Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (5)

4

Когато Селена най-сетне успя да си легне след срещата в тронната зала, не можа да заспи въпреки изтощението, завладяло всеки сантиметър от тялото й. След грубото изкъпване от слугите белезите я боляха и чувстваше лицето си като одрано. Легна на една страна, за да притъпи болката в гърба си, погали с ръка матрака и премигна от свободата на движенията си. Преди да я отведе в банята, Каол бе свалил оковите й. Бе почувствала всичко — изщракването на ключалката на белезниците, начинът, по който оковите се бяха разхлабили, звънът, с който паднаха на пода. Но още ги усещаше върху кожата си. Погледна към тавана и раздвижи схванатите си стави, като въздъхна от удоволствие.

Бе й толкова странно да лежи на матрак, да има копринена завивка, да е положила бузата си на възглавница. Бе забравила какво е да си чиста, какъв вкус има храната, различна от коравия хляб и воднистите каши в мината. Всичко й бе напълно чуждо.

По време на самата вечеря не се бе чувствала толкова прекрасно. Не само, че не бе харесала печеното пиле, но само след няколко хапки се втурна към банята, за да повърне. Искаше не просто да се нахрани, а да се натъпче толкова, че повече никога да не бъде гладна. Беше се хранила добре в Рифтхолд. Надяваше се стомахът й отново да свикне.

От нея не беше останало почти нищо. Ребрата й се четяха под нощницата и показваха костите й там, където трябваше да има нежни извивки. Някога прекрасно оформените й гърди вече бяха не по-големи, отколкото в средата на пубертета. Усети буца в гърлото си, която с мъка преглътна. Мекотата на матрака я задушаваше и тя се размърда отново и легна по гръб, независимо от болките.

Лицето й не изглеждаше много по-добре, когато го зърна в огледалото на банята. Бе изпито, с изострени скули, издадена напред челюст и, което бе най-тревожно, леко хлътнали очи.

Пое си дълбоко въздух и си позволи да вкуси от надеждата. Щеше да яде. Много. И да се упражнява. За да бъде здрава отново. Представи си как пирува и връща прежната си слава, и най-сетне заспа.

* * *

Когато Каол дойде да я вземе следващата сутрин, я завари легнала на пода и увита в одеяло.

— Сардотиен? — попита той. Тя промърмори нещо и зарови лице във възглавницата си. — Защо спиш на пода?

Селена отвори око. Разбира се, той не каза нищо за това колко различно изглежда, когато е чиста.

Тя не си направи труда да се прикрива и свали завивката от себе си. Така наречена нощница вършеше достатъчно работа.

— Леглото ми беше неудобно — каза простичко, но забрави за капитана, щом видя слънчевата светлина.

Ярка, свежа, истинска. Светлина, на която щеше да се наслаждава във всеки един от дните на свободата си, светлина, която да прогони вечния мрак на мините. Процеждаше се на плътни дебели линии под тежките завеси.

Селена внимателно протегна бледата си костелива ръка. Там, под синините, драскотините и белезите, имаше нещо почти красиво.

Тя изтича до прозореца и дръпна завесите, за да види сивите планини и мрачния пейзаж на Ендовиер. Стражите под прозореца не погледнаха нагоре и тя зяпна към синьото небе и пухестите облаци, които се носеха към хоризонта.

„Няма да се страхувам.“

За пръв път от много време думите й прозвучаха истинно.

Устните й се разтегнаха в усмивка. Капитанът вдигна вежда, но не каза нищо.

Бе доволна, дори щастлива и настроението й се подобри още повече, когато слугите сплетоха косата й на плитка и я облякоха в учудващо хубава униформа за езда, която напълно прикри костеливата й фигура. Тя обожаваше дрехите — усещането за коприна, кадифе, сатен и велур — и истински се впечатляваше от добре направените шевове и бродерии. След като спечелеше онова нелепо съревнование и станеше свободна, щеше да си купи всички дрехи, които пожелае.

Разсмя се, когато Каол, подразнен от начина, по който се любува на отражението си в огледалото, я изведе от стаята. Прииска й се да затанцува под небесната синева, преди да излязат на главния двор. (Но когато видя мрачните скали в далечния край на укреплението и мъничките фигури, влизащи в многото пещери, спря.)

Работата за деня вече бе започнала и щеше да продължи и след като тя изоставеше това жалко съществувание. Стомахът й се сви. Отклони поглед от затворниците и остана загледана в капитана, който я отведе до керван с коне, чакащ край високата стена.

Лай изпълни въздуха и три големи черни кучета се появиха от центъра на кервана, за да ги поздравят. Бяха като стрели, несъмнено личните хрътки на престолонаследника. Тя падна на едно коляно, а раните й се обадиха, докато галеше кучетата по козината и ги потупваше по главите. Те облизаха пръстите и лицето й, а опашките им се въртяха като камшици.

Тогава пред нея се появиха чифт черни ботуши, а кучетата веднага се успокоиха и седнаха. Селена вдигна поглед и видя сапфирените очи на престолонаследника да изучават лицето й.

— Странно е, че те забелязаха — усмихна се леко той и почеса едно от кучетата си зад ушите. — Да не си им дала храна?

Тя поклати глава, а капитанът застана зад нея, толкова близо, че коленете му допряха тъмнозеленото й наметало.

Можеше да го обезоръжи с две движения.

— Обичаш кучетата? — попита принцът. Тя кимна. Защо й ставаше толкова топло? — Ще имам ли честта да чуя звънкия ти глас, или ще си мълчиш по време на целия път?

— Опасявам се, че въпроси от този тип не заслужават вербален отговор.

— Тогава простете, милейди — поклони се ниско Дориан. — Колко невъзпитано от моя страна, да очаквам отговор на въпросите си. Следващият път ще се постарая да ви попитам нещо по-смислено.

С тези думи той се завъртя на пети и се отдалечи. Кучетата му го следваха по петите.

Тя се намръщи, загледана в него. Изражението на лицето й стана още по-мрачно, когато забеляза, че капитанът се подхилква, докато вървят към групата, готвеща се за път. Подтикът да размаже някого в стената обаче изчезна, когато й доведоха пъстра кобила за езда.

Яхна я. Небето сякаш приближи и се разпростря над нея и надалече, над земи, за които не бе и чувала. Селена се хвана за седлото. Наистина напускаше Ендовиер. Месеците на отчаяние, ледените нощи… това оставаше зад гърба й. Тя си пое дълбоко въздух. Знаеше, че ако се опита, може да отлети от коня.

Докато не усети стоманената пранга на китката си.

Каол отново й поставяше белезници. Дълга верига я захвана за коня му, като стигна до някъде под седлото. Той яздеше черен жребец и тя се изкуши да скочи отгоре му и да обеси капитана на най-близкото дърво.

Не бяха голяма компания — около двайсет души. Зад двама стражи, носещи знамената на империята, яздеха принцът и херцог Перингтън. След тях вървяха шестима стражи с безизразни лица — мъже, изпратени за да пазят престолонаследника.

От нея.

Тя придърпа оковите и погледна към Каол. Той не реагира.

Слънцето се издигна още повече. След последна проверка на провизиите тръгнаха. Повечето от робите вече бяха в мините и ако не се брояха няколкото жалки паянтови навеса, гигантският двор изглеждаше празен. Огромната стена се издигна над нея и кръвта забуча в ушите й. Последният път, когато се бе озовала толкова близо до стената…

Чу се плющене на камшик, последвано от писък. Селена погледна през рамо към стражите, фургона с провизии и почти празния двор. Никой от робите нямаше да напусне това място дори и след смъртта си. Всяка седмица копаеха нов масов гроб зад паянтовите сгради. И всяка седмица гробовете се пълнеха.

Внезапно усети трите дълги белега на гърба си. Дори ако успееше да се освободи и да заживее в мир някъде из провинцията, белезите винаги щяха да й напомнят какво е преживяла. И за това, че макар тя да е свободна, други са роби.

Селена се загледа напред и щом навлязоха в тунела в стената, прогони тези мисли от главата си. Той бе тъмен, влажен и сякаш опушен. Тропотът на конете имаше оглушително ехо. Железните врати се разтвориха и тя видя как грозното име на мината, изписано на тях, се разделя на две. След няколко мига беше навън, а вратите се затръшнаха зад гърба й.

Беше навън!

Тя размърда ръце в оковите си и загледа движенията на дрънчащите вериги между нея и капитана на стражата. Бяха вързани към седлото му, което означаваше, че може внимателно да се оплете така, че при едно по-рязко дръпване да го събори от коня, да го свали на земята. И после…

Усети, че капитан Уестфол я наблюдава. Загледа я изпод смръщените си вежди, свил устни. Тя вдигна рамене и отпусна веригата.

Денят напредна и небето се изчисти от облаците. Поеха по пътя през гората, после преминаха през планинската пустош на Ендовиер и се озоваха в по-приятни места. Не след дълго достигнаха Оуквалдския лес, който обграждаше Ендовиер и служеше като бариера между цивилизованите страни на Изтока и дивите земи на Запада. Легендите разказваха, че отвъд нея живеят странни и свирепи хора, потомци на рухналото Вещерско кралство. Веднъж Селена бе срещнала жена от тези прокълнати земи, която, макар и да се оказа жестока и кръвожадна, все пак си беше обикновен човек. Кървеше като всеки друг.

След няколко часа мълчание Селена се обърна към Каол.

— Според слуховете, след като приключи с Вендлин, кралят ще насочи вниманието си към Запада.

Каза го спокойно, но се надяваше той да потвърди или отхвърли твърдението й. Колкото повече научеше за краля и за текущото му положение, толкова по-добре.

Капитанът я изгледа отгоре до долу, след което просто отклони очи.

— Да — въздъхна тежко тя, — и на мен съдбата на онези грозни планини и пусти далечни поля ми е скучна.

Той стисна зъби.

— Докога смяташ да ме игнорираш?

— Не знаех, че те игнорирам — повдигна вежди капитан Уестфол.

Тя сви устни, но сподави раздразнението си. Не искаше да му доставя удоволствие.

— На колко си години?

— На двайсет и две.

— Толкова млад! — запърха с мигли тя, в очакване на някаква реакция. — Значи само за пет години си се издигнал високо в йерархията.

Той кимна простичко.

— А ти на колко си?

— На осемнайсет.

Капитанът не каза нищо.

— Знам — продължи тя, — впечатляващо е, че съм толкова малка и съм постигнала толкова много.

— Престъпленията не са постижение, с което да се гордееш, Сардотиен.

— Но да станеш най-добрият асасин в света — е!

Той си замълча.

— Защо не ме попиташ как съм го направила?

— Кое?

— Как станах толкова бързо талантлива и известна.

— Не ме интересува.

Това не бяха думите, които очакваше да чуе.

— Не си никак любезен — процеди тя през зъби. Явно трябваше да се постарае повече, за да му влезе под кожата.

— Ти си една престъпница, а аз съм капитан на кралската стража. Не съм длъжен да бъда любезен или изобщо да разговарям с теб. Радвай се, че не си затворена във фургона.

— Виждам, че си груб — дори когато правиш услуги.

Той отново не отговори и Селена се почувства глупаво. Минаха още няколко минути.

— Вие приятели ли сте с престолонаследника?

— Личният ми живот не те интересува.

— От благороднически произход ли си? — изцъка с език тя.

— Може да се каже — вирна леко брадичка той.

— Херцог?

— Не.

— Лорд?

Той не отговори и тя се усмихна.

— Лорд Каол Уестфол. — Тя си повя с ръка. — Сигурно придворните дами припадат по теб.

— Не ме наричай така. Не съм лорд — отвърна тихо той.

— Имаш ли по-голям брат?

— Не.

— Защо тогава нямаш титла?

Отново не получи отговор. Знаеше, че трябва да го остави на мира, но не можа да се сдържи.

— Скандал? Незаконно дете? В какво си забъркан?

Уестфол така сви устни, че те побеляха.

— Не смяташ ли, че… — приведе се тя напред.

— Парцал ли трябва да напъхам в устата ти, че да млъкнеш?

Той се загледа към престолонаследника. Постара се лицето му да остане безизразно.

Селена едвам сподави смеха си, когато заговори отново и той направи гримаса.

— Женен ли си?

— Не.

Тя погледна към ноктите си.

— И аз не съм омъжена.

Ноздрите му се разшириха.

— На колко години стана капитан?

— На двайсет — дръпна той юздите на коня си.

Групата излезе на една поляна и войниците слязоха от конете си. Тя погледна Каол, който бе наполовина слязъл от своя.

— Защо спряхме?

Каол свали веригата от седлото си и я дръпна грубо, за да слезе и тя.

— За обяд.