Серия
Хари Потър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Chamber Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 301 гласа)

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
ОТПЛАТА ЗА ДОБИ

Когато Хари, Рон, Джини и Локхарт, целите в тиня и слуз, а Хари — и в кръв, застанаха на прага, посрещна ги пълна тишина. Изведнъж се разнесе писък.

— Джини!

Това бе госпожа Уизли, която дотогава седеше и ронеше сълзи пред огъня. Тя скочи на крака, след нея се втурна и господин Уизли и двамата се хвърлиха да прегръщат дъщеря си.

Хари обаче гледаше зад тях. Професор Дъмбълдор стоеше до камината и широко се усмихваше, а до него професор Макгонъгол се мъчеше да си поеме въздух и притискаше гърдите си. Фоукс прелетя покрай ухото на Хари и кацна на рамото на Дъмбълдор, а Хари и Рон бяха задушени в здравата прегръдка на госпожа Уизли.

— Вие я спасихте! Вие я спасихте! Как успяхте?

— Мисля, че всички си задаваме този въпрос — каза тихо професор Макгонъгол.

Госпожа Уизли пусна Хари, той се поколеба за миг, после отиде до масата и сложи върху нея шапката, украсения с рубини меч и това, което беше останало от дневника на Риддъл. И започна да разказва всичко поред. Около четвърт час той говореше сред пълна тишина — разказа как е чул съскащия глас, как после Хърмаяни бе разбрала, че той чува всъщност базилиска в тръбите, как двамата с Рон проследиха паяците в гората, как Арагог им каза къде е умряла последната жертва на базилиска и как накрая той се досети, че последната жертва е била Стенещата Миртъл и че входът към Стаята на тайните трябва да е в нейната тоалетна…

— Дотук добре — насърчи го професор Макгонъгол, когато той спря за малко. — Значи ти откри къде се намира входът, нарушавайки поне стотина училищни разпоредби, бих добавила аз, но как все пак успяхте да се измъкнете от всичко това живи, Потър?

Хари, чийто глас ставаше все по-хриплив от дългите обяснения, продължи разказа за навременната поява на Фоукс и как Разпределителната шапка му даде меча. Но изведнъж замлъкна. Досега той избягваше да споменава за дневника на Риддъл… и за Джини. Тя беше склонила глава на рамото на госпожа Уизли, а сълзите все още се стичаха по бузите й. Ами ако я изключат? Хари започна трескаво да съобразява. Дневникът на Риддъл така или иначе вече не действаше… Как биха могли да докажат, че той я е подтикнал да прави всички тези неща?

Инстинктивно Хари погледна към Дъмбълдор, който се усмихваше кротко, а отблясъците на огъня играеха по стъклата на очилата му с форма на полумесеци.

— Най-много от всичко искам да разбера — започна меко той — как Лорд Волдемор е успял да омае Джини, понеже моите сведения показват, че той сега се крие сред горите на Албания.

Облекчение — топло, завладяващо, победоносно облекчение — заля Хари.

— Какво искате да кажете? — попита стъписан господин Уизли. — Вие-знаете-кой? О-о-омаял Джини? Но Джини не е… Джини не е била… нали?

— Всичко е заради дневника — бързо каза Хари, сграбчи го и го показа на Дъмбълдор. — Риддъл го е писал, когато е бил на шестнайсет.

Дъмбълдор взе дневника от Хари и заинтригувано заби своя дълъг гърбав нос в обгорените му подгизнали страници.

— Блестящ ученик — тихо каза той, — може би най-блестящият ученик на „Хогуортс“ в цялата му история… — После се обърна към семейство Уизли, които изглеждаха съвсем объркани. — Малцина знаят, че Лорд Волдемор някога се е наричал Том Риддъл. Аз самият му преподавах преди петдесет години тук. Той изчезна, след като завърши училището. Пътуваше надлъж и нашир… навлезе дълбоко в изкуството на Черната магия, общуваше с най-лошите в нашите среди, премина през много и опасни превъплъщения и когато се завърна като Лорд Волдемор, беше почти неузнаваем. Надали някой би направил връзката между Лорд Волдемор и умното красиво момче, което някога беше отличник в „Хогуортс“.

— Ама Джини… — обади се госпожа Уизли. — Какво общо има нашата Джини… с… него?

— Дневникът му! — изхлипа Джини. — Аз п-писах в него и той ми отгговаряше през цялата година…

— Джини! — възкликна съвсем смаян господин Уизли. — На нищо ли не съм те научил? Помниш ли какво съм ти казвал винаги? Никога не се доверявай на нещо, което мисли, ако не виждаш къде е скрит мозъкът му. Защо не си показала дневника на мен или на майка си? Такъв подозрителен предмет със сигурност е пълен с Черна магия.

— Н-не знам — отново изхлипа Джини. — Аз го намерих в една от книгите, които мама ми даде. Аз м-мислех, че някой го е оставил там и е забравил за него…

— Госпожица Уизли трябва незабавно да отиде в болничното крило — намеси се Дъмбълдор с глас, който не търпеше възражения. — Това е било тежко преживяване за нея. Няма да има никакво наказание. Къде-къде по-възрастни и мъдри вълшебници са били надхитряни от Лорд Волдемор. — Той отиде да отвори вратата. — Почивка на легло и може би голяма димяща чаша горещ шоколад. Забелязал съм, че това винаги ободрява — добави той, като се наведе към нея и й намигна приятелски. — Ще видиш, че Мадам Помфри е още будна. Точно сега тя раздава сока от мандрагорите и смея да твърдя, че жертвите на базилиска всеки момент ще се съвземат.

— Значи Хърмаяни вече е добре! — развесели се Рон.

— Не е направена нито една необратима магия — увери го Дъмбълдор.

Госпожа Уизли поведе Джини навън и господин Уизли ги последва, все още дълбоко потресен.

— Знаеш ли, Минерва — каза замислено професор Дъмбълдор на професор Макгонъгол, — мисля си, че на всичко това подобава едно хубаво пиршество. Мога ли да те помоля да съобщиш в кухнята?

— Точно така! — веднага се съгласи професор Макгонъгол и също тръгна към към вратата. — Оставям те да се оправяш с Потър и Уизли, нали така?

— Разбира се — каза Дъмбълдор.

Тя излезе, а Хари и Рон погледнаха Дъмбълдор.

Какво точно искаше да каже професор Макгонъгол с това да се оправя с тях? Сигурно — сигурно — ги чакаше наказание.

— Аз май си спомням как казах и на двама ви, че ще трябва да ви изключа, ако нарушите още едно училищно правило — каза Дъмбълдор.

Рон зяпна от ужас.

— Което идва да докаже, че и най-добрите от нас трябва понякога да си вземат думите назад — продължи Дъмбълдор с усмивка. — И двамата ще получите Награда за особени заслуги към „Хогуортс“ и… я да видим… прибавям по още двеста точки на всеки в полза на „Грифиндор“.

Рон порозовя като цветята на Локхарт за свети Валентин и отново зяпна.

— Но някой от нас премълчава своето участие в това опасно приключение — добави Дъмбълдор. — Откъде тази скромност, Гилдрой?

Хари се сепна. Той напълно беше забравил за Локхарт. Завъртя се и го видя как стои в ъгъла на стаята със същата отнесена усмивка. Когато Дъмбълдор се обърна към него, Локхарт се огледа през рамо да види на кого ли говорят.

— Професор Дъмбълдор — побърза да каже Рон, — в Стаята на тайните се случи нещо. Професор Локхарт…

— Аз професор ли съм? — изненада се Локхарт. — Майчице! Мислех, че съм безнадежден случай.

— Той се опита да направи магия за забрава и пръчката се задейства обратно — тихо обясни Рон на Дъмбълдор.

— Да му се не надяваш! — каза Дъмбълдор, поклащайки глава, а дългите му сребристи мустаци потрепваха. — Пронизан със собствения си меч, а, Гилдрой?

— Меч ли? — смотолеви Локхарт. — Аз нямам меч. Това момче има. Вземете от него. — И той посочи Хари.

— Ще отведеш ли професор Локхарт в болничното крило? — обърна се Дъмбълдор към Рон. — Искам да разменя още няколко думи с Хари…

Локхарт колебливо излезе от стаята. Докато затваряше вратата, Рон хвърли озадачен поглед към Дъмбълдор и Хари.

Професорът отиде до едно от креслата пред огнището.

— Седни, Хари — каза той и Хари седна, чувствайки се необяснимо нервен. — Преди всичко искам да ти благодаря — каза Дъмбълдор и очите му заблестяха. — Явно си проявил истинска преданост към мен там долу, в Стаята. Само това е могло да доведе Фоукс при теб.

Той побутна феникса, който се бе преместил на коляното му. Хари се усмихваше неловко под погледа на професора.

— Значи си се срещнал с Том Риддъл… — замислено каза Дъмбълдор. — Предполагам, че е проявил особен интерес към теб…

Изведнъж една мисъл, която не даваше мира на Хари, се отрони от устата му.

— Професор Дъмбълдор… Риддъл разправяше, че съм като него. „Странна прилика“ — каза той…

— Така ли каза? — замислено го погледна изпод гъстите си сребристи вежди професорът. — А ти как смяташ, Хари?

— Не мисля, че съм като него — изрече Хари по-силно, отколкото му се искаше. — Искам да кажа, аз съм… аз съм в „Грифиндор“, аз…

Но той млъкна, защото почувства как едно старо съмнение се пробужда в главата му.

— Професоре — след миг се съвзе той, — шапката ми беше казала, че аз бих… че аз съм подходящ за „Слидерин“. По едно време всички ме мислеха за Наследника на Слидерин… защото мога да говоря змийски…

— Ти можеш да говориш змийски, Хари — каза спокойно Дъмбълдор, — защото Лорд Волдемор, който е последната издънка на Салазар Слидерин, може да говори змийски. Ако не се заблуждавам, той ти е предал част от силата си в нощта, когато ти е оставил този белег. Не че е искал да го направи, сигурен съм в това…

— Волдемор е прехвърлил част от себе си у мен? — каза потресен Хари.

— Така изглежда…

— Значи аз все пак трябваше да бъда в „Слидерин“ — пророни Хари, вглеждайки се отчаяно в лицето на Дъмбълдор. Разпределителната шапка е доловила силата на Слидерин у мен и…

— Тя те е пратила в „Грифиндор“ — допълни кротко Дъмбълдор. — Чуй ме, Хари, случи се така, че ти се сдоби с много от качествата, които Салазар Слидерин е ценил у своите избраници сред учениците: неговия собствен много рядък дар — змийския език, съобразителност, решителност, известно пренебрежение към правилата. Но все пак шапката те е пратила в „Грифиндор“. Ти знаеш защо. Помисли си.

— Тя ме прати в „Грифиндор“ само защото… — започна Хари някак примирено — …защото аз я помолих да не ходя в „Слидерин“…

— Точно така — подкрепи го Дъмбълдор и усмивката му грейна отново. — Което те прави много различен от Том Риддъл. Изборът, който правим, Хари, говори много по-красноречиво за същността ни, отколкото нашите способности. — Хари се беше смълчал на стола си, съвсем стъписан.

— Ако искаш доказателство, че принадлежиш на „Грифиндор“, предлагам ти да се вгледаш по-внимателно в това.

Дъмбълдор взе от бюрото на професор Макгонъгол обагрения в кръв сребърен меч и го подаде на Хари. Той го обърна с острието надолу и рубините му пробляснаха на светлината на огъня. Тогава видя името, гравирано точно под ръкохватката.

Годрик Грифиндор…

— Само един истински грифиндорец може да извади това от шапката, Хари — простичко обясни Дъмбълдор.

За минута и двамата замълчаха. Тогава Дъмбълдор издърпа едно от чекмеджетата на бюрото и извади оттам перо и мастилница.

— Сега имаш нужда от храна и сън, Хари. Предлагам да отидеш долу на пиршеството, докато аз пиша до Азкабан, за да си върнем нашия пазач на дивеча. А трябва да подготвя и една обява за „Пророчески вести“ — добави замислено той. — Ще ни трябва нов учител по защита срещу Черните изкуства. Чудна работа, все не се задържат, а?

Хари се изправи и тръгна да излиза. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори със замах и го отхвърли назад към стената.

На прага застана Луциус Малфой с яростно изражение на лицето. А плътно до него, здраво омотан в превръзки, се таеше Доби.

— Добър вечер, Луциус! — любезно поздрави Дъмбълдор.

Господин Малфой едва не събори Хари, връхлитайки в стаята. Доби подтичваше след него, присвит зад полите на мантията му и примрял от ужас.

— Така значи! — каза Луциус Малфой и впери леден поглед в Дъмбълдор. — Вие се завърнахте. Настоятелите ви изгониха, но вие все пак дръзнахте да се върнете в „Хогуортс“.

— Ами, знаете ли, Луциус — отвърна му Дъмбълдор с ведра усмивка, — останалите единайсет настоятели се свързаха с мен днес. Попаднах под нещо като градушка от сови, право да ти кажа. Чули, че дъщерята на Артър Уизли е убита, и поискаха незабавно да се върна. Явно смятаха, че аз все пак съм най-подходящият човек за тази работа. Разказаха ми и доста странни неща. Някои от тях изглежда мислеха, че вие сте заплашил да прокълнете техните семейства, ако не се съгласят да ме отстранят.

Господин Малфой стана по-блед отвсякога, но присвитите му очи продължаваха да излъчват гняв.

— И… успяхте ли да спрете нападенията? — иронично попита той. — Хванахте ли злосторника?

— Да, ние успяхме — отговори с усмивка Дъмбълдор.

— Така ли? — рязко каза Малфой. — И кой е той?

— Същият като предишния път, Луциус — отвърна Дъмбълдор. — Но сега Лорд Волдемор е действал чрез подставено лице. С помощта на този дневник.

И той показа малката черна книга с голяма дупка в средата, като продължаваше да наблюдава внимателно Малфой.

Хари обаче не сваляше очи от Доби.

Духчето правеше нещо много странно. Вперил многозначително огромните си очи в Хари, той сочеше ту дневника, ту господин Малфой и после се биеше силно с юмрук по главата.

— Аха… — бавно каза Малфой.

— Хитър план — продължи с равен глас Дъмбълдор, като все така гледаше Малфой право в очите. — Защото ако Хари — тук господин Малфой хвърли бърз проницателен поглед към момчето — и неговият приятел Рон Уизли не бяха намерили тази книга, тогава… Джини щеше да отнесе цялата вина. Никой никога нямаше да може да докаже, че тя не е действала по своя собствена воля…

Малфой не каза нищо. Лицето му изведнъж стана като маска.

— И представете си — продължи Дъмбълдор — какво щеше да се случи тогава… Семейство Уизли са сред най-известните магьоснически фамилии. Представяте ли си как щеше да се отрази на Артър Уизли и неговия Закон за защита на мъгълите, ако се беше разчуло, че собствената му дъщеря напада и убива ученици с мъгълско потекло? За щастие дневникът бе открит и спомените на Риддъл бяха изтрити от него. В противен случай кой знае какви последствия можеше да има…

Малфой почувства, че трябва да каже нещо.

— Какъв късмет! — процеди през зъби той.

А зад гърба му Доби продължаваше да сочи първо дневника, после Луциус Малфой, а след това се удряше по главата.

И Хари изведнъж разбра. Той кимна и Доби се оттегли в ъгъла, този път дърпайки ушите си за наказание.

— Не искате ли да научите как Джини се сдоби с този дневник, господин Малфой? — попита Хари.

Луциус Малфой се извърна към него.

— Какво ме интересува как глупавото момиче се е сдобило с това нещо? — възрази той.

— Защото вие сте й го дали — каза Хари. — Там, в книжарницата „Флориш и Блотс“ вие взехте старото й ръководство по трансфигурация и сте мушнали дневника в него нали така?

Той видя как Малфой сви и отпусна побелелите си пръсти.

— Докажи го! — изсъска той.

— О, никой не е в състояние да го направи! — намеси се Дъмбълдор, усмихвайки се на Хари. — Особено сега, когато Риддъл е изчезнал от дневника. От друга страна, бих те посъветвал, Луциус, да не раздаваш повече старите училищни вещи на Лорд Волдемор. Струва ми се, че ако още една от тях се озове в невинни ръце, Артър Уизли начаса ще докаже, че следите водят към теб…

Луциус Малфой не мръдна от мястото си, но Хари ясно видя как дясната му ръка трепна, нетърпелива да достигне до пръчката си. Вместо това той се обърна към домашния си слуга:

— Да вървим, Доби!

И дръпна вратата. Когато Доби бързешком го настигна, той го изхвърли с ритник през нея. Доби заскимтя от болка, докато минаваше по коридора. Хари се замисли и изведнъж се сети нещо.

— Професор Дъмбълдор — бързо каза той, — ще разрешите ли да върна този дневник на господин Малфой?

— Разбира се, Хари! — отговори спокойно Дъмбълдор. — Само побързай. Не забравяй за пиршеството.

Хари грабна дневника и изхвърча от кабинета. Чуваше как стоновете на Доби заглъхват зад завоя на коридора. Чудейки се дали планът му ще проработи, Хари бързо събу една от обувките си, свали единия си мръсен подгизнал чорап и пъхна дневника в него. След това хукна по тъмния коридор.

Настигна ги на ръба на стълбите.

— Господин Малфой — задъхано каза Хари, — имам нещо за вас…

И той набута миризливия чорап в ръцете на Луциус Малфой.

— Какво е…

Господин Малфой издърпа чорапа, захвърли го настрани, после гневно премести погледа си от съсипаната книга към Хари.

— Някой ден и ти ще свършиш зле като твоите родители, Хари Потър — тихо каза той. — Те бяха същите досадни глупаци като теб.

И тръгна да си върви.

— Хайде, Доби, чуваш ли, хайде!

Но Доби не помръдваше. Той бе уловил отвратителния мокър чорап на Хари и го гледаше, сякаш бе най-ценното съкровище.

— Господарят даде на Доби чорап! — в почуда каза духчето. — Господарят го даде на Доби.

— Какво има? — изсумтя господин Малфой. — Какво каза?

— Доби получи чорап — все още невярващ каза той. — Господарят го хвърли, Доби го хвана и Доби… Доби е свободен.

Луциус Малфой замръзна на място, вторачил поглед в духчето. После се нахвърли върху Хари.

— Заради теб изгубих прислужника си, момченце!

Но Доби изкрещя:

— Само смей да нараниш Хари Потър!

Чу се силен удар и господин Малфой политна назад. Той се запремята надолу по стълбите, прескачайки по три стъпала наведнъж, и се строполи чак долу. След като се изправи със зловещо изражение на лицето, той извади пръчката си, но Доби вдигна заплашително дългия си пръст.

— Върви си! — каза той гневно, сочейки бившия си господар. — Няма да закачаш Хари Потър! Отивай си!

Луциус Малфой нямаше друг избор. Като хвърли последен обезумял поглед към двамата, той се загърна в мантията си и се отдалечи.

— Хари Потър освободи Доби! — радостно се провикна духчето, гледайки към Хари, а лунната светлина от най-близкия прозорец се отразяваше в изпъкналите му очи. — Хари върна свободата на Доби!

— Това е най-малкото, което можех да направя за теб — отвърна Хари с усмивка. — Само ми обещай, че никога повече няма да се опитваш да спасяваш живота ми.

Грозното кафеникаво лице на Доби изведнъж цъфна в широка зъбата усмивка.

— Имам само един въпрос, Доби — каза Хари, докато духчето нахлузваше с треперещи ръце чорапа си. — Ти беше ми казал, че цялата работа нямала нищо общо с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, спомняш ли си? Е…

— Това беше намек, сър — отговори Доби и изцъкли очи, сякаш това бе ясно от само себе си. — Доби се опитваше да ви подскаже. Черния лорд, преди да смени името си, можеше да бъде свободно назоваван.

— Правилно — тихо отговори Хари. — Е, аз по-добре да вървя… Предстои пиршество, а приятелката ми Хърмаяни трябва вече да се е събудила…

Доби прегърна Хари през кръста и го стисна.

— Хари Потър се оказа по-велик, отколкото предполагаше Доби! — изхлипа той. — Сбогом, Хари Потър!

И с едно последно шумно изпукване Доби изчезна.

* * *

Хари бе участвал в няколко празненства в „Хогуортс“, но никое от тях не приличаше на сегашното. Всички бяха по пижами и тържествата продължиха цяла нощ. Хари не можа да реши кой беше най-хубавият момент — дали когато Хърмаяни се втурна към него с възторжени възгласи „Ти го разгада! Ти го разгада!“, или когато Джъстин се завтече от масата на „Хафълпаф“, за да му стисне ръката и да му се извинява безкрайно, задето го е подозирал; или когато Хагрид се появи в три и половина през нощта и стисна толкова силно Хари и Рон за раменете, че те забиха глави в чиниите си със сладкиши; или когато двамата с Рон получиха четиристотин точки за Грифиндор, осигурявайки му за втора поредна година Купата на домовете; или когато професор Макгонъгол се изправи, за да съобщи, че изпитите са отменени като жест от страна на училището („О, не!“ — разочарова се Хърмаяни); или когато Дъмбълдор обяви, че за съжаление професор Локхарт няма да може да се завърне догодина поради факта, че трябва да замине и да възстанови паметта си… Доста учители се присъединиха към радостните възгласи, с които бе посрещната тази новина.

— Жалко! — каза Рон, посягайки към още една поничка с мармалад. — Той тъкмо започна да се издига в очите ми.

* * *

Остатъкът от втория срок премина сред омарата на слънчевите летни дни. „Хогуортс“ се върна към обичайния ред, с няколко съвсем малки промени: часовете по защита срещу Черните изкуства бяха отменени („Ама ние така или иначе достатъчно се упражнявахме в това“ — каза Рон на разочарованата Хърмаяни) и Луциус Малфой бе освободен от задълженията си като член на настоятелството на училището. Драко вече не обикаляше наперено, сякаш училището е негова собственост. Напротив, изглеждаше обиден и мрачен.

А Джини Уизли бе отново напълно щастлива.

Много скоро дойде време за връщане по домовете с експрес „Хогуортс“. Хари, Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Джини се настаниха в отделно купе. Те използваха пълноценно последните няколко часа преди ваканцията, в които им беше позволено да правят магии. Поиграха с избухващи карти, взривиха и последните фойерверки на Фред и Джордж и тренираха да се обезоръжават един друг. Хари ставаше все по-добър в това.

Те почти бяха пристигнали на гара Кингс Крос, когато Хари се сети за нещо.

— Джини, какво толкова странно забеляза у Пърси, че не искаше да кажеш на никого?

— А, това ли било? — разкикоти се Джини. — Ами… Пърси си има приятелка.

Фред изтърва купчина книги на главата на Джордж.

— Какво?

— Онази… префектката на „Рейвънклоу“ Пенелопи Клиъруотър — каза Джини. — Именно на нея пишеше той цяло лято. Срещаха се тайно из цялото училище. Веднъж ги видях да се целуват в една празна класна стая. Той беше толкова разстроен, когато тя беше… нали знаете… нападната.

— Ама нали няма да му се подигравате? — тревожно добави тя.

— И през ум не ми минава — каза Фред, който изглеждаше така, сякаш наближава рожденият му ден.

— Разбира се, че няма! — потвърди Джордж, подхилвайки се.

Експрес „Хогуортс“ намали и накрая спря. Хари извади перо и късче пергамент и се обърна към Рон и Хърмаяни.

— Това се нарича телефонен номер — каза той на Рон, написа номера си два пъти, скъса пергамента по средата и протегна на всеки от тях по едно парче. — Предишното лято обясних на баща ти как се използва телефонът, той ще ти помогне. Обадете ми се у семейство Дърсли. Няма да издържа два месеца да си приказвам само с Дъдли…

— Все пак твоите леля и вуйчо ще се гордеят с теб, нали? — каза Хърмаяни, когато слязоха от влака и се вляха в тълпата, която напираше през вълшебната бариера. — Когато научат какво си направил тази година…

— Горди ли? — отвърна Хари. — Да не си полудяла? Толкова пъти съм бил на косъм от смъртта и не се е случило! Направо ще побеснеят…

И всички заедно влязоха в света на мъгълите.

Край
Читателите на „Хари Потър и стаята на тайните“ са прочели и: