Серия
Хари Потър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Chamber Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 301 гласа)

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ

— Колко пъти сме били в оная тоалетна и Стенещата Миртъл се е намирала само три кабинки по-нататък — говореше Рон тъжно на закуска следващата сутрин. — Можеше просто да я питаме, а сега…

И докато търсеха паяците не беше лесно, но сега вече едва ли щяха да успеят да издебнат учителите, за да се пъхнат незабелязано в момичешката тоалетна, която на всичкото отгоре беше и непосредствено до мястото на първото нападение.

Но още в часа по трансфигурация се случи нещо, което за пръв път от седмици ги накара да забравят за Стаята на тайните. Десет минути след началото на часа професор Макгонъгол им съобщи, че изпитите ще започнат на първи юни — точно след една седмица.

— Изпити ли? — простена Шеймъс Финигън. — Нима ще имаме изпити?

Силен трясък се чу зад Хари — вълшебната пръчка на Невил Лонгботъм се бе изплъзнала и бе отсякла единия крак на чина му. Професор Макгонъгол го възстанови само с един замах на своята пръчка и се обърна намръщена към Шеймъс.

— Единствената причина, поради която училището още не е затворено в сегашната обстановка, е за да ви даде необходимото образование — строго каза тя. — Ето защо годишните изпити ще се състоят както обикновено и аз се надявам, че вие вече се подготвяте усилено.

Да се подготвят усилено ли? На Хари и през ум не му бе минавало, че може да има изпити при тези условия в замъка. Из стаята се разнесе шепот на негодувание, от което професор Макгонъгол се навъси още повече.

— Професор Дъмбълдор ни нареди да поддържаме, доколкото е възможно, нормалната работа в училище — обясни тя. — И едва ли е необходимо да изтъквам, че това означава да установим колко сте научили през тази година.

Хари погледна към двете бели зайчета, които трябваше да превърне в домашни чехли. Какво бе научил през тази година? Не можеше да се сети за нищо, което би му било полезно по време на изпит.

Рон пък гледаше, сякаш току-що го бяха пратили да живее в Забранената гора.

— Представяш ли си как се явявам на изпити с ей това? — попита той, като посочи вълшебната си пръчка, която бе започнала да свисти шумно.

* * *

Три дни преди първия изпит професор Макгонъгол направи ново съобщение на закуска.

— Имам добри новини — каза тя и Голямата зала избухна, вместо да притихне.

— Дъмбълдор се връща! — радостно се провикнаха няколко души.

— Заловили сте Наследника на Слидерин! — изписка едно момиче от масата на „Рейвънклоу“.

— Отново ще има мачове по куидич! — развълнувано избоботи Ууд.

Когато врявата утихна, професор Макгонъгол каза:

— Професор Спраут ме уведоми, че мандрагорите най-сетне са узрели за рязане. Тази вечер ще можем да съживим онези, които бяха вкаменени. Излишно е да казвам, че поне един от тях ще може да ни каже кой или какво ги е нападнало. И аз се надявам, че тази страховита година ще завърши със залавянето на виновника.

Отново избухнаха възгласи. Хари погледна към масата на „Слидерин“ и въобще не остана изненадан, че Драко Малфой не се бе присъединил към шумотевицата. Рон обаче изглеждаше щастлив за пръв път от няколко дни.

— Тогава изобщо няма нужда да питаме Миртъл — каза той на Хари. — Хърмаяни вероятно ще има отговори за всичко, като я събудят. Само си представи как ще полудее, като разбере, че имаме изпити след три дни. Та тя изобщо не се е подготвила! Може би ще е по-добре да я оставят така, докато минат изпитите.

В този момент дойде Джини и седна до Рон. Изглеждаше напрегната и нервна и Хари забеляза, че кърши пръсти в скута си.

— Какво има? — попита Рон и си сипа още овесена каша.

Джини не отговори, но местеше поглед нагоре-надолу по масата на „Грифиндор“, а уплашеното й лице напомняше на Хари за някого, но не можеше да се сети за кого.

— Казвай де! — подкани я Рон, като я наблюдаваше.

Изведнъж Хари се сети на кого прилича Джини. Тя се клатеше напред-назад в стола си точно като Доби, когато се канеше да издаде забранена информация.

— Трябва да ти кажа нещо — смънка Джини, старателно отбягвайки погледа на Хари.

— Какво е то? — попита Хари.

Джини явно не можеше да намери точните думи.

— Казвай каквото има! — намеси се Рон.

Джини отвори уста, но не издаде звук. Хари се наведе и заговори тихо, та да го чуват само Джини и Рон.

— Нещо за Стаята на тайните ли е? Видяла ли си нещо? Да не би някой да се е държал особено?

Джини си пое дълбоко въздух и точно в този момент се появи Пърси Уизли, явно много уморен и изнемощял.

— Ако си се нахранила, Джини, ще седна на твоето място. Умирам от глад. Току-що свърши патрулното ми дежурство.

Джини скочи, сякаш бяха пуснали ток през стола й. Хвърли изплашен поглед към Пърси и изчезна нанякъде. Пърси седна и грабна една чаша от средата на масата.

— Пърси! — гневно се обърна към него Рон. — Тя тъкмо щеше да ни каже нещо важно.

Пърси се задави с глътка чай.

— Какво нещо? — попита той, кашляйки.

— Попитах я дали е забелязала нещо странно и тя започна да казва…

— О!… Това… то няма нищо общо със Стаята на тайните — бързо изрече Пърси.

— Откъде знаеш? — попита Рон и вдигна вежди.

— Ами… щом искаш да знаеш, Джини… ъъъ… ме завари онзи ден, като бях… Е, няма значение… работата е там, че тя ме видя да правя нещо и аз пак… я помолих да не ме издава. Честно казано, очаквах да удържи на думата си. Не е толкова важно, но предпочитам да не…

Хари никога не бе виждал Пърси толкова притеснен.

— И какво правеше, Пърси? — попита Рон и се ухили. — Хайде кажи ни, няма да ти се смеем.

Пърси не отвърна на усмивката му.

— Подай ми онези кифлички, Хари, че умирам от глад.

* * *

Хари знаеше, че цялата загадка можеше да бъде разкрита утре и без тяхна помощ, но не искаше да пропусне възможността да говори с Миртъл, ако имаше такава. За негова радост това стана още преди обяд, докато Гилдрой Локхарт ги водеше към часа по история на магията.

Локхарт, който често ги бе уверявал, че опасността вече е преминала, но винаги събитията го опровергаваха, и този път бе дълбоко убеден, че няма смисъл да ги придружава по коридорите. Косата му не бе така старателно сресана, както обикновено — сигурно по-голямата част от нощта бе прекарал в патрулиране на четвъртия етаж.

— Запомнете какво ви казвам — говореше им той, докато завиваха зад един ъгъл, — първото нещо, което ще чуете от устата на ония клети вкаменени хора, ще са думите „Беше Хагрид“. Честно казано, изненадан съм, че професор Макгонъгол смята за нужни всички тези досадни мерки за сигурност.

— Съгласен съм, сър — обади се веднага Хари и Рон изтърва учебниците си от изненада.

— Благодаря ти, Хари! — любезно каза Локхарт, докато чакаха да се разминат с дълга редица хафълпафци. — Просто защото ние, учителите, си имаме достатъчно много проблеми и без да трябва да придружаваме учениците за всеки час или да дежурим по цяла нощ…

— Точно така — присъедини се Рон. — Защо не ни оставите тук, сър, имаме да минем само още един коридор?

— Знаеш ли, Уизли, струва ми се, че точно така ще направя. Наистина трябва да се върна и да подготвя следващия си час.

И набързо се отдалечи.

— Да подготви следващия си час ли? — изсмя се Рон зад гърба му. — По-скоро отива да си накъдри косата.

Двамата пуснаха останалите грифиндорци да минат напред и се втурнаха по един страничен коридор право към тоалетната на Стенещата Миртъл. Но точно когато щяха взаимно да се поздравят за успеха на великолепния план…

— Потър! Уизли! Какво правите?

Беше професор Макгонъгол с толкова свити устни, че изглеждаха като чертички.

— Ами ние… Ние бяхме… — заекна Рон, — ние бяхме тръгнали да видим…

— Хърмаяни — допълни Хари.

Рон и професор Макгонъгол го погледнаха еднакво изненадани.

— Не сме я виждали толкова отдавна, професоре — продължи забързано Хари, — и се надявахме да се промъкнем в болничното крило, нали разбирате, за да й кажем, че мандрагорите са почти готови, та… да не се тревожи.

Професор Макгонъгол все още го гледаше с недоумение и за миг Хари си помисли, че тя ще му се скара. Но когато заговори, гласът й беше необичайно дрезгав.

— Разбира се! — каза тя и Хари с изненада забеляза една сълза като мънисто в окото й. — Давам си сметка, естествено, че най-тежко е било за приятелите на онези, които бяха… напълно разбирам. Да, Потър, можете да посетите госпожица Грейнджър, а аз ще уведомя професор Бинс къде сте отишли. Кажете на Мадам Помфри, че аз съм ви дала разрешение.

Хари и Рон продължиха пътя си, като почти не смееха да вярват, че наказанието им се е разминало. Като завиха зад ъгъла, ясно чуха как професор Макгонъгол си избърсва носа.

— Това беше най-добрата измислица, която някога ти е хрумвала — ентусиазирано каза Рон.

Вече нямаше как да не отидат до болничното крило и да кажат на Мадам Помфри, че имат разрешение от професор Макгонъгол да посетят Хърмаяни.

Мадам Помфри ги пусна неохотно.

— Няма никакъв смисъл да говорите на вкаменен човек — каза тя.

И двамата признаха, че е права, щом седнаха до Хърмаяни. Очевидно тя нямаше и най-малката представа, че има гости, тъй че със същия успех можеха да съобщят на нощното й шкафче да не се притеснява.

— Чудя се обаче дали е видяла нападателя — каза Рон, гледайки тъжно застиналото лице на Хърмаяни. — Защото ако се е промъкнало откъм гърба им, никой от тях не е разбрал…

Ала Хари изобщо не гледаше лицето на Хърмаяни. По интересна му беше дясната й ръка. Тя лежеше свита в юмрук върху завивките и като се наведе, той забеляза в юмрука й смачкан лист хартия.

Като се увери, че Мадам Помфри не е наблизо, той го посочи и на Рон.

— Опитай се да го измъкнеш — прошепна Рон и премести стола си така, че Мадам Помфри да не може да види какво правят.

Не беше лесна работа. Пръстите на Хърмаяни бяха стиснали хартията толкова здраво, че Хари се боеше да не я скъса. Докато Рон бдеше, той дърпаше ли дърпаше и най-сетне, след десет минути напрежение, хартията излезе.

Беше страница, откъсната от много стара библиотечна книга. Хари нетърпеливо я приглади и двамата с Рон се наведоха да прочетат написаното върху нея.

Измежду многото страховити зверове и чудовища, които бродят по нашите земи, най-интересен, но и смъртоносен е базилискът[1], известен още като Повелителя на змиите. Тази змия, която може да достигне гигантски размери и да живее стотици години, се излюпва от яйце на пиле, измътено от крастава жаба. Съществото убива с най-причудливи методи, защото освен смъртоносните си отровни змийски зъби, базилискът има и унищожителен поглед. Ако някой срещне този поглед, чака го мигновена смърт. Паяците бягат от базилиска, защото е техен смъртен враг, а самият той се бои само от кукуригането на петел, което е смъртоносно за него.

Под всичко това имаше само една дума, написана с познатия почерк на Хърмаяни — тръби.

Сякаш някой внезапно бе събудил мозъка на Хари.

— Рон — едва чуто прошепна той. — Това е отговорът. Чудовището в Стаята е базилиск, гигантска змия! Затова чувах онзи глас навсякъде и никой друг не можеше да го чуе. Защото говоря змийски…

Хари огледа креватите наоколо си.

— Базилискът убива хората с поглед. Но никой от нашите не е умрял, защото никой не го е погледнал право в очите. Колин го е видял през обектива на фотоапарата си. Базилискът е изгорил филма вътре, но Колин само се е вкаменил. Джъстин… Джъстин трябва да е видял базилиска през Почтибезглавия Ник. Ник е поел цялата сила на погледа, но той пък не би могъл да умре повторно. А Хърмаяни и онова момиче префект на „Рейвънклоу“ са били намерени с огледало до себе си. Хърмаяни тъкмо е разбрала, че чудовището е базилиск, и се обзалагам на каквото щеш, че е предупредила първия срещнат първо да поглежда зад ъглите през огледало. Онова момиче е извадило огледалото си и…

Долната челюст на Рон бе почти увиснала.

— Ами Госпожа Норис? — напрегнато прошепна той.

Хари се замисли, опитвайки се да си представи сцената през нощта на Вси светии.

— Водата… — бавно започна той, — потоците вода от тоалетната на Стенещата Миртъл. Бас държа, че Госпожа Норис е видяла само отражението…

Той се вгледа пак в листа, който държеше. Колкото повече четеше написаното, толкова повече неща разбираше.

— Кукуригането на петела е фатално за него — прочете той на глас. — Петлите на Хагрид бяха убити. Наследника на Слидерин не е искал никакви петли близо до замъка, щом Стаята е била отворена. Паяците бягат от него… Всичко съвпада.

— Но как се е движел из училището? — попита Рон. — Отвратителна грамадна змия… Все някой би я видял…

Хари му посочи думата, надраскана от Хърмаяни в края на страницата.

— Тръби — каза той. — По тръбите… Рон, движи се по тръбите. Нали аз чувах тоя глас все откъм стените…

Рон внезапно сграбчи Хари за ръката.

— Ами входът към Стаята на тайните? — изрече той прегракнало. — Може да е в тоалетната. Може да е в…

— …тоалетната на Стенещата Миртъл — довърши Хари.

Двамата седяха там, целите наелектризирани от възбуда, и направо не можеха да повярват.

— Това означава — каза Хари, — че не само аз говоря змийски в това училище. Наследника на Слидерин е другият. Явно така насъсква базилиска.

— Ами сега какво да правим? — попита Рон, а очите му святкаха. — Да идем ли направо при Макгонъгол?

— Хайде да отидем в учителската стая — предложи Хари и скочи. — Тя ще е там след десет минути, когато започва междучасието.

Те хукнаха надолу по стълбите. Тъй като не искаха да ги заварят да се мотаят в друг коридор, влязоха направо в празната учителска стая. Това беше голяма стая с ламперия и много тъмни дървени столове. Хари и Рон закрачиха из нея твърде развълнувани, за да седнат. Ала звънецът за междучасие така и не иззвъня. Вместо него по коридорите се разнесе гласът на професор Макгонъгол, усилен чрез магия.

— Всички ученици да се приберат веднага по спалните на своите домове. Всички учители да се съберат в учителската стая. Моля да сторите това незабавно.

Хари се извъртя на пети и впери очи в Рон.

— Дано не е ново нападение! Точно сега!

— Какво да правим? — попита Рон изумено. — Да се прибираме ли в спалнята?

— Не — отвърна Хари и се огледа. Вляво имаше някакъв стар дрешник за учителските мантии. — Бързо вътре! Поне да чуем какво се е случило. Тогава ще им кажем какво сме открили.

Те се скриха в дрешника, слушайки трополенето на стотици крака наоколо. Вратата на учителската стая се отвори с трясък. Между диплите на овехтелите мантии те наблюдаваха как учителите нахлуват в стаята. Някои от тях изглеждаха озадачени, други изплашени. После пристигна професор Макгонъгол.

— Случи се и това — съобщи тя в притихналата учителска стая. — Чудовището е отвлякло ученичка… Направо в Стаята на тайните.

Професор Флитуик тихо изписка. Професор Спраут захлупи уста с ръцете си. Снейп сграбчи гърба на един стол и попита:

— Откъде сте сигурна?

— Наследника на Слидерин — започна професор Макгонъгол съвсем пребледняла — е оставил ново съобщение. Точно под първото. „Нейният скелет ще лежи завинаги в Стаята.“

Професор Флитуик избухна в сълзи.

— Кой е отвлечен? — попита мадам Хууч, която бе приседнала с разтреперани колене на един стол. — Коя е ученичката?

— Джини Уизли — каза професор Макгонъгол и Хари усети как до него Рон безмълвно се свлече на пода на дрешника.

— Утре трябва да изпратим всички ученици по домовете им — обяви професор Макгонъгол. — Това е краят на „Хогуортс“. Професор Дъмбълдор винаги казваше, че…

Вратата на учителската стая отново се отвори с трясък. В един миг на надежда Хари беше сигурен, че ще влезе Дъмбълдор. Но се появи Локхарт, при това грейнал в усмивка.

— Толкова съжалявам! Бях задрямал. Какво изпуснах?

Той като че ли не забелязваше, че другите учители го гледат почти с омраза. Снейп излезе напред.

— Ето го подходящия човек — каза той. — Точно той ни трябва. Чудовището е отвлякло едно момиче. Отнесло го е в самата Стая на тайните. Най-сетне дойде и вашият час.

Локхарт стана бял като тебешир.

— Точно така, Гилдрой — изчурулика професор Спраут. — Нали точно вие казвахте снощи, че знаете къде е входът на Стаята на тайните?

— Ами аз… — запелтечи Локхарт.

— Да, нали вие ми разправяхте, че със сигурност знаете какво има вътре? — издекламира професор Флитуик.

— Т-т-така ли? Не си… спомням…

— Аз пък ясно си спомням как споделихте колко съжалявате, дето не сте се разправили с чудовището още преди да арестуват Хагрид — рече Снейп. — Нали казахте, че цялата работа била провалена и вие трябвало да имате свобода за действие още от самото начало?

Локхарт обходи с изумен поглед каменните лица на колегите си.

— Аз… наистина никога… Нещо сте разбрали погрешно…

— Тогава оставяме на вас, Гилдрой — каза професор Макгонъгол. — Тази нощ е най-подходящият момент да се действа. Ние ще се погрижим никой да не ви пречи. Ще можете сам да се справите с чудовището. Най-сетне ще имате свобода на действие.

Локхарт се озърна в отчаяние, но никой не му се притече на помощ. Изобщо не изглеждаше вече красив. Устната му трепереше, а без обичайната многозъба усмивка брадичката му бе хлътнала, а лицето — повяхнало.

— Д-добре — каза той. — Отивам в кабинета си да… да се приготвя.

И излезе от стаята.

— Така — каза професор Макгонъгол, а ноздрите й се разшириха, — сега поне той няма да ни пречи. Нека ръководителите на домовете да уведомят учениците какво е станало. Кажете им, че експрес „Хогуортс“ ще отпътува още утре сутринта. Моля останалите учители да проверят да няма ученици извън спалните помещения.

Учителите станаха и заизлизаха един по един.

* * *

Това бе може би най-лошият ден в живота на Хари.

Той, Рон, Фред и Джордж се бяха скупчили в един ъгъл на общата стая на „Грифиндор“, без да могат да проронят и дума един на друг. Пърси не беше при тях. След като изпрати една сова на семейство Уизли, той се затвори в спалнята си.

Този следобед им се видя по-дълъг от който и да било, а и кулата на „Грифиндор“ никога не бе била така пълна с ученици и същевременно толкова тиха. Малко преди слънцето да залезе, Фред и Джордж се качиха в спалнята си, тъй като не издържаха повече да седят така.

— Тя е знаела нещо, Хари — за пръв път се обади Рон, откакто се бяха пъхнали в дрешника в учителската стая. — Затова е била отвлечена. Няма нищо общо с някаква си глупост на Пърси. Разбрала е нещо за Стаята на тайните. Сигурно затова е била… — Рон яростно затърка очи. — Защото… нали иначе си е чистокръвна! Каква друга причина може да има?

Хари видя как слънцето потъва зад хоризонта кървавочервено. Никога не се беше чувствал толкова зле. Да можеха нещо да направят! Каквото и да е…

— Хари — пак се обади Рон, — мислиш ли, че изобщо има шанс тя да не е… Нали разбираш…

Хари не знаеше какво да му каже. Изобщо не си представяше как Джини би могла да е още жива.

— Знаеш ли какво? — каза Рон. — Според мен трябва да отидем да говорим с Локхарт. Да му разкажем каквото знаем. Той ще се опита да влезе в Стаята. Да му обясним къде според нас се намира този базилиск.

Тъй като не се сещаше какво друго могат да сторят, а и понеже искаше все пак да вършат нещо, Хари се съгласи. Всички грифиндорци около тях бяха толкова унили и така съчувстваха на братята Уизли, че не се и опитаха да ги спрат, когато напуснаха стаята и излязоха през отвора.

Мръкваше, когато стигнаха пред кабинета на Локхарт. Вътре ставаше нещо. Чуваха се стържене, тъпи удари и забързани стъпки.

Хари почука и изведнъж всичко утихна. После вратата се открехна съвсем лекичко и през процепа те видяха да наднича едното око на Локхарт.

— О, Потър… Уизли… — каза той и отвори вратата с още милиметър, — малко съм зает в момента… Но ако кажете набързо…

— Професоре, имаме сведения за вас — започна Хари. — Предполагаме, че ще са ви от полза.

— Ами… да не е доста… — Доколкото изобщо можеше да се види от лицето на Локхарт, той беше много притеснен. — Аз всъщност… ами… добре.

Той отвори вратата да влязат. Кабинетът му бе почти напълно оголен. На пода имаше два големи отворени куфара. В единия набързо бяха нагънати мантии в изумруденозелено, лилаво, тъмносиньо, а в другия бяха нахвърляни книги. Снимките от стените бяха натъпкани в кутии върху бюрото.

— Заминавате ли някъде? — попита Хари.

— А, да, всъщност… — смънка Локхарт, като дръпна от вратата един свой портрет в естествен размер и взе да го навива. — Спешно ме повикаха… няма как… трябва да ида…

— Ами сестра ми? — подскочи Рон.

— Е, колкото до това… много съжалявам — каза Локхарт и за да не срещне погледите им, отвори някакво чекмедже и се залови да изсипва съдържанието му в една чанта. — Никой не ви съчувства повече от мен…

— Вие сте учител по защита срещу Черните изкуства! — каза Хари. — Не можете да си тръгнете сега! Особено докато наоколо стават какви ли не тъмни неща!

— Да, но… когато се залових с тази работа… в длъжностната характеристика нямаше… Аз изобщо не очаквах…

— Да не сте намислили да бягате? — попита Хари с недоумение. — След всички онези подвизи, дето са описани в книгите ви?

— Книгите понякога заблуждават — загадъчно отвърна Локхарт.

— Ама нали вие сте ги написали! — кресна му Хари.

— Мило момче — започна Локхарт, като се изправи, — разсъждавай разумно. И половината от книгите ми нямаше да се продадат, ако хората не вярваха, че самият аз съм направил всичко, описано в тях. Никой не иска да чете за някакъв грозен стар магьосник от Армения, дори да е спасил цяло село от върколаците. Та той би изглеждал ужасно на корицата! Облечен е без всякакво чувство за естетика. А пък магьосницата, дето пропъди оня призрак, имаше заешка устна. Е, как може… хайде де…

— Значи вие само сте използвали онова, което други са направили? — недоумяваше Хари.

— Хари, Хари — заклати глава Локхарт, — нещата изобщо не са така прости. И аз съм направил големи усилия. Нали трябваше да намеря всички тези хора. Да ги разпитам как са успели да направят това, което са извършили. А после трябваше да им направя магия за забрава, за да не си спомнят повече, че те са го направили. Аз най-много се гордея със своите магии за забрава. Да, да, наистина беше много работа, Хари. Не мисли, че знам само да давам автографи и да си правя рекламни снимки. Искаш ли слава, трябва да се подготвиш за тежка работа.

Той затръшна капаците на куфарите си и ги заключи.

— Я да видим… Май това е всичко. Да. Остава да направя още едно нещо.

Той измъкна вълшебната си пръчка и се обърна към тях.

— Ужасно съжалявам, момчета, ама трябва да ви направя магия за забрава, за да не раздрънкате тайните ми наоколо. Че тогава няма да продам нито една книга повече…

Хари махна с пръчката си точно навреме. Локхарт още не бе вдигнал своята, когато Хари извика: „Експелиармус!“

Локхарт политна назад и падна върху куфара си. Пръчката му отхвръкна високо във въздуха, Рон я улови и я метна през отворения прозорец.

— Да не бяхте оставяли професор Снейп да ни научи на това! — каза Хари яростно.

После ритна куфара настрани. Локхарт го гледаше, отново посърнал. Хари държеше пръчката си насочена към него.

— Какво искате от мен? — немощно попита професорът. — Не знам къде е Стаята на тайните. Нищо не мога да направя.

— Имате късмет — каза Хари и държейки Локхарт под прицела на пръчката си, го накара да се изправи на крака. — Ние знаем къде е. Знаем и какво има в нея. Да вървим!

Те изведоха Локхарт от кабинета му и го поведоха надолу по най-близкото стълбище и после по тъмния коридор със светещите надписи на стената към вратата на тоалетната на Стенещата Миртъл.

Пуснаха го да влезе пръв. Хари беше доволен да го види как трепери. Стенещата Миртъл седеше върху казанчето на последната тоалетна.

— А, ти ли си? — каза тя, като видя Хари. — Какво искаш пък сега?

— Да ми кажеш как си умряла — каза Хари.

Цялото изражение на Миртъл се промени — явно никога не я бяха поласкавали с подобен въпрос.

— О, беше ужасно! — каза тя с наслада. — Случи се точно тук. Умрях точно в тази кабинка. Толкова добре си го спомням. Бях се скрила от Олив Хорнби, която ми се подиграваше за очилата. Бях заключила вратата и плачех, когато чух нещо да влиза. Някой каза нещо странно — на някакъв друг език май беше. Но най-много се ядосах, че беше глас на момче. Отключих вратата да му кажа да си върви в мъжката тоалетна и тогава — Миртъл се наду важно-важно и лицето й грейна — умрях.

— Как точно? — попита Хари.

— Нямам представа — сниши глас Миртъл. — Спомням си само, че видях две огромни кръгли жълти очи. Цялото ми тяло някак се сви и се понесох нанякъде… — Тя погледна Хари замечтано. — Но после се върнах. Бях решила да преследвам Олив Хорнби, нали разбираш. О, накарах я да съжалява, че се е подиграла с очилата ми!

— Къде точно видя онези очи? — попита Хари.

— Там някъде — каза Миртъл, като посочи небрежно към умивалника пред тоалетната си.

Хари и Рон се втурнаха натам. Локхарт стоеше встрани, а по лицето му се четеше ужас.

Умивалникът си беше съвсем обикновен. Огледаха го сантиметър по сантиметър, отвътре и отвън, включително тръбите отдолу. И тогава Хари забеляза встрани на един от бронзовите кранове малка драскотина с формата на змия.

— Този кран изобщо не работи — тържествуващо каза Миртъл, когато той се опита да го завърти.

— Хари, говори… — каза му Рон. — Кажи нещо на змийски.

— Ама аз… — напрегна си мисълта Хари.

Единствения път, когато бе успял да говори на змийски, бе пред истинска змия. Той впери очи в малката драскотина и се опита да си представи, че е истинска змия.

— Отвори се! — каза той.

Погледна към Рон, който поклати глава.

Беше го разбрал.

Хари пак се вторачи в змията, като си внушаваше, че е истинска. Мръднеше ли главата си, от светлината на свещите изглеждаше, че змията се движи.

— Отвори се! — повтори той.

Само че не чу думи. Бе издал някакво странно съскане, кранът изведнъж светна с ярка бяла светлина и започна да се върти. В следващата секунда и умивалникът се отмести. След малко той бе изчезнал, откривайки голяма тръба. Отворът й бе достатъчно широк, за да се мушне през него човек.

Рон ахна и Хари го погледна. Той вече бе решил как ще постъпи.

— Слизам долу — обяви решително.

Не можеше да не го направи, след като най-сетне бяха намерили входа към Стаята на тайните, дори да имаше и най-малката, най-безумната надежда Джини да е жива.

— Аз също — каза Рон.

Настана мълчание.

— Ами… аз май не ви трябвам — обади се Локхарт с жалък остатък от старата си усмивка. — Аз ще…

Постави ръка на бравата на вратата, но Хари и Рон насочиха едновременно пръчките си към него.

— Вие ще тръгнете пръв — изръмжа Рон.

Пребледнял при вида на пръчките, Локхарт се приближи до отвора.

— Момчета… — запротестира той с немощен глас, — момчета, каква полза има?

Хари го потупа по гърба с пръчката си. Локхарт провря първо крака си в тръбата.

— Изобщо не вярвам… — опита се да каже нещо, но Рон го бутна надолу и той се изгуби от погледа им.

Хари веднага го последва. Пъхна се бавно през отвора и после се пусна. Все едно че се плъзгаше по безкрайна слузеста тъмна пързалка. Виждаше много тръби да се разклоняват във всички посоки, но никоя не беше широка като тяхната, която се огъваше и правеше завои, накланяйки се все по-стръмно надолу, и той разбираше, че пада под училището, по-ниско дори от подземията му. Зад себе си чуваше как Рон се друсва леко на всеки завой.

И точно когато бе започнал да се тревожи какво ще стане, като се удари в дъното, тръбата стана хоризонтална и той скочи от края й върху мокрия под на тъмен каменен тунел, достатъчно висок, за да могат да се изправят. Малко по-нататък Локхарт вече бе на крака, цял в тиня и бял като призрак. Хари се отдръпна, когато Рон също изфуча от тръбата.

— Сигурно сме на километри под училището — каза Хари и гласът му отекна в черния тунел.

— Може да сме и под езерото — каза Рон, взирайки се в тъмните кални стени.

И тримата се обърнаха, вперили очи в мрака пред тях.

— Лумос! — прошепна Хари на вълшебната си пръчка и тя отново светна. — Хайде! — подкани той и тримата закрачиха, шляпайки шумно с обувки по мокрия под.

Тунелът бе толкова тъмен, че виждаха само пред себе си. На светлината на пръчката сенките им по стените приличаха на чудовища.

— Не забравяй — тихо го предупреди Хари, докато се придвижваха предпазливо напред, — усетиш ли някакво движение, веднага затвори очи.

Ала тунелът бе тих като гроб и за пръв път се сепнаха от силно изхрущяване, когато Рон настъпи череп на мъртъв плъх, както се оказа. Хари насочи пръчката си към пода и забеляза, че е покрит с костите на малки животни. Мъчейки се да не си представя как би изглеждала Джини, ако я открият, Хари продължи да върви напред, накъдето завиваше тунелът.

— Хари, тук има нещо… — дрезгаво се обади Рон и го хвана за рамото.

Те замръзнаха на местата си, вперили очи напред. Хари различи очертанията на нещо голямо и извито, което лежеше напряко в тунела. Беше неподвижно.

— Може би спи — прошепна той и погледна другите двама. Локхарт бе притиснал очи с длани. Хари се обърна пак да хвърли поглед към това нещо, а сърцето му биеше лудо до болка.

Много бавно, присвил очи колкото да вижда само през миглите си, Хари пристъпваше едва-едва, вдигнал високо магическата си пръчка. Светлината й се плъзна по кожата на гигантска змия, отровнозелена, смъкната и изоставена на кълбо в тунела. Трябва да е била върху същество, дълго поне шест-седем метра.

— Проклятие! — тихо изруга Рон.

Нещо изведнъж се раздвижи зад тях. Колената на Гилдрой Локхарт се бяха подвили.

— Ставайте! — строго му каза Рон и насочи пръчката си към него.

Локхарт се изправи, хвърли се към Рон и го събори на земята. Хари скочи към тях, но беше късно. Локхарт вече се надигаше, пъшкайки, но с пръчката на Рон в ръка и с грейнала усмивка на лицето.

— Приключението свършва тук, момчета! — обяви той. — Ще занеса парченце от тази кожа в училището. Ще им кажа, че е било твърде късно да спася момичето и че вие двамата трагично сте загубили ума си при вида на обезобразеното й тяло. Кажете сбогом на паметта си!

Той вдигна залепената с магипласт пръчка на Рон високо над главата си и викна „Забрави!“.

Пръчката избухна със силата на малка бомба. Хари хвана главата си с две ръце и като се препъваше в гънките на змийската кожа, хукна да се скрие от парчетата от тавана, които се срутваха с трясък на пода. След малко се озова сам пред цяла стена от скални късове.

— Рон! — провикна се той. — Добре ли си, Рон? Рон!

— Тук съм! — чу се глухо гласът на Рон иззад скалната преграда. — Добре съм. Ама оня измамник го няма. Пръчката го запрати нанякъде.

Чу се тъп удар и едно високо „Оууу!“ — явно Рон беше изритал Локхарт в пищяла.

— Ами сега? — гласът на Рон прозвуча отчаяно. — Не можем да продължим. Ще ни трябва цяла вечност да…

Хари вдигна очи към тавана на тунела. Там се бяха появили огромни пукнатини. Той никога не се бе опитвал да разбие с магия нещо толкова голямо, колкото тези камъни, а и сега не беше подходящият момент да опитва. Ами ако рухнеше целият тунел?

Иззад скалите отново се чу тъп удар и пак „Оууу!“. Губеха време. Джини сигурно беше в Стаята на тайните от часове. Хари разбираше, че може да направи само едно нещо.

— Чакай ме тук! — подвикна той на Рон. — Чакайте ме с Локхарт. Аз ще продължа. Ако не се върна до един час…

Настъпи много тежко мълчание.

— Ще се опитам да отместя някои от тези камъни — каза Рон, като се стараеше гласът му да звучи спокойно, — за да можеш да… да се върнеш. И виж какво, Хари…

— До скоро! — прекъсна го Хари, опитвайки се да придаде малко бодрост на разтреперания си глас. И тръгна покрай гигантската змийска кожа. Скоро не чуваше вече и далечен звук от опитите на Рон да мести скалите. Тунелът правеше завой след завой. Всеки нерв по тялото на Хари трептеше неприятно. Той хем искаше тунелът да свърши, хем се боеше от това, което можеше да види в края му. Но най-сетне, като премина през още един завой, видя пред себе си плътна стена, в която бяха издълбани две оплетени змии с едри блестящи смарагди за очи.

Хари се приближи с пресъхнало гърло. Не бе нужно да вика на помощ въображението си — очите на змиите бяха някак особено живи. Той се сети какво трябва да направи. Покашля се и смарагдовите очи като че ли трепнаха.

— Отвори се! — тихо и гърлено изсъска Хари.

Змиите се разплетоха, стената се пропука и се отвори, двете й половини се плъзнаха меко встрани и Хари прекрачи вътре, цял разтреперан.

Бележки

[1] Митично животно със змиеобразно тяло, глава на петел и смъртоносен поглед. — Б.пр.