Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (10)

10.

Затворих папката, сложих я на купа отляво. И взех предпоследната отдясно. Още малко — и ще съм готов с тях. Но някаква особена полза нямаше. Предупреди ме и цивилният колега, който придружаваше сержанта с чантата. Просто материали, свързани с „битоваците“, както се изрази той, в града. Аз направо си ги наричам „циганска престъпност“, ама нали трябва да сме политкоректни… И шефът често ме кастри за това, макар подобни неща да изричам единствено, когато сме насаме. На всякаквите там събирания — съвещания, конференции, други подобни словоизлияния, предпочитам да мълча. Или много, много внимавам с речника. В края на краищата, не ми се ще да се разделя с интересната работа заради някакъв служебен педал…

Та в прегледаните единадесет папки срещнах само две споменавания на тоя Норди. Едното — бил задържан като ученик за побой. Не той, а него напердашили. Защото опитал да нападне самотно момиче в парка. Обяснил пред колегите, че му харесала верижката й, щял да я подарява на някаква от махалата. Обаче, не се огледал, а наблизо имало ученици от механотехникума, които хем го набили, хем го предали на полицията. Натам е ясно — инспекторите от ДПС „се заели“ с него. Тоест, провели лекции, разяснили му колко е лошо това, информирали в училището му, поставили го под наблюдение… Общи приказки, от които ме заинтересува едно. Бил е, значи, ученик. При това в трети курс на „професионалната гимназия по селско стопанство“. На които „професионални гимназии“ /ама направо си е „дървено желязо“/ едно време викаха СПТУ-та и бяха добро стартово блокче за циганчетата. А днес, както ми разправяше един комшия — даскал все още — са просто място за прекарване на времето и официално получаване на някаква тапия. Е, все пак тоя Норди е имал желание поне външно да следва правилата на обществото.

Но — дотам. След тая история напуснал училището, дошъл тук, при баба си. И се препитавал де с каквото може. Общак им викат местните. Общ работник. Тук ден, там седмица, понякога лятото на строеж, зимата в някое заведение — чистене, лъскане. И винаги след работното време — дори клиентите в махалата не обичат да им се мотат из краката подобни.

Но и в тоя период имал конфликт със закона. Лек. Оплакала се някаква бегачка, че я задявал по време на кроса й…

Стоп!

Бегачка? Крос? Къде това? Така, така… Алеята… Че то си е повторение на престъплението… Или, по-точно — репетиция? Пак край реката, пак по това време, пак самотна жена. Която избягала и попаднала на полицай. Пък той задържал Норди…

Ама че карък… Жената избягала, полицаят го пипнал… А наоколо има и гора, и е пустош, и…

Та тоя е убил?

Може… Но някак си… Снимките в папката бяха разочароващи. Дори на тях се виждаше, че наистина е торба кокали. Някак си не се връзва с образа на убиец. Макар че — какви ли не съм виждал. Дори невинно русо момиче, спокойно удушило приятелката си, за да освободи мястото до харесалото й се момче…

На вратата се почука. Затворих папката, макар в управлението външни хора да няма, после викнах:

— Влез!

Влезе Симеонов. Стегнат — макар и в цивилно облекло, в него напираше службашът. Изправен, вдигнал глава, гледащ малко над челото на събеседника. Но при срещата с главния прокурор забелязах друго — очите му бяха сведени нейде към пъпа на началството. Умееше бившият ми състудент да се държи „в обществото“, както казваше някогашната ми съпруга. А това винаги носи невидими точки в очите на околните — особено, ако са по-висшестоящи…

— Как е, как е? Разкри ли убиеца? — подметна той и без да чака покана, изглежда сметнал, че почукването на вратата е предостатъчна учтивост при среща с нисшестоящ, притегли един стол и седна насреща ми. След което малко безцеремонно, с жеста на шеф, проверяващ с какво се занимава подчинения, взе едната папка…

— Какво да разкривам? — демонстрирах умора аз. — Всичко е ясно. Опитвах се да разбера какво е накарало тоя Норди да убие, но тук няма място за психология. Боклук! Приискало му се — яде, приискало му се — спи, приискало му се — убива…

Това изглежда впечатли Симеонов. Облегна се назад и започна отдалеч:

— Така е… И се чудя защо трябваше да викат допълнителни сили за това келеменце. Май свършихте командировката. Кога ще се връщате?

Казано честно, очаквах го. И бях готов.

— Абе, ние можем и сега да тръгваме. Но трябва шефът да се обади, да нареди. Нали знаеш — ред да се спазва. Обаче, ще използвам добре времето. Мисля, че най-рано утре ще дойде заповедта му, един ден за тръгване… Казано направо — под секрет, нали сме приятели… Мисля два дена да си починем тук. Реката, долче фар ниенте, без надзор от шефове…

Симеонов се усмихна. Чаровно. И това го умееше. Даваше сто точки аванс на всяка кобра в подготовката преди захапването.

— Прав си. Почивай се… Впрочем, защо си губиш времето тук? И с тия прашасали хартийки? Откога се мъча да въведа пълна компютризация, но нали знаеш — бавно, много бавно се придвижва модерното у нас. Особено в прованса…

Последното ме жегна. Ега ти селяндура от жълтите павета! София навремето имала пет хиляди жители, когато я направили столица. Три хиляди турци, 1 999 цигани и един българин, на когото викали бай Иван Циганина. А сега — всичките кореняци столичани. Макар най-много дядо му да е дошъл от някое далечно градче…

Но се направих, че не схващам и поклатих глава:

— Че си прав — прав си. Ама често компютризацията е вредна. Особено в нашата работа. Това хакерите знаеш ли какви ги могат? Целият архив, всичката документация ще е отворена за тях… Обаче, и за друго си прав…

Леко се прозинах, закрих уста с ръка, хлопнах последната папка.

— Кому да звънна, че да ги сдам? Ще отида да пийна кафе. Нещо ми се дреме. После ако няма задание специално за нас — ще дръпна два-три часа спане в мотела. Довечера ще поразпуснем, утре ще се оправяме, в другиден ще сме готови за прибиране. И, ако нямаш нищо против — утре ще докладвам на шефа, че фактически нещата приключват тук…

Той нямаше нищо против. Дори се разписа, че получава папките и сам — сам! — ги взе, за да върне в архива.

Излезе и в този момент телефонът ми звънна…