Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (55)

54

Няколко часа по-късно Каол се загледа във вратата на столовата. Не знаеше какво точно прави тук. Бе потърсил Дориан в покоите му, но не го бе намерил там, а имаше нужда да му каже, че нещата между него и Селена не бяха такива, каквито изглеждаха. Погледна ръцете си.

Кралят почти не му бе продумал последната седмица, а името на Каин не бе споменато на нито една от срещите им. Това бе нормално, тъй като Каин бе просто пионка, използвана да забавлява владетеля, а не част от кралската стража.

Но бе мъртъв. Заради Каол той повече никога нямаше да отвори очи, нямаше да си поеме дъх. Сърцето му бе спряло след неговия удар.

Ръката на Каол се спусна към мястото, където трябваше да се намира мечът му. Бе го захвърлил в края на стаята си, веднага след като се върна от дуела миналата седмица. За щастие, някой бе изчистил кръвта от острието. Може би стражите, които бяха отвели Каол в покоите му и му бяха дали силно питие. Те бяха останали тихо при него, докато реалността полека-лека се завърне пред очите му, а после си тръгнаха, без да изчакат да им благодари.

Каол прокара пръсти през късата си коса и отвори вратата на столовата.

Селена вечеряше, седнала на мястото си. Тя повдигна вежди.

— Две посещения за днес? — каза и остави вилицата си. — На какво дължа тази чест?

— Къде е Дориан? — намръщи се той.

— Какво би търсил Дориан тук?

— Мислех, че обикновено идва по това време.

— Не очаквай да ме търси повече след днешния ден.

— Защо? — приближи той ръба на масата.

— Понеже прекратих това — хапна тя залък хляб.

— Какво си направила?

— Аз съм кралски шампион. Сигурно осъзнаваш колко нередно би било да имам връзка с принца?

Сините й очи проблеснаха и той се запита защо подчертава думата „принц“ и защо сърцето му започва да бие малко по-бързо.

Каол потисна усмивката си.

— Питах се кога ли ще ти дойде акълът…

Дали и тя се вълнуваше като него? Дали и тя постоянно мислеше за окървавените си ръце? Едва ли. Изглеждаше толкова доволна от себе си…

Но в лицето й имаше нещо меко, което му вдъхна надежда — че не е загубил душата си с убийството, че може да намери човещина, да възстанови честта си… Тя бе излязла от Ендовиер и все още можеше да се смее.

Селена нави кичур коса около пръста си. Продължаваше да носи онази нелепа къса нощница, която показваше бедрата й всеки път, когато протегнеше крака под масата.

Каол се съсредоточи върху лицето й.

— Би ли искал да седнеш до мен? — попита тя и махна към масата. — Тъжно ми е, че трябва да празнувам сама.

Погледна към полуусмивката на лицето й. Това, което бе станало с Каин, щеше да го преследва до края на дните му. Но сега…

Дръпна стола пред себе си и седна. Тя му наля бокал вино.

— За четирите години до свободата? — вдигна чаша тя.

— За теб, Селена! — отвърна на поздрава той.

Очите им се срещнаха и Каол не можа да скрие усмивката си, когато тя му се ухили. Може би четири години с нея нямаше да му бъдат достатъчни.

* * *

Още щом застана в гробницата, Селена разбра, че сънува. Често посещаваше това място насън — за да убие отново ридерака, за да попадне в капан в саркофага на Елена, за да срещне безлика млада жена със златна коса и твърде тежка корона… Но тази вечер бяха само двете с Елена, а гробницата бе огряна от лунна светлина. От трупа на ридерака нямаше и следа.

— Как върви възстановяването ти? — попита кралицата и се подпря на собствения си саркофаг.

Селена остана на прага. Бронята на кралицата бе заменена от обичайната й рокля. По лицето й нямаше следа от яростта, която го бе изкривила по време на битката.

— Добре — отвърна Селена, но погледна към себе си. В света на сънищата, нараняванията си бяха отишли. — Не знаех, че си воин — добави тя и кимна към Дамарис.

— Историята е забравила много неща за мен. — Очите на Елена засияха от гняв и печал. — По време на цялата война с демоните се борих редом до Гавин срещу Мрачния владетел. Така се влюбихме. Вашите легенди обаче ме представят като безпомощна принцеса, затворена в кула и чакаща с вълшебната си огърлица, която ще помогне на принца.

— Съжалявам — докосна амулета Селена.

— Но ти можеш да си различна — каза тихо Елена, — велика. По-велика дори от мен. От когото и да било.

Селена отвори уста, но от нея не излезе и дума.

Елена пристъпи към нея.

— Можеш да разтърсиш звездите — прошепна тя, — да направиш каквото искаш, стига да посмееш. Дълбоко в себе си и ти го знаеш. Това е, което те плаши най-много.

Тя направи още една крачка към Селена и асасинът положи върховно усилие на волята да не избяга от гробницата. Блестящите очи на кралицата бяха безплътни като лицето й.

— Ти намери и унищожи злото, което Каин донесе на тоя свят. Сега си кралски шампион. Постъпи точно както те помолих.

— Направих го заради свободата си — отвърна асасинът. Кралицата се усмихна така, че на Селена й се прииска да изкрещи, но успя да запази лицето си спокойно.

— Както кажеш. Когато обаче ме помоли за помощ и позволи да почувствам нуждата ти, знаеше, че ще отговоря.

— Защо? — дръзна да попита Селена. — За какво ти е да стана кралски шампион?

Елена вдигна глава към лунната светлина, която огряваше гроба.

— Защото хората имат нужда от спасение не по-малко от теб. Можеш да го отричаш, но тук има живи хора, които се нуждаят от теб. Приятелката ти Нехемия например. Спах дълбок безкраен сън, докато не ме събуди глас. Той не бе гласът на един човек, а на мнозина. Някои шептяха, други крещяха, трети дори не знаеха, че плачат. Всички те искаха само едно. — Тя докосна челото на Селена. Пламна горещина и синя светлина огря лицето на Елена, когато Знакът на Селена блесна и бавно избледня. — Когато си готова и също чуеш риданията им, тогава ще разбереш защо те повиках и защо те защитих. И защо ще продължавам да те защитавам, все едно колко пъти се опитваш да ме прогониш.

Очите на Селена започнаха да парят и тя направи крачка назад. Кралицата се усмихна тъжно.

— Дотогава си на мястото, на което трябва да бъдеш. Като юмрук на краля ще разбереш какво трябва да направим. Засега обаче се наслаждавай на постиженията си.

На Селена й прилоша от мисълта какво могат да поискат от нея, но кимна.

— Добре — въздъхна тя и понечи да излезе, но се спря в коридора. Погледна през рамо, за да види, че кралицата още стои и я гледа с тъжните си очи. — Благодаря, че ми спаси живота.

Елена склони глава.

— Кръвта вода не става — прошепна тя и изчезна.

Ехото от думите й обаче остана в каменната гробница.