Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (7)

7.

От съседната стая надникна Милчев. Василев явно щеше да се забави — зает с бръсненето. Нещо като мания — винаги да е идеално обръснат. Което го караше да носи дори на работа самобръсначка, четка, тубичка с крем и дори привечер да е с лъсната физиономия. За разлика от мен. Аз понякога и сутрин можех да мина за таралеж…

— Хайде, викни му — казах. На Здравчев, защото Милчев в никакъв случай нямаше да наруши субординацията…

Мотелът, казах ви, беше американски модел. Три дълги едноетажни сгради, с бетонна веранда отпред, оградена от дървен парапет, всяка стая със своя врата и прозорец. От тая страна светеха само нашите прозорци, отсреща имаше поне пет заети стаи, а на централната сграда прозорците тъмнееха. Есен — нямаше много отседнали. Пътуващите спираха тук само при нужда, повечето бързаха да пресекат границата и нямаха време и интереси към крайречния град…

Изтегнах се на една от пейките в тревната площ. Пред мен се беше ширнал празният паркинг, виждах отлично бунгалото на управителя и дежурния в него, подходите към трите сгради бяха като на длан.

И спокойно, и гарантирано без подслушвачи. Освен, ако не бяха монтирали микрофони под пейката или не ни записваха отдалеч, през транспарантите на някоя от заетите стаи…

Ама нали ви казвам — от тая работа във вредната обстановка и с още по-вредните шефове, параноик ставаш…

Здравчев се зададе, клатейки укорно глава, подире му подтичваше Василев, бършейки се енергично. Нищо не казах. Какво толкова — навик. Е, малко дразнещ, ама това да му е кусурът на колегата…

— Милчев, почвай…

Очакваше го. И друг път беше присъствал на съвещания при мен, знаеше, че ги водя по армейски. Пръв говори най-младшият — за да не се налага мнението на началника. Нищо оригинално — научих се от шефа. А той, казваха стари колеги, приел системата от своя началник. Добре е, че все още има от кого човек да се учи… Все още…

— Сега… Как да кажа… — личеше си известно смущение. — Братовчедът живее в Драката. И всички го знаят като циганин…

— Е, и? — вдигна рамене Здравчев.

— Ама той си е циганин — изстреля Милчев, после примирено каза, гледайки в земята. — Втори братовчеди сме. На дядо ми сестрата още шейсетте години пристанала на дядо Климе. И после им се родили три деца, всичките завършили гимназия, а братовчедът — и той Климент — е син на големия чичо, Пейко. Не е баш чист циганин, ама си живеят тук от дядовото време…

— Хубаво, де… — рече Здравчев. — Това родословие за какво го изреждаш? Ми женили се, деца раждали, учили… И аз имах циганчета в класа, с Мехмед бяхме първи приятели. Само дето не съм го виждал от петнайсе години барем, откак се преместих в града, пък той замина за Германия…

— Давай, давай — казах небрежно. — Братовчед ти живее в Драката, свой човек е, значи нещо е чул… Не си му казал защо си тук, нали?

Милчев пое въздух издълбоко.

— А, той не е прост, Земеделското завърши. Агроном е в едно близко село. И веднага се сети защо съм тук. Само рече: „И теб ли вдигнаха?“. После — нищо. Сложи масата, ама аз отказах да пия — погледна към мен. — Обещах да отида тая вечер…

— Ще отидеш, я… — казах небрежно. — И колата вземи. Тоя квартал не е край мотела…

Милчев въздъхна освободено. И продължи:

— Значи така… Много се говори за убийството. Но все под сурдинка. Хората знаят, че убиецът е някой техен. Или от квартала, или от Марчево. Имали са няколко кретени, дето налитали на жени. Ама махалата ги сдържала. Тръсвали им профилактичен бой, че един даже за малко да заколят…

— Защо? — каза Здравчев.

— Не са прости хората тук. Циганите по селата и малките градове правят зулуми, ама тук всичко е в ред. Имат си босове, ония са свързани с властта, знаят, че далаверите минават само в тишината. Е, местните понякога се оплакват от кражби, от обири, но или оплакванията се скатават някъде, или самите жертви си затрайват… Едно е да ти откраднат стотина лева и телевизор, друго е да нападнат жената или дъщерята. Та засега я карат взаимноизгодно — няма големи престъпления, малките са… Приемливи…

— А Маринка…

— Те това разбъркало всичко… Братовчедът каза — от оня ден е хаос. Тарторите обикаляли квартала, местните джебчийки се свили в къщята, младите цигани се кротнали — усещат, че виновникът е техен и ще става една… Трябва мъст и пример, вика братовчедът. Затова сега всички се оглеждат и се чудят кой идиот е разбъркал тишината…

Здравчев поклати глава в знак на съгласие.

— Журналистите са в очакване. Едва ли не в редакциите спят. Анка… Моята приятелка, де, смята, че е време да се извади виновникът. Дали ще е истинският, дали пожертван…

— Нима? — вдигна вежди Василев. — Пожертван?

— Малко странна работа е — продължи Здравчев. — Още е топло. Опитните джебчийки не са се прибрали от Европата. Тук са малките, дето се учат. И проституиращите ги няма. А с тях — пазачите им. От кол и въже, все можещи да убият жена. Но всички са далеч. Просто в града е тихо. Обаче, някой го е извършил. И полицията усилено търси…

— Косьо смята, че е циганска работа — рече Василев, пък се обърна към Милчев. — Извинявай…

— За какво? — попитах недоумяващ.

— Абе, нали… Е, не знам… — тросна се Василев. — Малко терсене ми е. Братовчед му е, циганин…

— Ама български гражданин — вдигна глава Милчев. — И няма никакви провинения. Ни той, ни в рода…

— Извинявай, казвам — повтори Василев. — Не знам защо, ама все се чувстваме виновни като стане дума за цигани…

Станах рязко.

— Колеги, не говорим за братовчеди, ни за цигани. Говорим за убийство и за търсене на престъпника. Така че Милчев не е мома да се засяга от споменаване на цигани, ти не си принцеса, та срамежливо да криеш очички, ние не сме политикани, та да заобикаляме проблема. Ето какво чух…

И им разказах за срещата — без да споменавам име или място.

— Тоест, има известно объркване в града. И сред полицията, и сред гражданите, и по-специално сред циганите. Всички имат някакво предчувствие, но и всички се боят да мислят… Не да говорят — да мислят реалистично. Като че се търси оптимално решение на проблема — някой дебил, върху когото да се стовари вината… Но…

Огледах ги и снижих глас, макар наоколо да не се виждаше жива душа.

— Но нашата задача не е да проверим кой какво мисли и готви. Ние трябва да търсим само едно — кой е убиецът. Оставиха ни на задна линия, лекичко ни избутват от търсенето. Тогава ще действаме и ние потайно. Без шум, без видими резки движения. Сега ти, Милчев, отиваш у братовчед си. Не искам нищо да кажа — но, ако ти предложи, остани там. Хем ще е по-спокойно, хем ще може да се почерпите. Утре ще си доспиш тук, а ние ще се пръснем. Вие двамата ще сте с журналистите. Може и да се запознаете — колеги ще сте… А аз ще видя къде и как… Среща — някъде след 12, пак на онова кафененце… Таман и Милчев ще каже, ако има нещо ново…