Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Goblet of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 303 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ОГНЕНИЯТ БОКАЛ. 2002. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Goblet of Fire, J. K. ROWLING (2000)]. Формат: 22 см. Страници: 600. Цена: 19.00 лв. ISBN: 954-446-621-5.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
ПРОВЕРКА НА ПРЪЧКИТЕ

Когато се събуди в неделната утрин, Хари дълго не можа да се опомни и се чудеше защо се чувства така нещастен и тревожен. Едва тогава го връхлетя споменът за предната вечер. Седна в кревата и дръпна завесите, за да говори с Рон и да го убеди да му повярва, но неговото легло се оказа празно. Очевидно вече бе слязъл да закусва.

Хари се облече и слезе по витата стълба към общата стая. Там с бурни овации го посрещнаха всички, които вече се бяха върнали от закуска. Никак не го привличаше идеята да влезе в Голямата зала и да се изправи пред останалите грифиндорци, за които се бе превърнал в нещо като герой. В противен случай обаче щеше да се окаже обсаден от братята Крийви, които вече му махаха с всички сили да отиде при тях. Той решително се запъти към портрета, бутна го, прекрачи и се озова лице в лице срещу Хърмаяни.

— Добро утро! — поздрави тя първа, стиснала няколко препечени филийки в салфетка. — За теб са. Хайде да се поразходим.

— Добра идея! — прие Хари с облекчение.

Слязоха долу, бързо прекосиха входната зала, без изобщо да поглеждат към Голямата зала, и не след дълго вече крачеха по поляната към езерото, в чиито води се очертаваше тъмната сянка на закотвения там кораб на „Дурмщранг“. Продължиха да вървят в мразовитата сутрин, дъвчейки хляба, и Хари разказа на Хърмаяни какво точно се бе случило, откакто бе напуснал масата на „Грифиндор“ предишната вечер. За негово щастие момичето го изслуша, без да задава въпроси.

— Разбира се, аз знаех, че не си го пуснал ти — каза Хърмаяни, като чу каква сцена се бе разиграла в стаята до Голямата зала. — Да се беше видял отнякъде, когато Дъмбълдор обяви името ти! Въпросът е обаче кой все пак го е пуснал там. Защото Муди е прав. Не мисля, че това е работа на ученик. Никой от нас не би могъл да измами бокала или да премине през…

— Да си виждала Рон? — прекъсна я Хари.

Хърмаяни запримига.

— Амии… той… беше на закуска — рече тя.

— Още ли мисли, че аз съм го направил?

— Е… не, едва ли… не съвсем — смутено отвърна тя.

— Какво трябва да означава това не съвсем?

— Не ти ли е ясно, Хари? — не се стърпя Хърмаяни. — Той ти завижда!

Завижда ли? — не повярва на ушите си Хари. — За какво ми завижда? Да не иска той да стане за посмешище пред цялото училище, а?

— Помисли, Хари — търпеливо започна Хърмаяни, — вниманието на всички винаги е било насочено само към теб, не можеш да го отречеш. Знам, че вината не е твоя — побърза да добави тя, за да изпревари възражението му. — Знам, че не искаш да е така, но… ъъъ… Рон винаги е трябвало да се мери с всичките си братя вкъщи, а ти си му най-добрият приятел, при това толкова прочут… Той винаги остава встрани, когато хората гледат теб, и се примирява с това, не се оплаква, но този път, предполагам, му е дошло твърде много…

— Страхотно! — рече Хари с горчивина. — Направо страхотно! Предай му от мен, че съм готов да се разменим, когато пожелае. С най-голяма удоволствие! Нека всички да зяпат него в челото, където и да иде…

— Нищо няма да му казвам! — отсече Хърмаяни. — Ти му го кажи, само така ще се оправят нещата.

— Нямам намерение да тичам след него и да се опитвам да го накарам да порасне — викна Хари и от близкото дърво излетяха няколко подплашени сови. — Може и да повярва, че не ми е до веселба, като ми счупят врата или нещо…

— Това не е смешно — кротко го прекъсна Хърмаяни. — Въобще не е смешно. — По лицето й пролича тревога. — Хари, мислех си… знаеш какво трябва да направим веднага щом се върнем в замъка, нали?

— Да, ще дам на Рон добър урок с един ритник по…

Пиши на Сириус. Той трябва да научи какво се е случило. Нали ти каза да му съобщаваш за всичко, което става в „Хогуортс“… Като че ли е предчувствал, че ще се случи нещо подобно… Взела съм пергамент и перо…

— Остави тая работа — възрази Хари и се огледа да не би някой да ги подслушва, но наоколо бе пусто. — Той се върна в страната само защото усетих болка в белега. Нищо чудно сега да връхлети в замъка, ако му пиша, че някой ме е включил сред участниците в Тримагическия турнир…

Той би предпочел да го научи от теб — строго каза Хърмаяни. — И без това ще разбере по някакъв начин.

— Как точно?

— Хари, такова нещо не може да остане в тайна — заговори Хърмаяни съвсем сериозно. — Турнирът е прочут, и ти си прочут… Бих се изненадала, ако в „Пророчески вести“ не пише нищо за твоето участие. Вече те споменават в половината книги за Ти-знаеш-кой… но Сириус би искал да го узнае от теб, сигурна съм.

— Добре, добре, ще му пиша — склони най-сетне Хари и хвърли последното си залъче в езерото.

Двамата проследиха с поглед как то се понесе по повърхността и само след миг едно огромно пипало се издигна от глъбините и го грабна. После се върнаха в замъка.

— По коя сова да го пратя? — попита Хари, докато се качваха по стълбите. — Той ме предупреди да не използвам повече Хедуиг.

— Питай Рон дали ще ти заеме…

— Нищо няма да го питам! — отсече Хари.

— Вземи тогава някоя от училищните сови. Те са за общо ползване — посъветва го тя.

Двамата отидоха в соварника. Хърмаяни подаде на Хари парче пергамент, перо и шишенце мастило и тръгна да се разхожда между редиците пръчки с накацали по тях най-различни видове сови. Хари седна на пода, облегна се на стената и започна да пише.

Скъпи Сириус,

Понеже ми беше казал да ти пиша за всичко, което става в „Хогуортс“, ето какво имам да ти съобщя.

Не знам дали си чул, но тази година ще има Тримагически турнир и в събота вечер бях посочен за четвърти избраник. Не знам кой е сложил името ми в Огнения бокал, но не съм аз. Другият участник от „Хогуортс“ е Седрик Дигъри от „Хафълпаф“.

На това място той спря да помисли. Искаше му се да напише нещо за тежкото и тревожно чувство, което се бе загнездило в гърдите му от предишната вечер, но не се сещаше как да го изрази с думи, затова само топна отново перото си в мастилницата и написа:

Надявам се, че си добре, както и Бъкбийк.

Хари

— Готово! — съобщи той на Хърмаяни, изправи се и изтръска сламата от мантията си.

В този миг Хедуиг кацна на рамото му и подаде краче.

— Не мога да те пратя — каза й Хари, докато оглеждаше училищните сови. — Трябва да бъде някоя от тези…

Хедуиг нададе гневен звук и хвръкна толкова рязко, че ноктите й се забиха в рамото му. После обърна гръб на Хари и стоя така, докато той привързваше писмото за крака на една голяма забулена сова. След като совата отлетя, Хари понечи да погали Хедуиг, ала тя го клъвна гневно и литна на една от най-високите греди, където той вече не можеше да я стигне.

— Първо Рон, а сега и ти! — ядоса се Хари. — Но каква вина имам аз?

* * *

Надеждите на Хари, че нещата ще се оправят, когато всички свикнат с мисълта за участието му в турнира, бяха разбити още на следващия ден. Щом почнаха часовете, той нямаше как да се скрие от съучениците си от другите домове и стана ясно, че не само грифиндорци го подозират. За разлика от тях обаче останалите не се радваха.

Хафълпафци, които обикновено отлично се разбираха с грифиндорци, изведнъж започнаха да се държат хладно, което пролича още в първия час по билкология. Явно смятаха, че Хари е откраднал славата на техния дом. Още повече че за „Хафълпаф“ мигове на слава се случваха рядко, а Седрик бе един от малцината, донесъл им гордост с победата над „Грифиндор“ в онзи куидичен мач. Ърни Макмилън и Джъстин Финч-Флечли, които бяха приятелски настроени към Хари, сега не му говореха, въпреки че тримата заедно пресаждаха скокливи луковици в едно и също сандъче. Дори се изсмяха подигравателно, когато една от луковиците на Хари се изплъзна от пръстите му и го цапардоса здравата по лицето. Рон също не му говореше. Хърмаяни седеше помежду им и безуспешно се опитваше да завърже разговор с двамата, но въпреки че й отговаряха нормално, те избягваха да се гледат един друг в очите. На Хари му се стори, че дори професор Спраут го избягва — сигурно защото беше ръководител точно на дом „Хафълпаф“.

Обикновено Хари с нетърпение очакваше срещите с Хагрид, но часът по грижа за магически създания означаваше да се срещне очи в очи със слидеринци за първи път, откакто бе избран за участник в турнира.

Както и можеше да се очаква, Малфой се появи при къщурката на Хагрид с обичайната си злобна усмивчица.

— О, момчета, вижте го избраника! — обърна се той към Краб и Гойл, когато вече и Хари можеше да го чуе. — Дали ще ни даде автографи? Я да побързаме, че едва ли още дълго ще се застои наоколо — нали половината от участниците в турнири досега са намирали смъртта си… Колко време смяташ, че ще издържиш, Потър? Бас държа — не повече от десет минути на първото изпитание.

Краб и Гойл се разгрухтяха угоднически, но Малфой не можа да продължи, защото откъм задния двор се зададе Хагрид с люшкаща се кула от касетки, във всяка от които имаше по един доста едричък раконог огнемет. За ужас на класа Хагрид се зае да обяснява как огнеметите се изтребвали един друг поради натрупване на неизразходвана енергия и нормалният изход от това било всеки ученик да върже по един огнемет на каишка и да го поразходи. Единственото хубаво нещо в тази идея беше, че успя напълно да отвлече вниманието на Малфой от Хари.

— Да водя това нещо на разходка? — с отвращение повтори той, вперил поглед в касетките. — И къде точно се връзва каишката? Около жилото може би, или около огнеметника… А да не би около хобота?

— Ей тука през средата — каза Хагрид и им показа. — Ъъъ… я вий по-добре си сложете ръкавици от змейска кожа за по-сигурно, ха тъй… А ти, Хари, ела ми помогни за тоя големия…

Всъщност целта на Хагрид беше да разговаря с него, без да ги чуват другите, затова изчака всички да тръгнат на разходка със своите огнемети и се обърна към Хари със сериозен глас:

— Та значи… ще мериш сили в турнира, а, Хари? Избраник на училището…

— Един от избраниците — уточни Хари.

Черните като бръмбари очи на Хагрид гледаха някак тревожно изпод рунтавите му вежди.

— И нямаш представа кой може да го е направил, а?

— Значи вярваш, че не съм аз? — поиска да се увери Хари, едва прикривайки топлото чувство на благодарност, което го бе обзело.

— И таз добра! — изсумтя Хагрид. — Щом казваш, че не си, значи не си… Как да не ти вярвам? И Дъмбълдор ти вярва. К’во повече?

— Ще ми се да знам кой го е направил — въздъхна Хари.

Двамата се загледаха към поляната, по която се бе пръснал целият клас. Явно учениците едва се справяха. Огнеметите бяха стигнали почти метър на дължина и притежаваха голяма сила. Вече не бяха голи и безцветни — дебела сивкава лъскава броня обвиваше телата им. Приличаха на кръстоска между гигантски скорпиони и издължени омари, но без да личи къде са им главите и очите. Бяха станали направо неудържими.

— Кат’ че ли им е много драго, а? — радваше се Хагрид.

Хари предположи, че той има предвид огнеметите, защото на съучениците му едва ли им беше кой знае колко драго. Непрекъснато се чуваше оглушително бум!, някой от огнеметите избухваше и се изстрелваше на няколко метра напред, повличайки след себе си падналия по корем водач, който отчаяно се опитваше отново да стъпи на крака.

— Ех, не знам к’во да ти кажа, Хари… — въздъхна Хагрид и го погледна разтревожено. — Избраник на училището… ’Се на тебе ли да се случи…

Хари не отговори. Така си беше — все на него ще му се случи нещо… Почти същото бе казала и Хърмаяни, докато се разхождаха край езерото, и според нея тъкмо това беше причината Рон да не му говори.

* * *

Следващите няколко дни бяха едни от най-ужасните за Хари, откакто бе в „Хогуортс“. Така се беше чувствал само във втори курс, когато няколко месеца почти всички в училището го подозираха, че напада свои съученици. Но тогава Рон беше до него. Хари знаеше, че би понесъл по-лесно всичко, ако успееше да си върне приятелството му. Нямаше обаче да го гони и да го моли да си поговорят, щом самият Рон не искаше.

И Хари се чувстваше самотен сред заливащата го отвсякъде неприязън. Разбираше какво изпитват хафълпафци, макар и да не му беше приятно отношението им. Те трябваше да подкрепят своя представител. От слидеринци не можеше да очаква друго, освен злобно заяждане. Всички от дома го мразеха, защото благодарение на него „Грифиндор“ няколко пъти ги беше побеждавал на мачовете по куидич и за Купата на домовете. Надяваше се, че поне учениците от „Рейвънклоу“ ще подкрепят от сърце и него, както Седрик. И тази надежда се стопи — повечето от „Рейвънклоу“ мислеха, че е измамил бокала да приеме името му, за да си спечели още по-голяма слава.

А и наистина на Седрик много повече му прилягаше да бъде избраник, отколкото на Хари. Изключително красив, с прав нос, тъмна коса и сиви очи, той събираше не по-малко овации тези дни от самия Виктор Крум. Веднъж по време на обяд Хари забеляза как същите шестокурснички, които трепетно бяха чакали Крум за автограф, молят Седрик да се подпише върху чантите им.

Все още нямаше отговор от Сириус, Хедуиг отказваше да се приближи до него, професор Трелони предсказваше смъртта му по-категорично отвсякога, а на урока за призоваваща магия при професор Флитуик се представи толкова зле, че получи допълнително домашно — само той и Невил.

— Не е чак толкова трудно, Хари — опитваше се да го окуражи Хърмаяни, докато излизаха от класната стая на Флитуик. През целия час тя беше призовавала разни предмети от стаята и гъби, кошчета и луноскопи хвърчаха към нея, сякаш ги привличаше като жив магнит. — Просто не се съсредоточаваш достатъчно…

— Изобщо не разбирам защо… — мрачно промълви той в отговор тъкмо когато минаваше Седрик Дигъри, заобиколен от голяма група пърхащи момичета, които така изгледаха Хари, сякаш бе гигантски раконог огнемет. — Вече… няма значение, нали? Пък и ни чака двоен час по отвари до края на следобеда…

Двата часа по отвари винаги бяха кошмарно преживяване, но тези дни се превърнаха в истинско мъчение. За Хари нямаше нищо по-тягостно от това, да изкара час и половина затворен в едно подземие със Снейп и слидеринците. Те всички сякаш се бяха наговорили да го тормозят колкото е възможно повече, задето е дръзнал да става избраник на училището. Веднъж вече бе успял да понесе това миналия петък благодарение на Хърмаяни, която седеше до него и шепнешком повтаряше едно и също — „Не обръщай внимание, не обръщай внимание…“ Едва ли този следобед можеше да очаква нещо по-добро.

Когато след обяда двамата с Хърмаяни слязоха в подземието на Снейп, пред вратата вече чакаха слидеринци, до един закачили отпред на мантиите си големи значки. За миг на Хари му мина през ум невероятната мисъл, че това са значки СМРАД, но скоро видя, че на тях е написано едно и също нещо с искрящи червени букви, които осветяваха мрачния подземен коридор:

Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ —
ИСТИНСКИЯ избраник на „Хогуортс“!

— Харесват ли ти, а, Потър? — провикна се Малфой, когато го забеляза. — Виж какво още могат да правят!

Той натисна значката към гърдите си и написаното изчезна, а след миг на негово място се появи зелен надпис:

ПОТЪР Е ГАДЕН

Слидеринци забоботиха в кикот. Всички натискаха значките си и скоро около Хари светеше само ПОТЪР Е ГАДЕН. Усети гореща вълна по лицето и шията си.

— О, много смешно! — саркастично се обърна Хърмаяни към Панси Паркинсън и бандата й слидерински момичета, които направо се превиваха от смях. — Самото остроумие!

Рон се бе облегнал на стената заедно с Дийн и Шеймъс. Той не се засмя, но и не подкрепи Хари.

— Искаш ли и ти, Грейнджър? — Малфой й подаде една значка. — Имам купища. Само не ми докосвай ръката, че тъкмо съм се измил и не ща да се цапам с разни мътнороди.

Гневът, който Хари бе потискал в гърдите си дни наред, изби като през язовирна стена. Преди да осъзнае какво прави, вече бе извадил магическата си пръчка. Всички наоколо се втурнаха да бягат назад по коридора.

— Хари! — строго го предупреди Хърмаяни.

— Хайде, давай, Потър! — спокойно процеди Малфой и също измъкна пръчката си. — Муди го няма да те пази… щом ти стиска, направи го…

За части от секундата погледите им се срещнаха и двамата викнаха едновременно.

Фурнункулус! — извика Хари.

Дензаугео! — изкрещя Малфой.

От двете пръчки лумнаха лъчове светлина, срещнаха се във въздуха и рикошираха настрани под различни ъгли, така че лъчът от пръчката на Хари се заби в лицето на Гойл, а този на Малфой улучи Хърмаяни. Гойл изрева и затули с длани носа си, по който избиха грамадни и противни циреи, а Хърмаяни се разхлипа в паника, притискайки устата си.

— Хърмаяни! — извика Рон и се втурна да види какво е станало с нея.

Хари го проследи и видя, че той дръпна ръката от лицето й. Под нея се разкри доста неприятна гледка. Предните зъби на момичето, които и без това си бяха възголемички, растяха с ужасяваща скорост и тя заприличваше все повече и повече на бобър, а зъбите се удължаваха, прехвърлиха долната устна и се насочиха към брадичката. Хърмаяни панически ги опипа и изпищя от ужас.

— И за какво е целият този шум? — чу се тих, като че мъртвешки глас.

Снейп се бе появил.

Слидеринци се скупчиха да разкажат своята вересия за случилото се. Снейп посочи Малфой с дългия си жълт пръст и рече:

— Ти ми обясни!

— Потър ме нападна, сър…

— И двамата се нападнахме едновременно! — викна Хари.

— …и улучи Гойл… вижте…

Снейп огледа Гойл, чието лице наподобяваше илюстрация от книга за отровни гъби.

— В болничното крило, Гойл — спокойно каза Снейп.

— А Малфой улучи Хърмаяни! — обади се Рон. — Погледнете я!

Той се мъчеше да накара Хърмаяни да покаже зъбите си на Снейп, а тя с всички сили се опитваше да ги покрие с ръце, колкото и трудно да беше това, защото те вече бяха стигнали до якичката й. Панси Паркинсън и останалите слидеринки едва се сдържаха да не прихнат на глас и иззад гърба на професора сочеха с пръсти към нея.

Снейп я удостои с леден поглед и каза:

— Не виждам разлика.

Хърмаяни изхлипа, очите й се напълниха със сълзи, тя се обърна, хукна по коридора и продължи да тича, докато изчезна от погледите им.

Добре че Хари и Рон се разкрещяха срещу Снейп едновременно и гласовете им така отекваха из каменния коридор, та в настаналата суматоха той не можа да чуе точно как го наричаха. Но успя да схване смисъла на епитетите.

— Да видим сега… — поде професорът с възможно най-противния си глас. — Лишавам „Грифиндор“ от петдесет точки и налагам наказание на Потър и Уизли. А ако не влезете веднага, наказанието ви ще трае цяла седмица.

Ушите на Хари пищяха. Беше му толкова обидно от несправедливостта, че му се искаше да надроби Снейп на хиляди слузести късчета с някое заклинание. Той подмина учителя, влезе вътре, продължи заедно с Рон до края на подземието и трясна чантата си върху масата. Рон също трепереше от гняв… За миг сякаш всичко между тях си беше постарому, но точно тогава Рон се обърна и седна до масата на Дийн и Шеймъс, като остави Хари самичък. В другия край на подземието Малфой се обърна с гръб към Снейп и подхилквайки се, натисна значката си. В стаята отново просветна надписът ПОТЪР Е ГАДЕН.

Часът започна, но Хари продължаваше да седи, вторачен в Снейп, и си представяше как на професора му се случват ужасяващи неща. Само да знаеше как се прави проклятието Круциатус… щеше да просне Снейп по гръб като онзи паяк и да го гледа как се гърчи и потръпва…

— Противоотрови! — обяви Снейп и огледа всички със студените си черни очи, които святкаха отблъскващо. — Сега трябва да приготвите отварите. Искам да сварите внимателно съставките, а след това ще изберем върху кого да изпробваме някоя от противоотровите.

Очите на Хари срещнаха погледа на Снейп и момчето веднага разбра — той се канеше да отрови него. Прииска му се да грабне котела си, да изтича пред класа и да го захлупи върху мазната коса на Снейп…

Точно в този момент мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата.

Беше Колин Крийви. Той пристъпи в стаята, отправи грейнал поглед към Хари и се приближи към катедрата.

— Какво има? — сопнато попита Снейп.

— Извинете, сър, изпратиха ме да заведа Хари горе. Снейп погледна над гърбавия си нос надолу към Колин, чиято щастлива усмивка тутакси изчезна от лицето му.

— Потър има още един час по отвари — рече професорът хладно. — Той сам ще дойде горе, когато часът свърши.

Колин поруменя.

— Сър… Моля ви, господин Багман го вика — осмели се да изрече той. — Всички участници трябва да се съберат, мисля че ще им правят снимки…

Хари би дал всичко, което притежаваше, за да може да възпре Колин да изрече последните думи. Крадешком погледна към Рон, който обаче бе забол очи в тавана.

— Много добре, много добре — тросна се Снейп. — Потър, остави си нещата тук. Искам да се върнеш, за да изпробваме твоята противоотрова.

— Моля ви, сър… Той трябва да носи всичко със себе си — изцвърча Колин. — Участниците…

— Много добре! — викна Снейп. — Потър… взимай си чантата и се махай от очите ми.

Хари преметна чантата си през рамо, стана и се отправи към вратата. Докато минаваше покрай чиновете на слидеринци, надписът ПОТЪР Е ГАДЕН засвятка към него от всички страни.

— Страхотно е, нали? — забърбори Колин още щом Хари затвори вратата на подземието зад гърба си. — Нали! Ти да си избраник!

— Да, страхотно е — неохотно се съгласи Хари, докато вървяха към стълбището на входната зала. — За какво са им снимки, Колин?

— За „Пророчески вести“ май.

— Направо връх! — глухо възнегодува Хари. — Само това ми липсваше! Да ме видят всички.

— Успех! — пожела му Колин, като стигнаха до стаята. Хари почука и влезе.

Това бе една от малките класни стаи и повечето чинове бяха избутани в дъното й, за да се отвори място в средата. Точно пред черната дъска обаче бяха подредени един до друг и застлани с дълга кадифена покривка три чина. Зад тях бяха поставени пет стола, на единия от които седеше Людо Багман и приказваше с някаква непозната за Хари вещица в цикламена мантия.

Виктор Крум седеше в един ъгъл, мрачен както обикновено, и не разговаряше с никого. Седрик и Фльор си бъбреха. Французойката изглеждаше доста по-щастлива, отколкото Хари я бе виждал досега, и постоянно отмяташе глава назад, така че дългата й сребриста коса проблясваше на светлината. Един шишко с голям черен фотоапарат, от който излизаше струйка дим, следеше момичето с крайчеца на очите си.

Багман забеляза Хари, бързо скочи и се запъти към него.

— А ето го! Участник номер четири. Влизай, Хари, влизай! Не се притеснявай, това е церемонията за проверка на пръчките. Останалите съдии скоро ще пристигнат.

— Проверка на пръчките ли? — нервно повтори Хари.

— Трябва да се уверим, че вашите пръчки функционират добре, да няма някакъв проблем, нали разбираш, защото те са основното ви средство за преодоляване на изпитанията, които предстоят — обясняваше Багман. — Експертът сега е горе при Дъмбълдор. А после ще ви направят и по някоя и друга снимка. Това е Рита Скийтър — добави той, като посочи вещицата с цикламената мантия, — която пише малък репортаж за турнира за „Пророчески вести“.

— Може би няма да е толкова малък, Людо — прекъсна го Рита Скийтър, вперила очи в Хари.

Косата й беше претенциозно оформена в прическа от неестествено неподвижни букли, които никак не отиваха на четвъртитото й лице. Очилата й бяха украсени със скъпоценни камъни. Дебелите й пръсти с петсантиметрови алени нокти стискаха чанта от крокодилска кожа,

— Дали не бих могла да разменя две-три думи с него, преди да започнем? — попита тя, без да отмества поглед от Хари. — Все пак е най-младият избраник, нали разбирате… да добавим малко цвят.

— Естествено! — възкликна Багман. — Тоест ако… Хари няма нищо против.

— Амии… — беше единственото, което Хари успя да каже.

— Чудесно! — бързо изрече Рита Скийтър и след секунда неочаквано силно впи алените си нокти в ръката му над лакътя, изведе го отново вън от стаята и отвори една съседна врата.

— Не можем да работим на такъв шум — рече тя. — Я да видим… ето, тук е достатъчно приятно и уютно.

Озоваха се в килер за метли. Хари я погледна с недоумение.

— Хайде ела, миличък… така… Чудесно! — отново го подкани Рита Скийтър, като се настани предпазливо върху някаква обърната кофа и бутна Хари да седне върху една картонена кутия, след което затвори вратата и помещението потъна в мрак. — Я да видим сега…

Тя отвори чантата си от крокодилска кожа и измъкна оттам цял сноп свещи. Само с едно махване на магическата си пръчка ги запали и ги вдигна във въздуха, за да им светят.

— Нали няма да имаш нищо против да използвам Самопишещото перо? Така ще разговаряме по-спокойно.

— Какво… перо? — не разбра Хари.

Рита Скийтър се усмихна още по-широко и той преброи три златни зъба в устата й. Тя отново бръкна в крокодилската си чанта, извади оттам някакво отровнозелено перо и руло пергамент, което разви между двамата върху кутия от вълшебния универсален разтворител на петна от госпожа Скауър. После пъхна върха на зеленото перо в устата си, смукна от него с видима наслада и го изправи върху пергамента, където то остана в равновесие върху връхчето си, потрепвайки леко.

— Проба… Аз съм Рита Скийтър, репортер на „Пророчески вести“.

Хари се загледа в перото. Щом Рита заговори, то започна да дращи, плъзгайки се с лекота по пергамента.

Привлекателната блондинка Рита Скийтър, четиридесет и три годишна, спукала с безмилостното си перо множество напомпани репутации…

— Чудесно! — отново каза Рита, откъсна горния край на пергамента, смачка го на топка и го пъхна в чантата си. После се наведе към Хари и започна: — И така… Как реши да се включиш в Тримагическия турнир?

— Амии… — отново бе единственото нещо, което Хари успя да каже, тъй като вниманието му беше привлечено от перото.

Макар че момчето не говореше нищо, то усилено дращеще по пергамента и набързо изписа няколко изречения, от които Хари прочете само последното.

Зловещ белег, наследство от трагично минало, обезобразява иначе чаровното лице на Хари Потър, чиито очи…

— Не се занимавай с перото! — строго каза Рита Скийтър и той с голяма неохота отмести очи от него. — И така… Защо реши да участваш в турнира, Хари?

— Аз не съм… — започна пак Хари. — Изобщо не зная как името ми е попаднало в Огнения бокал. Аз не съм го пускал там.

Рита вдигна едната от силно почернените си вежди.

— Хайде, Хари, не се плаши, че ще си навлечеш неприятности. Всички знаем, че изобщо нямаш право да участваш, но не се притеснявай — нашите читатели обичат непокорните.

— Но аз не съм го направил! — повтори Хари. — Нито знам кой е…

— Какво чувстваш при мисълта за предстоящите изпитания? — попита Рита. — Вълнуваш ли се? Притеснен ли си?

— Аз… всъщност не съм мислил… Да, май съм нервен — отвърна Хари, а всичките му вътрешности се сгърчиха само като изрече това.

— Известно ли ти е, че някои от участниците в предишни турнири са загинали? — остро попита Рита Скийтър. — Мислил ли си изобщо по този въпрос?

— Ами… казват, че тази година щяло да бъде по-безопасно — отвърна Хари.

Перото свистеше по пергамента между тях ту напред, ту назад — сякаш караше кънки.

— Ти, разбира се, и преди си се срещал лице в лице със смъртта, нали? — продължи Рита Скийтър, като го гледаше изпитателно. — Как според теб ти се е отразило това?

— Ами… — пак промълви Хари.

— Мислиш ли, че поради травмата, преживяна в миналото, все повече ти се иска да се докажеш? Да покажеш, че си достоен за името си? Дали не си се изкушил да се включиш в Тримагическия турнир именно заради…

Аз не съм се включвал! — троснато отвърна Хари, защото вече се дразнеше.

— Помниш ли изобщо своите родители? — попита Рита Скийтър, без дори да го изчака да довърши.

— Не — отвърна Хари.

— Според теб как биха се почувствали те при вестта, че ще участваш в Тримагическия турнир? Горди? Разтревожени? Ядосани?

Хари изпитваше вече истинска досада. Откъде-накъде ще знае как биха се чувствали родителите му, ако бяха живи! Усещаше как го пронизва зоркият поглед на Рита Скийтър. Той се намръщи, отмести очи и ги насочи към думите, написани току-що от перото.

Сълзи изпълват поразително зелените очи, щом нашият разговор се насочва към темата за родителите, които той едва си спомня.

— Изобщо НЯМА сълзи в очите ми! — високо възрази Хари. Преди Рита Скийтър да успее да му отговори, вратата на килера се отвори. Хари се огледа, примигвайки срещу силната светлина. Там стоеше Албус Дъмбълдор и гледаше как са се свили в тясното пространство.

Дъмбълдор! — възкликна Рита Скийтър, като че ли точно него бе чакала, ала Хари забеляза, че перото и пергаментът мигновено изчезнаха от кутията, а дългите й извити нокти бързо щракнаха закопчалката на чантата от крокодилска кожа. — Как сте? — попита тя, като се изправи и протегна едрата си като на мъж ръка. — Надявам се, че сте прочел какво написах през лятото за конференцията на Международната конфедерация на магьосниците.

— Беше очарователно противно — отвърна Дъмбълдор, а в очите му припламнаха искрици. — Най-голямо удоволствие ми достави как сте ме описали като старомоден глупак.

Рита Скийтър не се смути ни най-малко.

— Исках само да кажа, че някои от вашите идеи са отживелица и че много от обикновените магьосници…

— С удоволствие ще изслушам основанията за обидата, Рита — рече Дъмбълдор с вежлив поклон и усмивка, — но се боя, че трябва да отложим тази дискусия за по-късно. Скоро ще започне проверката на магическите пръчки, а тя не може да се състои, ако единият от участниците в турнира е скрит в килер за метли.

Доволен, че се е отървал от Рита Скийтър, Хари забърза към стаята. Този път избраниците седяха близо до вратата и той веднага седна на стола до Седрик. Покрай застланата с кадифе маса се бяха настанили четирима от петимата съдии — професор Каркаров, Мадам Максим, господин Крауч и Людо Багман. Рита Скийтър седна в ъгъла. Хари видя как тя измъкна незабележимо пергамента от чантата си, разстла го върху коленете си, смукна от връхчето на Самопишещото перо и пак го постави върху пергамента.

— Позволете ми да ви представя господин Оливандър — обърна се Дъмбълдор към участниците, заемайки мястото си край масата. — Той ще провери вашите магически пръчки, за да сме сигурни, че са в отлично състояние преди началото на турнира.

Хари се огледа и едва не подскочи от изненада, като видя стария магьосник с големи бледи очи, застанал кротко до прозореца. Познаваше господин Оливандър — той беше майсторът на магически пръчки, от когото преди повече от три години бе купил и своята на улица „Диагонали“.

— Мадмоазел Делакор, бихте ли излязла първа, моля? — покани я господин Оливандър и сам пристъпи в средата на стаята.

Фльор се приближи до него и му подаде пръчката си.

— Хммм… — промърмори старият магьосник.

Той превъртя пръчката между дългите си пръсти като фокусник и от нея изхвърчаха няколко розови и златни искри. После я приближи до очите си и внимателно я огледа.

— Дааа… — тихо заговори той, — двайсет и пет сантиметра… неогъваема… от палисандрово дърво[1]… и съдържа… Какво виждам?!

— Косъм… от глава на… вийла — подсказа му Фльор. — От косата на моята баба.

Значи у Фльор наистина има нещо от вийлите, помисли си Хари и реши да каже на Рон… но веднага се сети, че той не му говори.

— Да — каза господин Оливандър, — всъщност аз никога не съм използвал косъм от вийла. Установил съм, че придава особен темперамент на магическите пръчки, но… всекиму каквото приляга и щом това е подходящо за вас…

Господин Оливандър прокара пръсти по дължината на пръчката, явно за да провери дали няма драскотини или издатини, после промълви „Орхидеус!“ и от връхчето на пръчката цъфна букет цветя.

— Много добре, много добре… Тя е в идеално състояние и годна за работа — заключи господин Оливандър, взе цветята и ги поднесе на Фльор заедно с пръчката й. — Господин Дигъри, ваш ред е.

Фльор грациозно се върна на мястото си, като се усмихна на Седрик, докато се разминаваха.

— А, ето, тази е от моите, нали? — зарадва се господин Оливандър, когато Седрик му подаде пръчката си. — Да, много добре си я спомням. Съдържа един-единствен косъм от опашката на рядко красив мъжки еднорог… висок седемнайсет мои длани[2]… Едва не ме разпори с рога си, като го дръпнах от опашката му… Трийсет и един сантиметра… Удивително гъвкава!… Ясен… И тя е в отлично състояние… Грижите ли се за нея?

— Снощи я излъсках — с усмивка на гордост отвърна Седрик.

Хари погледна своята пръчка — цялата беше с петна от пръсти. Събра в шепа част от края на мантията си и се опита скришом да заличи петната. От върха й изхвръкнаха няколко златисти искри. Фльор Делакор го погледна укорително и той се отказа. Господин Оливандър пусна цяла редичка сребристи колелца дим из стаята от върха на пръчката на Седрик и обяви, че е доволен от нея. После рече:

— Господин Крум, ако обичате…

Виктор Крум се изправи и като провлачваше крака, приведен се запъти към господин Оливандър. Подаде пръчката си и зачака начумерен, с ръце в джобовете на мантията си.

— Хм-хм… Това е творение на Грегорович, ако не греша… Великолепен майстор на магически пръчки, макар че изяществото никога не е било негов… но както и да е…

Той вдигна пръчката и я огледа изключително подробно, като я въртеше ту насам, ту натам пред очите си.

— Да… от габър и със сърдечна нишка от змей като че ли? — Той хвърли кос поглед към Крум, който му кимна. — Малко по-дебела от обичайното… доста неподатлива… близо двайсет и шест сантиметра… Авис!

Пръчката от габър гръмна като пушка и от края й изхвърчаха няколко малки чуруликащи птички, които литнаха през прозореца сред искрящата светлина на слънцето.

— Добра е — отсъди господин Оливандър и върна пръчката на Крум. — И остава… господин Потър.

Хари се изправи, размина се с Крум и подаде своята пръчка за проверка.

— Ааа, да! — възкликна господин Оливандър и бледите му очи изведнъж светнаха. — Да, да, да… Много добре си спомням.

И Хари си спомняше. Сякаш се беше случило вчера…

Преди четири лета на единайсетия си рожден ден бе влязъл в магазинчето на господин Оливандър заедно с Хагрид да купят пръчка. Собственикът му взе мярка и започна да предлага една след друга различни пръчки да ги изпробва. На Хари му се струваше, че е размахал всички пръчки в магазина, докато накрая намери онази, която му прилягаше най-добре — изработена от бодлива зеленика, дълга двайсет и осем сантиметра и в сърцевината с едно-единствено перо от опашката на феникс. Господин Оливандър остана много изненадан, че точно тази пръчка подхожда на момчето. „Любопитно… любопитно…“ — повтаряше той. И когато Хари попита какво е толкова любопитно, той му обясни, че фениксовото перо в неговата пръчка е от опашката на птица, дала само още едно перо — за сърцевината на пръчката на Лорд Волдемор.

Хари не бе споделял това с никого. Беше много доволен от своята пръчка. Освен това ясно съзнаваше, че връзката между двете пръчки е неотменим факт, точно както и фактът, че той самият е племенник на леля Петуния. Горещо се надяваше обаче господин Оливандър да не разгласи тази подробност пред присъстващите в стаята. Глождеше го подозрението, че Самопишещото перо на Рита Скийтър направо ще се взриви от възторг, ако тя узнае това.

Господин Оливандър разглеждаше пръчката на Хари много по-дълго време, отколкото другите. Накрая успя да изкара цял фонтан вино от нея и като обяви, че е все още в отлично състояние, я върна на Хари.

— Благодаря на всички — изправи се Дъмбълдор до съдийската маса. — Сега можете да се върнете в клас… или май е по-добре да слизате направо за вечеря, тъй като часовете и без това скоро ще свършат…

Хари се приготви да си тръгне с чувството, че най-сетне поне едно нещо се е наредило както трябва този ден, когато човекът с черния фотоапарат скочи на крака и се покашля.

— Снимките, Дъмбълдор, снимките! — провикна се развълнувано Багман. — Всички съдии заедно със състезателите… Какво ще кажете, Рита?

— Ами… добре, да направим най-напред общите снимки — съгласи се Рита Скийтър, без да отмества очи от Хари, — а после може и няколко индивидуални.

Снимането отне доста време. Където и да застанеше, Мадам Максим оставяше в сянка всички останали, а фотографът не можеше да се отдалечи достатъчно, за да я вмести в кадъра. Накрая се наложи тя да седне, а другите да я наобиколят. Каркаров непрестанно засукваше козята си брадичка около пръста си, за да й направи къдрица, а Крум, който според Хари трябваше да е свикнал вече на такива неща, се сви полуприкрит най-отзад в групата, фотографът държеше да постави Фльор най-отпред, но Рита Скийтър постоянно се намесваше и издърпваше Хари на преден план. После тя поиска индивидуални снимки на всеки от участниците и едва тогава ги освободиха.

Хари слезе направо за вечеря. Хърмаяни я нямаше и той реши, че още е в болничното крило, за да й оправят зъбите. Нахрани се самичък в края на масата и се прибра в кулата на „Грифиндор“, като си мислеше колко много работа има още по призоваващата магия. На влизане в спалнята се натъкна на Рон, който посочи възглавницата му и неохотно съобщи:

— Имаш поща по сова.

Там го чакаше изпратената от него училищна сова.

— Ааа… добре — смотолеви Хари.

— А утре вечер трябва да изработим наказанието си в подземието на Снейп — добави Рон и излезе от стаята, без изобщо да го погледне.

За миг Хари понечи да го последва, като не беше сигурен дали иска да разговаря с него, или да го удари — имаше основания и за двете. Но пък нямаше търпение да прочете дългоочаквания отговор на Сириус, затова отиде при совата, отвърза писмото от крака й и го разгъна.

Хари,

Не мога да споделя в писмо всичко онова, което бих искал, защото има риск някой друг хване совата, така че трябва да разговаряме на четири очи. Ще успееш ли да дойдеш край камината в кулата на „Грифиндор“ в един часа след полунощ на 22 ноември?

Аз най-добре знам, че и сам можеш да се грижиш за себе си, пък и докато си около Дъмбълдор и Муди, никой не би посмял да те нападне. И все пак явно някой търси подходяща възможност за това. Включването ти в турнира е било крайно рискована работа, и то под носа на Дъмбълдор.

Бъди нащрек, Хари! И веднага ми съобщи, ако се случи нещо необичайно. Отговори ми за 22 ноември колкото можеш по-скоро.

Сириус

Бележки

[1] Тропическо дърво с тъмночервен до кафеникав цвят, от което се правят музикални инструменти и някои мебели. — Бел.прев.

[2] По традиция във Великобритания височината на коня до гръбначния стълб се измерва с налагане на дланта. — Бел.прев.