Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (3)

Понеделник, 29 август 2005 г.

Седмицата започна със съвещание на всички служители на К-ІІ в седем часа сутринта. След няколко относително спокойни седмици сега имаха да работят по цели два случая, като самоубийството на главния прокурор Харденбах щеше да се поеме от Областната криминална полиция. Боденщайн не бе недоволен, че случаят „Харденбах“, който лесно можеше да се причисли към политическите, ще се отнесе към по-висша инстанция. Сега той внимателно слушаше как неговите служители излагат първите фрагменти по случая „Изабел“, от които може би в скоро време щеше да се нареди сложен пъзел. Франк Бенке, в качеството си на криминален комисар, беше втори по ранг в екипа след Боденщайн — преди две години той се бе преместил заедно с шефа си от Франкфурт в Хофхайм. Роден и израснал във Франкфурт, той малко надменно окачествяваше всичко, което се намира извън границите на града, като дълбока провинция.

Криминалният комисар Каи Остерман беше в края на трийсетте. Преди десет години бе загубил единия си крак по време на една акция на Специалните служби и оттогава беше обречен на нерадостна съдба при всяка вътрешна ревизия. Когато Боденщайн тръгна за Хофхайм, беше поискал Остерман да го придружи; той пък от своя страна, със своята проницателност и компютърна мисъл, вече и не помисли да мърда от К-ІІ.

Четвъртият от групата беше и най-старият в екипа — дългогодишният криминален комисар Андреас Хасе. Той беше в средата на петдесетте, имаше мишокафява коса с нещо подобно на плитчица отстрани и си падаше все по кафяви костюми и кафяви обувки с гумени подметки. По време на преструктурирането преди две години той се бе надявал да го назначат за директор на новия отдел, но отново бе прескочен и не го повишиха в длъжност. Боденщайн подозираше, че Хасе щеше да остане на това място до пенсия.

Най-младата служителка на К-ІІ бе криминалната асистентка Катрин Фахингер: суха, бледа жена, преминала двайсетте, която от зимата беше част от екипа на Боденщайн и си вършеше добре работата.

Още вчера следобед Остерман беше разпоредил разследване чрез полицейския компютър, а от интернет бе научил, че мъртвата млада жена не е с много чисто досие. Отнемане на шофьорската книжка заради управление на автомобил в нетрезво състояние, нарушение на закона за наркотичните вещества, шофиране без книжка, кражба в магазин, скандално поведение — Изабел Керстнер никак не си бе поплювала. Боденщайн бе успял да убеди отговорния прокурор, че е необходима спешна аутопсия, за да се изяснят обстоятелствата около смъртта на младата жена, а Пиа Кирххоф бе написала предварителен доклад за прокурора. От нейните документи Боденщайн бе разбрал, че още във Франкфурт тя е работила към К-ІІ, макар и не в бившия му отдел. След седем години прекъсване на работата по специалността Пиа се бе върнала към професията си, но вместо във Франкфурт, бяха я изпратили в Хофхайм. За личния й живот Боденщайн не знаеше нищо. Все едно, той се радваше, че тя ще е от помощ за екипа му.

— Аутопсията на Изабел Керстнер е насрочена за днес предобед в десет часа — тъкмо съобщаваше Остерман. — Вие ще присъствате ли лично, шефе?

— Не — Боденщайн поклати глава, — ще отида още веднъж във ветеринарната клиника и ще говоря със служителите на Керстнер. Франк, вие ще се заемете с това.

— Налага ли се? Тази година вече три пъти присъствам на такова нещо — запротестира Франк Бенке.

— Ако мислите, че не е нередно, шефе, ще отида аз — каза Пиа, а Боденщайн повдигна вежди. Да не би да искаше да му се подмаже или със своето определено съблазнително предложение целеше да се хареса на Бенке? Бенке, подобно на всеки друг, ходеше с неудоволствие на аутопсиите, но присъствието на служител от Криминалната полиция и на служител на Прокуратурата по време на съдебно отваряне на трупа, за жалост, беше задължително.

— Каи, вие ще се опитате да проследите живота на мъртвата — нареди Боденщайн. — Родители, детски градини, училища, образование и тъй нататък. Абсолютно всичко ни интересува. Госпожо Фахингер, вие и Хасе ще отидете в Келкхайм и ще обиколите съседите. Ясно ли е всичко?

— А кой ще ходи в Института по съдебната медицина? — попита Бенке.

— Госпожа Кирххоф — отвърна Боденщайн, без да вдигне поглед. — Вие ще разпитате в лабораторията докъде са стигнали с проверката на колата. На работа, хора! Следващото съвещание е точно в четири часа. На него очаквам да получа първите сведения.

Всички кимнаха и станаха, за да тръгнат по задачите си.

— Един момент, госпожо Кирххоф — каза Боденщайн.

Пиа се спря. Той се облегна на стола си и я загледа внимателно.

— Както сигурно вече сте забелязали — продължи шефът й, когато другите напуснаха помещението, — не съм почитател на авторитарния стил на управление. Но във всеки екип трябва да е ясно кой командва парада. В нашия екип това съм аз. И очаквам нарежданията ми да се изпълняват.

Пиа извърна поглед. Разбра какво имаше предвид Боденщайн.

— Не исках да оспорвам разпорежданията ви — рече тя. — Но забелязах, че Бенке няма особено желание да свърши тази работа. И тъй като аз съм преживяла доста аутопсии и нищо не ми е станало, предложих да го заместя.

Шефът й кимна замислено.

— Ясно — бутна стола назад той, изправи се и й се усмихна, — явно съдебната медицина се очертава подходящ терен за вас. Вчера забелязах колко непринудено се държахте там.

— Така е — кимна Пиа. — Шестнайсет години бях омъжена за доктор Хенинг Кирххоф. Живеехме недалеч от института и понеже той е работохолик, се налагаше да ходя дотам, ако искам да го видя. Ето откъде идва опитът ми в областта на съдебната медицина.

— Били сте омъжена? — Боденщайн видя удобна възможност да научи повече за новата си колежка.

— Все още съм — отвърна Пиа, — но със съпруга ми сме разделени от почти година. Не ми ли се сърдите?

— Глупости — отвърна Боденщайн, — само ми се щеше да изпратя Бенке на тази аутопсия. Този тип всеки път успява да се скатае.

 

 

— Пиа! Колко хубаво, че отново те виждам! — Професор Томас Кронлаге, директорът на Центъра по съдебна медицина във Франкфурт, мъж в средата на петдесетте, с тяло на трийсетгодишен атлет, късо подстригана бяла коса и блестящи светли очи, разпери ръце и засия с цялото си лице, когато Пиа влезе в помещението, в което трябваше да се състои аутопсията на Изабел Керстнер.

— Здрасти, Томи — Пиа се усмихна и се остави да я прегърнат, — и аз се радвам.

Преди време Кронлаге й беше станал по-близък от собствения й мъж. Той бе съпреживял с нея напразните й усилия да спаси брака си с Хенинг Кирххоф, заместник-управителя на франкфуртския център по съдебна медицина. Все още настоящият съпруг на Пиа не беше какъв да е съдебен лекар, а един от малкото специалисти по съдебна антропология в Германия и звезда в своето мрачно съсловие. Колегите му тайно го наричаха „бога на смъртта“ и точно мъртвите бяха тези, които навремето съсипаха брака на Пиа, тъй като постоянно циркулираха пред вратата им. Като учен, Хенинг се радваше на най-голямо уважение, Пиа също се възхищаваше на мъжа си и го боготвореше, но когато започна да говори за картини и мебели, забеляза, че бракът с гений е нещо много самотно. И когато през март преди почти година съпругът й бе отлетял до мястото на една злополука по въжена железница в Австрия, без да се сбогува с Пиа, тя напусна общото им старинно жилище на „Кенедиалее“ в Заксенхаузен, а той забеляза това чак след две седмици.

— Как си? — Кронлаге отдалечи Пиа на една ръка разстояние от себе си и се втренчи изпитателно в лицето й. — Изглеждаш добре. Чух, че са те преместили в Отдела по убийства и непредумишлено причиняване на смърт.

— Да, от един месец работя в Хофхайм към К-ІІ — усмихна се Пиа.

В същия момент на отворената врата се почука и вътре влезе млад мъж.

— Добро утро — поздрави бодро той.

— А, господин прокурор — извика весело Кронлаге. — Е, значи можем да започваме.

Пиа се представи и подаде ръка на младия мъж.

— Йорг Хайденфелд, прокурор на Франкфурт.

— Първата ви аутопсия? — осведоми се Кронлаге и се втренчи в прокурора над очилата си с формата на полумесеци.

Хайденфелд само кимна.

— Ами тогава — Кронлаге даде знак на асистента си да отметне кърпата от трупа — поне първият ви труп ще бъде красив и пресен.

— „Пресен“ труп ли? — попита недоверчиво Хайденфелд.

— Когато видите такъв, който четири седмици е лежал в заключен апартамент — отвърна весело Кронлаге, — ще си мечтаете за този от днес.

— Разбирам — измърмори прокурорът и пребледня.

Двамата с Пиа слушаха мълчаливо професора да диктува по микрофона, който висеше на шията му, как изглежда външно трупът.

— Какво виждате на пръв поглед, Флик, кога е настъпила смъртта? — попита той асистента си.

— Трупните петна не изчезват при натиск — младият лекар започна да натиска с пъхнатите си в ръкавица пръсти по гърба и плешките на трупа, — което означава, че е мъртва поне от двайсет и четири часа. Ясно изразена предсмъртна конвулсия, още не се разпознават загнивания.

Той подуши.

— … Значи най-много преди трийсет и шест часа; бих казал, хм, някъде в събота вечерта.

— Добре, добре — професорът взе един скалпел, с който очерта Y-образен разрез на дясното рамо, и с бързо и отработено движение го заби до гръдната кост на трупа, — точно това виждам и аз.

Похвалата на професора възвърна цвета на напрегнатото лице на младия лекар и той се наведе с усърдно изражение над мъртвото тяло.

— Толкова хубаво момиче — поклати глава Кронлаге, — с желязно здраве и въпреки това мъртво.

Прокурорът Хайденфелд беше чул за черния хумор на съдебния лекар, но предпочиташе да не се усмихва, докато стои току до масата за аутопсия. Пращенето на ребрата, отстранени със здрава ножица, накара закуската му, която предвид това, което му предстоеше тази сутрин, беше подобаващо оскъдна, да се издигне по хранопровода му. Той хвърли на Пиа поглед за подкрепа, но тя изглеждаше напълно невъзмутима и му се усмихна насърчително.

— Сега ще вземем сърцето и ще го претеглим — каза професор Кронлаге непринудено като облечен в зелено месар, — после дробовете… Внимавай, Флик, не припадай отново.

Това беше прекалено. Измърморвайки някакво извинение, вече не толкова бодрият прокурор се втурна навън в коридора.

 

 

Боденщайн спря на паркинга пред ветеринарната клиника. Беемвето беше единствената екстравагантност, която си позволяваше, и не се притесняваше от завистливите погледи, които бе привлякла колата още на паркинга пред президиума във Франкфурт. По време на непрекъснатото му издигане в полицията колегите често говореха зад гърба му, че не му е нужно да работи и че прави това само от скука. Той обаче бе наказал злобните подмятания с чувството си за дълг и успехите си през годините. Средностатистическият германец все още беше твърдо убеден, че благородническото име автоматично означава и финансово благополучие. Боденщайн слезе и се вгледа в сградата на ветеринарната клиника. Инка Ханзен и нейните съдружници наистина е трябвало да инвестират куп пари в ремонтирането и преустройството на стария селски двор. Той влезе в двора.

— Оливър?

Боденщайн се обърна и позна Инка Ханзен. Тя бе понечила да седне в джипа си, но сега слезе и затвори вратата след себе си. Когато я съгледа, след повече от двайсет години, Боденщайн веднага си припомни защо някога месеци наред бе копнял само за нея. Инка беше на четирийсет и четири години — само с три месеца по-млада от него, но поради напрегнатата й работа красотата й бе поувехнала през годините. Тя имаше естествено руса коса, правилни черти на лицето с високи скули и светли, блестящи очи. Тесните джинси и прилепналата розова риза с къс ръкав подчертаваха малко мъжкия й чар.

— Здрасти, Инка — каза Боденщайн. — Радвам се да те видя отново!

На лицето й се появи усмивка, но нещо в държанието й излъчваше студенина и дистанция. Някогашната им близост не беше достатъчна за прегръдка, затова двамата само се ръкуваха.

— И аз се радвам — отвърна тя със същия суров глас както преди, — макар поводът за срещата ни да е доста тъжен.

Те се спогледаха изпитателно, но добронамерено.

— Изглеждаш добре — установи Боденщайн.

— Благодаря — усмихна се Инка и го изгледа от глава до пети. — И теб не те е пощадило времето. Божичко, откога не сме се виждали?

— Мисля, че от сватбата на Симоне и Мартин — обясни Боденщайн, — а това са двайсет години. Малко по-късно ти замина за Америка.

— Двайсет и две години — повтори Инка, — юли хиляда деветстотин осемдесет и трета.

— Така е. Не разбирам. Изобщо не си се променила.

Тя се облегна на калника на колата. На седалката до шофьора се бяха настанили два „Джак Ръсел“ териери и внимателно следяха всяко движение на господарката си.

— Оливър фон Боденщайн — каза Инка с леко подигравателна нотка, — галантен както винаги. Какво те води насам? Днес Миха го няма.

— Всъщност исках да поговоря с теб и другите ти колеги — отвърна Боденщайн. — Все още сме съвсем в началото на разследването и трябва да научим повече за Изабел Керстнер. Можеш ли да ми разкажеш нещо за нея?

Инка хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Изабел рядко идваше тук. Не я познавах добре — каза после тя. — Доста тровеше живота на Миха. Най-добре да говориш с Георг. Той го познава отдавна.

— Добре — кимна Боденщайн, — благодаря.

Беше странно, че през всичките тези години изобщо не бе мислил за Инка Ханзен, а сега, когато стоеше пред нея, го връхлетяха хиляди въпроси, чиито отговори нямаха нищо общо с него, но които при все това внезапно го заинтригуваха.

— За съжаление, трябва да тръгвам. — Инка отвори вратата на колата си. — Хубаво е, че се видяхме отново, Оливър. Отбий се да пием по кафе, когато идваш насам.

На рецепцията във ветеринарната клиника царствено се беше разположил червенокосият „мопс“, днес обаче в зелена престилка. Един бадж в горната част на лявата й гърда показваше, че се казва Силвия Вагнер.

— Доктор Керстнер не е тук — осведоми тя кратко Боденщайн, без да поздрави.

— Днес бих искал да разговарям с доктор Ритендорф — отвърна Боденщайн.

— Той е зает.

Телефонът иззвъня.

— Аз също — опита се да бъде вежлив Боденщайн. — Ще бъдете ли така любезна да му съобщите?

— Момент. — Тя си проведе разговора със собственика на един от пациентите. После проведе още един. Бързо и професионално записваше данни и насрочваше прегледи. Кадърно момиче.

— Познавахте ли Изабел Керстнер? — осведоми се Боденщайн, когато Силвия Вагнер приключи разговора си.

— Разбира се — отвърна изненадващо остро „мопсът“. — И не можех да я понасям. Знам, че за мъртвите не се говори лошо, но все ми е едно. Изабел беше арогантна, тъпа крава и ни най-малко не заслужаваше мъж като Миха.

— Как така?

— Миха… Искам да кажа, доктор Керстнер… се трепе от сутрин до вечер, за да вървят нещата в клиниката — поясни Силвия. — Той наистина е добър ветеринар.

Телефонът отново започна да звъни. Този път госпожа Вагнер не му обърна внимание.

— На Изабел изобщо не й пукаше за нищо — лицето й стана мрачно; — само забавления й дай на нея: дискотеки, партита, удоволствия, все увесена на коня си. За нищо си не мръдваше пръста.

В приемната влезе тъмнокос мъж с кръгли очила в рогови рамки.

— А, Георг — обърна се Силвия Вагнер към него, — тоя, криминалният иска да говори с теб.

Боденщайн кимна на съдружника на Керстнер.

— Здравейте — поздрави Ритендорф и изгледа Боденщайн с любопитство, — няма проблем.

Доктор Георг Ритендорф беше на годините на доктор Керстнер, някъде между началото и средата на четирийсетте. Имаше дребно, приветливо лице, а на ръст бе почти колкото Боденщайн. В гъстата му, тъмна коса се виждаха първите посивели кичури, а сините очи зад дебелите стъкла на очилата му гледаха зорко и загрижено. Явно умееше да се владее, тъй като у него не личеше онази нервност, която обхваща почти всеки човек, за когото общуването с Криминалната полиция не е всекидневие.

— Нека минем в чакалнята — предложи той. — Желаете ли кафе?

— С удоволствие. — Боденщайн го последва и седна до същата маса, край която вчера Керстнер бе научил новината за смъртта на жена си. Ритендорф се засуети около една кафемашина. — Знаете ли за случилото се със съпругата на вашия колега?

— Да — кимна Ритендорф, — лоша работа. Но не бих казал, че съм особено тъжен. Не е тайна, че двамата с Изабел не се понасяхме.

— Допускате ли, че някой може да е имал причина да я убие? — попита Боденщайн.

— Възможно е — изпръхтя презрително Ритендорф. — Аз например.

— Така ли? И защо? — Боденщайн гледаше изпитателно високия чернокос мъж и се опитваше да си състави мнение за него. Безспорно беше интелигентен.

— Тази жена превърна живота на моя приятел в ад. И двамата еднакво не се понасяхме.

Погледът на Боденщайн обходи помещението и се спря за кратко върху оръжието, което висеше на една стена сред поставени в рамка документи и снимки. Две преплетени една в друга букви образуваха кръстосани мечове.

— Студентско обединение? — попита той и присви очи, за да разшифрова латинската поговорка върху оръжието.

— О — Ритендорф се обърна, — оръжието. Да. Двамата с Миха бяхме в университета в едно обединение. И днес продължаваме да си помагаме като така наречените „старци“.

— Fortes fortuna adiuvat — прочете Боденщайн, който бе учил в хуманитарна гимназия и още не бе забравил напълно познанията си по латински. — Късметът е на страната на силните.

— Точно така — ухили се Ритендорф и поднесе на Боденщайн чаша кафе. — Мляко? Захар?

— Не, благодаря. — Боденщайн благодари с кимване и отпи от кафето. — Разкажете ми нещо за клиниката.

Ритендорф също седна на масата и запали цигара. Започна да премигва, сякаш димът дразнеше очите му.

— Наистина ли това ви интересува? Може би искате да ми зададете въпроси за Миха?

— Точно така — усмихна се непринудено Боденщайн, — да си спестим заобикалките. От кога познавате доктор Керстнер?

— От първия семестър в университета — отвърна Ритендорф, — от почти точно двайсет и четири години.

— И сте не само колеги, а и бизнес партньори, нали?

— Не. Приятели сме. Добри приятели. — Ритендорф вдъхна дима от голоазата^[1] си и в очите му се прокрадна развеселено пламъче. — И побратими.

— От кога сте съдружници в клиниката?

— От пет години — каза Ритендорф.

— И сте вложили доста пари в преустройството и ремонтирането й — уточни Боденщайн.

— Точно така — леко се усмихна Ритенхоф, но тази усмивка не стигна до очите му, които, както и преди, гледаха остро, — цяло състояние. Но то ще се изплати.

— И заради оскъдните средства бракът на доктор Керстнер стига до крах — отбеляза Боденщайн.

В ясните светлосини очи на ветеринарния лекар се появи неясен израз и той разкриви малката си уста.

— Въпросът тук не е дали се стига до крах — каза саркастично той. — Изабел от самото начало мамеше Миха и му изневеряваше. И знаеше, че съм я разкрил.

— Как го разбрахте?

— Вижте — Ритендорф леко се наведе напред, — може би е по-добре да попитате него.

— Аз обаче питам вас — усмихна се любезно Боденщайн.

— Изабел умееше да оставя следа от опустошение в живота на всеки, който е достатъчно лекомислен да се хване с нея — обясни Ритендорф. — Беше пресметлива и мислеше само за собствената си изгода. През лятото, преди да се вкопчи в Миха, тя започна флирт с един наш добър приятел. Жена му беше в напреднала бременност, но това не ги притесняваше. Когато му се насити и му го каза, той се обеси в недостроената къща, която бе вдигнал за семейството си.

Ритендорф млъкна и поклати глава.

— Не сте понасяли Изабел — уточни Боденщайн.

— Това не е точната дума — усмихна се студено Ритендорф. — Аз я мразех.

В същия миг вратата се отвори и в рамката й се появи Керстнер. Ритендорф подскочи.

— Нямаше нужда да идваш на работа днес, Миха, наистина. Ние с Инка ще се оправим.

Боденщайн усети искрена загриженост и симпатия в поведението на този мъж.

— Напротив, трябваше — отвърна Керстнер, — иначе ще полудея.

 

 

— А, ето ви пак — каза професорът, когато прокурорът Хайденфелд влезе в залата за аутопсия с позеленяло лице. — Полека-лека нещата започнаха да се изясняват. Това хубаво дете постепенно ни разкри някои тайни.

— Така ли? — Гласът на Хайденфелд звучеше дрезгаво.

— Съвсем скоро е правила аборт — продължи професорът, — предполагам, някъде преди три-четири седмици. Това обаче не е толкова интересно, колкото фактът, че момичето в никакъв случай не е било претрепано.

— Наистина ли? — смая се Хайденфелд.

— Не, умряла е преди това — потвърди Кронлаге. Погледна нагоре и вдигна дясната ръка на мъртвата. — Погледнете тук — каза той и Хайденфелд се насили да се съсредоточи само върху ръката, без да гледа останалата част от изкорменото тяло. — По китките, ръцете и раменете са се образували подкожни кръвоизливи. Някой я е хващал доста грубо. Но най-интересното безспорно е това относително скорошно пробождане на вената.

Той пусна отново ръката.

— Предполагам, че е свързано със смъртта на жената. Някой й е сложил насилствено инжекция.

— Многократно са й съставяли актове за нарушение на закона за употреба на упойващи вещества — добави замислено Пиа. — Възможно ли е тя самата да си е сложила инжекцията?

— Не, това е анатомически невъзможно — възрази професорът. — Жената си е служила с дясната ръка. А ако си служиш с дясната ръка, няма да си сложиш инжекция с лявата, нали? Освен това няма как сам да се прободеш под ъгъла, под който е поставена инжекцията в случая.

— И какво й е инжектирано? — попита прокурорът Хайденфелд. — Може ли да се установи?

— Ще направим токсикологичен скрининг — отвърна професор Кронлаге. — С един бърз тест можем да идентифицираме около три хиляди различни вещества. И ако подозрението ми се потвърди, в скоро време ще узнаем дали е умъртвена с отрова.

— Аха — кимна прокурорът, — ясно.

Кронлаге не спираше да мърмори в микрофона нещо на медицински език, докато разрязваше със скалпела вътрешната страна на горната част на ръката на трупа.

— Толкова некадърно поставена инжекция — наставляваше той — води до вътрешен кръвоизлив, но при жив човек. При мъртвата има само леки подкожни кръвоизливчета, понеже е умряла малко след инжекцията.

Пиа кимна доволно. Това беше недвусмислено доказателство за верността на нейната теория. Не самоубийство, не нещастен случай, а убийство.

 

 

Боденщайн гледаше изпитателно доктор Керстнер, превърнал се само в сянка на лицето от снимката, висяща на стената в приемната.

— Може ли да ви задам още няколко въпроса?

— Да. Разбира се. — Керстнер седна на стола, на който преди това бе седял колегата му. Изглеждаше отнесен и Боденщайн за миг се усъмни, че е вземал успокоителни.

— Жена ви как се сдоби с поршето? — попита той.

В двора под прозореца се чу чаткане на конски копита. Боденщайн погледна за миг навън. Две млади жени извеждаха един бял кон от конското ремарке; един по-възрастен мъж разхождаше за повода кафяв кон, който леко пристъпваше и цвилеше пронизително. Керстнер сякаш не забелязваше нищо — вероятно за него това бяха обичайни всекидневни шумове. Той извади цигара от пакета, който Ритендорф бе оставил на масата, повъртя я разсеяно между пръстите си и накрая си я пъхна между устните. С тези ръце, мина през ума на Боденщайн, той извършва сложни операции. Дали с тях не е умъртвил и жена си?

— В събота видях тази кола за първи път — проговори Керстнер с нотка на горчивина. — Вероятно е поискала парите от някого от своите… любовници. Тя постоянно ми изневеряваше. Просто дълго отказвах да си го призная.

— Разкажете ми нещо повече за жена си и брака си — помоли Боденщайн, но отново изтече цяла минута, преди Керстнер да отговори.

— Какво има за разказване? — сви рамене той. — Изабел никога не ме е обичала. Сега си давам сметка за това, макар да е унизително да не бъдеш нищо друго, освен средство за постигане на нечия цел. Познавах я като сестрата на моя приятел Валентин, откакто тя беше малко дете. Когато след завръщането си от Америка я видях отново, Изабел беше вече бременна и трябваше бързо да се намери решение на проблема. Появата ми се оказа добре дошла.

Керстнер угаси цигарата в пепелника, за да запали друга веднага след това.

— Омъжи се за мен от чиста пресметливост. Не че ме мразеше, просто й бях напълно безразличен. А от това боли.

Вън на двора настана суматоха. Пронизително цвилене, яростно чаткане на копита, викове, дворната порта се затвори с трясък — но Керстнер не мигна. Дори не вдигна глава и сякаш в мислите си бе много далеч. Той разтърка очи с палеца и показалеца на лявата си ръка.

— Преди няколко седмици се скарахме много лошо и тя ми заяви, че изобщо не съм баща на дъщеря ни. — Керстнер загуби контрол над гласа си, трябваха му няколко секунди да се овладее. — Това беше краят. Оттогава повече не я видях. До миналата събота.

За миг Боденщайн изпита състрадание към мъжа, който седеше насреща му, и се запита как ли понася човек такова унижение. Естеството на професията му изискваше по неволя да се рови в дълбините на човешката душа. Постоянно се улавяше, че проявява тайно разбиране към извършителя, който, изпаднал в безизходица, прибягва до крайни мерки. Ако Керстнер е убил жена си, което се струваше все по-вероятно на Боденщайн, то трябва да е било в състояние на афект. След толкова години страданието така го е смазало, че трагедията е била неминуема.

— Какво искаше жена ви от вас в събота? — попита той.

Керстнер затвори очи, после пак ги отвори и сви рамене. За миг настъпи пълна тишина, която се наруши едва от изжужаването на мобилен телефон. Боденщайн ядно хвана апарата.

— В момента не мога — каза в микрофона той.

— Важно е! — извика Пиа Кирххоф от другата страна на линията. — Вече знаем как е умряла жената. Кронлаге намери в дясната вътрешна част на лакътната става рана от пробождане със спринцовка. При спешния анализ на кръв и урина стана ясно, че е починала от смъртоносна доза приспивателно. Казано по-точно, от натриев пентобарбитал.

Боденщайн хвърли светкавичен поглед на Керстнер, но ветеринарят не го забеляза.

— Абсолютно сигурно ли е?

— Да — каза Пиа, — бързите триаж тестове са доста сигурни. Керстнер има достъп до пентобарбитал. Това е част от медикаментите, които ветеринарите използват за евтаназия на животни.

— Кога е настъпила смъртта? — искаше да се осведоми Боденщайн.

— Лекарят беше определил много точно. Според Кронлаге събота привечер, между седем и половина и осем и половина. А, да, и още нещо: неотдавна Изабел Керстнер е правила аборт.

— Ясно — каза лаконично Боденщайн, — до скоро.

Той погледна Керстнер, който се бе втренчил с отсъстващ поглед в масата. Наистина ли беше толкова просто? Дали този мъж бе убил със смъртоносно лекарство жена си, която години наред го е лъгала, изневерявала му е и го е унижавала, в събота привечер, когато отново я е видял? Имаше нещо, което насочваше мисълта в тази посока, но също и нещо, което оневиняваше този човек. Защо да хвърля подозрението върху себе си с историята, която му разказа? Та той едва ли не поднесе на Боденщайн мотива за убийство на сребърен поднос! Видимо простите решения изпълваха Боденщайн с недоверие.

— Доктор Керстнер — обясни Боденщайн, — по последни данни жена ви не е умряла при падане от кулата.

— Моля? — Главата на мъжа рязко се вдигна. Объркването и недоумението в погледа му бяха истински, доколкото Боденщайн познаваше хората.

— Ще ви изненадам ли, ако ви кажа, че жена ви е умряла от смъртоносна инжекция във вената на ръката?

— Смъртоносна инжекция — повтори Керстнер, поклати глава, но после сякаш му просветна. — И сега мислите, че аз бих направил нещо такова?

— Не мисля абсолютно нищо — отвърна делово Боденщайн, — но е крайно време да ми кажете какво е искала жена ви от вас и какво сте правили вие в събота вечерта между деветнайсет и двайсет и три часа. Къде сте били по времето, когато, според експертизата от аутопсията, е починала жена ви?

Керстнер забави малко отговора си.

— Разговарях с нея съвсем за малко. После ми се обадиха по телефона. Беше шест и десет. Знам, защото погледнах часовника в колата си. Трябваше да тръгна веднага, това могат да потвърдят колегите ми.

— Тръгнали сте още докато жена ви е била тук?

— Да.

— Добре — кимна Боденщайн. — Тогава кажете ми, моля ви, кой ви се обади и къде трябваше да отидете. Колко време продължи пътуването и кой може да свидетелства къде сте прекарали същата вечер?

— В момента не мога — отвърна Керстнер. — Съжалявам.

— Аз съжалявам — Боденщайн се изправи, — защото ще трябва да ви помоля да дойдете с мен.

— Аз… арестуван ли съм?

— Да. Временно. Арестувам ви въз основа на подозрението, че сте убили жена си.

Керстнер също стана. Лицето му беше бледо, но спокойно.

— Може ли да се обадя още веднъж по телефона?

Боденщайн сви рамене. Реално, не можеше.

— От мен да мине — каза той, — но бъдете кратък.

Керстнер взе телефона си и набра някакъв номер.

— Аз съм — каза той, без да понижава глас. — Полицията ме арестува. Мислят, че съм убил Изабел… Не, не, всичко е наред. Да, добре, обади се на брат си… и… Да, моля те, иди при родителите си, ако те притесняват. Ще съм спокоен, ако знам, че си на сигурно място… Да… Не, вероятно няма да е за дълго. Те ще разберат каква е работата в действителност. Добре. Значи до скоро.

— Кой беше? — попита Боденщайн.

— Една позната. — Керстнер изключи телефона и му го подаде.

— Може ли тази позната евентуално да помогне да бъде снето обвинението срещу вас за убийството на жена ви?

— Възможно е. Да.

— Божичко! — По принцип Боденщайн умееше да се владее, но сега направо се ядоса. — Това тук да не е забавление! Ако има някой, който може да ви осигури алиби за събота вечер, трябва спешно да се погрижите да го направи!

Керстнер поклати глава.

— Не мога — рече той. — Ще разберете защо.

— Надявам се — отвърна Боденщайн и въздъхна.

На последвалите разпити в хофхаймския участък Керстнер продължи да мълчи като риба, поради което Боденщайн се принуди половин час по-късно да го откара в съда във Франкфурт, където щеше да остане в една килия до изправянето му пред съдията. Бенке разполагаше с първите резултати от лабораторната проверка на поршето. Почти всички пръстови отпечатъци по колата били на Изабел Керстнер, но на мястото до шофьора имало множество непознати отпечатъци, а на възглавничката на облегалката за глава бил намерен къс, тъмнорус косъм, чийто произход оставал неясен. Остерман беше намерил в интернет, че Изабел Керстнер често е участвала в конни турнири за конния спортен клуб „Гут Валдхоф“, чието седалище се намирало в едноименната конна база между Келкхайм и Лидербах.

— Знаем ли вече нещо за местонахождението на детето? — попита Боденщайн.

— Не — взе думата Катрин Фахингер. — Момичето е било в градината последно на осемнайсети август. Същия ден за последно е видяна и детегледачката, която се е грижела за детето. И пак същия ден Изабел Керстнер я е освободила.

— В такъв случай незабавно трябва да се свържем с момичето — каза Боденщайн. — С това ще се заемете вие, госпожо Фахингер. Намерете актуална снимка на детето.

— Трябва да си набавим разрешение за претърсване на ветеринарната клиника — обади се Бенке.

Боденщайн го погледна и неволно се сети за Инка Ханзен. Не искаше да й причинява излишни неприятности.

— Колко е дозата за летален изход от натриев пентобарбитал при хората? — попита той. — Мисля, че доста малко. Съмнявам се, че ще открием нещо въз основа на медикаментозните наличности и придружаващите ги документи.

Бенке сви рамене.

— Госпожо Кирххоф — каза Боденщайн, — ще отидете до конната база в Келкхайм. Предполагам, че Изабел Керстнер е прекарвала доста време там. Опитайте се да научите повече за нея.

 

 

„Гут Валдхоф“ се намираше зад един индустриален район между Келкхайм — Мюнстер и Лидербах. Пиа спря колата си на наскоро павирания паркинг и слезе. Тук имаше много паркирани автомобили, а от другата страна бяха наредени в правилни редици конските ремаркета. Пиа се огледа с любопитство. Преди много години бе идвала в тази база на гости у една приятелка, която беше настанила тук коня си, но тогава всичко изглеждаше съвсем иначе. От някога високите един метър бурени, разкаляните пътища и планините конски тор не бе останало нищо. Явно някой бе инвестирал тук куп пари и труд и бе направил от западналия селски двор истинска красива конска база. Имаше грижливо поддържани морави с цветни лехи и рододендрони, голяма писта с препятствия с пъстри заграждения и четириъгълен участък за дресировка. Дългият обор бе снабден с външни прозорци, от които конете подаваха любопитно глави. Пиа обиколи парка и се натъкна на един загорял от слънцето млад мъж с гладко обръснат череп, който тикаше пред себе си товарна количка със сено. Беше облечен с плътно прилепнали джинси, зелена риза с къс ръкав и златист надпис „Гут Валдхоф“, под който се очертаваха мускулите на спортист. „Явно цялостното подобрение на двора се бе отразило и на външния вид на персонала“, помисли си развеселено Пиа.

— Здравейте — заговори младия мъж тя, — може ли да ми кажете кой е шефът тук и къде мога да го намеря?

Служителят изгледа с любопитство Пиа от глава до пети, без да спре товарната количка.

— Шефът е Кампман. Горе в къщата е — каза той със силен чуждестранен акцент. — Разбрахте, нали?

— Разбрах — усмихна се Пиа. — Благодаря за информацията.

Къщата беше същата, с лишена от въображение ниска сграда както преди, но все пак бяха положени известни усилия да се придаде някакъв стил на безличната постройка. Към двора гледаше огромна зимна градина, в която сред саксийните палми и лимонените дръвчета бяха подредени уютно кожени столове около тежка дървена маса. Къщата бе боядисана в свежо слънчево жълто, подобно на всички сгради в базата. Срещу нея имаше обширен нов обор и край един кол дремеха два коня с лъскава от влагата кожа. Техните ездачки, двете дами на около четирийсет, седяха в зимната градина, чиито врати бяха широко отворени, и пиеха шампанско от картонени чаши, докато чакат горещото августовско слънце да изсуши козината на конете.

Пиа им кимна и отиде до къщата, пред която бе паркирано сребристо порше кайен. Тъкмо понечи да натисне звънеца, и вратата се отвори. От нея излезе тъмнорус мъж с джинси и яркосиня риза с къс ръкав, последван от изрусена жена с тъмен, добит от солариум тен и двама навъсени тийнейджъри с развлечени панталони и гуменки; без да поздравят Пиа, те се затътриха покрай нея към колата. Мъжът, някъде между средата и края на четирийсетте, вероятно много хубав навремето, но със следи от прекомерна употреба на алкохол и предпочитания към тлъстите храни по зачервеното лице, изглеждаше преждевременно изтощен и подпухнал. Жената беше поне с десет години по-млада от него и сякаш с известни усилия би могла да изглежда и още по-млада. Вдигнатата й на висок кок коса беше твърде руса, за да е естествена. Беше обута в прилепнали по тялото бежови панталони и носеше също толкова тесен пуловер в турскосиньо с невероятно дълбоко деколте. И бе накичена с бижута от глава до пети.

— Добър ден — поздрави Пиа, — вие ли сте господин Кампман?

— Да, аз съм — отвърна нелюбезно мъжът и спря.

Пиа забеляза, че имаше лепенка на дясната му вежда и един доста пресен вътрешен кръвоизлив, който стигаше под окото.

— Казвам се Кирххоф — тя показа паспорта си, — Криминална полиция Хофхайм. Имам няколко въпроса към вас.

— Тъкмо тръгваме. — Учителят по езда хвърли един поглед на ръчния си часовник, за да покаже, че няма нито време, нито желание да се бави повече от крайно наложителното. — Днес е почивният ми ден.

— Няма да отнеме много време — увери го Пиа.

— Разбира се, че имаме време да отговорим на няколко въпроса — намеси се русата жена и се усмихна приветливо, за да замаже нелюбезното поведение на мъжа си. На него явно хич не му се занимаваше, но сви с кисела физиономия рамене, завъртя се на токовете си и тръгна обратно към входната врата. Той заведе Пиа в един модерно обзаведен кабинет и спря в средата на помещението. Жена му застана до него.

— Е — Кампман ни най-малко не се стараеше да изглежда учтив, — за какво се отнася?

— В неделя сутринта е намерена мъртва Изабел Керстнер — каза Пиа. — Предполагам, че я познавате.

— О, боже! — в един глас възкликнаха двамата Кампман и по лицата им се изписа изумление.

— Според разследването до момента тя е станала жертва на насилие — продължи Пиа.

— На насилие ли? — повтори невярващо госпожа Кампман и очите й се разшириха от ужас. — Но това е ужасно!

Кампман изглеждаше не по-малко шокиран, но когато жена му посегна да се опре на ръката му, той пъхна и двете си ръце в джобовете на джинсите.

— Научихме, че госпожа Керстнер е оставяла коня си в тази конюшня — продължи Пиа, — така че двамата със сигурност я познавате добре.

— Да, разбира се, че я познаваме добре — прошепна потресена госпожа Кампман. — Тя беше толкова мило момиче. Много я обичахме, нали, Робърт?

Пиа премести поглед върху учителя по езда.

— Да, така е. — Мъжът упорито избягваше всякакъв зрителен контакт. За част от секундата й се стори, че вижда отчаяние в очите му, което обаче отново отстъпи място на безизразно изражение. Може и само да си бе въобразила.

— Неотдавна се е разделила с мъжа си — каза Пиа, — а при аутопсията се установи, че преди около три седмици е прекъснала бременността си. Знаете ли нещо за това?

Съпрузите си размениха смаяни погледи.

— Не — отвърна Кампман, — нищо не знаех за това.

— Аз също. — Жена му погледна втренчено Пиа с твърде приближените си едно към друго очи и Пиа имаше неопределеното чувство, че я лъже.

Кампман беше напълно непроницаем, само позата, начинът, по който бе скръстил ръце на гърдите си, издаваше досадата му.

— Може ли да ми съставите списък на хората, които оставят конете си в базата? — попита Пиа. — Вероятно ще можете да ми кажете и с кого е дружала госпожа Керстнер или с кого е общувала най-много.

Госпожа Кампман седна на бюрото, включи компютъра и зачатка непохватно по клавиатурата. Междувременно разказа, че Изабел Керстнер била отлична и жънеща успехи дресьорка. Не, не е имала врагове. Като се изключат дребните прояви на завист между ездачите, които са нещо нормално, никога не били имали проблеми с нея. Пиа забеляза скъпия часовник на китката на госпожа Кампман — „Брайтлинг“ с парченца диамант, и тежко златно бижу „Булгари“. За жена на учител по езда не беше никак зле. Не по-малко впечатляващо от скъпия джип пред входната врата. Когато получи списъка, Пиа благодари за сведенията. После напусна съпрузите Кампман, чиято радост от предстоящото заминаване явно се бе изпарила, понеже докато Пиа отиваше към колата си, за да се обади на Боденщайн, госпожа Кампман повика двете деца обратно вкъщи. Иначе в базата нямаше много движение. Двете жени си бяха взели конете и Пиа срещна само две момичета, които й казаха, че Изабел Керстнер е жена на ветеринарния доктор Керстнер и имала невероятен дорест жребец, с който се представяла успешно на турнирите. Освен това дресирала и представяла на турнири коне, които принадлежали на „Гут Валдхоф“ и били предназначени за продан. Пиа тъкмо понечи да се качи в колата и да се върне в полицейския участък, когато на паркинга в базата изгърмя една жълта като канарче италианска спортна кола с шумен ауспух и спря до нейния прашен нисан „Патрол“. От колата изскочи блед, висок мъж и тръгна към нея.

— Здравейте — каза той, — вие ли сте дамата от Криминалната полиция?

— Да — кимна тя. — Пиа Кирххоф, Криминална полиция Хофхайм, К-ІІ.

— Ханс Петер Ягода. — Мъжът протегна ръка на Пиа със строго изражение на лицето. — Аз съм собственикът на конната база. Господин Кампман, моят управител, ми се обади и ми каза какво се е случило. Потресен съм.

Пиа се вгледа в мъжа, който й се стори някак познат. Имаше рядка, посивяла коса и под светлия ленен костюм носеше розова риза на „Ралф Лорън“.

— Кампман каза, че Изабел била убита. — Изумлението на Ягода съответстваше на очакваното при вестта за внезапната смърт на една далечна позната.

— Такива са сведенията ни до момента, да — потвърди Пиа, като се чудеше къде беше чувала името Ягода. После се сети. Ханс Петер Ягода. „Яго Фарм“. Преди няколко години той бе станал звезда с фирмата си на „Нойер Маркт“. — Имате много хубава конна база — усмихна се Пиа. — Колко коне има тук?

За миг Ягода сякаш се обърка от смяната на темата.

— Около седемдесет — отговори той. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— С удоволствие. — Пиа кимна и тръгна с него нагоре към зимната градина, където за жадните ездачи бе поставен тихо бръмчащ зареден автомат за студени напитки.

— Когато преди седем години с жена ми купихме двора — Ягода отвори отстрани автомата с напитките, — той не беше нищо повече от западнал селски двор. Инвестирахме много пари, но сега „Гут Валдхоф“ е една от най-хубавите конни бази в цялата рейнско-майнска област. Какво ще пиете?

— Една кола лайт ще ми дойде добре. И вие ли яздите?

— По-рано яздех непрекъснато. Сега от работа не ми остава никакво време. Всъщност конната база е мания на жена ми.

Пиа хвърли поглед на черната дъска, която висеше на входа на зимната градина — карта на двора, рекламен афиш на екипировка за спортна езда, съобщение, че идния четвъртък ще идват да чистят настилките.

— Какво можете да ми кажете за Изабел Керстнер? — попита тя.

Ягода помисли за момент.

— Тя беше една от най-красивите жени, които някога съм виждал. Спокойно можеше да бъде фотомодел или филмова звезда. Винаги съм се питал защо е решила да се омъжи за ветеринар.

Той каза това без снизхождение или каквато и да е подигравка.

— Имаше много хубав кон и беше талантлива ездачка. Когато се появи навремето тук, предизвика видимо вълнение. Смея да твърдя, че само с външния си вид завъртя главите на малкото мъже, които бяха в базата.

— И вашата ли? — Пиа наблюдаваше внимателно мъжа пред себе си.

— О, не, аз съм щастливо женен — възрази Ягода и се засмя така, сякаш тя се е пошегувала.

— И други щастливо женени мъже рискуват да кривнат от пътя с хубави жени.

Ягода поклати енергично глава.

— Аз имам жена, която много обичам. Никога не бих поставил брака си на карта заради някакво мимолетно приключение. А за повече от мимолетно приключение Изабел определено не ставаше.

— Какво искате да кажете?

Ханс Петер Ягода я изгледа пронизително, после изпи минералната си вода и остави празната бутилка в една касетка до автомата.

— Изабел Керстнер беше уличница — довърши той, — нищо повече.

 

 

Боденщайн и колегите му се изненадаха истински, когато видяха кой е адвокатът на Керстнер. Доктор Флориан Клейзинг беше един от най-успелите и прочути адвокати по наказателни дела във Франкфурт, ако не и в цяла Германия. Беше спечелил забележителни и напълно безнадеждни случаи и следствените власти го причисляваха към най-внушаващите страх адвокати изобщо. В средата на четирийсетте, умен, хитър, агресивен и много нестандартен, процесите за укриване на улики, в които обвиняемият нямаше вече никакъв шанс, бяха неговата стихия. Беше учудващо, че Керстнер успя да се свърже с този много зает човек само за няколко часа в хофхаймския участък. Но по-учудващото беше, че Клейзинг, противно на маниера си, се държа необикновено кротко.

Без големи думи, без заплашване с пресата — нищо. Без да му мигне окото, прие съдебният следовател да му откаже парична гаранция.

— Тук нещо не е наред — забеляза Пиа, когато Боденщайн й разказа за това.

— По-скоро си мисля — възрази шефът й, — че Керстнер прикрива някого. Нямам представа защо. Възможно най-бързо трябва да проучим обкръжението на Изабел Керстнер. И това на мъжа й.

— Керстнер може и да е напуснал клиниката преди жена си, но може да я е издебнал другаде или да я е повикал по телефона, или да се е срещнал с нея — обади се Франк Бенке. — За един ветеринар не е проблем да сложи инжекция на човек.

— Ами да — запали се Остерман от тази теория. — Неговите колеги казват истината — тръгнал е преди жена си и така му осигуряват алиби.

— Не вярвам — рече Боденщайн.

— Трябва да разберем накъде се е бил запътил — намеси се Пиа. — И освен това трябва спешно да открием къде е живяла Изабел Керстнер след раздялата с мъжа си. А и все повече си мисля, че в кръга на познатите им повече хора са имали мотив.

— Как решихте това? — Боденщайн вдигна поглед от все още тънката папка.

— Семейство Кампман ми казаха, че Изабел Керстнер била много симпатична и мила служителка в базата — отвърна Пиа; — собственикът обаче я окачестви съвсем иначе. И то доста негативно.

— Хм — затвори папката Боденщайн, — искам да знам с кого е говорил Керстнер по телефона в събота вечерта. Сигурен съм, че е същото лице, с което разговаря и вчера.

— А, между другото, шефе — рече Пиа, — говори ли ви нещо името Ханс Петер Ягода? Конната база е негова.

— Ягода ли? — Боденщайн се замисли за момент, после на лицето му се изписа смайване. — Онзи Ханс Петер Ягода ли?

— Именно.

— Може ли и ние да разберем за какво говорите? — намеси се Остерман.

— Ханс Петер Ягода някога е бил голям играч на „Нойер Маркт“ — обясни Пиа. — Със своята фирма се е причислил към падащите звезди, стойността на акциите му достигнала до петстотин евро. „Яго Фарм“ била на върха.

— Акцентът е върху „била“ — включи се Боденщайн. — Днес фирмата отдавна е потънала в забрава, ако изобщо още съществува.

— Но поне не страда от липса на пари — каза Пиа. — Пристигна с ферари, а в базата всичко е изпипано и скъпо. Дори учителят по езда кара порше „Кайен“.

— Най-важно е да разберем с кого е говорил Керстнер по телефона в събота следобед — изправи се Боденщайн. — Така че на работа, хора.

Краката на столовете застъргаха по линолеума и служителите се разприказваха тихо, тръгвайки по задачите си. Боденщайн задържа Пиа.

— Братът на Изабел Керстнер притежава аптека в Бад Зоден. Как ви се струва това?

— Аптекар? Това е интересно.

— И аз така мисля.

— Аптекарите също имат достъп до смъртоносни лекарства — отбеляза Пиа, — не само ветеринарите.

— Това си мислех и аз — кимна Боденщайн, — ето защо ще отидем да поговорим с него.

 

 

Аптека „Лъв“ се намираше на улица „Кьонигщайн“ срещу гара Бад Зоден. След известно лутане Пиа намери един паркинг пред сладкарския магазин. Двамата с Боденщайн влязоха в помещението за клиенти на аптеката малко преди шест и половина и помолиха помощник-аптекарката да говорят с шефа й.

— Имате ли час? — погледна строго позастарялата жена. — За посещение на търговски представители е доста късно.

Боденщайн извади служебната си карта и се усмихна победоносно.

— Ние сме от Криминалната полиция — каза любезно той. — Става дума за частен случай. Ще бъде много любезно от ваша страна да съобщите за нас.

Пиа с изненада установи каква чудна промяна произведе усмивката на шефа й върху пресъхналата госпожица.

— О… ааа — помощник-аптекарката се изчерви и се усмихна смутено, — един момент.

Беше толкова объркана, че едва не се сблъска с колежката си, когато се обърна, за да се шмугне в съседното помещение.

Междувременно Боденщайн я наблюдаваше критично през витрината.

— Приличам ли на търговски представител? — прошепна той.

Пиа го изгледа от глава до пети.

— Още не съм срещала търговски представител в костюм „Бриони“ — отвърна сухо тя.

Боденщайн повдигна вежди, но появата на доктор Валентин Хелфрих му попречи да отговори. Още с безупречната красота на мъртвата млада жена пред очите си, Пиа бе поразена от това, колко невзрачен изглеждаше брат й. Той бе набит, имаше бледо, с нищо невпечатляващо лице, права, пепеляворуса коса и носеше антикварни очила с рогови рамки.

— Сигурно идвате заради Изабел — каза той, след като Боденщайн представи себе си и колежката си.

— Да, така е — кимна Боденщайн.

— Елате с мен. — Доктор Хелфрих отвори една въртяща се врата до щанда и им даде знак да го последват в задната част на аптеката.

Тримата тръгнаха по един коридор, в който имаше натрупани празни опаковки, и влязоха в старомодно обзаведен кабинет с дървени рафтове до тавана. Аптекарски шишета с тъмни стъкла и надписи на латински, подвързани с кожа томове, на един шкаф — сложна, но и старинна апаратура. Всичко това наподобяваше химическа лаборатория от ранните години на миналия век. Единственото напомняне, че бе все пак 2005 година, бяха модерните плоски монитори и един факс.

— Заповядайте, седнете — посочи към двата стола Хелфрих и седна на свой ред зад бюрото си. Изчака гостите си да се настанят. — От Георг Ритендорф научих, че Изабел е мъртва — каза после той. — Все още съм в шок.

— Бяхте ли близки със сестра си? — попита Пиа.

— Не, не бих казал — рече Хелфрих. — Изабел ме мислеше за скучен еснаф; аз пък не разбирах нейния начин на живот. Доста голяма е и разликата във възрастта ни. След четири аборта Изабел беше мечтаното дете. Родителите ми я разглезиха до безобразие.

— А вие ревнувахте ли? — апострофира го Пиа.

— Не. Нищо не ми липсваше. Родителите ми бяха широко скроени.

Доктор Хелфрих се облегна назад. Изглеждаше замислен.

— Какво ви притесняваше в поведението на сестра ви? — попита Боденщайн.

— Беше безпардонна егоистка — отвърна Хелфрих. — Не ми харесваше начинът, по който се отнасяше с другите.

— И как се отнасяше с другите? — попита Пиа.

— Равнодушно. — Хелфрих сви рамене. — Преценяваше хората само въз основа на ползата, която можеше да извлече от тях. Изабел умееше чудесно да наранява. Особено зет ми доста си изпати от нея.

— Защо изобщо се е омъжила?

Този път Хелфрих не отговори веднага.

— Не знам. Изабел никога не мислеше за последствията от действията си. Може би за момента й се е сторило забавно. Пък и Миха я носеше на ръце.

— Доктор Керстнер се е разделил с годеницата си заради Изабел — отбеляза Боденщайн.

— Така е. — Хелфрих кимна. — Двамата с Мони бяха заедно от студенти, и двамата бяха ветеринари, ходиха заедно и в САЩ. После на шейсет и пет годишния рожден ден на баща ми Миха се срещна с Изабел и тя така му завъртя главата, че той…

— Да? — попита Пиа, а Хелфрих въздъхна.

— Два месеца след този рожден ден Мони се раздели с Михаел, защото Изабел беше бременна. Какво да говорим повече?

— И какво стана после?

— Какво стана после ли? — Хелфрих стисна устни. — Сватба. Дете. Родителите ми бяха щастливи и облекчени, но не за дълго, тъй като още след раждането на Мари Изабел отново тръгна на лов.

— Къде е момичето сега? — попита Пиа.

— Това се чудя и аз.

— Къде живееше сестра ви, след като напусна мъжа си?

Хелфрих се изопна.

— Нямам представа — отвърна той. — Както казах, не бяхме особено близки. Тя избягваше да се вижда с мен.

— Знаете ли, че сестра ви е направила аборт малко преди смъртта си? — Боденщайн бе оставил тази новина за накрая.

— Аборт ли? — Хелфрих повтори думата като зашеметен. — Не, нямах представа. Но не вярвам да е било за първи път.

— Наистина ли ви е мъчно, че сестра ви е мъртва? — попита Пиа.

Лицето на доктор Валентин Хелфрих мигом стана безизразно.

— Не — за нейна изненада отвърна той, — всъщност мъчно ми е, че така безсрамно пропиля живота си.