Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (28)

27

По-късно този следобед Селена се загледа в черната часовникова кула. Изглеждаше й все едно постройката става все по-мрачна и по-мрачна, сякаш поглъща лъчите на залязващото слънце. А гаргойлите върху нея си стояха неподвижни.

Не бяха помръднали. Нито пръст. Елена ги бе нарекла пазители, но не бе уточнила какво точно пазят. Плашеха кралицата до степен да се държи настрана от тях. Но нямаше как да са злото, за което Елена говореше — иначе щеше да го каже директно. Не че Селена възнамеряваше да го търси. Така можеше да си докара само нови неприятности и да загине още преди да стане кралски шампион.

Защо обаче Елена бе говорила толкова загадъчно?

— Какво толкова те привлича в тези грозотии? — попита Нехемия зад гърба й.

— Смяташ ли, че се движат? — обърна се Селена към принцесата.

— Те са каменни, Лилиан — отвърна Нехемия на общия език. Ейлвийският й акцент вече не бе така отчетлив.

— О! — възкликна Селена. — Браво на теб! Само след един урок успяваш да ме изкараш глупачка.

За жалост, Селена не отбелязваше подобен напредък с ейлвийския.

Нехемия грейна.

— Изглеждат ужасно — каза тя на родния си език.

— А и се страхувам, че Знаците на Уирда не помагат — отвърна Селена. Единият от тях бе до крака й и тя се огледа за останалите. Бяха общо дванайсет и оформяха огромен кръг около самотната кула. Нямаше представа какво означават. Никой от Знаците не съвпадаше с тези, които бе видяла при трупа на Ксавие. Трябваше обаче да има някаква връзка.

— Значи наистина не можеш да ги разчетеш? — попита тя приятелката си.

— Не — отвърна Нехемия и се отправи към храстите, които опасваха двора. — А ти не бива да се опитваш да научаваш какво казват. Нищо хубаво няма да излезе от това.

Селена уви плаща по-плътно около себе си и последва принцесата. Снегът щеше да завали след броени дни, ознаменувайки приближаването на Юледа и последния дуел, от който все още я разделяха цели два месеца. Тя се наслади на топлината на наметалото си, тъй като помнеше студената зима в Ендовиер. Мразът хапеше под сенките на планината Рюн и бе цяло чудо, че не бе замръзнала. Ако я върнеха там, следващата зима щеше да я убие.

— Изглеждаш неспокойна — каза Нехемия и постави ръка върху тази на настигналата я Селена.

— Добре съм си — отвърна Селена и се усмихна, за да я успокои. — Просто не обичам зимата.

— Никога не съм виждала снега — рече принцесата и погледна към небето. — Чудя се колко ли бързо ще ми омръзне.

— Надявам се не прекалено бързо. Иначе ветровитите коридори, студените утрини и мрачните дни ще ти дойдат в повече.

Нехемия се засмя.

— Ти само ела с мен в Ейлве през лятото. Тогава ще се научиш да цениш студените утрини и мрачните дни.

Селена вече бе изкарвала едно горещо лято в Червената пустиня, но нямаше как да го каже на Нехемия, без да повдигне някои неудобни въпроси. Вместо това отвърна:

— С удоволствие бих дошла да видя Ейлве.

Погледът на Нехемия се спря за миг върху веждите на Селена.

— Значи така ще стане.

Очите на Селена светнаха и тя извърна глава, за да види замъка, издигащ се пред тях.

— Чудя се дали Каол е разкрил извършителя на онова убийство.

— Телохранителите ми казаха, че човекът е бил… разкъсан.

— Меко казано — промърмори Селена, загледана в лъчите на залязващото слънце, които оцветяваха замъка в златно, червено и синьо. Трябваше да признае, че иначе помпозната стъклена постройка може да изглежда приказно красива.

Понякога.

— Видяла си трупа? Стражите не ми позволиха да го приближа.

— Не ти трябват детайлите — кимна бавно Селена.

— И все пак? — усмихна се Нехемия.

Селена вдигна вежда.

— Ами, всичко бе намацано в кръв. Стените, таванът…

— Намацано? — снижи глас Нехемия. — Имаш предвид размазано? Не просто пролята кръв?

— Така мисля. Някой я е втрил в камъка. Бяха нарисували Знаци на Уирда, но по-голямата част от тях вече бяха изтрити. — Тя поклати глава при спомена за гледката. — Липсваха важни органи от тялото на човека. Все едно някой го бе разпрал от врата до пъпа… извинявай, изглеждаш все едно ще повърнеш. Не трябваше да ти разказвам всичко това.

— Напротив. Продължавай. Какво още липсваше?

Селена се замисли за миг, след което отвърна:

— Мозъкът. Някой бе продупчил главата му, за да извади мозъка. И бе свалил кожата от лицето му.

Нехемия кимна и се загледа в изсъхналия храст пред тях. Принцесата прехапа долната си устна и Селена забеляза, че свива и отпуска пръстите си до дългата си бяла пола. Духна хладен вятър, който развя многобройните плитки на принцесата. Златото, втъкано в косите й, издрънча.

— Съжалявам — рече Селена, — не трябваше…

— Я гледай ти — долетя внезапно мъжки глас и Селена се завъртя към него.

Цялата се стегна. Каин бе застанал близо, скрит в сенките на часовниковата кула. Верин, къдравият и устат крадец, стоеше както винаги до него.

— Какво искаш? — попита тя.

Мургавото лице на Каин се изкриви в подигравателна гримаса. Или зрението я лъжеше, или бе успял да стане още по-голям.

— Това, че се преструваш на дама, не означава, че си такава — изръмжа той.

Селена погледна притеснено към Нехемия, но очите на принцесата се бяха присвили към Каин. Устните й бяха странно отпуснати.

А Каин дори не бе приключил. Той се обърна към Нехемия, а устните му се разтеглиха, за да разкрият снежнобелите му зъби.

— Ти пък носиш корона, която вече не означава нищо.

Селена тръгна към него.

— Затваряй си устата или ще ти избия зъбите и ще те накарам да ги глътнеш.

Каин се изсмя, а Верин се присъедини към него. Крадецът се завъртя около тях и Селена се изпъна. Чудеше се дали няма да започнат битка тук и сега.

— Кученцето на принца джафка шумно — рече Каин, — има ли обаче зъбки?

Тя усети ръката на Нехемия върху рамото си, но я отблъсна и направи още една крачка към мъжа. Застана толкова близо до него, че можеше да усети тежкия му дъх върху лицето си.

Стражите бяха в замъка, далеч от тях и увлечени в разговор.

— Ще разбереш — отвърна тя, — когато ги забия във врата ти.

— Защо не го направиш сега? — предизвика я Каин. — Давай, удряй. С все сила. С цялата ярост, която таиш, заради факта че се принуди да пропуснеш центъра на мишената, заради това, че се бавиш, за да не би случайно да ме изпревариш. — Гласът му се снижи до шепот, така че само тя можеше да го чуе. — Хайде, Лилиан. Покажи ми какво си научила в Ендовиер.

Сърцето на Селена заби като барабан. Той знаеше. Знаеше коя е, знаеше какво прави. Не посмя да погледне към Нехемия. Можеше само да се надява, че тя не владее общия език достатъчно добре, за да ги разбере.

Верин ги наблюдаваше от разстояние.

— Мислиш ли, че твоят покровител е единственият, готов на всичко, за да спечели? Смяташ ли, че само твоите принц и капитан знаят коя си?

Селена стисна юмруци. Два удара и той щеше да е на земята и да се дави за глътка въздух.

Трети удар щеше да прати Верин до него.

— Лилиан! — рече Нехемия на общия език и я хвана за ръката, — имаме работа. Да вървим.

— Правилно — кимна Каин. — Следвай я като послушното кученце, в което си се превърнала.

Ръката на Селена потрепери. Ако го удареше…

Стражите щяха да се намесят, за да ги разтърват, и Каол никога повече нямаше да я пусне да види Нехемия, а още по-малко да я оставя сама с нея в покоите или пък да тренира до късно с Нокс. Затова Селена се усмихна престорено, изпъна рамене и каза:

— Върви на майната си, Каин.

Каин и Верин се изсмяха, но докато двете с Нехемия се отдалечаваха, принцесата продължи да стиска ръката й. Не от страх или гняв, а само за да й каже, че разбира… и че е до нея.

Селена също стисна ръката й благодарно. От много време не бе имало никой, който да се грижи за нея.

Чувството й хареса.

* * *

Каол стоеше с Дориан в сенките на просторния вътрешен балкон и гледаше как асасинът бие едно чучело, разположено в центъра на залата. Бе му изпратила съобщение, че иска да потренира за няколко часа и той бе поканил Дориан да гледат заедно. Може би така принцът щеше да разбере защо тя е такава заплаха за него. За всички.

Селена изпъшка, докато нанасяше удар след удар по чучелото, като редуваше ляв с десен. Отново и отново, все едно се мъчеше да изкара от себе си нещо, което я тормози.

— Изглежда по-силна отпреди — каза тихо принцът. — Свършил си добра работа и отново е във форма.

Селена продължи да налага чучелото, като се привеждаше, за да избегне невидимите му удари. Стражите на вратата я наблюдаваха с безизразни лица.

— Смяташ ли, че има шанс срещу Каин?

Селена завъртя крак във въздуха и удари чучелото в главата. То се върна на мястото си, но ударът щеше да зашемети всеки нормален човек.

— Може би, ако запази спокойствие по време на дуела — отвърна Каол. — Тя обаче е дива и непредсказуема. Трябва да се научи да контролира емоциите си, особено гнева.

Това беше вярно. Капитанът не знаеше дали е заради времето, изкарано в Ендовиер, или заради занаята й на асасин. Но какъвто и да бе източникът на гнева, тя така и не можеше да се отърве от него.

— Кой е този? — попита нервно Дориан, когато Нокс влезе в залата и приближи Селена.

Тя направи пауза и потърка кокалчетата на юмруците си, след което избърса потта от очите си и му махна.

— Нокс — отвърна Каол, — крадец от Перант. Шампионът на министър Йовал.

Нокс каза нещо, което разсмя Селена. Той също се смееше.

— Още един приятел? — повдигна вежди Дориан, когато Селена показа един от ударите си на Нокс. — Та тя му помага!

— Всеки ден. Обикновено остават след уроците, когато останалите приключат.

— И ти им го позволяваш?

Каол скри яда си от тона на Дориан.

— Само кажи и ще го прекратя.

Дориан остана загледан в тях за още един момент.

— Не. Нека си тренират. Другите шампиони са свирепи животни. Един съюзник в повече няма да й навреди.

— Така е.

Дориан напусна балкона и потъна в сенките на коридора зад тях. Каол го изпрати с поглед и въздъхна, когато червеният плащ се развя зад гърба на принца. Познаваше ревността от пръв поглед и макар Дориан да бе умен, подобно на Селена и той не умееше да крие емоциите си. Може би не бе трябвало да кани принца тук.

С натежала крачка Каол последва владетеля си.

Надяваше се Дориан да не забърка всички в голяма каша.

* * *

Няколко дни по-късно Селена прелистваше пожълтелите страници на тежък том и трепереше от яд в стола си. Както всички останали книги, които бе проверила, и тази бе претъпкана с глупости.

Но си струваше да провери за Знаците на Уирда около трупа на Ксавие и около часовниковата кула. Колкото повече знаеше за това какво иска онзи убиец — за това защо и как убива жертвите си, — толкова по-добре. Това вече бе истинска заплаха, а не някаква загадка като намекваната от Елена.

Разбира се, не намери нищо. Очите я заболяха от търсене, но без резултат.

Асасинът вдигна поглед от книгата и въздъхна. Библиотеката бе мрачна и ако не бе шумоленето на страниците, прелиствани от Каол, щеше да е напълно тиха.

— Готова ли си? — попита той и затвори книгата, която четеше. Не му бе казала, че Каин знае коя е, нито за връзката между убийствата и Знаците. Още не. В библиотеката не й се налагаше да мисли за съревнования и грубияни. Тук можеше да се наслади на тишината и спокойствието.

— Не! — отвърна тя и потропа нервно с пръсти по масата.

— Така ли прекарваш свободното си време? — усмихна се леко той. — Не казвай на другите. Нокс ще те остави и ще започне да подскача около Каин.

Той се разсмя на собствената си шега, отново разтвори книгата си и се облегна на стола. Тя остана загледана в него за миг и се запита дали капитанът ще спре да се подсмихва, ако узнае какво търси и как това може да му помогне.

Селена изправи рамене и потърка една синина на крака си. Както можеше да се предполага, бе от Каол, който я бе халосал с тъпата си бойна тояга. Тя го загледа яростно, но той продължи да си чете.

По време на тренировките бе безмилостен. Караше я да прави какво ли не — да ходи на ръце, да жонглира с ножове… нищо ново, но все неприятно. Нравът му обаче се бе смекчил. Изглеждаше леко гузен за това, че е праснал крака й толкова силно.

На Селена й се струваше, че започва да го харесва.

Асасинът затвори с трясък книгата и вдигна прах във въздуха. Нямаше смисъл да рови повече.

— Какво? — попита той и се изправи.

— Нищо — изсумтя тя.

Какво представляваха тези тъпи Знаци, откъде идваха? И защо никога не ги бе чувала преди? Цялата гробница на Елена бе осеяна с тях. Какво означаваше появата на тези отломки от прастара религия днес? И то покрай труп!

Все трябваше да има връзка.

Но всичко, което бе научила, бе, че Знаците на Уирда са някаква азбука. Поне така твърдеше една книга, в която пишеше също, че езикът на Знаците няма граматика — просто се редували в подходяща комбинация. Освен това променяли значението си в зависимост от другите знаци около тях. Рисували се много трудно, трябвали точни ъгли и дължина, иначе можело да се получи нещо съвсем друго.

— Стига си се цупила — скара й се Каол. Той погледна към заглавието на книгата. Никой от двамата не бе споменал убийството на Ксавие, а тя не го бе разпитвала за това как върви разследването. — Напомни ми какво четеш.

— Нищо — повтори тя и прикри книгата с ръце. Кафявите му очи обаче се присвиха и тя въздъхна.

— Ох… търся информация за Знаците на Уирда. Има ги около часовниковата кула. Сториха ми се интересни и започнах да ги проучвам.

Това бе донякъде вярно. Само донякъде.

Зачака в отговор язвителна забележка, но той само каза:

— И? Какво те дразни?

Тя погледна към тавана и се намуси.

— Намирам единствено теории, за които не съм чувала нищо, коя от коя по-абсурдни! Някои казват, че Уирда е силата, която управлява Ерилея и я държи в едно цяло. И не само нея, но и безброй много други светове.

— Чувал съм за това и преди — каза той, вдигна книгата си, но очите му останаха съсредоточени върху лицето й. — Обаче смятах, че Уирда е само стара дума, която означава Съдба или Участ.

— Ами и аз така мислех, но Уирда определено не е религия, поне не и в северните части на континента. Там не се почитат заедно с Богинята или другите богове.

Той остави книгата си в скута.

— И само заради знаците в градината ли търсиш всичко това? Толкова ли ти е скучно?

Страх ме е, глупако!

— Не. Да. Интересно е. Според някои теории Богинята майка е просто дух от друг свят, преминал през нещо на име Портите на Уирда и намерил Ерилея в търсене на нова форма на живот.

— Това звучи доста еретично — предупреди я той. Бе достатъчно възрастен, за да помни кладите отпреди десет години. Какво ли бе да израснеш в сянката на крал, наредил такива разрушения? Да оцелееш, когато цели монархически фамилии са били избивани, когато пророците и вълшебниците са били изгаряни живи и светът бе пропаднал в мрак и печал?

Тя обаче продължи. Имаше нужда да сподели това, което бе научила, с надеждата да сглоби някакъв пъзел от думите.

— Има мнение, че преди Богинята да пристигне, имало живот — древна цивилизация, която някак изчезнала, може би през Портите на Уирда. Съществуват руини, които са по-стари дори от елфите.

Нямаше представа обаче какво общо можеше да има всичко това с убийствата на шампиони.

Каол свали краката си на земята и остави книгата на масата.

— Мога ли да бъда откровен с теб? — Той я приближи и Селена се приведе, за да чуе думите му. — Звучиш като умопобъркана.

Тя изсумтя отвратено и се облегна назад.

— О, съжалявам, че проявих някакъв интерес към историята на нашия свят!

— Сама каза, че това са доста откачени теории. — Той отново зачете книгата си и, без да поглежда към асасина, попита: — Кажи сега обаче какво те дразни.

Тя потърка очи.

— Дразни ме това — почти измънка, — че искам прост отговор на въпроса какво представляват Знаците и защо са поставени в градината.

Магията бе забранена по заповед на краля. Защо бе позволил нещо като Знаците да остане? А и едва ли присъствието им на местопрестъплението бе случайно…

— Трябва да намериш друг начин, по който да си прекарваш времето — рече Каол и се върна към книгата си.

Обикновено в библиотеката я наблюдаваха стражите. Защо бе дошъл лично? Тя се усмихна и сърцето й прескочи един удар, след което погледна към книгите на масата.

Отново си припомни всичко, което бе научила. Идеята за Портите на Уирда се появяваше безброй пъти заедно със Знаците, но тя никога не бе чувала за тях. Стори й се интересно и затова започна да се рови в старите пергаменти, но не намери нищо, освен още по-шантави хипотези.

Портите бяха едновременно истински и измислени. Хората не можеха да ги видят, но можеха да призоват и използват Знаците. Водеха към други светове, някои добри, други — никак. Неща можеха да преминават през тях и да се промъкват в Ерилея.

Такъв бе произходът на много от причудливите създания на този свят.

Селена взе друга книга и се ухили. Все едно някой бе прочел мислите й. Бе стара и черна, и носеше заглавието „Ходещите мъртъвци“, изписано със зацапани сребърни букви. За щастие, капитанът не го видя, преди тя да я отвори.

Но…

Тя не помнеше тази книга на рафтовете. Не помнеше да я е избирала. Вонеше като гробищна пръст и Селена сбърчи нос, докато разгръщаше страниците. Започна да рови за Знаците или Портите, но скоро намери нещо далеч по-впечатляващо.

Илюстрация на разкривено изгнило лице, разтеглено в уродлива усмивка, от което капеше разлагаща се плът. Въздухът изстина и Селена потърка ръце. Къде бе намерила това? Как бе избегнало кладите? Как изобщо тези книги бяха оцелели?

Тя потръпна. Празните очи на изчадието бяха пълни с омраза. То сякаш гледаше право към нея.

Затвори книгата и я избута в края на масата.

Ако кралят разбереше, че има още такива книги в библиотеката, щеше да я унищожи. Това не бе като Библиотеката на Оринт. Нямаше Майстори схолари, които да спасят текстовете.

Каол продължаваше да чете романа си. Нещо простена и Селена извърна глава към края на библиотеката.

Звукът бе дълбок и гърлен, животински…

— Чу ли нещо? — попита нервно тя.

— Кога смяташ да се прибираш? — отговори само той.

— Когато ми омръзне да чета!

Тя придърпа книгата обратно до себе си, прелисти портрета на отвратителното същество и приближи свещта, за да прочете описанията на други гнусни чудовища.

Нещо проскърца зад краката й — близо, все едно някой прокарва нокът по пода. Селена затвори книгата и отстъпи назад. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха и тя едва не се блъсна в най-близката маса в очакване нещо — ръка, крило или паст — да се появи и да я сграбчи.

— Усети ли това? — попита тя. Каол се усмихна злокобно, след това извади кинжала си и го прокара по мраморния под, предизвиквайки зловещия звук.

— Тъпанар! — излая тя, след което сграбчи два тежки тома и излезе от библиотеката, като се постара да остави „Ходещите мъртъвци“ колкото се може по-далеч от себе си.