти, Хари!

Това бе третокурсникът Колин Крийви, за когото Хари бе нещо като герой.

— Здравей, Колин! — уморено отвърна Хари.

— Хари, знаеш ли, брат ми започва училище! Брат ми Денис!

— Ааа… хубаво — рече Хари.

— Толкова е развълнуван! — Колин говореше и подскачаше нагоре-надолу върху стола си. — Дано да е в „Грифиндор“! Стискай палци, Хари!

— А, да, добре… — отвърна Хари, обърна се към Хърмаяни, Рон и Почтибезглавия Ник и попита: — Братята и сестрите обикновено ги разпределят в един и същи дом, нали?

Той съдеше по това, че всеки от седмината братя Уизли е бил разпределян в дом „Грифиндор“.

— О, не, не е задължително — обясни Хърмаяни. — Близначката на Парвати Патил е в „Рейвънклоу“, а те са толкова еднакви, че би трябвало да бъдат заедно, нали?

Хари погледна към Височайшата маса. Там бяха наредени повече столове от обикновено. Хагрид вероятно все още плаваше през езерото с първокурсниците. Професор Макгонъгол сигурно наглеждаше подсушаването на пода на входната зала, но имаше още един празен стол и Хари не можа да се сети кой друг липсва.

— Къде ли е новият ни преподавател по защита срещу Черните изкуства? — запита Хърмаяни, която също гледаше към учителите.

Досега никой от преподавателите им по защита срещу Черните изкуства не се бе задържал повече от година. Любимият учител на Хари бе професор Лупин, но той беше напуснал миналото лято. Тримата огледаха цялата Височайша маса, но не видяха нито едно ново лице край нея.

— Може да не са успели да намерят преподавател — угрижено предположи Хърмаяни.

Хари се вгледа в масата още по-внимателно. Дребничкият професор Флитуик, учителят по вълшебство, седеше върху куп възглавници до професор Спраут, преподавателката по билкология, чиято шапка бе килната върху бухналата й, прошарена коса. Тя говореше с професор Синистра от катедрата по астрономия. От другата страна на професор Синистра седеше преподавателят по отвари Снейп — с жълтеникава кожа, орлов нос и мазна коса, най-омразният човек за Хари в „Хогуортс“. Ненавистта му към Снейп бе съизмерима единствено с омразата на Снейп към него, която се бе засилила — ако това изобщо бе възможно, — предишната година, когато Хари бе помогнал на Сириус да избяга точно под дългия нос на Снейп. А Сириус и Снейп бяха врагове още от ученическите си години.

От другата страна на Снейп имаше празно място — Хари предположи, че е за професор Макгонъгол. До незаетия стол, в центъра на масата, седеше директорът — професор Дъмбълдор. Буйната му сребриста коса и брадата му сияеха на светлината а свещите, а по великолепната му тъмнозелена мантия бяха извезани многобройни звезди и луни. Дъмбълдор бе подпрял брадичката си върху сключените върхове на дългите си тънки пръсти и дълбоко замислен, гледаше към тавана иззад очилата си с рамки като полумесеци. Хари също погледна към тавана, омагьосан да отразява истинското небе. Никога не го бе виждал така буреносен. По него се вихреха черни и морави облаци и при новия гръм, проехтял отвън, проблясна разклонена светкавица.

— О, по-бързо! — изстена Рон на съседния стол. — Бих могъл да изям и хипогриф.

Едва бе изрекъл тези думи, когато вратите на Голямата зала се отвориха и настъпи тишина. Професор Макгонъгол поведе дълга процесия от първокурсници към Височайшата маса. Хари, Рон и Хърмаяни бяха почти сухи в сравнение с новодошлите, които сякаш бяха преплували езерото без лодки. Докато се нареждаха пред масата с лице към останалите ученици, само най-дребното момченце със сивкавокафява коса не трепереше от студ и напрежение като другите. То беше загърнато с дреха, която Хари веднага позна — това бе палтото на Хагрид от къртичи кожи. То беше толкова голямо, че изглеждаше като надиплена огромна шатра от черна козина. Дребничкото лице на момчето се показваше над яката и на него се четеше силно вълнение. След като се нареди до ужасно изглеждащите си връстници, момчето погледна към Колин Крийви, вдигна победоносно палците на двете си ръце и устните му изговориха: „Паднах в езерото!“ Случката определено бе предизвикала у него възторг.

Професор Макгонъгол постави пред първокурсниците четирикрако столче и върху него много стара и мръсна магьосническа шапка, цялата в кръпки. За миг настъпи тишина. Първокурсниците се вторачиха в шапката. Всички останали в залата — също. После един процеп близо до ръба й се отвори широко като уста и шапката запя:

Изминаха хиляда и повече години

откакто бях новоскроена аз.

Живееха тогава сред слава четирима

магьосници, известни и на нас.

 

Храбрецът Грифиндор, дошъл от пустош волна,

и Рейвънклоу честната — от тясна долчинка,

приветливата Хафълпаф — от равнина просторна,

а Слидерин потайният — от тъмните блата.

 

Споделяха желания, надежди и мечти

и дружно сътвориха план сърцат.

Училището „Хогуортс“ така се появи,

магически таланти призова.

 

И всеки от четирмата магьосници велики

в училището свой дом основа —

че имаха си те предпочитания различни

за силата на своите деца.

 

За Грифиндор над всичко друго на света

стояха смелостта и дързостта.

Избираше ги Рейвънклоу по сила на ума —

за нея най-най-ценната бе тя.

 

А Хафълпаф ги искаше за упоритостта —

ценеше тя усърдните в труда.

За Слидерин пък силата бе пътят към властта —

събра славолюбивите деца.

 

До края на живота си те можеха

избраниците свои да посочват.

Въпрос един обаче ги тревожеше —

след тях децата кой ли ще насочва?

 

Пръв Грифиндор измисли как да става —

свали ме той от своята глава,

от своя разум всичките ми дадоха,

да мога да избирам вместо тях.

 

Главите си покрийте с мен сега,

но плътно, та ушите да се скрият!

Надниквам аз в ума и нивга не греша —

дома ви нов веднага ще разкрия!

Голямата зала избухна в аплодисменти в края на песента Разпределителната шапка.

— Тя не пееше тази песен, когато ни разпределяше нас — каза Хари, докато ръкопляскаше с всички останали.

— Всяка година пее различна песен — отвърна Рон. — Сигурно е много скучно да си шапка, а? Цяла година да съчиняваш една песен!

Професор Макгонъгол развиваше дебело руло пергамент.

— Щом си чуете името, нахлупвате шапката и сядате на столчето — обясняваше тя на първокурсниците. — След като съобщи дома ви, отивате и сядате до съответната маса.

— Акърли, Стюарт!

Едно момче, треперещо от главата до петите, се приближи, взе Разпределителната шапка, нахлупи я и седна на столчето.

— „Рейвънклоу“! — извика шапката.

Стюарт Акърли я свали от главата си и се завтече към масата на „Рейвънклоу“, където всички му ръкопляскаха. Хари забеляза как Чо, търсачката в отбора на „Рейвънклоу“ по куидич, поздравява новодошлия Стюарт Акърли и за част от секундата изпита странното желание и той да седне на масата на „Рейвънклоу“.

— Бадук, Малкълм!

— „Слидерин“!

Масата в другия край на залата избухна в поздравления. Хари видя Малфой да ръкопляска, когато Бадук се присъедини към слидеринци. Хари се чудеше дали Бадук знае, че от дом „Слидерин“ са излезли най-много тъмни вещици и магьосници. Фред и Джордж освиркаха Малкълм Бадук, докато той сядаше.

— Бранстоун, Елинор!

— „Хафълпаф“!

— Колдуел, Оуен!

— „Хафълпаф“!

— Крийви, Денис!

Дребничкият Денис Крийви се олюля напред, препъвайки се в огромното палто на Хагрид, точно когато самият Хагрид се вмъкна в залата през една врата зад Височайшата маса. Близо два пъти по-висок и поне три пъти по-широк от обикновен човек, с дългата си, буйна, сплъстена черна коса и брада Хагрид изглеждаше застрашително, но Хари, Рон и Хърмаяни знаеха каква добра душа има. Той им смигна, докато сядаше в края на Височайшата маса, и се загледа в Денис Крийви, който нахлупваше Разпределителната шапка. Цепнатината при ръба се отвори широко:

— „Грифиндор“! — извика шапката.

Хагрид заръкопляска заедно с грифиндорци, докато Денис Крийви, грейнал в усмивка, свали шапката, постави я обратно на столчето и побърза да отиде при брат си.

— Колин, аз паднах! — изписка той и се хвърли на един свободен стол. — Беше страхотно! И нещо ме грабна във водата и ме върна в лодката!

— Жестоко! — точно толкова развълнуван отвърна Колин. — Това сигурно е била гигантската сепия, Денис!

— Ихааа! — възкликна Денис, сякаш никой, дори и в най-невероятните си мечти, не би могъл да си представи нещо по-хубаво от това — да падне като него в бушуващо, неизмеримо дълбоко езеро и да бъде спасен от гигантско водно чудовище.

— Денис! Денис! Виждаш ли онова момче ей там? С черната коса и очилата… Виждаш ли го? Знаеш ли кой е той, Денис?

Хари извърна поглед и се загледа в Разпределителната шапка, заета в момента с разпределянето на Ема Добс.

Церемонията продължи. Момчета и момичета с уплашени лица се доближаваха едно по едно до четирикракото столче, а когато професор Макгонъгол изчерпа фамилиите с Л, опашката бавно започна да оредява.

— О, по-бързо! — изстена Рон и разтърка стомаха си.

— Стига, Рон, разпределянето е много по-важно от яденето — възмути се Почтибезглавия Ник, когато Медли Лора стана една от хафълпафци.

— Естествено, ако си мъртъв — сряза го Рон.

— Надявам се и тазгодишното попълнение на „Грифиндор“ да е на ниво — отбеляза Почтибезглавия Ник, докато аплодираше първокурсничката Натали Макдоналд, която сядаше на масата на „Грифиндор“. — Нали не искаме да се прекъсне победната серия?

„Грифиндор“ бе печелил Купата на домовете през последните три години.

— Причард, Греъм!

— „Слидерин“!

— Куърк, Орла!

— „Рейвънклоу“!

И най-сетне с „Уитби, Кевин!“ („Хафълпаф“) разпределянето приключи. Професор Макгонъгол вдигна шапката и столчето и ги отнесе.

— Вече е време — каза Рон, грабна ножа и вилицата си и се загледа в златната си чиния с очакване.

Професор Дъмбълдор се бе изправил. Той се усмихваше на учениците, широко разперил ръце за добре дошли.

— Ще ви кажа само две думи — дълбокият му глас отекна в залата. — Нападайте яденето!

— Веднага! — извикаха Хари и Рон, когато празните блюда магически се напълниха пред очите им.

Почтибезглавия Ник скръбно гледаше как Хари, Рон и Хърмаяни пълнят чиниите си.

— Аааа, ’ака е ’о ’обре — изпухтя Рон с пълна с пюре уста.

— Късметлии сте, че изобщо има празненство тази вечер — съобщи им Почтибезглавия Ник. — Допреди малко имаше проблеми в кухнята.

— Защо? Какво стана? — попита Хари, борейки се с една големичка пържола.

— Пийвс, разбира се! — Почтибезглавия Ник поклати глава и тя се люшна опасно. Той подръпна нагоре яката си. — Вечният спор, нали знаете. Искаше да дойде на празненството. И дума да не става, познавате го, съвсем нецивилизован е, не може да види чиния с храна и да не я хвърли по някого. Имахме съвещание на духовете и само Дебелия монах се застъпи за него. Но Кървавия барон тропна с крак — много разумно според мен.

Кървавия барон бе духът бродник на „Слидерин“, мършав и мълчалив, цял в сребристи кървави петна. Той единствен в „Хогуортс“ умееше да озаптява полтъргайста.

— Да, усетихме се, че Пийвс е ядосан — мрачно рече Рон. — Та какво е направил в кухнята?

— О, както винаги — вдигна рамене Почтибезглавия Ник. — Предизвика опустошение и хаос. Навсякъде летяха тенджери и тигани. Цялата кухня потъна в супа. Ужасените домашни духове не бяха на себе си…

Дан! Хърмаяни бе съборила златния си бокал. Тиквеният сок се разля нашироко по бялата ленена покривка и оцвети в оранжево голяма част от нея, но момичето изобщо не обърна внимание.

— Има домашни духчета тук? — попита тя с ужас в очите, вперени в Почтибезглавия Ник. — Тук, в „Хогуортс“?!

— Разбира се! — учуди се на реакцията й духът. — Повече, отколкото в който и да било английски дом. Над сто са.

— Не съм видяла нито едно досега! — възкликна Хърмаяни.

— Е, едва ли напускат кухнята посред бял ден — рече Ник. — Излизат през нощта да поизчистят, да се погрижат за огъня и за разни други неща… Искам да кажа — нормално е, че не си ги виждала. Добрият домашен дух трябва да е незабележим.

Хърмаяни го зяпна.

— Но нали им плащат? — попита тя. — Имат отпуски, нали? И право на болнични, пенсии и всичко останало?

Почтибезглавия Ник така се задави от смях, че яката му се плъзна надолу, а главата му клюмна и провисна на малкото прозрачна кожа и мускул, които все още я придържаха за шията.

— Болнични и пенсии ли? — Той намести главата си обратно върху раменете и отново я закрепи с яката. — Домашните духове не искат болнични и пенсии!

Хърмаяни погледна надолу в чинията с едва докосната храна, остави ножа и вилицата си и я побутна настрани.

— О, ’оля те, ’ърмаани! — изфъфли Рон и неволно опръска Хари с йоркширски пудинг. — О, из’иня’ай, ’ари… — Той преглътна и продължи: — И да гладуваш, и да не гладуваш, пак няма да имат болнични.

— Робски труд — започна да диша тежко Хърмаяни. — Така значи е приготвена вечерята. С робски труд.

И отказа да хапне дори една хапка.

Дъждът продължаваше да барабани тежко по високите тъмни прозорци. Удари гръм и разтресе стъклата, а буреносният таван се обля в светлина, осветявайки златните чинии в мига, когато остатъците от основното ястие изчезнаха и бяха заменени с десерти.

— Карамелен пай, Хърмаяни! — изкушаваше я Рон, като насочваше миризмата към нея. — Виж, пудинг със стафиди! Шоколадов мус!

Но Хърмаяни му хвърли поглед, който така му напомни за професор Макгонъгол, че той се отказа.

Когато излапаха десертите и последните трохи изчезнаха от чиниите, които заискряха от чистота, Албус Дъмбълдор отново се изправи. Шумът от бърборенето, което изпълваше залата, замря на мига и вече се чуваха само виенето на вятъра и почукването на дъжда.

— И така… — започна Дъмбълдор и се усмихна на всички. — Сега, след като хапнахме и пийнахме (Хм! — промълви Хърмаяни), още веднъж моля за вашето внимание, за да направя няколко съобщения. Пазачът господин Филч ме помоли да ви уведомя, че списъкът от забранени предмети в замъка тази година включва и кряскащи йо-йо, зъбати фризбита и вечнолетящи бумеранги. Пълният списък наброява, струва ми се, четиристотин тридесет и седем предмета и ако се интересувате, може да го прочетете в кабинета на господин Филч.

Кранчетата на устните на Дъмбълдор потръпнаха.

— Както винаги, бих искал да ви напомня, че влизането в гората е забранено за всички ученици, а посещението в село Хогсмийд — за първокурсниците и второкурсниците. Освен това мой печален дълг е да ви съобщя, че тази година шампионат по куидич между домовете няма да се състои.

— Какво? — ахна Хари.

Той потърси с поглед Фред и Джордж, негови съотборници по куидич. Обърнати към Дъмбълдор, те безмълвно движеха устните си, явно прекалено ужасени, за да могат да говорят.

Дъмбълдор продължи.

— Това се налага поради едно събитие, което ще започне през октомври и ще продължи до края на учебната година, поглъщайки голяма част от времето и усилията на преподавателите. Но аз съм убеден, че ще се забавлявате извънредно много. Имам огромното удоволствие да обявя, че тази година в „Хогуортс“…

Но в същия миг се разнесе оглушителен гръмотевичен тътен и вратите на Голямата зала се отвориха с трясък.

Един мъж се бе изправил до вратата, подпрян на дълга тояга и загърнат в черно пътническо наметало. Всички глави в залата се извърнаха към непознатия, внезапно ярко осветен от мълнията, блеснала на тавана. Той си свали качулката, разлюля като грива дългата си тъмносива коса и се запъти към Височайшата маса.

Глух тропот отекваше в залата при всяка втора негова стъпка. Когато стигна до Височайшата маса, зави надясно и тежко закуцука към Дъмбълдор. Нов лъч от светкавица премина по тавана. Хърмаяни ахна.

Светкавицата бе осветила в профил лицето на новодошлия. Такова лице Хари никога не бе виждал. Сякаш беше издълбано върху прояден къс дърво от някой, чиято представа за човешко лице е била доста неясна, а и работата с длетото никак не му се е удавала. По всеки сантиметър от кожата имаше белези. Устата му изглеждаше като диагонален разрез, а голямо парче от носа му липсваше. Но истински страшния вид му даваха очите.

Едното бе малко, тъмно и бляскаше като мънисто, а друго — голямо, кръгло като монета, живо и яркосиньо. Синьото око се движеше постоянно, без да мига, въртеше се нагоре-надолу и от ляво на дясно, без да се съобразява с нормалното око, а после се преобърна назад към тила и от него остана да се вижда само бялото.

Непознатият стигна до Дъмбълдор и протегна ръка, покрита с тежки белези като лицето му. Директорът се здрависа с него, като промърмори думи, които Хари не можеше да чуе. Явно бе попитал нещо непознатия, а той поклати мрачно глава и тихо отговори. Дъмбълдор кимна и го подкани с жест към празния стол вдясно от себе си.

Новодошлият седна, разтърси тъмносивата си грива да открие лицето си, придърпа чиния наденички към себе си, вдигна ги до това, което бе останало от носа му, и ги помириса. После извади от джоба си малък нож, бодна парче наденица на върха му и започна да яде. Нормалното му око се взираше в наденицата, ала синьото все още се въртеше неспокойно из орбитата си и оглеждаше залата и учениците.

— Позволете ми да ви представя новия преподавател по защита срещу Черните изкуства — отчетливо произнесе Дъмбълдор в тишината. — Професор Муди.

Новите учители обикновено биваха посрещани с аплодисменти, но този път никой от преподавателите или учениците не направи това, освен Дъмбълдор и Хагрид. И двамата вдигнаха ръце и заръкопляскаха, но звукът мрачно проехтя в тишината и те бързо спряха. Всички останали изглеждаха толкова смаяни от странния външен вид на Муди, че не можеха да откъснат поглед от него.

— Муди ли? — промърмори Хари към Рон. — Лудоокия Муди? Този, на когото баща ти отиде да помага тази сутрин?

— Сигурно — тихо и със страхопочитание отвърна Рон.

— Какво ли му се е случило? — прошепна Хърмаяни. — Какво е станало с лицето му?

— Не знам — отвърна Рон шепнешком, втренчил поглед в Муди с възхита.

Новият учител прие с безразличие студеното посрещане. Без да обърне внимание на каната тиквен сок пред себе си, той бръкна отново в джоба на пътническото си наметало, извади малка плоска бутилчица и отпи голяма глътка от нея. Като вдигна ръката си, наметалото му се отлепи от земята и Хари видя под масата да се подава част от издялан дървен крак със стъпало с хищни нокти.

Дъмбълдор се прокашля.

— Както вече ви съобщих — усмихна се той на множеството ученици пред себе си, все още стъписани от появата на Лудоокия Муди, — ще имаме честта да бъдем домакини на едно вълнуващо събитие през следващите месеци, събитие, каквото не е имало повече от сто години. С огромно удоволствие ви съобщавам, че тази година в „Хогуортс“ ще се проведе Тримагически турнир.

— ШЕГУВАТЕ СЕ! — извика Фред Уизли.

Напрежението, обзело залата след пристигането на Муди, внезапно се стопи.

Почти всички се разсмяха, а Дъмбълдор се подсмихна одобрително.

— Не се шегувам, господин Уизли — отвърна той. — Въпреки че като казахте това, се сетих за един чудесен анекдот, който чух през лятото. Веднъж трол, вещица и лепрекон влезли в един бар…

Професор Макгонъгол шумно се прокашля.

— Е, но май сега не му е времето… не… — прекъсна мисълта си Дъмбълдор. — Докъде бях стигнал? А, да, Тримагическият турнир. Понеже някои от вас може би нямат представа какво представлява турнирът, надявам се, че онези, които знаят, ще ми позволят накратко да обясня, като дадат малка почивка на вниманието си. Тримагическият турнир се е състоял за пръв път преди около седемстотин години като приятелско състезание между най-големите европейски училища по магия — „Хогуортс“, „Бобатон“ и „Дурмщранг“. Трите училища излъчвали свои избраници, които преодолявали три изпитания за магьосници. Училищата се редували да организират турнира на всеки пет години и това несъмнено било чудесен начин за установяване на контакти между младите вещици и магьосници от различни националности. И така, докато смъртните случаи толкова зачестили, че турнирът бил преустановен.

— Смъртни случаи? — прошепна разтревожено Хърмаяни. Но повечето ученици в залата не споделяха опасенията й.

Много от тях си шепнеха развълнувано, а самият Хари предпочиташе да чуе повече подробности за турнира, отколкото да се безпокои за умрелите преди стотици години.

— През вековете са правени няколко опита турнирът да се възобнови — продължи Дъмбълдор, — но нито един от тях не е бил успешен. Сега обаче нашият Отдел за международно магьосническо сътрудничество и Отделът за магически игри и спортове решиха, че е назрял моментът за още един опит. Работихме усилено цяло лято, за да сме сигурни, че нито един участник няма да се окаже в смъртна опасност. Директорите на „Бобатон“ и „Дурмщранг“ и кандидатите ще пристигнат през октомври, а в навечерието на празника на Вси светии ще бъдат определени тримата участници. Безпристрастен арбитър ще реши кои ученици са достойни да се състезават за Тримагическата купа, за славата на своето училище, както и за личната награда от хиляда галеона.

— Ще участвам! — отсече през зъби Фред Уизли с грейнало от ентусиазъм лице при мисълта за такава слава и богатство.

Той не бе единственият, който си представи себе си в ролята на избраника от „Хогуортс“. Край масите на всеки от домовете Хари видя или възторжени погледи, вперени в Дъмбълдор, или трескаво шепнещи си ученици. Но директорът заговори отново и залата пак притихна.

— Вероятно много от вас горещо желаят да спечелят Тримагическата купа за „Хогуортс“ — продължи той, — но директорите на трите училища и Министерството на магията решихме да поставим възрастова граница за тазгодишните участници. Само ученици на седемнайсет или повече години ще бъдат допуснати да участват с имената си в избора. Ние смятаме — Дъмбълдор извиси глас над яростните викове след тези думи, а близнаците Уизли направо се разгневиха, — че ограничението е необходимо. Изпитанията в турнира ще бъдат трудни и опасни независимо от мерките за сигурност, които сме предвидили, и е малко вероятно ученици под шести и седми курс да се справят с тях. Аз лично ще се погрижа нито един ученик под определената възрастова граница да не може да измами безпристрастния арбитър при избирането на участника от „Хогуортс“.

Светлосивите му очи проблясваха, като се спряха за миг върху бунтарското изражение по лицата на Фред и Джордж.

— Затова ви моля да не си губите времето да заявявате участието си, ако не сте навършили седемнайсет години. Делегациите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ ще пристигнат през октомври и ще останат при нас през по-голямата част от годината. Не се съмнявам, че ще се отнасяте любезно към чуждестранните ни гости по време на престоя им и ще подкрепите от все сърце онзи, който бъде посочен за избраник на „Хогуортс“. Вече е късно, а аз знам колко е важно за всички ви да бъдете бодри и отпочинали утре сутрин в часовете си. Време е за сън! Да ви няма!

Дъмбълдор отново седна и се обърна да говори с Лудоокия Муди. Разнесоха се шумно стържене и тропане, докато всички ученици се изправиха на крака и се струпаха пред двойните врати към входната зала.

— Не могат да постъпят така! — възмути се Джордж Уизли, който не беше тръгнал с тълпата към вратите, а стоеше и ядно гледаше Дъмбълдор. — Ще навършим седемнайсет през април, защо да не опитаме?

— Няма да ме спрат да участвам! — упорстваше Фред и се мръщеше към Височайшата маса. — Състезателите ще правят най-различни неща, които иначе за никого не са позволени. А и тази награда от хиляда галеона…

— Да — съгласи се Рон с отнесен поглед. — Хиляда галеона…

— Хайде — подкани ги Хърмаяни, — ако не тръгнете, ще останем само ние.

Хари, Рон, Хърмаяни и близнаците се отправиха към входната зала. Фред и Джордж продължиха да обсъждат с какви ли средства Дъмбълдор би спрял онези, които не са навършили седемнайсет години, да заявят участието си в турнира.

— Какъв ли е този безпристрастен арбитър, който решава кои да са избраниците? — попита Рон.

— Не знам — отвърна Фред, — но ще трябва да го излъжем. Няколко капки състаряваща отвара ще свършат работа, Джордж…

— Обаче Дъмбълдор знае, че не сте навършили… — започна Рон.

— Ама не той решава кой да е избраник, нали? — прекъсна го Фред. — Според мен след като узнае кой иска да участва, този арбитър ще избере най-добрия от всяко училище без значение на колко години е. Дъмбълдор се опитва да ни спре да впишем имената си.

— Но нали е имало смъртни случаи! — неспокойно рече Хърмаяни, като преминаха през една врата, скрита зад гоблен, и се заизкачваха по още по-тясна стълба.

— Да — безгрижно отвърна Фред, — но е било преди много години, нали така? Пък и може ли да има удоволствие, ако няма малко риск? Ей, Рон, ами ако измислим как да надхитрим Дъмбълдор? Искаш ли да участваме?

— А ти какво мислиш? — обърна се Рон към Хари. — Страхотно ще бъде да участваме, а? Но може би ще има… Не знам дали сме подготвени достатъчно…

— Аз определено не съм — мрачно се обади Невил зад близнаците. — Но си мисля, че баба ми би искала да опитам, тя вечно повтаря как трябва да браня семейната чест. Просто ще трябва… Олелеее!…

Кракът на Невил бе пропаднал в дупка по средата на стълбището. Такива изчезващи стъпала капани имаше из целия „Хогуортс“. На повечето ученици от горните курсове им бе станало навик да прескачат тези стъпала, но паметта на Невил бе пословично слаба. Хари и Рон го хванаха под мишниците и го издърпаха нагоре, а едни рицарски доспехи в края на стълбището се разскърцаха и разтракаха, разклатени от хриптящ смях.

— Млъквай! — извика Рон и като минаха покрай доспехите, им нахлупи шлема.

Проправиха си път нагоре до входа за кулата на „Грифиндор“, скрит зад портрета на Дебелата дама в розова копринена рокля.

— Парола? — попита тя, като наближиха.

— Глупотевини! — викна Джордж. — Един префект ми я каза на долния етаж.

Портретът се отмести напред и разкри отвор в стената, през който се промушиха всички. Дърветата пукаха в камината и огънят топлеше кръглата обща стая, пълна с маси и меки фотьойли.

Хърмаяни хвърли мрачен поглед на весело танцуващите пламъци и Хари ясно чу как тя промърмори „Робски труд“, преди да им пожелае лека нощ и да изчезне през вратата към спалнята на момичетата.

Хари, Рон и Невил изкачиха и последната вита стълба до своята спалня на върха на кулата. Пет легла с тъмночервени балдахини бяха наредени до стените, а до краката на всяко от тях бе оставен куфар. Дийн и Шеймъс вече си лягаха. Шеймъс беше закрепил ирландското кречетало над главата си на таблата на кревата, а Дийн бе закачил плаката на Виктор Крум над нощното си шкафче. Старият му плакат на футболния отбор „Уест Хам“ висеше точно до него.

— Откачалка! — въздъхна Рон и поклати глава към напълно неподвижните футболисти.

Хари, Рон и Невил облякоха пижамите и си легнаха. Някой — домашен дух, без съмнение — бе сложил грейки между чаршафите им. Беше невероятно уютно да си лежиш в леглото и да слушаш как бушува бурята навън.

— Може и да участвам — сънливо рече Рон в мрака. — Ако Фред и Джордж открият начин… турнира… никога не се знае, нали?

— Май не…

Хари се обърна на другата страна в леглото, а въображението му рисуваше серия от нови зашеметяващи картини… бе заблудил безпристрастния арбитър, че е на седемнайсет… бе станал избраник на „Хогуортс“… Стоеше на поляната пред цялото училище с триумфално вдигнати ръце, а всички викаха и ръкопляскаха… Току-що бе спечелил Тримагическия турнир… Светналото от възхищение лице на Чо се открояваше ясно в размитата тълпа…

Хари скри усмивката във възглавницата си, изключително доволен, че Рон не можеше да види онова, което си представяше той.