Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (33)

32

След като прекъснаха урока си, за да се разходят, Селена и Нехемия тръгнаха из просторните коридори на замъка, а стражите ги последваха. Каквото и да мислеше Нехемия за цялата охрана, която следваше Селена по петите, тя никога не каза и дума. Въпреки че до Юледа оставаше още месец — а финалният дуел бе едва пет дни след това, — всеки ден преди вечеря Селена и принцесата прекарваха заедно по един час, който разпределяха равномерно между ейлвийския и общия език. Селена караше Нехемия да чете от книгите в библиотеката, а след това й казваше да преписва, докато буквите не станат перфектни.

Откакто бе започнала уроците си, принцесата значително бе подобрила общия си език, но момичетата все още говореха на ейлвийски. Може би за да се отпуснат, може би заради удоволствието от това да виждат повдигнатите вежди и зяпнали уста, когато другите ги чуеха, а също и за да запазят разговорите си поверителни — която и да бе причината, асасинът предпочиташе ейлвийския. Поне бе научила нещо полезно от Ендовиер.

— Днес си доста мълчалива — каза Нехемия. — Станало ли е нещо?

Селена се усмихна немощно. Разбира се, че бе станало нещо. Почти не бе спала миналата нощ, а я бе изкарала в очакване на зората. Още един шампион беше загинал. А и все още оставаше проблемът със заповедите на Елена.

— Четох до късно, това е всичко.

Влязоха в част от замъка, която Селена не бе виждала преди.

— Чувствам, че си силно обезпокоена — внезапно каза Нехемия, — но не казваш почти нищо. Никога не споделяш проблемите си, но очите те издават.

Толкова ли бе прозрачна?

— Ние сме приятелки — продължи тихо Нехемия. — Ако ти трябвам, ще съм до теб.

Гърлото на Селена се стегна и тя сложи ръка върху рамото на принцесата.

— От много време никой не ме е наричал приятелка — отвърна асасинът. — Аз… — Черен спомен изплува в съзнанието й, но тя го прогони. — Има неща за мен… — И тогава го чу. Звукът, който оглушаваше сънищата й. Тропотът на копита. Селена тръсна глава и той спря. — Благодаря ти, Нехемия — отвърна искрено тя, — ти си истинска приятелка.

Сърцето й бе като оголено, но мракът избледня.

Нехемия внезапно простена.

— Кралицата ме помоли да ида с нея да гледам една от любимите й пиеси. Ще ме придружиш ли? Ще ми трябва преводач.

— Опасявам се, че… — намръщи се Селена.

— Не можеш. — В гласа на Нехемия прозвуча раздразнение и Селена погледна извинително към приятелката си.

— Има някои неща, които… — започна тя, но принцесата поклати глава.

— Всички си имаме тайни. Макар че аз се чудя защо онзи капитан те наблюдава толкова внимателно и те заключва в покоите ти нощем. Щях да си помисля, че го е страх от теб, но това е глупаво.

— Мъжете са глупави — усмихна се асасинът. След това се замисли върху думите на принцесата и усети как стомахът й се свива от тревога. — Значи си в добри отношения с кралицата на Адарлан? В началото това… не изглеждаше важно за теб.

Принцесата кимна, след което повдигна брадичка.

— Знаеш, че отношенията между държавите ни не са добри. В началото не другарувах с Джорджина, но после разбрах, че може би за Ейлве ще е по-добре да положа някакво усилие. Затова от няколко седмици си говорим и се надявам с това да подобря нещата. Мисля, че поканата й тази вечер е знак, че напредваме.

Селена осъзна, че чрез Джорджина Нехемия се опитва да стигне до краля на Адарлан. Прехапа устни, но след това се усмихна.

— Сигурна съм, че родителите ти ще са доволни.

Двете тръгнаха надолу по един коридор и дочуха лаещи кучета.

— Къде се намираме?

— В кучкарника — грейна Нехемия. — Принцът ми показа кученцата си вчера, макар според мен да си търсеше извинение да избяга от бала на майка си.

Бе достатъчно лошо, че двете вървят заедно без Каол, но да навлязат в кучкарника…

— Позволено ли ни е да влизаме тук?

Нехемия изправи рамене.

— Аз съм принцесата на Ейлве — каза тя. — Мога да ходя където си поискам.

Селена я последва през голямата дървена врата и сбърчи нос, когато усети миризмата от клетките, пълни с кучета от най-различни породи.

Някои бяха толкова големи, че й стигаха до кръста, докато други имаха крачета колкото една педя и телца колкото ръката й. Всички породи бяха красиви и впечатляващи, но стройните хрътки спечелиха сърцето й. Извитите им гърбове и дългите им слаби крака бяха изящни и издаваха бързина. Те не скимтяха като останалите кучета, а стояха напълно неподвижни и я гледаха с тъмни и мъдри очи.

— Всичките ли са ловни кучета? — попита Селена, но Нехемия бе изчезнала. Чуваше гласа й, а също и нечий друг, след което видя как една ръка се появява и й дава знак да влезе. Асасинът я последва и се озова пред нова врата.

— Здравейте, лейди Лилиан — усмихна се Дориан Хавилиард и остави едно златисто кученце настрана. — Не очаквах да Ви видя тук. Макар че Нехемия толкова обича лова — нормално е, че Ви е довела.

— Това ли са мелезчетата? — погледна Селена към кученцата.

Дориан взе едно от тях и го погали по главичката.

— Жалко, нали? Но не мога да устоя на чара им.

Асасинът внимателно отвори вратата на клетката и влезе вътре, докато Нехемия се смееше на двете кучета, които скочиха и започнаха да я ближат, махайки с опашка.

— Онова куче болно ли е? — посочи Нехемия към ъгъла. Там имаше пето кученце, по-голямо от останалите. Козината му бе копринена и сребриста, като почти блестеше в сенките. То отвори очи, все едно знаеше, че говорят за него, и ги погледна. Бе красиво животно и Селена щеше да го помисли за чистокръвно, ако не знаеше истината.

— Не е болно — отвърна Дориан, — проклето е. Не дава никой да го приближи, нито човек, нито куче.

— И си има причина — каза Селена, като прескочи краката на престолонаследника и се отправи към него. — Защо му е да дава на някой като теб да го пипа?

— Ако е враждебно към хората, ще трябва да го приспим — рече спокойно Дориан и Селена изтръпна.

— Да го приспите? Кажи си го направо, ще го убиете! И то просто така, без да ви е правило нищо!

— Не става за домашен любимец, а всички тези кучета се отглеждат за това?

— Значи ще го убиете заради нрава му? То не е виновно, че е такова! — Тя се огледа наоколо. — Къде е майка му? Може би има нужда от нея.

— Майка им ги вижда за няколко часа, колкото да ги кърми. Обикновено отглеждам тези кучета за лов или състезания, не за да ги гушкам.

— Жестоко е да го държиш настрана от майка му. — Асасинът се протегна в сенките и взе кученцето в ръце, след което го притисна до гърдите си. — Няма да те оставя да го нараниш.

— Ако духът му е странен — възрази Нехемия, — ще е в тежест.

— За кого?

— Не се ядосвай толкова — отвърна Дориан. — Много кучета биват приспивани всеки ден съвършено безболезнено. Или възразяваш и на това?

— Не искам да убиваш кученцето! — настоя тя. — Дай ми го. Ще го гледам, само и само за да не го убиеш.

Дориан остана загледан в нея.

— Щом това те разстройва толкова, няма да го убивам. Ще му намеря дом и дори ще поискам одобрението ти, преди да взема окончателно решение.

— Наистина ли ще го направиш?

— Какво значение има животът на едно кученце за мен? Щом ти доставя удоволствие, ще го направя.

Лицето й пламна и тя го приближи.

— Обещаваш ли?

Той постави ръка на сърцето си.

— Кълна се в короната си, че кученцето ще живее.

Внезапно осъзна, че двамата почти се докосваха.

— Благодаря ти.

Нехемия ги наблюдаваше от пода с вдигнати вежди, докато един от личните й стражи не се появи на портата.

— Време е да вървим, принцесо — каза той на ейлвийски. — Трябва да се облечеш за вечерята си с кралицата.

Принцесата се изправи и избута кученцата.

— Искаш ли да ме изпратиш? — попита Нехемия на общия език.

Селена кимна и отвори вратата пред тях. Когато я затвори, погледна към престолонаследника.

— Е? Няма ли да ни придружиш?

Той се отпусна и кученцата моментално го налазиха.

— Може би по-късно тази вечер.

— Ако имаш късмет — измърка Селена и се отдалечи, след което се усмихна на себе си, докато двете с принцесата вървяха из замъка.

— Харесваш ли го? — накрая я попита Нехемия.

— Не, разбира се — направи гримаса Селена. — Как бих могла?

— Лесно си говориш с него. Изглежда, сякаш имате… някаква връзка.

— Връзка? — задави се Селена. — Просто ми е приятно да го дразня.

— Не е престъпление, ако го намираш за хубав. Самата аз го прецених грешно. Реших, че е самовлюбен идиот, но всъщност не е толкова лош.

— Той е Хавилиард.

— Майка ми е дъщеря на вожд, който се опита да свали баща ми от власт.

— Държим се глупаво. Няма нищо.

— Но той определено се интересува от теб.

Главата на Селена се отметна настрана, а очите й блеснаха с отдавна забравена ярост, от която стомахът й се сви.

— По-скоро бих си изтръгнала сърцето, отколкото да обичам един Хавилиард — излая тя.

Завършиха разходката си в мълчание и преди да се разделят Селена бързо пожела на Нехемия приятна вечер, а после навлезе в крилото на замъка, където се намираха покоите й.

Неколцината стражи я последваха на уважително разстояние — с всеки изминал ден дистанцията се увеличаваше. Дали това не беше заповед на Каол? Нощта бе настъпила преди малко, небето все още бе тъмносиньо и оцветяваше снега, натрупан по рамките на прозорците. Селена с лекота можеше да излезе от замъка, да се запаси с храна в Рифтхолд и да се качи на кораб за юг още на сутринта.

Селена спря на прозореца и се подпря на рамката му. Стражите също спряха, но не казаха нищо, само я зачакаха. Отвън се просмука студ, като ледена целувка. Щяха ли да очакват да отиде на юг? Може би трябваше да замине на север — никой не отиваше там зимата, освен ако не му се умираше.

Нещо в отражението на прозореца се промени и тя се завъртя, за да види мъжа, застанал зад нея.

Каин обаче не й се усмихваше, дори не й се подиграваше. Вместо това дишаше тежко и отваряше и затваряше устата си като риба на сухо. Тъмните му очи бяха изцъклени и той бе поставил ръце на гърлото си.

Селена се обнадежди, че той се задушава.

— Нещо не е наред? — попита тя престорено мило и се подпря на стената. Той погледна първо стражите й, а после и прозореца, преди очите му да се спрат на нея. Стисна гърлото си по-силно, сякаш за да заглуши думите, които идваха, а абаносовият пръстен на ръката му заблестя с мрачна светлина. Изглеждаше невъзможно, но й се струваше, че е натрупал още няколко килограма мускули през последните дни. Всъщност всеки път щом го видеше, Каин изглеждаше по-голям и по-голям.

Тя се намръщи и разпери ръце.

— Каин — каза, но той побягна като заек надолу по коридора, много по-бързо, отколкото трябваше да е възможно. На няколко пъти погледна през рамо — не към нея или към обърканите мърморещи помежду си стражи, а към нещо… отвъд.

Селена изчака, докато шумът от стъпките му заглъхне, след което побърза обратно към покоите си и изпрати писма до Нокс и Пелор. В тях нямаше обяснения, а само съвет — да останат в покоите си цяла нощ и да не отварят на никого.