Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (11)

11.

Здравчев. Като никога — бавно и отчетливо говорещ.

— Имаш ли свободно време? Да се видим на нашето място, а?

Защо пък не?

И отидох до площада с паметника. Класически провинциален площад, център на града. Няколко сгради в стила от 50-те години, няколко остъклени модерни кубчета, паметник, зелена площ, пешеходна зона, изнесени маси по парижки…

Видях го отдалеч. И той ме видя. А и двамата скучаещи пред една витрина младежи също. Очаквах ги. Вървяха след мен от управлението, тук внезапно изгубиха желание да бързат и се зазяпаха по интересните дамски парфюми.

По площада имаше доста хора. Но не забелязах от „специалните“, от „нашите“. Значи Здравчев беше без опашка. И, който ме е закачил — няма понятие къде са били хората ми. Само че сега вече му докладваха за срещата. Освен, ако младежът отляво не си говореше сам, а партньорът му се придвижваше почти умело към колегата.

Пресякох тревната площ, размахал ръце към Здравчев:

— Купи ли ги най-после? Ей, аман от вашите рибарски мании… Два часа за един спининг…

Той тръгна насреща ми и веднага се включи. Без да вика, но старателно повишил глас, рече ясно и разбрано за опъналия уши младеж:

— Бе, какво са два часа… Ама няма… Свършили ги, чакали нови от Букурещ. Обаче, ние сигурно ще сме заминали дотогава…

Тръгнахме към близкото кафене. И заехме първата маса до кашпите с цветята. Хем от едната страна ни закриваше върволицата минувачи, хем бяхме заели място, заобиколено от пиещи кафето си хора. Просто не оставаше празна маса, за да може някой да е наблизо и подслушва…

— Значи те охраняват — отбеляза Здравчев, без да обръща внимание на младежите, които се посуетиха, посуетиха, пък се разделиха и помолиха за места по далечните маси.

— Значи… Кажи бързо и не забравяй, че разказвам виц…

Той се засмя високо — майсторство, овладяно от всеки държавен служител като крайно необходимо средство при комуникация с шеф, обичащ да демонстрира колко е интересен и оригинален…

После се наведе към чашката с кафето:

— Анка е в редакцията. Усилено пише коментар. Как бързо и решително полицията е разкрила убиеца. И се чуди кога ще ни предадат тоя Норди. От нея нищо няма да излезе — медиите в града са малко и малки. А собствениците им са всичко друго, но не и издатели. Търговци. Продават това, което публиката иска и харесва. И което е безопасно за бизнеса. Разкрития, разобличения, граждански позиции — това тук не го искай…

— То и в столицата няма подобни извънземни — казах. — Но остави туй, друг път ще обсъждаме как пресата, телевизиите, радиата станаха преститутки, както вика един познат. Защо ме извика?

— Ами оставих я да пише и тъкмо се чудех какво още правя там — бях излязъл да поема чист въздух. Не само метафорично. И някакъв спря и поиска огънче. В мен — ни кибрит, ни запалка, таман да му обясня, той рече: „Предай на шефа, че Фюри го търси. При фонтана след два часа“. Та си рекох…

— Правилно — казах аз. — Сега ще си пийнем кафето, ти ще викнеш келнерката и ще платиш, аз ще вляза до тоалетната. И ще се видим след час или два в бунгалото…

— Изчезваш?

— Все трябва да има нейде изход, стоката не я карат през тревната площ, нали? Намери Милчев и Василев, чакайте ме…

Натам беше лесно. Сервитьорката дойде, аз я попитах за тоалетна, тя ми посочи заведението, Здравчев извади портфейла, младежите се зазяпаха по него…

Вътре, показване на картата, измъкване през задния вход, бързо криволичене из съседните улички…

Фонтанът е друга градска забележителност. Намира се на три преки от паметника. Водата изригва нагоре, искри, блести, танцуват различни цветове за радост на малки и големи. Само че не е подходящ за среща. Твърде открито място. Та затова се прикрих зад колоните на театъра и внимателно загледах към фонтана.

Тогава се появи Фюри. Запали цигара, оглеждайки се, аз му махнах бързо, за момент надничайки иззад колоната. Тръгна бавно към театъра и спря до мен.

— Хубаво място. Никой няма да ни види… — рече той и изпуфка кълбо дим.

— Кажи сега — подканих го, но той не бързаше. Беше сигурен в прикритието ни, пък и май му се искаше поне малко да се отпусне.

— Срещнах кого ли не днеска. Говорих с някои хора, говореха с мен. Ако седна да ти разправям…

— Кажи направо…

— Ами Нордито е прекаран, както и предполагаме…

— Кои „вие“?

— Махалата. Да не мислиш, че сме дебили някакви, та вярваме на официални съобщения? Тоя льольо не може вързано агне да улови, та ще убива. Знаеш отде съм минал. И съм наясно — да убиваш се иска и някаква сила. Даже дрогата трудно ще те разпали. Момата е убита, вярно. Ама дали от Нордито… Има и друго…

— Кажи…

— Норди се похвалил преди време, че ще го вземат в полицията. Някакъв шеф му обещал…

— Шеф?

— Даже го показал на един авер. Какъв шеф, бе шефе — един сержант от управлението. Шеф… Но бил убеден, че трябва само да свърши една работа и ще го вземат за Джеймс Бонд…

— Аха…

— Да, бе. Нордито — Джеймс Бонд. Нещо го е прилъгвал оня, не знам защо…

— А кой е тоя сержант?

— Шефе, знаеш — не съм доносник. Ама ми се струва, че се опитват да закопаят това кретенче. Не ми е жал за него, но и мен, и махалата да вземат за идиоти…

— И кой е оня сержант?

— Митьо Дебелия. Шишков се казва, но си е и шишкав. За нищо не става. Ако подгони някое от нашите като крадне портмоне, ще пукне на петата крачка. Но е мръсник, говори се в града…

Кимнах. После го погледнах:

— Благодаря, Фюри! Много благодаря…

— Знаеш, шефе — не ща награди, ни милости. Ама ми е жал за онуй. То природата го била, била, пък и властта да го доутрепе…