Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (23)

22

Вятърът я забрули, но тя не изпусна Нокс от поглед. Той падаше бързо и изглеждаше безкрайно далеч от протегнатите й ръце.

Хората отдолу се развикаха, а светлината, отразяваща се в стъкления замък, я заслепи. Но ето че го приближи. Крадецът бе ококорил сивите си очи и размахваше ръце, все едно може да полети с тях.

В един момент ръцете й го обгърнаха. Удари се толкова силно в него, че си изкара дъха. Двамата падаха като камъни към приближаващата се земя.

Нокс стисна въжето, но дори и това не бе достатъчно, за да смекчи жестокия удар в кръста й, когато то се опъна. Тя го задържа с всички сили и с върховно усилие на волята не изпусна крадеца. Въжето ги запрати към стената. Селена едвам отклони глава от приближаващите камъни и ударът се стовари върху рамото й. Въпреки това не изпусна Нокс и се концентрира върху ръцете си. Двамата увиснаха до стената задъхани и се загледаха към земята на шест метра под тях.

Въжето издържа.

— Лилиан — изпъшка Нокс и притисна лице до косата й. — Богове.

Отдолу обаче се чуха одобрителни викове и заглушиха думите му. Крайниците й трепереха толкова силно, че трябваше да се съсредоточи, за да не изпусне Нокс. Стомахът й се преобръщаше отново и отново.

А все още бяха едва по средата на изпитанието. И се очакваше да го завършат. Селена погледна нагоре. Всички шампиони бяха спрели, за да видят падащата крадла. Всички, освен един, който бе високо над тях.

На Селена й остана само да гледа, докато Каин откъсваше знамето и ревеше триумфално. Хората завикаха одобрително и възгласите им се увеличиха, когато победителят Каин размаха знамето, така че всички да го видят.

Тя настръхна.

Щеше да спечели, ако бе поела по лесния път. Можеше да вземе разстоянието за половината време, което бе отнело на Каин. Но Каол й бе казал да стои по средата. А избраният от нея път беше доста по-впечатляващ и демонстрираше по-добре уменията й. Той трябваше само да скача и да се люлее като аматьор. Освен това, ако бе поела по лесния път, ако бе спечелила, нямаше да спаси Нокс.

Тя стисна зъби. Можеше ли да се върне горе навреме? Може би Нокс щеше да вземе въжето, а тя щеше да се изкачи с ръце и крака. Нямаше нищо по-лошо от второто място. Но докато го обмисляше, Верин, Грейв, Пелор и Рено изкатериха последните няколко метра до целта и я потупаха с ръце, преди да се спуснат.

— Лилиан, Нокс, побързайте! — извика Бруло и Селена погледна надолу към Майстора на оръжията.

Тя се намръщи и започна да търси с крака цепнатини, за които да се захване. Когато най-сетне напипа с пръсти такова място, кожата й кървеше.

Внимателно се издигна нагоре.

— Съжалявам — простена Нокс, а краката му се удариха в нейните, докато той също търсеше цепнатина.

— Всичко е наред — отвърна тя.

Разтреперана и вцепенена, Селена започна да се катери отново по стената, като остави Нокс сам да си намери пътя. Бе глупаво, че го спаси, толкова глупаво.

Какво си бе мислила?

* * *

— Усмихни се — рече Каол, докато отпиваше от водата си. — Осемнайсето място не е толкова зле. А и класираха Нокс по-назад.

Селена не отговори нищо, докато разбутваше морковите си с вилица. Наложи се да се изкъпе два пъти и да изхаби цял сапун, за да изчисти катрана от ръцете и краката си. А и Филипа бе прекарала по половин час над всяка нейна рана. И макар да бе спряла да трепери, Селена все още чуваше писъка на ударилия се в земята Нед Клемент. Само смъртта му бе спасила Нокс от елиминацията. На Грейв дори не се скараха. Явно нямаше правила срещу нечестната игра.

— Справяш се точно според плана — продължи Каол, — макар да не смятам, че храброто спасяване остана незабелязано.

— И пак загубих — изгледа го кръвнишки тя. Дориан я поздрави за това, че бе спасила Нокс, а самият крадец й благодари няколко пъти, докато я прегръщаше, но Каол остана смръщен след края на изпитанието. Очевидно спасението не бе част от репертоара на една крадла на бижута.

— Не са ли те учили да губиш с достойнство — засияха златистите очи на Каол.

— Не — отвърна кисело тя. — Аробин ми казваше, че второто място е за първия от загубилите^[1].

— Аробин Хамел? — Каол остави чашата си на масата. — Кралят на асасините?

Тя погледна през прозореца. Рифтхолд се виждаше едвам-едвам в далечината. Бе странно да си помисли, че Аробин е в същия град. Че е толкова близо до него.

— Не знаеше ли, че той е учителят ми?

— Бях забравил — отвърна Каол. Аробин щеше да я бичува заради това, че е спасила Нокс и е застрашила собствените си безопасност и успех в надпреварата. — Лично ли те е обучил?

— Да, и не само той. Извика учители от цяла Ерилея. Майсторите на бойните изкуства от оризовите плантации на южния континент, отровителите от джунглата Богдано… а веднъж ме изпрати при Тихите асасини от Червената пустиня. Нямаше цена, която да е прекалено висока за него. Или за мен.

С тези думи тя започна да си играе с една нишка от хавлията си.

— Каза ми, че трябва да си платя обучението, чак когато навърших четиринайсет.

— Обучил те е и после е поискал пари за това?

Тя сви рамене, но бе неспособна да скрие гнева си.

— Като куртизанка. И тях ги взимат млади и ги обучават в бордеите, докато не спечелят обратно всяка монета, похарчена за грима и обноските им.

— Отвратително — изръмжа той и тя се сепна от яростта в гласа му. Този път не бе насочена към нея. — Плати ли му?

— С лихвите — усмихна се студено тя. — И той похарчи всичко. Петстотин хиляди златни монети. За три часа.

Каол скочи от мястото си. Тя избута спомена назад, така че да спре да я боли.

— Но ти още не си се извинил — рече, за да смени темата.

— За какво да се извинявам?

— За ужасните неща, които ми наговори, докато тренирах с Нехемия.

— Не се извинявам за това, че съм казал истината — присви очи той.

— Истината? Отнесе се с мен като с ненормална маниачка!

— А ти каза, че ме мразиш повече от всеки друг.

— И не излъгах. — Въпреки думите й, на лицето й се появи усмивка, този път топла. Тя се оказа заразна и той също се ухили, след което й метна парче хляб, което тя хвана с една ръка и метна обратно към него. Той също го улови с лекота.

— Идиот — засмя се тя.

— Маниачка — разсмя се и той.

— Наистина те мразя.

— Но не аз завърших осемнайсети — затапи я той.

Ноздрите на Селена се разшириха и тя метна по него ябълката си. Каол успя само да наведе глава, за да избегне удара.

Но радостта им не трая дълго. Скоро Филипа дойде с новината, че шампионът, който не се е явил на изпитанието, е намерен мъртъв на слугинското стълбище.

Тялото му бе разкъсано като от див звяр.

* * *

Новото убийство хвърли сянка върху следващите две седмици и изпитанията, които те донесоха. Селена ги премина с лекота — бяха за ловкост и проследяване, — но не привлече вниманието върху себе си нито с представянето си, нито в опит да спаси някого. Никой друг шампион не изгуби живота си, а Селена установи, че постоянно надзърта през рамо, макар Каол явно да смяташе убийствата просто за злощастни инциденти.

Всеки ден тя ставаше все по-добра в тичането и стигаше все по-надалече и по-надалече. Освен това се сдържаше да не убие Каин, когато той я дразнеше по време на тренировките. Престолонаследникът не си направи труда да се появи отново. Тя го виждаше само по време на изпитанията, където бе винаги ухилен и й намигаше, колкото да я накара да се изчерви като селска мома на вечеринка.

Имаше обаче и по-сериозни проблеми. До последния дуел оставаха не повече от девет седмици и някои от останалите шампиони, сред които и Нокс, се справяха достатъчно добре, за да застрашат финалните четири места. Каин щеше да е там, но кои ли щяха да са останалите трима?

Селена досега бе сигурна, че ще е сред тях.

Но ако трябваше да бъде честна със себе си, вече не беше.