Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (12)

12.

Подпрени на предната стена, колегите ме чакаха и тихичко си бъбреха. Явно нещо сериозно, защото не се чуваше смях — поне като за пред хората. А хора имаше. До първата барака — на управителя, бяха застанали двамата младежи от центъра.

Което беше добре. Значи няма други пуснати подире ни. Тоест — някой ни следи, но е с ограничен капацитет. И се налага младоците да използва. Обаче, и този факт беше показателен. Все още млади, неопитни, неошлайфани… Каквито имало, такива пуснал. Поне количество да има, щом с качеството е зле.

Освен… Пресичайки малкото площадче-паркинг, завъртях очи. Спокойствие, тишина, есенен мъглив ден, заканващо се да се излее небе… Хич не предразполагащи за слънчеви бани условия. Но край басейна — все още неизточен за зимата, имаше някого. Беше се разположил отсреща и симулираше събиране на тен. Гол до кръста в хладината?

Аха, и друг — върху кулата. Нещо почукваше по перилата, но само с един чук да се катериш там… Даже сандъче с инструменти не беше взел. Каквото докопал от багажника. На служебната кола — със сигурност…

И перденцето на стаята на управителя мръдна леко. Но това със сигурност не беше „наш човек“. Чак толкова некадърни не може да са. Сигурно самият управител любопитства. Да ти настанят четирима от службите е интересно, ама след тях да са залепени още две двойки… При това отделно една от друга. И всеки ти казва да не любопитстваш…

Е, какъв по-голям стимул за любопитния…

Тримата ме видяха и тръгнаха насреща ми.

— Успяхте ли да се поизмиете? Преоблякохте ли се? — попитах ги вместо поздрав…

Загледаха ме учудени, но заедно поклатиха глави отрицателно. Здравчев се обади:

— Време нямахме. Кога по-напред — идваме и ти пристигаш.

— Това е хубаво — казах аз и се засмях. — Захилете се, де… Какъв виц ви казах…

Разсмяха се като скърцащи в бурята стари дървета. Добре, че отдалеч звукът не се чуваше, а изгледът на няколко смеещи се мъже подсказваше едно: ведро настроение, вицове, закачки, нищо сериозно. За да увелича кефа на наблюдателите, с ръце очертах женска фигура. При това с такива гърди, че неминуемо щеше да пада напред на всяка крачка. После вдигнах ръка с четири разперени пръста…

— Ей, ама ти се увличаш — каза Здравчев, наистина разсмял се.

— Нали заблуждава противника — блесна с белите си зъби Василев. — Можеше и един пръст да е. Даже свит…

Спазвайки субординацията, Милчев се сдържаше, ама сега и той се разхили…

— Така — казах. — Заблудихме ги. И тия младите, и ония на басейна. Не гледай! — изсъсках към Милчев. — Един на кулата, един отсреща. Явно младите са за отвличане на вниманието.

— Въпросът е — защо? — каза сериозно Здравчев, после пак се разсмя. С малко зор, но почти естествено.

— И аз се питам… Сега — бързичко. Милчев, отиваш в гаража. От тук, от там, заобиколно, но искам вътрешна информация за сержант Шишков. Каквото успееш… Здравчев, Василев — същата цел, но при вашите хора. Аз отивам в управлението, ще дремя там и пътем, така — на сън, ще поговоря с някои хора.

— После? — попита Здравчев и пак се разсмя.

— После сме на вечеря. Ще се видим при фонтана, а там ще си изберем заведение. Като за нас…

Потупахме се по раменете и се разделихме. Който — накъдето.

С което затруднихме наблюдателите. И те избраха логичното — тръгнаха и четиримата подире ми…