Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (14)

Петък, 9 септември 2005 г.

— Това е протоколът от разпита на Филип Дьоринг. — Пиа влезе в кабинета на Боденщайн и сложи няколко листа на бюрото.

— Благодаря. — Той я погледна замислено. — Вярвате ли на историята, която ни разказа Филип Дьоринг?

— Сто процента. — Пиа седна на един стол за посетители. — Беше твърде уплашен, пък и няма причина да ни лъже.

Боденщайн запрелиства протокола, търсеше едно определено място и щом го намери, го прочете още веднъж.

— Значи той се е запознал с Изабел чрез баща си — каза като че на себе си комисарят. — Тя е била влюбена в него, докато не е разбрала, че той не харесва жени. Въпреки това обаче кроели общи планове и дори са щели да се женят. Това как да го разбираме?

— Може просто да са се разбирали добре — предположи Пиа. — Той има пари, с лопата да ги ринеш, може да й предложи живота, за който винаги е мечтала, без да иска насреща кой знае каква услуга.

— Да, разбирам — разтърка очи Боденщайн, — но каква полза би имал той от цялата работа? Това не ми е ясно.

— Малко е необичайно, да — размишляваше на глас Пиа. — Знаел е за похожденията й с най-различни мъже, за заснемането им и въпреки това е искал да се ожени за нея.

Телефонът на бюрото на Боденщайн иззвъня.

— Сега отиваме във Вайтерщат. Още веднъж трябва да говоря с Ягода — каза той на Пиа, преди да вдигне слушалката.

Пиа кимна и излезе от кабинета. На телефона беше Козима с добри и лоши новини.

— В болницата съм — съобщи тя, — вчера си счупих глезена.

— О, боже! Какво стана? — Боденщайн предположи най-лошото. Козима обикновено започваше с дреболиите.

— Минавахме по доста лош път — каза тя. — Според нашия водач съществувал и по-кратък, но, за съжаление, там имало срутване след един силен порой. За щастие, цялото ни оборудване беше в другите два джипа, защото този, в който аз седях, сега е в едно дефиле, на няколкостотин метра дълбочина.

Боденщайн затвори очи. От самата представа за това, колко близо е била Козима до смъртта или пълното осакатяване, го заболяваше сърцето. Тези експедиции трябваше да се прекратят!

— Но освен мен никой не пострада сериозно — засмя се жена му. — Не успях да изляза толкова бързо от таратайката… Още ли си там, Оли?

— Глътнах си езика — обади се той. — Кога ще се прибереш? Кълна ти се, че повече никога няма да те пусна да летиш, най-много да отидеш до…

— Нищо не ти разбирам — прекъсна го тя и Боденщайн, без да иска, се усмихна.

— Кога ще се прибереш? — повтори той. — Ужасно много ми липсваш! — За миг се поколеба. — Освен това — понижи глас той — не мога много дълго да гарантирам за своята вярност, защото на пътя ми се изправи една изключително привлекателна стара любов, заедно с още по-привлекателната си двайсет и една годишна дъщеря.

Той не издържаше да има тайни от Козима, а и по този начин притъпи сериозността на нещата с Инка.

— Е, значи се налага да побързам — каза жена му от другия край на земното кълбо. — По-рано можех да отсъствам по четири седмици, без веднага да ти хрумне да мислиш за развод.

— Още една причина за в бъдеще да не се отдалечаваш от мен.

— Ще видим — засмя се тя, но после стана сериозна. — И ти ми липсваш много, скъпи. Трябва да почакам още, докато гипсът изсъхне, но после ще летим за Буенос Айрес, а от там — към вкъщи. Ако всичко е наред с прекачването, може би още в събота вечерта ще бъда при теб и ще съм готова за всякакви неприлични неща.

— За Буенос Айрес ли казваш? — попита Боденщайн. Изведнъж му хрумна идея. Може би Козима щеше да научи в Аржентина повече за Филип Дьоринг…

 

 

Ягода се стори на Боденщайн и Пиа сдържан, почти весел, когато малко по-късно седеше срещу тях в стаята за разпити в следствения арест.

— Някак си се радвам, че всичко свърши — призна той.

— Доста време поседяхте в ареста — припомни му Пиа.

— Е — сви рамене Ягода, — не е като да не съм си го заслужил. Извърших някои нередности, но въпреки това е приятното чувство да се освободиш от ужасната тежест, от страха да не кажеш нещо, което не бива. Това постоянно надлъгване беше започнало да ми къса нервите.

— Сега — покашля се Боденщайн — остават само още няколко години, плюс — минус.

— Какво искате да кажете? — Ягода спря да се усмихва.

— Покрай другото, почти се уверихме, че Изабел Керстнер е трябвало да умре, защото сте се бояли да не ви изнудва.

— Моля? — Ягода се изправи. — Но това не е вярно!

— Мисля, че всичко се връзва идеално. — Боденщайн се облегна удобно назад. — Вие сте изнудвали хора, а Изабел е знаела това. По онова време двамата с Дьоринг сте се погрижили тъстът и тъщата ви да загинат при пожар и тя е знаела и това. После се появява видеозапис с вас. Изабел е имала афери с Кампман и Дьоринг. Всичко това не е ли повод човек да се замисли, че не ви е било съвсем комфортно?

Ханс Петер Ягода пребледня.

— Не — измърмори той, — не, не, не всичко е вярно!

— А кое тогава е вярно? — попита Пиа и посочи диктофона, който записваше. — Разкажете ни вашата версия за двайсет и седми август. И ако е възможно, този път се придържайте към истината. Вече достатъчно свободни съчинения сме записали тук.

Ягода се изправи и застана зад стола си.

— Добре — след известно време каза решително той. — И без това всичко свърши. От къде да започна?

— Ние вече знаем доста — помогна му Боденщайн. — Например за работите на Кампман като управител на вашата служеща за пощенска кутия фирма, за сумите, които сте му плащали.

— Кампман — изпусна една въздишка Ягода — в стремежа си да се мерят с големите акули бяха потънали в дългове до шия. Помогнах му да си плати дълговете и да припечели нещо, като в замяна той ми правеше малка услуга, без никакъв риск.

— Използвали сте го за подставено лице, което да продаде акциите ви — поясни Боденщайн. — Това е във висша степен криминално деяние.

— Възможно е. Нали затова ме наказвате, но с убийството нямам нищо общо! — отвърна припряно Ягода.

— Как е научила Изабел, че имате нещо общо със смъртта на тъста и тъщата си? — попита Пиа.

— Почти съм сигурен, че го е разбрала от Дьоринг.

— Каква е причината той да има такова доверие на Изабел, че да й споделя за такъв шокиращ случай, участието му в който никак не е незначително?

— Фридхелм говори много, особено когато е пиян — отвърна Ягода. — Защо не го попитате сами?

— В момента това е невъзможно — отбеляза Боденщайн, — беше ранен и още не е в състояние да бъде разпитван. Но в момента това е без значение. От къде знаеше Изабел за плана за убийство на родителите на съпругата ви? Опитвала ли се е да ви изнудва със снимките на Харденбах и жена ви?

Ягода отново седна на стола и въздъхна.

— Не.

— Сигурен ли сте? — не отстъпваше Пиа.

— Да, сигурен съм — каза Ягода. — Никога не съм виждал тези снимки. Тя искаше да ме изнудва с филма, но й дадох да разбере, че не подлежа на изнудване.

— Как така?

— Защото съм банкрутирал. — Ягода направи безпомощно движение с ръце и леко се усмихна. — Беден съм като църковна мишка.

— Така ли? А какво стана с парите, които сте получили след продажбата на акциите на „Яго Фарм“ чрез подставено лице? Сигурно са милиони.

— Една голяма част похарчих. Всичко останало отново инвестирах в „Яго Фарм“. Мислех, че ще си го възвърна.

— Как реагира Изабел?

— Ядоса се — отвърна Ягода. — Беше доста неблагодарно момиче. Толкова време получаваше редовно пари от мен.

— За което и тя е направила едно-друго — вметна Пиа.

— Нищо, което да не мога да направя и сам — каза Ягода. — Все пак тя не криеше, че тези пари й трябват, за да бъде независима и да осъществи плановете си за бъдещето.

— Какви бяха тези планове? — осведоми се Пиа, докато Боденщайн се ровеше в папката с протоколите от разпитите по случая, която лежеше на масата пред него.

— Ами те постоянно се променяха — отвърна Ягода, — вече ви казах това. Но когато Филип Дьоринг й направи предложение за брак, всичко се промени.

— Но той е гей, нали?

— Да — Ягода поклати замислено глава, — в началото и на мен ми се стори странно, после обаче разбрах, че за Изабел това няма абсолютно никакво значение. За нея бяха важни само парите. Сеньора Дуранго на голямата хасиенда в Аржентина. Почивка на луксозна яхта, пари колкото щеш.

— Но каква е била ползата на Филип Дьоринг от една женитба с Изабел?

— Нямам представа — сви рамене Ягода. — За мен това е смехотворно. Сигурно и той е имал причини.

— Фридхелм Дьоринг знаеше ли нещо за плановете на сина си?

— Да.

— Наистина ли? — Боденщайн беше намерил сред протоколите търсения запис на разговора с Анна Лена Дьоринг. — Ние научихме, че изобщо не останал очарован, както не е бил очарован и от факта, че двамата с Изабел сте заснети в доста шокиращ филм. Цитирам: „… Фридхелм започна да го укорява. Каза, че с тези филми ще могат да протакат още известно време, докато оттатък стане чисто. Какво имаше предвид с това, не знам. Той обеща на Ханс Петер да се погрижи да разкара Изабел, защото и без това знаела твърде много и била безочлива. Ханс Петер каза, че колкото по-бързо, толкова по-добре, защото искал да обърне апартамента й с главата надолу, но да намери тези филми…“ — Боденщайн погледна към Ягода. — Как да разбираме това? И какво означава „докато оттатък стане чисто“?

— Под „оттатък“ той имаше предвид Парагвай — каза Ягода. — Бях подал молба за парагвайско гражданство и само изчаквах за одобрение. Ако нещо се случеше тук с „Яго Фарм“, щях да замина за Южна Америка. Парагвай е една от малкото държави, която няма споразумение с Германия за екстрадиране.

— И как възнамеряваше Дьоринг да разкара Изабел?

Ягода мълча почти цяла минута. Боденщайн и Пиа го гледаха търпеливо.

— Изабел никога нямаше да пристигне жива в Аржентина — каза накрая той. — Фридхелм беше инструктирал ясно своите хора. В една хасиенда, голяма триста хектара, може идеално да се скрие един труп.

Това звучеше логично. Ягода и Дьоринг отпадаха като заподозрени. Те са щели да убият Изабел няколко дни по-късно, някой обаче ги беше изпреварил. Този някой им беше отнел не само убийството, но ги бе освободил и от камъка, който щеше да смаже живота им като от срутване.

— Още един въпрос — каза Боденщайн. — Жена ви беше ли си вкъщи през цялото време онази събота вечер, когато сте имали гости?

— Да. Не точно през цялото време, защото разговорите за бизнес не я интересуваха особено, но тя… — Той спря и вдигна поглед.

— Да? — попитаха едновременно Боденщайн и Пиа.

— Дойде доста късно — обясни бавно Ягода. — Не бях забелязал, защото очаквах с нетърпение Изабел, но сега си спомням. Мариане дойде едва когато бяхме вече долу в бара.

 

 

Боденщайн успя да получи заповеди за арестуването на Робърт Кампман и Мариане Ягода, но госпожа Ягода не си беше вкъщи. Дори джипа й го нямаше в гаража, а икономката й каза, че за последно е разговаряла с шефката си предишния ден. Оттогава мобилният й телефон бил изключен.

— Ще отидем в „Гут Валдхоф“ и ще арестуваме Кампман — реши Боденщайн. — Може пък той да знае нещо за тази Ягода. Тъкмо вчера следобед я видях да се носи с маршова стъпка към дома на Кампман.

— Сигурно отдавна е избягала — боеше се Пиа.

— Не е такъв тип — поклати глава Боденщайн, — пък и има син тук, в интернат.

Пред дома на Кампман беше паркиран луксозният сребрист джип, за който бе закачено ремарке за коне. Боденщайн и Пиа хвърлиха мимоходом един поглед вътре и видяха вместо кон нахвърляни в безпорядък амбалажни кашони. В този миг от отворената външна врата излезе Кампман с още един сандък в ръце. Той пребледня като тебешир и се втренчи в двамата полицейски служители с някаква смесица от недоумение и страх.

— Здравейте, господин Кампман — каза Боденщайн. — Какво става тук? Изнасяте ли се?

— Аз… ааа… — очите му се местеха нервно от един предмет на друг — не… разчистваме офиса.

— Къде са жена ви и децата ви? — попита Пиа.

— Заминаха при тъста и тъщата — отвърна Кампман. — Ние… те…

— Господин Кампман — прекъсна го Боденщайн, — как реагирахте, когато Изабел ви каза, че ще се жени за Филип Дьоринг и ще замине с него в Аржентина?

Тежкият сандък се стовари с трясък на земята и Кампман се втренчи в Боденщайн като вкаменен.

— Не сте ли вярвали дълго време, че с Изабел ще заминете заедно от тук? И изведнъж тя променя плановете ви в полза на друг мъж. Сигурно е било много болезнено за вас.

— Какво правихте вечерта на двайсет и седми август? — попита Пиа.

За една секунда изглеждаше, че Кампман ще изпадне в безсъзнание. Очите му шареха безцелно, адамовата му ябълка трескаво се движеше нагоре-надолу.

Една жена на средна възраст влезе с коня си в двора и весело помаха на Кампман, но той изобщо не реагира. Жената слезе от коня и го поведе към маркуча, за да му напръска копитата.

Съвсем неочаквано Кампман нанесе силен удар на Пиа, която тежко се стовари върху шефа си. Двамата паднаха на земята, а гръбнакът на Боденщайн за втори път през последните двайсет и четири часа усети болезнено твърдото естество на земята. С ъгълчето на окото си той видя как Кампман изненадващо светкавично прекоси двора, изтръгна от ръката на пълната жена юздата на коня й и ловко се метна на седлото. Жената бе изгубила ума и дума. Тя стоеше със зяпнала уста и маркуч в ръка и гледаше втренчено след коня си, с който Кампман галопираше из двора. Пиа гневно изруга и хукна след него. Боденщайн успя със стон да застане на четири крака, но му трябваше цяла минута, докато се изправи и на свой ред да хукне и той. Вече виждаше как Кампман изчезва в бесен галоп през една оградена ливада. Пиа беше стигнала до беемвето на Боденщайн и бе запалила мотора. Даде газ, едва дочакала Боденщайн да заеме мястото си до шофьора. После се стрелна от двора със свистящи гуми и зави веднага зад портата по бетонираната пътека. Докато тя ругаеше неравностите, които бяха оставили колелата на трактори по пътя, Боденщайн поиска по радиостанцията помощ от централата.

— Беглецът е на кон по пътя за Хофхайм — додаде той, — от отбивката за Келкхайм в югозападна посока.

След няколкостотин метра Пиа установи, че е невъзможно да продължи нататък. Кампман беше прекосил една нива и заплашваше да се изгуби в далечината.

— Карайте надясно — каза Боденщайн. — Сигурно ще заобиколи голф игрището на „Хоф Хаузен“. Обзалагам се, че ще се опита да се скрие от нас в гората.

Пиа даде на заден, върна се малко и зави надясно. Натисна газта и се стрелна с осемдесет по бетонирания път, който след няколкостотин метра отново рязко пропадна. За малко беемвето да се плъзне към нивата. Тъкмо понечиха да тръгнат по един заобиколен път, и съгледаха беглеца на равното поле. Кампман бе пресякъл по самоубийствен начин В-519, без да се огледа дали не идва кола, и галопираше с шеметна бързина от другата страна на шосето.

— Беглецът продължава в посока Хофхайм — съобщи Боденщайн в централата, — сега се отклонете в посока бившата В-519, нагоре към „Хоф Хаузен“, срещу слънцето.

— Добре се ориентирате — отбеляза Пиа.

— Хм — рече мрачно Боденщайн и видя как Кампман напусна асфалтираната улица към Тирхайм и препусна с коня през ябълковата градина, — познавам района около Келкхайм като петте си пръста. За лош късмет на Кампман.

— Не, лошият късмет е за нас, шефе — отвърна Пиа. — Тук не мога да продължа с колата.

— Ще минем през Хофхайм — реши Боденщайн. — Вече се досещам от къде смята да мине Кампман.

Те тръгнаха към Хофхайм, завиха малко след като влязоха в селището надясно и тръгнаха отново по някогашния федерален път в обратна посока. Пиа бе принудена рязко да натисне спирачките, когато внезапно само на няколко метра пред тях изскочи конят, с Кампман на седлото. В огледалото за обратно виждане вече се мяркаше синята светлина на една патрулка.

— Абсолютен идиот! — Пиа беше пребледняла от уплаха.

— Тук веднага вляво! — извика Боденщайн и Пиа машинално се подчини. Колата не поднесе единствено благодарение на ESP^[1]-то и на правия път, който водеше към крайпътния локал „Паша за добитък“, защото Пиа вдигна почти 100 километра в час със седмицата^[2] на Боденщайн.

Кампман продължаваше да язди с бясно темпо, конят беше вече целият в бяла пяна. Нямаше да издържи още много и тогава щяха да го хванат! Боденщайн и Пиа видяха как Кампман спира коня и нерешително се оглежда. Боденщайн знаеше причината за колебанието му. Пътят на Кампман към гората бе препречен с висока колкото човешки ръст телена мрежа. Боденщайн отвори вратата и слезе, а патрулката спря зад него.

— Кампман! — извика Боденщайн. — Проявете малко разум! Слезте от коня! Само си влошавате положението!

Учителят по езда му хвърли свиреп поглед, после опъна юздата на коня и хукна в галоп право към полицейските служители. Боденщайн разбра какви са намеренията му. Оставаха още около триста метра до гората. Кампман възнамеряваше да поязди успоредно на магистралата, за да заобиколи оградата, която му препречваше пътя.

— Да стреляме по крантата! — извика възбудено единият от полицаите в патрулката и зареди оръжието си.

— Не! — изрева Боденщайн.

Кампман бързо се приближаваше, на лицето му бе изписана сурова решителност. Конят му беше напълно изтощен, всеки момент щеше да се строполи. Сигурно през целия си живот не беше изминавал такова разстояние с такава убийствена скорост. Кампман галопираше с всички сили по улицата. Боденщайн, който възнамеряваше да хване коня за юздата, при вида на шестстотинте килограма се разколеба в способността си да го овладее и в последната секунда се спаси с отскачане в канавката. Докато галопираше по асфалта, от копитата на коня хвърчаха искри.

— След него! — извика Боденщайн и скочи отново в колата.

 

 

В крайпътния локал до гората цареше следобедно работно оживление. Паркингът беше пълен. Кампман, без да намали скоростта, се втурна към свалената червено-бяла бариера в края на улицата. Конят решително спря пред бариерата и хората наскачаха ужасени. Кампман се смъкна от седлото и падна тежко върху чакълестата земя. После скочи отново на крака, но в този миг пред бариерата спря Пиа с беемвето, от което Боденщайн вече беше слязъл в движение. Учителят по езда хукна към гората. Изтощеният кон стоеше насред пътя с пулсиращи хълбоци и разширени очи. Привлечени от тупурдията, от ресторанта се изсипаха задължителните зяпачи.

— Повикайте ветеринар за коня! — извика Боденщайн към един униформен служител и заедно с Пиа се впусна в преследване.

Кампман вече се беше скрил зад първия завой и Боденщайн започна да тича, без да обръща внимание на болките в гръбнака си. Този човек нямаше да им се изплъзне. Известно време тичаха по широкия път, докато Пиа не се досети, че Кампман може да се е скрил в храстите. Тя изруга и се обърна към Боденщайн. Точно сега, по изключение, не минаваше нито пешеходец, нито колоездач, нито бегач, който да види беглеца. С ъгълчето на окото си Боденщайн забеляза движение по пешеходната пътека: и това беше Кампман!

— Ето го — каза той на Пиа, после извика: — Спрете, Кампман! Това е безсмислено!

Учителят по езда не реагира и продължи да тича.

— Ще се опитам да му отрежа пътя — каза Пиа и подмина пешеходната пътека.

Боденщайн кимна и хукна през горичката. Потта се стичаше по лицето му на реки, ризата залепна на гърба му. Ама че безумие, и в тази жега! Клоните го шибаха по ръцете и краката, той едва не се препъна в един изгнил дънер — но това бе късметът му. Непосредствено пред краката му имаше стръмен склон и там долу лежеше Кампман! Боденщайн се спусна по склона, като се плъзна по изсъхналата миналогодишна шума в доста порутената каменна кариера. Сърцето му се блъскаше като лудо в ребрата. Когато стигна долу, беше останал почти без дъх, но положението на учителя по езда беше доста по-тежко. Той се беше сгушил там, замаян, с разкървавено лице, стискаше лявата си ръка и не беше в по-добро състояние от коня, който бе оставил до „Паша за добитък“.

— Арестувам ви — каза задъхано Боденщайн — за убийството на Изабел Керстнер!

 

 

След четирийсет и пет минути навалицата до „Паша за добитък“ се беше разредила. Кампман бе откаран с „Бърза помощ“ до болницата в Хофхайм, придружен от двама полицейски служители, за да се предотврати друг опит за бягство. Боденщайн потърси с очи коня, който учителят по езда за малко щеше да умори. За своя изненада той съгледа доктор Ритендорф да стои пред отворения багажник на колата си.

— А, господин комисар — каза шеговито ветеринарният лекар. — Заловихте ли вече убиеца си?

— Тепърва ще се разбере — отвърна сдържано Боденщайн. — Как е конят?

Ритендорф му хвърли един труден за разгадаване поглед, смесица от подозрение и любопитство.

— Ще заведем стареца в клиниката — лекарят повдигна с показалец очилата си към основата на носа и пъхна стетоскопа в джоба на якето си, — мисля, че ще го изправим на крака.

— Това е добре — каза Боденщайн.

— Да не би в процеса на разследванията да сте станали чувствителен към конете? — попита не без сарказъм Ритендорф.

— Не, винаги съм бил — каза Боденщайн. — Израснал съм с коне.

— А, да — сети се Ритендорф, — Инка ми каза нещо такова. Вие сте братът на Куентин Боденщайн. Вярно ли е?

Боденщайн кимна. Значи Инка и колегите й са си говорили за него. Нормално.

— Може би не сте толкова лош — рече Ритендорф.

— От къде разбрахте това? — прояви на свой ред сарказъм Боденщайн. — Защото съм брат на Куентин, или защото обичам конете?

— Нито едното, нито другото — поклати глава Ритендорф. — А защото се погрижихте за дъщерята на Миха.

— Това ми е работата.

— Не, Мари е встрани от вашите разследвания.

— Това няма значение. Все пак моя работа е и да разследвам един случай на саморазправа, станал неотдавна.

Ритендорф затвори багажника и се облегна на него.

— Нищо не можете да докажете. — Той скръсти ръце на гърдите си и дори не направи усилие да лъже.

— Отвличането и нанасянето на тежка телесна повреда не са безобидни престъпления.

Двамата мъже се спогледаха.

— Тъкмо си мислех, че имате добро сърце — Ритендорф се отдели от колата си и леко се усмихна, — но явно съм се излъгал. Не можете да надскочите себе си.

— Има закони, които всеки трябва да спазва. Ако всички хора постъпват като вас, би настанала пълна анархия.

Ритендорф повдигна вежди.

— Докажете ми, че съм бил аз, и няма да отричам.

 

 

Докато Пиа дежуреше в хофхаймската болница при Кампман, за да му попречи да избяга отново, Боденщайн отиде още веднъж до „Гут Валдхоф“. Завари паркинга почти празен, а къщата на Кампман — с широко отворена врата. До джипа със закаченото ремарке имаше един сребрист голф. Без да спре, за да позвъни или да повика, Боденщайн влезе направо в къщата и изненада госпожа Кампман в кабинета. Така негримирана, с коса, хваната на небрежна конска опашка, и облечена в сив пуловер, жената на учителя по езда едва можеше да бъде разпозната. Боденщайн я завари да седи пред компютъра и привлече вниманието й, като се покашля. Жената подскочи като ухапана от тарантула и се втренчи в него с широко отворени очи.

— Божичко, как ме стреснахте! — извика тя и бързо натисна един клавиш, за да излезе от програмата, с която работеше. Въпреки това Боденщайн успя да види, че се занимава с онлайн банкиране.

— Не знаех, че сте в къщата — отвърна Боденщайн.

Госпожа Кампман се изправи и се облегна на бюрото със скръстени на гърдите ръце. Погледът й се плъзна по окаляните и изцапани с кръв дрехи на Боденщайн.

— Интересува ли ви къде се намира в момента мъжът ви? — попита той.

— Заловихте ли го? — Нейната загриженост беше доста сдържана. Сузане Кампман сякаш не отдаваше голямо значение на съдбата на мъжа си, но при все това изглеждаше притеснена. Престорената й веселост беше изчезнала и за първи път, откакто Боденщайн я познаваше, тази жена приличаше на истински човек.

— Да — отвърна Боденщайн, — заловихме го. Той се нарани и сега е в болницата в Хофхайм.

Не стана ясно дали тази новина потресе госпожа Кампман, или не, защото лицето й остана напълно безизразно, неподвижно като на мраморна фигура, само очите се стрелкаха напосоки. Боденщайн забеляза, че ръката й е превързана.

— И вие ли сте пострадали? — попита той.

— Порязах се. — Госпожа Кампман вдигна ръкава на пуловера си над превръзката.

— Не изглеждате особено притеснена за състоянието на мъжа си — отбеляза Боденщайн. — Между другото, да не би да прекъснах нещо важно?

— Разплащах се с хората, които вчера се изнесоха от тук — излъга госпожа Кампман, без да се изчерви.

— Докато мъжът ви е преследван от полицията, защото е заподозрян в убийство, вие си седите най-спокойно в кабинета и уреждате плащания? — попита Боденщайн невярващо.

Погледът му се премести върху безнадеждно разхвърляното бюро, на което забеляза изпод купищата хартия една пачка пари в брой. Изведнъж разбра какво правеше тази жена. Със сигурност не беше разплащане с клиенти. Вероятно не беше предполагала, че полицията толкова скоро ще се появи отново.

— Нямаше как да знам това — отвърна нахално госпожа Кампман. — Когато се прибрах, вратата на къщата зееше широко, а в двора бяха нахвърляни кашони. От мъжа ми нямаше и следа.

Тя разкриви укорително лице, а вниманието в погледа й се изостри още повече.

— Може би сега той се нуждае от помощта ви — каза Боденщайн.

— Достатъчно му помагах — отговори жената на учителя по езда. — Сега сам да се измъква от мизерията, в която се напъха. На мен ми е все тая.

Изведнъж Боденщайн разбра, че госпожа Кампман мрази мъжа си, защото със своите похождения с Изабел беше разрушил перфектната фасада на хармонично семейство, която пък беше жизненоважна за нея.

— Може би сега ще ми разкажете какво наистина се случи в събота преди четиринайсет дни — каза той и за негова изненада госпожа Кампман без увъртания започна да отговаря.

— Моят мъж уби Изабел, защото тя бе престанала да се интересува от него.

— От къде знаете? — попита Боденщайн. — Мъжът ви ли ви каза?

— Има ли значение? Радвайте се, че сте разкрили убийството. — Госпожа Кампман отметна с нервно движение зад ухото си косата, която бе израснала с няколко сантиметра до основата на изрусеното. Без грима лицето й изглеждаше грубо и обикновено.

— Аз мисля, че има значение — отвърна Боденщайн.

— Мъжът ми ме мислеше за глупачка. — Гласът й стана горчив. — Мислеше, че няма да забележа колко е увлечен по тази руса уличница. Каза ми, че е загубил всичките пари от сделките с акциите, а всъщност е възнамерявал да купи къща в Ирландия. Щял е да се премести там с нея. — Тя се засмя кратко и злобно. — После обаче Изабел го разкара, леденостудено. Защото нямаше никакво желание да кисне в дъждовната Ирландия с такъв скучен човек като него — сви рамене тя. — Беше тежък удар по суетата на Робърт, когато научи, че за нея не е бил нищо друго, освен запълване на времето. А после тя го заплаши, че ще се раздрънка за далаверите му в конната база. Когато разбра, че вече няма шанс с нея, започна да я мрази.

— Дотолкова, че да я убие? — Боденщайн все още не вярваше, въпреки че арестува Кампман.

— Болезнена суетност — презрително изпръхтя госпожа Кампман. — Точно толкова наранена беше и Ягода. Тя не можеше да понася Изабел. Побесня, когато научи, че Изабел е вкарала в леглото си и нейния мъж.

— Тя не е знаела за това — каза Боденщайн, а госпожа Кампман му се изсмя.

— Разбира се, че е знаела. Двамата с мъжа ми скроиха плана за убийство. Издебнаха я.

— Мъжът ви и Мариане Ягода са убили Изабел? — изправи се Боденщайн.

— Да — кимна госпожа Кампман. — Те я бутнаха от онази кула.

Боденщайн погледна замислено жената. Явно госпожа Кампман не знаеше как в действителност бе умряла Изабел Керстнер.

— Казахте ми, че когато сте се прибрали вкъщи, сте заварили мъжа си да спи на дивана. В колко часа беше това?

— Към един и половина. — Госпожа Кампман издържа погледа му, без да трепне с клепач.

— А кога разбрахте, че мъжът ви и госпожа Ягода са убили Изабел Керстнер?

— Не помня точно. Някъде миналата седмица.

— От кого? — Боденщайн внимателно смени позата си.

Всеки мускул и всяка кост по тялото му адски го боляха.

— Разбрала съм. Това е. Точка.

— Бих искал да проверя вашето алиби. Може ли да ми дадете телефонния номер и адреса на родителите си?

— Разбира се. — Госпожа Кампман се усмихна студено. Тя се обърна, взе един химикал и надраска нещо на едно листче.

Телефонът на Боденщайн изжужа. На двора залая куче, а после лаят му премина в радостно скимтене. Госпожа Кампман погледна през прозореца, а Боденщайн вдигна телефона си. Беше Пиа. Той се извърна.

— Сега не мога — каза тихо, — после ще се обадя.

С ъгълчето на окото си комисарят долови движение. Когато вдигна поглед, пред него стоеше, като поникнал от земята, с безизразно лице конярят Карол. В ръцете си държеше бейзболна бухалка. Боденщайн отстъпи назад, усети сърцето си в гърлото.

— Дай ми телефона си! — Карол протегна ръка.

Боденщайн видя, че няма как се измъкне. Карол беше великан, при това закален до върховете на пръстите си, докато него адски го болеше всеки милиметър от тялото му.

— Не правете глупости — каза строго той на госпожа Кампман, но тя само се усмихна студено.

Карол бръкна под сакото на Боденщайн, извади служебното му оръжие от кобура и го подаде на госпожа Кампман. После го бутна на един от столовете, хвана ръцете зад гърба му и овърза китките и краката му с тиксо.

— Правите огромна грешка, госпожо Кампман! — извика Боденщайн и отчаяно се надяваше жената на учителя по езда да бъде достатъчно умна да не го застреля. Как успя да попадне в това положение?

— Затваряй си устата! — изръмжа конярят и на бърза ръка залепи една лента тиксо на устата му. Понеже седеше на стола с лице към стената, можеше само да чува какво става зад гърба му.

— Побързай — чу той гласа на госпожа Кампман, — трябва да се махнем, преди някой да се е появил!

— Приключи ли с всичко? — отвърна Карол.

— Да, да…

Това беше последното, което чу Боденщайн, защото после силен удар по тила го накара да види звездички и да изгуби съзнание.

 

 

Като през мъгла Боденщайн чу някакъв глас. Когато отвори очи, той видя загриженото лице на една възрастна жена. Виждаше всичко двойно и му трябваха няколко секунди, за да си спомни къде изобщо се намира.

— Чувате ли ме? — Жената беше развълнувана и объркана. — О, боже, това е ужасно! Какво да правя сега?

Боденщайн завъртя очи и се надяваше жената да е достатъчно съобразителна да го освободи. С истерично бърборене тя махна тиксото от устата му, което беше адски болезнено, после разряза с ножица връзките около ръцете и краката му.

— Много ви благодаря. — Боденщайн едва сега си пое дълбоко въздух и разтърка отнесено китките си. Колко време бе седял в безсъзнание тук? През прозореца се виждаше, че вече е доста тъмно.

— Но какво става тук? — Гласът на жената беше дразнещо пронизителен. — И какво стана с коня ми?

Боденщайн си спомни, че днес вече е виждал закръглената жена. Кампман бе избягал с нейния кон.

— Вашият кон е във ветеринарната клиника в Рупертсхайн — каза той и се изправи. — Знаете ли колко е часът?

— Точно осем и половина — отвърна жената с упрек. — Съвсем сама съм на двора. Вчера половината база се изнесе от тук. Нямам представа какво е станало.

— Виждали ли сте госпожа Кампман?

— Не — поклати глава жената, — но колата й я няма. Сигурно е отишла на пазар.

С несигурни стъпки Боденщайн се затътри към бюрото. Главата му бучеше, всичко се въртеше пред очите му. Той затърси опипом телефона си, но установи, че вече го няма. Изруга и се отпусна на стола. Пачката банкноти, която бе видял на бюрото, беше изчезнала, касата в стената между рафтовете беше широко отворена и празна. Очевидно госпожа Кампман и Карол бяха извършили обир и сега вероятно се намираха през девет планини в десета.

— Това вашият телефон ли е?

Той вдигна поглед.

— Намерих го на двора. — Жената му подаде мобилния.

Боденщайн благодари. Телефонът имаше само една драскотина на дисплея и още работеше. Той набра номера на Пиа, но се включи гласова поща. Нищо чудно, в болниците мобилните телефони нямаха обхват.

— И какво да правя сега? — попита жената.

— Идете при коня си — предложи Боденщайн и се изправи.

Така копнееше да се напари в банята и да си легне, но преди това трябваше спешно да говори с Кампман. Той напусна къщата и тръгна към беемвето си, за да разпореди по радиостанцията преследване на госпожа Кампман и коняря Карол, които явно бяха решени на всичко, а за беда сега бяха и въоръжени.

 

 

Робърт Кампман лежеше, замаян и блед, на леглото в една самостоятелна стая. Бяха гипсирали ръката му и зашили раната на главата. Пред вратата на стаята седеше един полицейски служител.

— Жена ви ми разказа някои интересни неща — рече Боденщайн, който надали се чувстваше по-добре от човека в леглото пред себе си. — Крайно време е да ни кажете истината.

Кампман се втренчи в него с кървясалите си очи.

— Хайде, господин Кампман — спря да се церемони повече Пиа. — Знаем, че вечерта на двайсет и седми август не сте били в дома си. Жена ви ни каза, че заедно с Мариане Ягода сте убили Изабел Керстнер.

Учителят по езда задиша тежко, подпухналите му устни затрепериха. С обезобразеното си лице, гипсираната ръка и прозрачните сенки под очите си той бе самото олицетворение на страданието, но Боденщайн вече не изпитваше съжаление към него.

— Добре тогава — рече след известно време той. — Не трябва да казвате нищо, с което да утежните положението си. Утре ще ви отведат в следствения арест, а прокуратурата ще повдигне срещу вас официално обвинение в убийството на Изабел Керстнер. Тогава вече няма да се измъкнете.

Кампман стисна устни. Извърна глава и направи безпомощен жест със здравата си ръка. Безизходността на положението, в което се намираше, изглежда, внезапно го накара да осъзнае цялата му сериозност.

— Не съм я убил аз. — Гласът му прозвуча плачливо. — Но вие няма да повярвате и на една моя дума.

— Та вие едно вярно нещо не сте казали досега, само ни лъжете — наведе се Пиа. — Защо да ви повярваме този път?

Кампман се втренчи с нямо отчаяние в стената.

— Няма как да разберете всичко — каза накрая с глух глас, в който имаше и нотка горчивина. — Вие не знаете какво е да нямаш пари. Не познавате унизителното чувство да си беден, обграден от хора, които си купуват порше просто така, които през уикендите отскачат до Ню Йорк и могат да си позволят да купят на търг кон за половин милион, без да им мигне окото. Хора, които, без да му мислят, купуват седло за три хиляди евро, макар детето им едва да се крепи на коня!

Той вяло потърка очите си.

— Жена ми има високи изисквания — продължи Кампман, — а аз бях неудачник. Конната база на родителите ми бе продадена на търг и не знаех как изобщо ще платя дълговете си. И точно тогава най-неочаквано нещата се обърнаха на добро. Семейство Ягода вземаха уроци по езда при мен и именно те ми предложиха възможност да спечеля пари. Никога не съм ги питал дали тези сделки са сериозни, или не, исках само да погася дълговете си. Те купиха конната база и ме назначиха за управител. За първи път от толкова години нямах грижи. Имахме хубава къща, две коли, получавах добри пари. Жена ми можеше да пазарува от бутици, а аз бях в състояние да й подарявам красиви бижута. Най-после й затворих устата. Всичките ни финансови проблеми се изпариха.

Кампман отрони дълбока въздишка.

— Изведнъж — прошепна той — аз се превърнах в някой. Хората ме уважаваха. Тичаха след мен, допитваха се до мен, да, боготворяха ме безрезервно! За тях не беше проблем да платят за един кон повече от реалната му цена, дори не забелязваха, че го правят, и бяха доволни.

— Жена ви твърди, че Изабел ви е изнудвала и е искала да разкаже на клиентите ви за вашите далавери — отбеляза Пиа. — Това би ви накърнило печелившата работа, в случай че госпожа Ягода научи, нали?

— Да, може би — въздъхна Кампман.

— И макар че Изабел се е опитвала да ви изнудва, вие сте искали да напуснете семейството си и да заминете с нея за Ирландия?

— Това си го измисли жена ми — поклати глава Кампман. — Бях й казал, че парите, които спечелих от сделките с Ягода, са загубени от погрешни спекулации. Не исках да ги харча за тоя, дето духа. Жена ми обаче разбра, че възнамерявам да купувам къща в Ирландия. Това нямаше абсолютно нищо общо с Изабел, но жена ми ме заплаши, че ще каже на Мариане Ягода за всичките ми далавери, ако веднага не се погрижа Изабел да изчезне от базата и от живота ни.

— И вие какво направихте? — попита Пиа.

Кампман повдигна здравото си рамо.

— Нищо. Реших, че когато Изабел отиде в Аржентина, Сузане ще се успокои.

— А, вие сте знаели за това?

— Да — потвърди Кампман. — Изабел ми каза, че бракът със сина на Дьоринг е нейният голям шанс. Този човек е безумно богат, можеше да й предложи всичко, за което е мечтала. Тя дори ми предложи да отида с нея в Аржентина. В такава голяма хасиенда нямало начин да не се намери работа за мен.

— Изобщо ли не се притеснихте, че Изабел ще се омъжва за друг мъж? — попита Боденщайн. — Останах с впечатлението, че тя е означавала много за вас.

Кампман вдигна поглед и се втренчи в комисаря. Очите му бяха кървясали и блестяха.

— Харесвах я — отговори той. — Тя ми помогна много и за разлика от всички останали, никога не ме е притискала. Беше ми хубаво с нея, това беше всичко. Като жена би била твърде уморителна за мен.

— Защо сте ходили в събота отново при нея? — осведоми се Боденщайн.

— Дадох й парите, които още й се полагаха — прошепна Кампман, — и исках да я убедя да не заминава за Аржентина, защото се боях, че няма да стигне жива там.

— Защо?

— У нея бяха снимките, с които искаше да изнудва Мариане Ягода. Заклевах я да не го прави, но тя беше твърдо убедена, че Ягода трябва, ей така, да й даде двеста и петдесет хиляди евро за тях и да я остави на мира.

— Изабел е изнудвала Мариане Ягода? — попита Боденщайн.

— Да — кимна Кампман. — Някак си беше разбрала, че родителите на Мариане Ягода не са загинали при злополука, а при палеж. Тя взе снимките, с които уж можела да докаже това, и отиде с тях при Ягода. Онази й обещала парите. Но аз бях убеден, че няма никакво намерение да дава каквито и да е пари на Изабел.

Боденщайн и Пиа се спогледаха. Ако това беше вярно, излизаше, че Мариане Ягода е излъгала.

— Какво се случи наистина на двайсет и седми август? — осведоми се Боденщайн. Кампман затвори за миг очи, после отново ги отвори и тихо занарежда:

— Когато се прибрах вкъщи — каза със сподавен глас той, — жена ми се нахвърли върху мен като фурия. Знаеше, че съм бил при Изабел, започна да ме ругае, после бясна запали колата и отпраши нанякъде. Вечерта Изабел дойде в базата. Искала да говори с мъжа си, но той изобщо не й обърнал внимание. После се опитала да се свърже с Дьоринг. Казах й, че имам лошо предчувствие и че в никакъв случай не бива да се вижда с Ягода. Тя обаче си държеше на своето, искаше си обещаните пари, преди на следващия ден да отлети за Буенос Айрес. Тогава реших да карам след нея, защото наистина се страхувах. Мариане Ягода не е жена, която ще се остави да я изнудват.

Кампман млъкна. Трябваше му известно време, за да продължи.

— И така, тръгнах за Рупертсхайн, качих се до апартамента на Изабел. Тя ми се накрещя, каза, че тези пари й трябват и съм щял да прецакам всичко. — Кампман отново въздъхна. — Изведнъж в апартамента се появиха Карол и Ягода. Разбрах, че опасенията ми са били основателни.

Гласът на Кампман заглъхна, той се бореше със сълзите. Обезобразеното му лице беше като вкаменено. За първи път, откакто го познаваше, Боденщайн беше убеден, че казва истината.

— Изплаших се — прошепна той. — Карол се нахвърли върху Изабел. Тя извика към мен за помощ, но… но аз не й помогнах. Просто стоях там и гледах как той я убива. Ягода ми каза, че знае всичко за мен и Изабел. Ако… ако за в бъдеще съм се държал като немска овчарка, нищо нямало да ми се случи.

— Каква немска овчарка? — попита изненадано Пиа.

— Да си държа езика зад зъбите и да се ослушвам.

Той въздъхна дълбоко.

— Карол сложи инжекция на Изабел — продължи нататък Кампман, — Ягода гледаше. После тя каза, че трябва да тръгва, а аз да съм помогнел на Карол да претърси апартамента и накрая да почистим идеално. Ако само съм гъкнел за това, което съм видял, щяла да ме сполети съдбата на Изабел. В това нито за секунда не се усъмних. А и какъв беше смисълът да правя нещо? Изабел беше мъртва.

За миг в болничната стая се възцари тишина. Кампман дишаше тежко. Явно споменът за онази съботна вечер го измъчваше.

— Какво стана после? — попита неумолимо Боденщайн.

— Почистихме апартамента. Изабел ги беше улеснила, като бе опаковала всичките си вещи за предстоящото пътуване на следващия ден. Карол уви трупа й във фолио и го отнесе в подземния гараж. — Гласът на Кампман трепереше. — Напъха го в багажника на колата си. Аз трябваше да внимавам някой да не ни изненада. Той ме принуди да закарам поршето до един паркинг наблизо. Там Карол отмота фолиото от Изабел, пъхна в джоба на панталона й ключовете за колата, метна я като чувал на рамото си и я отнесе в онази кула. После я хвърли от нея.

— А вие какво правехте през това време? — попита Пиа. — Можели сте да избягате.

— Опитах се — засмя се Кампман, но звучеше горчиво. — Карол ме хвана и ме удари с бейзболната бухалка. От нея е синината на окото ми. Оттогава се страхувам за живота си. Върнахме се пеша във „Вълшебната планина“ и се прибрахме вкъщи с моята кола. Изпих две бутилки червено вино, за да успокоя някак нервите си. И това беше.

 

 

— Вярвате ли му? — попита Пиа шефа си, когато малко по-късно тръгнаха по дългия коридор към изхода на болницата.

— Да, мисля, че точно така е станало — кимна замислено Боденщайн. — Мариане Ягода е мразела Изабел, освен това се е страхувала, че ще се разчуе за смъртта на родителите й, за която Изабел е знаела твърде много. Платила е на Карол да я убие.

— Но откъде се е сдобила с пентобарбитала? Такова нещо не се купува току-така от аптеката.

— Това тепърва предстои да научим — сви рамене Боденщайн и изстена, защото движението му причиняваше болка.

— Но какво ви е? — попита загрижено Пиа.

— Целият съм в синини. — Боденщайн натисна копчето на асансьора и се зачуди дали да не разкаже на колежката си за инцидента в болницата в Бад Зоден. Вратата на асансьора се плъзна встрани. Боденщайн даде път на Пиа и я погледна. — Ако ми се закълнете, че няма да кажете на никого, ще ви разкажа за един от най-неловките моменти в живота си.

Пиа се втренчи смаяно в него, но после вдигна ръка за клетва.

— Заклевам се — увери го тържествено тя.

Асансьорът спря на партера. Приемната на болницата беше пуста, само на рецепцията седеше млад мъж и се отегчаваше от нощната смяна.

— Да намерим нещичко за хапване — предложи Боденщайн. — После ще ви разкажа надълго и нашироко. Но само да не забравите клетвата си!