Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (13)

12

Точно когато Селена понечи да нападне капитана с ножовете, някой тропна с копие по земята и привлече вниманието на всички. Тя се обърна по посока на гласа и видя едър човек с оредяваща коса, който бе застанал под вътрешния балкон.

— Внимание! — повтори мъжът. Селена погледна към Каол, който кимна и взе ножовете й, докато се присъединяваха към останалите двайсет и трима състезатели, обкръжили говорещия.

— Аз съм Теодус Бруло, Майстор на оръжията, и ще оценявам представянето ви по време на съревнованието. Разбира се, последната дума принадлежи на краля, но всеки ден ще давам мнение достойни ли сте да се състезавате за титлата негов шампион.

Той потупа дръжката на меча си. Селена не можа да не се възхити на красивите орнаменти.

— Аз съм Майстор на оръжията от трийсет години и съм живял в замъка от петдесет и пет. Обучил съм мнозина от рицарите и благородниците на Адарлан, а също и доста кандидати за шампионската титла. Не се впечатлявам лесно.

Застаналият зад Селена Каол изпъна рамене и тя се запита дали Бруло не го е обучил. Предвид лекотата, с която капитанът бе издържал на темпото й, тя реши, че Майсторът на оръжията наистина заслужава титлата си. А и по-добре от всички знаеше, че е неразумно да подценява някой заради външния му вид.

— Кралят вече ви е казал всичко, което трябва да знаете за съревнованието — продължи Бруло и хвана ръце зад гърба си. — Подозирам обаче, че искате да знаете повече един за друг.

Той посочи с месестия си пръст към Каин.

— Ти! Как се казваш, с какво се занимаваш, откъде идваш? Бъди честен. Никой от вас не е хлебар или свещар.

Ужасната усмивка отново огря лицето на Каин.

— Казвам се Каин и съм войник в армията на краля. Идвам от Планините на Белия зъб.

Разбира се. Тя бе чувала за жестокостта на планинците от тази местност, бе виждала някои от тях отблизо, бе ставала свидетел на свирепия блясък в очите им. Много от тях се бяха бунтували срещу Адарлан и повечето бяха загинали. Какво ли биха казали те за този човек, ако можеха да го видят сега?

Тя изскърца със зъби. Какво ли биха казали хората от Терасен, ако видеха нея?

Бруло обаче явно нито знаеше това, нито пък се интересуваше, и дори не кимна, преди да посочи мъжа, застанал вдясно от Каин.

Селена веднага го хареса.

— Ти кой си?

Мършавият висок мъж с оредяваща руса коса огледа околните и изсумтя.

— Ксавие Форул, майстор крадец от Мелисанде.

Майстор крадец? Този човек?

Но разбира се, даде си сметка тя. Това, че е толкова слаб, вероятно му помагаше да се промъква в чуждите домове. Може би не блъфираше.

Един по един участниците в състезанието се представиха. Сред тях имаше шестима опитни войници, до един изхвърлени от армията заради поведението си — което бе зловещо, тъй като армията на Адарлан се славеше надлъж и шир с жестокостта си. Имаше и още трима крадци — сред които и тъмнокосият сивоок Нокс Оуън, за когото бе чувала и който й се бе усмихнал чаровно тази сутрин. Имаше трима наемници, които изглеждаха готови да сварят враговете си живи, а също и двама серийни убийци, поставени в окови.

Бил Частейн, наричан Окоядеца, изяждаше очите на жертвите си, както подсказваше и псевдонимът му. Той изглеждаше съвсем обикновен човек, среден на ръст, с къса кафява коса и загоряла кожа. Селена обаче с мъка отклони погледа си от белязаната му уста.

Другият бе Нед Клемент, наричан Косата заради оръжието, с което измъчваше и разкъсваше своите жертви — жрици от храмове. Бе невероятно, че никой от тях не е екзекутиран, но по загорялата им кожа тя предположи, че са били изпратени в Калакула — южният лагер на смъртта, подобен на този в Ендовиер.

Следваха двама души, които изглеждаха като приближени на някой военачалник. Накрая останаха петимата асасини.

Тя веднага забрави имената на първите четирима — надменно, мърляво момче, огромен грубиян, дребен и злобен човек и някакъв подсмърчащ боклук, който твърдеше, че обичал ножовете. Те не бяха от Гилдията на асасините и Аробин Хамел никога нямаше да приеме такива като тях в нея. Членството там изискваше години на усилени тренировки, а също и повече от впечатляващи резултати. Тези четиримата можеха и да имат уменията, но нямаха класата, която Аробин изискваше. Разбира се, трябваше да внимава с тях, но знаеше, че не са на нивото на Тихите асасини от Червената пустиня. Те биха били равностойни противници, може би дори способни да я победят. Бе прекарала цял месец от едно изгарящо лято в тренировки с тях и мускулите още я боляха от изтощителните им упражнения.

Последният асасин на име Грейв^[1] обаче привлече вниманието й. Той бе нисък и слаб, с неприятно лице, което караше хората да извръщат поглед. Влезе в залата с окови, които бяха махнати чак когато стражите около него — а те бяха цели пет — му отправиха официално предупреждение. Дори сега не го изпускаха от очи. Докато се представяше, Грейв се усмихна мазно и разкри жълтите си зъби. Тя се почувства омерзена, когато погледът му се спря на тялото й. Такива хора никога не се задоволяваха с това просто да убият. Не и ако жертвите са жени.

Насили се да отвърне на лъстивия му поглед.

— А ти? — прекъсна мислите й Бруло.

— Лилиан Гордайна — каза тя и вирна брадичка, — крадла на бижута от Белхейвън.

Някои от мъжете се изкикотиха и тя стисна зъби. Нямаше да й се присмиват, ако знаеха истинското й име или това, че може да ги одере живи дори без ножа си.

— Хубаво — махна с ръка Бруло, — имате пет минути да оставите оръжията си настрана и да си поемете дъх. След това ще има бягане, за да видим в каква форма сте. Тези, които не могат да пробягат разстоянието, ще си вървят у дома — или по-скоро в затвора, от който покровителите им са ги измъкнали. Първото ви изпитание е след пет дни. Благодарете на боговете, че не е по-скоро!

След тези думи всички наоколо се пръснаха. Шампионите разговаряха с треньорите си за това кой според тях е най-сериозният им противник. Вероятно Каин или Грейв. Едва ли някой би се уплашил от крадла на бижута. Каол остана зад нея, докато останалите претенденти се отдалечаваха.

Не бе прекарала осем години в изграждане на репутацията си и една в мините на Ендовиер, за да бъде унижавана така.

— Ако трябва да се нарека крадла отново…

— Какво? — вдигна вежди Каол.

— Знаеш ли колко обидно е да се правиш на никаквица от малко градче?

— Не мога да повярвам, че си толкова надменна — погледна я съжалително той. Тя настръхна, но той продължи. — Беше глупаво да тренираме сега. Не знаех, че си толкова добра. За щастие, никой не забеляза. И знаеш ли защо, Лилиан? — Той я приближи и снижи глас. — Защото си просто едно хубаво момиче. Защото си обикновена крадла от обикновен малък град. Огледай се внимателно. — Той се озърна крадешком към останалите шампиони. — Някой от тях да те зяпа? Да те преценява? Не. Защото не си им конкурент. Защото не стоиш между тях и свободата им.

— Тъкмо това е унизителното!

— Тъкмо това е капанът. Трябва да останеш незабелязана по време на съревнованието. Няма да блестиш, няма да пребиваш крадци, войници и главорези. Ще се представяш прилично, така че никой да не заподозре нищо. Така че да са сигурни в елиминацията ти и да съсредоточат вниманието си върху по-силни и по-опасни противници като Каин. И тъкмо така ще спечелиш — продължи Каол — и ще видиш изражението на лицата им, когато разберат, че са били победени. Тогава успехът ти ще е още по-сладък, а обидите и униженията ще си струват. — Той протегна ръка, за да я изведе навън. — Какво ще кажеш за това, Лилиан Гордайна?

— Ще кажа, че мога и сама да се грижа за себе си — отвърна спокойно тя, но пое ръката му. — Трябва обаче да ти призная, че си брилянтен, капитане. Толкова брилянтен, че мога да ти подаря един от брилянтите, които възнамерявам да задигна от кралицата.

Той се разсмя.

Двамата излязоха навън.

Където я очакваше надбягването.

* * *

Дробовете й горяха. Краката й бяха като от олово. Но не спираше да бяга и се стараеше да е в средата на групата шампиони. Бруло, Каол и останалите треньори ги следваха на коне, придружени от три дузини въоръжени стражи.

Някои от шампионите, сред които Грейв, Нед и Бил, бяха с дълги окови. Селена явно беше привилегирована, че Каол не е оковал и нея.

За огромна нейна изненада Каин водеше с лекота останалите. Как можеше някой толкова едър да е и толкова бърз?

Звуците от хрущящи сухи есенни листа и неравно дишане изпълниха топлия есенен въздух. Селена обаче не изпусна от поглед влажната тъмна коса на крадеца пред нея. Стъпка след стъпка, вдишване и издишване, това бе ритъмът, който трябваше да спазва. И не трябваше да забравя да диша равномерно.

Далеч пред тях Каин взе завоя и се отправи обратно към замъка. Последваха го като ято птици. Крачка след крачка, без забавяне на ход. Нека гледат Каин, нека насочват заговорите си срещу него. Селена нямаше нужда от победата в това състезание, за да докаже, че е най-добра. Беше си добре без похвалите на краля! Увлечена в мислите си, тя пропусна да си поеме въздух и краката й се огънаха. Въпреки това запази равновесие. Надбягването щеше да свърши. Скоро.

Дори не посмя да се озърне назад, за да провери дали някой не е паднал. Усещаше обаче върху себе си погледа на Каол, който й напомняше да си стои в средата на колоната. Явно все пак имаше някаква вяра в силите й.

Дърветата се разредиха и разкриха полето между игрището и конюшните. Финалната права! Зави й се свят. Щеше да изпсува от болката, която прониза едната половина на тялото й, ако имаше дъх за това.

Трябваше да остане в средата на колоната.

В средата на колоната!

Каин излезе от дърветата и вдигна победно ръце. Изтича още няколко крачки, като забави ход, за да успокои дишането си, а треньорът му изръкопляска. Единствената реакция на Селена бе да продължи да тича. Оставаха й само още няколко метра. Светлината на откритото поле ставаше все по-ярка и по-ярка. Трябваше да остане в средата на колоната. Годините тренировки с Аробин Хамел я бяха научили колко е опасно да се предадеш.

Тогава излезе от дърветата и синевата на небето и зеленината на тревата на откритото поле сякаш избухнаха пред очите й. Мъжете пред нея забавиха ход. Тя едвам се сдържа да не падне на колене и умерено забави крачка, като си наложи да не спира да диша, докато звездичките не изчезнаха от погледа й.

— Браво — излая Бруло, като спря коня си и огледа първите пристигнали. — Пийнете малко вода. После продължаваме с тренировките.

С помътнял поглед видя как Каол спира коня си. Краката й сами се насочиха към него, а после го подминаха и тя тръгна обратно към гората.

— Къде отиваш?

— Изпуснах си пръстена — излъга тя и даде всичко от себе си, за да изглежда разсеяна. — Само минутка да го намеря.

Без да изчака разрешението му, Селена се върна в гората, придружавана от присмехулните викове на останалите шампиони, които я бяха чули. От шума пред себе си разбра, че още някой приближава. Отиде със залитане към храстите. Светът около нея притъмня.

Падна на колене и повърна. А след това продължи да повръща, докато в нея не остана нищо. Последният шампион мина покрай нея.

Трепереща, тя се хвана за най-близкото дърво и се изправи. Намери капитан Уестфол да я чака на пътя свил устни.

Обърса уста с ръкав и не му каза нищо, когато излезе от дърветата.