Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (15)

14

През следващите четири дни Селена се събуждаше преди настъпването на зората, за да тренира, и използваше всичко налично — столовете, рамката на вратата, дори масата за билярд и стиковете. Топките се оказаха много подходящи за упражненията за пазене на равновесие. Призори Каол се появяваше за закуска. След това тичаха из парка и той бе редом с нея. Есента най-после бе настъпила и въздухът ухаеше на сухи листа и сняг. Каол никога не казваше нищо, когато Селена се превиеше на две с ръце на коленете и повърнеше закуската си, нито пък отбеляза факта, че всеки следващ ден тичаха все по-надалече и по-надалече, без тя да спира да си поема дъх.

Щом свършеха с бягането, тренираха в малко помещение далеч от очите на съперниците. И така докато Селена не паднеше на земята и не кажеше, че още малко и ще умре от глад и изтощение. По време на уроците ножовете й останаха любими, но все повече се привързваше и към дървения жезъл, тъй като можеше здраво да налага с него, без да я е страх, че ще отреже нечия ръка. Не видя повече принцеса Нехемия, нито чу нещо за нея от слугините.

Каол винаги идваше и за обяд, а после асасинът се присъединяваше към останалите шампиони за още няколко часа тренировки под наблюдението на Бруло. По-голямата част от обучението бе колкото да се уверят, че претендентите наистина могат да си служат с оръжията. Разбира се, тя не показваше цялото си майсторство, а толкова, колкото Бруло да не я критикува, но и да не я хвали като Каин.

Каин. Колко само го презираше! Бруло на практика го боготвореше — и дори останалите шампиони се отнасяха към него с уважение. Никой не си направи труда да каже на нея, че е изпълнила перфектно някое от движенията. Така ли се чувстваха останалите убийци от Асасинската крепост, докато я бе обучавал Аробин Хамел?

Трудно й бе да се съсредоточи, докато Каин е наблизо, готов да й се подиграе и при най-малката грешка. Надяваше се да не я разсеят и да не отпадне още в първия кръг. Бруло не бе подсказал какво може да е изпитанието и Каол също нямаше представа.

В деня преди първото изпитание тя разбра много преди да стигне до тренировъчната зала, че нещо не е наред. Каол не се появи на закуска и изпрати стражите си да я изпроводят до залата, където се упражнява сама. Не се появи и за обяд и когато Селена пристигна в залата с ескорта си, в нея кипяха незададени въпроси.

В отсъствието на Каол тя застана до една колона и се загледа в останалите състезатели, които бяха обкръжени от треньорите си и стражите. Бруло още не бе дошъл, което също беше странно. Освен това стражите бяха прекалено много.

— Какво става според теб? — попита зад гърба й Нокс Оуън, младият крадец от Перант. По време на тренировките бе показал прилични умения и много от останалите искаха да се пробват срещу него. Той обаче предпочиташе все още да не сваля картите.

— Капитан Уестфол не дойде на тренировките тази сутрин — рече тя. Нямаше да стане нищо лошо, ако го признаеше.

— Нокс Оуън — протегна ръка той.

— Знам кой си — отвърна тя, но въпреки това я стисна. Имаше здрава хватка, а ръцете му бяха загрубели. Явно бе видял доста от живота.

— Това е прекрасно. Чувствам се невидим с онова говедо, дето се хвали по цял ден. Всеки ден.

Той кимна с брадичка към Каин, който бе застанал в центъра на арената и разглеждаше огромните си бицепси. На ръката му блещукаше голям пръстен с черен камък. Бе странно, че го носи по време на тренировката.

— Видя ли Верин? — продължи Нокс. — Стори ми се, че ще повърне.

Той посочи към устатия крадец, когото Селена искаше да пребие. Обикновено Верин бе плътно до Каин и се подиграваше на останалите. Сега обаче бе застанал до прозореца с изцъклени очи и пребледняло лице.

— Чух го да говори с Каин — обади се плах глас зад тях. Видяха Пелор, най-младия сред асасините, да стои наблизо. Бе прекарала един ден да го наблюдава. Тя се правеше на посредствена, но той наистина бе такъв и се нуждаеше от упражнения.

„Какъв убиец само… та гласът му още мутира! Как са го пуснали тук?“

— И какво каза? — пъхна ръце в джобовете си Нокс. Дрехите му не бяха парцаливи като на останалите, а самият факт, че бе чувала името му, означаваше, че наистина е бил добър крадец в Перант.

Луничавото лице на Пелор пребледня.

— Намерили Бил Частейн Окоядеца мъртъв тази сутрин.

Шампион бе убит? При това изпечен главорез!

— Как е умрял? — попита тя.

Пелор преглътна.

— Верин каза, че гадно. Все едно някой го е изкормил. Попаднал е на тялото по пътя насам.

Нокс прокле под нос, а Селена огледа останалите шампиони. Всички бяха притихнали и се бяха събрали на шепнещи си групички. Историята на Верин се разпространяваше бързо.

— Каза, че тялото на Частейн било на кайма — продължи Пелор.

Тя усети как я полазват тръпки, но само поклати глава. Точно тогава един страж влезе и им предаде нарежданията на Бруло да тренират каквото и както поискат. Почувствала нужда да се разсее, тя се отправи към купчината оръжия, без да си направи труда да каже довиждане на Нокс и Пелор, и взе метателните ножове.

Зае място до мишените за стрелба с лък. След малко Нокс се присъедини към нея и започна да се цели с ножове. Улучваше втория кръг и никога не приближаваше центъра. Ножовете видимо не му се удаваха като лъка.

Тя изтегли кинжал от колана си. Кой би могъл да убие някой от шампионите така брутално? И как се бе измъкнал, ако тялото наистина е било около залата? Замъкът гъмжеше от стражи.

Ден преди първото изпитание имаше мъртъв шампион. Дали с това нямаше да започне серия убийства?

Тя се съсредоточи върху малкото черно петно в центъра на мишената. Успокои дишането си и вдигна ръка, след което отпусна китката си. Шумът от останалите шампиони заглъхна. Тъмнината на мишената я погълна. Тя въздъхна и хвърли кинжала.

Острието проблесна като падаща звезда от стомана и тя се усмихна мрачно. Бе улучила центъра.

Зад нея Нокс изпсува цветисто, когато кинжалът му улучи третия кръг. Усмивката й се разшири още повече, въпреки разкъсания труп, който лежеше някъде в замъка.

Селена изтегли още един кинжал, но се спря, когато Верин се обади от ринга, на който тренираше с Каин:

— Цирковите номера спират да вършат работа, когато станеш кралски шампион.

Тя премести погледа си върху него, но остана на позиция към мишената.

— По-добре ще е да научиш някои женски номера. Ако искаш, довечера мога да ти покажа какво имам предвид — продължи Верин.

Двамата с Каин се изсмяха подигравателно. Селена стисна дръжката на кинжала толкова силно, че ръката я заболя.

— Не ги слушай — промърмори Нокс и метна още един кинжал. Отново пропусна центъра. — Точно тия двамата няма да се оправят с жена, ако ще да влезе гола в спалнята им.

Селена метна своя кинжал и острието се заби на косъм от това, което вече бе в центъра на мишената.

Нокс вдигна тъмните си вежди, които подчертаваха сивите му очи. Едва ли бе на повече от двайсет и пет.

— Много си точна.

— За момиче? — попита предизвикателно тя.

— Ами, не — метна още един кинжал той, — за когото и да е.

Отново пропусна. Отиде до мишената и прибра шестте си кинжала. Първо ги напъха в каниите, а след това отново се върна при линията за стрелба.

Селена се прокашля.

— Стойката ти е погрешна — прошепна тя, така че останалите шампиони да не я чуят. — И не държиш китката си както трябва.

Нокс свали ръката си. Тя зае поза за стрелба.

— Краката ти трябва да са така — показа тя. Той остана загледан за миг, след което изимитира стойката й. — Леко изкриви колене. Изпъни рамене и отпусни китката. Метни, докато издишаш.

Тя му демонстрира. Кинжалът намери целта.

— Покажи ми отново — отвърна благодарно Нокс.

Тя повтори упражнението и отново улучи. След което стреля с лявата си ръка и извика доволно, когато острието удари дръжката на предишния кинжал.

Нокс се фокусира върху мишената.

— Определено ме посрами — засмя се той, докато вдигаше ръка.

— Отпусни китката още малко — отвърна тя, — точно нейното движение е ключът към успеха.

Нокс се подчини и, докато изпускаше затаения си дъх, метна кинжала. Не уцели абсолютния център, но влезе във вътрешното кръгче.

— Това е подобрение — вдигна вежди той.

— Мъничко — отвърна Селена и остана на място, докато той събра ножовете им и й подаде нейните. Тя ги прибра в колана си.

— Ти си от Перант, нали? — попита го. Макар никога да не бе ходила там, името на втория най-голям град в Терасен я изпълни с чувство за вина и страх. Бяха минали десет години от смъртта на семейството й. Десет години, откакто кралят на Адарлан бе нахлул. Десет години, откакто Терасен бе посрещнал смъртта си в тишина и със сведена глава.

Не трябваше изобщо да го споменава. Дори не знаеше защо го е направила. Постара се лицето й да изрази учтив интерес.

Нокс кимна.

— Всъщност за пръв път излизам от Перант. Ти си от Белхейвън, нали?

— Баща ми е търговец — отвърна тя.

— И какво мисли за дъщеря си, която се прехранва с крадене на бижута?

Тя се усмихна леко и метна кинжала си право в целта.

— Скоро няма да ме покани у дома, това е сигурно.

— Поне си в добри ръце. Имаш най-добрия треньор от всички. Видях ви да тичате сутринта. Аз трябва да се моля на моя да спре да пие и да ме остави да потренирам извън общото обучение. — Той кимна към треньора си, който стоеше облегнат на стената, спуснал качулка. — Пак спи. Отново!

— Капитанът на стражата може да бъде страшно досаден — отговори тя, като метна още един кинжал, — но наистина е най-добрият.

Нокс остана притихнал за миг, след което каза:

— Следващият път, като ни оставят да тренираме сами, ела, става ли?

— Защо? — Тя посегна да извади още един кинжал, но усети, че отново ги е свършила.

Нокс хвърли на свой ред и този път улучи центъра на мишената.

— Защото съм заложил парите си, че ще спечелиш проклетата титла.

Тя му се усмихна леко.

— Дано не отпаднеш утре.

Огледа тренировъчната зала за някакъв знак какво ги очаква на следващата сутрин, но не откри нищо. Останалите състезатели си мълчаха, освен Каин и Верин. Повечето бяха бледи като сняг.

— И дано никой от нас не свърши като Окоядеца — добави тя.

И установи, че е съвсем искрена.

* * *

— Ти друго, освен да четеш, не правиш ли? — попита Каол. Тя се сепна на стола си на балкона, а той седна до нея. Лъчите на следобедното слънце сгряваха лицето й, а мекият есенен бриз рошеше косата й.

— Ти не трябва ли да разследваш убийството на Окоядеца? — изплези му се тя. Така и не се бе появил в покоите й след обяда.

Погледът му помръкна.

— Това не ти влиза в работата — отвърна той. — И не ме разпитвай за подробности.

Посочи към книгата в скута й.

— Видях те на обяд, че четеш „Вятърът и дъждът“. Забравих да те питам какво мислиш за нея.

Наистина ли бе дошъл да си говорят за книги, след като сутринта бяха открили трупа на шампион?

— Малко е дебела — призна тя, като остави кафявата книга в скута си. — Защо си дошъл тук? Наистина.

— Имах тежък ден.

Тя започна да масажира коляното си, което я болеше.

— Заради убийството на Бил?

— Заради това, че принцът ме замъкна на среща, която трая три часа — отвърна той. Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Мислех, че Негово Височество ти е приятел.

— Така е.

— От колко време?

Той не отговори веднага и тя разбра, че се опитва да прецени доколко информацията може да бъде използвана срещу него и дали си струва да й каже истината. Селена понечи да избухне, но той отговори.

— От малки. Бяхме единствените момчета на една възраст в замъка или поне единствените с произход от висок ранг. Учехме заедно, играехме си заедно, тренирахме заедно. Но когато бях на тринайсет, татко премести семейството ни в Аниел.

— Градът на Сребърното езеро?

Някак бе логично, че семейството на Каол владее Аниел. Тамошните хора бяха воини по рождение и удържаха ордите диваци от Планините на Белия зъб вече поколения наред. За щастие, през последните десет години животът на воините от Аниел бе станал по-добър. Планинците бяха едни от първите, паднали под властта на Адарлан, а бунтовниците оттам рядко доживяваха робството. Бе чувала разкази за планинци, избили собствените си жени и деца, само и само да не попаднат в плена на завоевателите. Прилоша й от мисълта, че Каол е можел да се изправи срещу стотици мъжаги като Каин.

— Да — отвърна Каол, докато си играеше с дългия ловен нож на кръста си. — Бях предопределен за член на Кралския съвет като баща си. Той искаше да прекарам повече време със сънародниците си, да науча това, което трябва да знаят съветниците. Каза, че след като армията на краля е в планините, можем да пренасочим интересите си от битките към политиката. — Златните му очи изглеждаха далечни. — Рифтхолд обаче ми липсваше.

— И избяга? — Тя се изуми от това, че й споделя толкова много. Нали бе отказал да говори с нея за себе си по пътя от Ендовиер насам?

— Да съм бягал? — засмя се Каол. — Не. С помощта на Бруло Дориан убеди капитана на стражата да ме вземе за чирак. Баща ми отказа. Тогава абдикирах от титлата лорд на Аниел и я оставих на брат си. Заминах още на следващия ден.

Последвалото мълчание на капитана й подсказа какво не бе пожелал да каже. Че баща му не е възразил. Ами майка му?

— Кажи нещо за теб — въздъхна той.

— Мислех, че не искаш да знаеш нищо за мен — скръсти ръце тя.

Каол се усмихна леко, а небето се оцвети в оранжево като мандарина.

— Какво биха казали родителите ти за това, че си Асасинът на Адарлан?

— Родителите ми са мъртви — отвърна тя. — Умряха, когато бях на осем.

— Значи…

Сърцето й заби като барабан.

— Родена съм в Терасен, след това станах асасин и сега съм тук. Това е всичко.

Настъпи тишина. Накрая той каза:

— Откъде ти е белегът на дясната ръка?

Нямаше нужда да поглежда към назъбената линия точно над китката си. Размърда пръсти.

— Когато бях на дванайсет, Аробин Хамел реши, че не съм достатъчно добра в боя с меч с лява ръка. Даде ми избор — или сама да счупя дясната си ръка, или той да го направи.

Спомни си изгарящата болка.

— Същата нощ затръшнах вратата върху ръката си. Така си строших две кости и се поразях жестоко. Отне ми месеци, докато се излекувам. През тези месеци си служех само с лявата ръка. — Тя се усмихна свирепо. — Едва ли Бруло е правил нещо подобно с теб.

— Не е — отвърна тихо той, след което се прокашля и стана. — Първото изпитание е утре. Готова ли си?

— Разбира се — излъга тя.

Той остана за миг неподвижен и загледан в нея.

— Тогава ще се видим утре сутрин — каза и си излезе.

В тишината, която последва, Селена се замисли върху историята му, за пътищата, които ги бяха направили толкова различни, но и толкова подобни един на друг. Тя уви ръце около себе си, повя студен вятър и разлюля полите на роклята й.