Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (11)

Вторник, 6 септември 2005 г.

Мигащите светлини на полицейските коли трептяха върху мастилено черните води на Майн. Боденщайн паркира отстрани до една патрулна кола. По време на пътуването почти не бяха говорили и той усети отново онова вътрешно напрежение, което винаги го обземаше на път към някой труп. Мислеше за обещанието, което бе дал на Керстнер, за отчаянието на този човек и страданието, което беше преживял. Колко ужасно щеше да е за него, ако след детето трябваше да изгуби и жената, която обичаше. Боденщайн горещо се надяваше, че мъртвата от Майн не е Анна Лена Дьоринг.

— Чакайте ме тук — каза той на Тордис, която кимна със свито сърце.

Боденщайн слезе и поздрави полицейския служител с кимване, после се пъхна под жълтата охранителна лента и тръгна по дървената пътека към брега. Там цареше трескава работа. Ярък прожектор осветяваше едно място на скосения бряг, а само на няколко метра навътре във водата се поклащаше кораб на водната полиция.

— Добро утро — поздрави Боденщайн присъстващите мъже, полицейски служители, колеги от франкфуртския К-ІІ, екип следователи и служители на водна полиция, както и двама полицейски водолази и хора от Пожарната команда, които му отговориха с кимване. Повечето той познаваше от други неприятни случаи, подобни на този тук.

Вече бяха сложили трупа в сак и Боденщайн разпозна и лекаря, извършил огледа. Това беше все още настоящият съпруг на колежката му, доктор Хенинг Кирххоф.

— Добро утро, Боденщайн — изправи се лекарят. — Лош навик на централата да вика все мен, когато е намерила нещо в реката. Само защото живея в Заксенхаузен.

— Поне не ви е далече. — Боденщайн клекна и погледна в отворения сак с трупа.

От лицето на жената вече не можеше да се разпознае много. При мисълта за ужаса, който е изпитала в последните минути и секунди от живота си, той неволно потрепери. Възможно ли бе Фридхелм Дьоринг да е убил по този брутален начин жена си, от която трябва да е разбрал, че знае най-опасните му тайни, и после да я е захвърлил в реката?

— Тук се е действало с нещо тежко — предположи Кирххоф. — Залагам на ковашки чук или нещо подобно, а после нещо разяждащо, вероятно солна киселина. Престояла е във водата не повече от един или два часа. Но и не е умряла от нараняванията по лицето. Прерязали са гърлото й. Тялото е напълно обезкървено.

Нещата съвпадаха като време. Последно Анна Лена Дьоринг е била видяна към шест часа, някъде около седем Керстнер е бил нападнат в клиниката. Сега беше един часът сутринта.

— От колко време е мъртва? — Боденщайн се изправи и се загледа в обезобразения труп на жената.

— Трудно е да се каже — отвърна Кирххоф. — При трупове, извадени от водата, ректалната температура не е показателна.

— Възраст? — Боденщайн гледаше втренчено мъртвата.

Нейната дълга, тъмна коса приличаше на преплетени водорасли, а гледката беше още по-зловеща от отнемането на всякакви човешки черти от лицето на жената. Анна Лена Дьоринг имаше дълга, тъмна коса.

— Около трийсет. — Съдебният лекар стисна замислено устни.

— Дрехи, бижута, отличителни знаци?

— Нищо. Беше чисто гола. — Кирххоф се наведе над трупа. С дясната си ръка, облечена в ръкавица, взе ръцете на жертвата, за да ги разгледа по-добре. — Никакъв отпечатък, който да подскаже, че е носила пръстен.

Той се изправи.

— Утре на обед след аутопсията ще мога да ви кажа повече.

— Добре. Можете да ме потърсите на мобилния телефон — отвърна Боденщайн. — Докато не се докаже противното или търсената жена не се появи жива, за съжаление, приемаме, че мъртвата е Анна Лена Дьоринг.

Той се обърна. Беше го обзело дълбоко безсилие. В този миг мразеше професията си.

— Ще се видим рано сутринта в Института по съдебна медицина — каза той на Кирххоф и добави със стиснати зъби: — Всъщност Дьоринг трябва да види този труп.

Лекарят кимна и свали гумените си ръкавици.

— Чух, че от няколко седмици работите заедно с жена ми — каза той уж между другото.

— Да, така е. Вече от месец.

Доктор Хенинг Кирххоф беше висок мъж, с тъмна, грижливо оформена брада. Имаше същото високо чело и изящни устни като брат си. Привлекателен мъж, възпитан и високоинтелигентен, с ясното съзнание на човек, който си разбира от работата. За миг сякаш Кирххоф се канеше да добави още нещо, но после отклони поглед.

— Предайте й много поздрави от мен — каза само той.

— Разчитайте на мен — кимна му Боденщайн. — Лека нощ.

Той се изкачи на крайбрежния насип. Тордис беше слязла от колата и се бе облегнала на калника на беемвето.

— Е? — попита загрижено тя. — Анна ли е?

Боденщайн забеляза, че тя наистина се интересува от съдбата на пострадалата. Симпатията му към младата жена нарасна от това, че в очите й липсваше всякаква радост от самата сензация.

— За съжаление, не може да се разпознае — каза той, — ще трябва да изчакаме аутопсията утре. Качвайте се. Мога ли да ви закарам донякъде?

— Не. Дойдох в града с трамвая. Спряла съм колата си на трамвайната спирка в Бад Зоден.

— Но защо? — Боденщайн я погледна над покрива на колата. — Толкова ли сигурна бяхте, че ще намерите кой да ви закара дотам?

Тордис първо отвърна на погледа му невярващо, а после леко изпръхтя с презрение.

— Аз пък си мислех, че не сте такъв — каза за негова изненада тя, — но сигурно сте разчели моята готовност да помогна като намек. Благодаря, но двайсет години разлика във възрастта за мен е твърде много.

Боденщайн се втренчи в нея като ударен от гръм и усети как се изчервява от шията към лицето. Държеше се като идиот. Като стар идиот. Първо понечи да възрази, но после осъзна, че наистина си беше помислил, че тя му прави намеци.

— Глупости — каза лаконично той. — Качвайте се. Ще ви закарам до колата ви.

— Спестете си усилията. Ще взема трамвая.

— Но сега не минават трамваи.

— Тогава ще си взема такси.

— Аз пък си мислех, че не сте такава — каза в нейния стил той.

— Какво имате предвид?

Все още се гледаха втренчено над покрива на колата.

— Вироглаво момиченце.

— Не съм вироглава — отвърна тя студено. — А момиченце бях преди десет години.

— Ще пътувате ли с мен, или не? Уморен съм и исках тази нощ да поспя поне няколко часа. — Комисарят седна зад волана и бе принуден да потисне шеговитата си усмивка, когато и Тордис на свой ред се настани на седалката до него.

Докато той лъкатушеше по Брега на музеите и минаваше по моста над Майн, покрай Централната гара, спътничката му гледаше безучастно и мълчаливо напред.

— Признавам — каза Боденщайн, когато минаваха покрай Франкфуртския панаир, — наистина за малко си бях помислил, че очаквате от нашата среща нещо повече от кайпириня и труп от водата.

Тордис гледаше инатливо през предното стъкло, изправената й, горда стойка издаваше, че е обидена, а това нарани Боденщайн. Все пак му беше помогнала. Но изведнъж тя се обърна към него.

— Добре — усмихна се младата жена с полукокетна, полуразкаяна усмивка, която Боденщайн беше виждал и преди. — Разкрихте ме. Надявах се да ви се харесам и от вечерта да излезе нещо повече от това, което се получи.

При мисълта за това го прониза някаква особена тръпка на ужас и в същото време се ядоса, че се бе оставил на това момиченце да го провокира така.

— Така значи — каза само той и натисна газта, когато излязоха от границите на Франкфурт.

— Аз не съм като Изабел. — Тордис отново отклони поглед встрани. — Но вие ми харесвате, въпреки че сте толкова стар и арогантен, и самовлюбен.

Боденщайн вдигна вежди.

— Това не е точно в изискания английски стил — каза той.

— Аз съм американка. Ние сме директни.

— Аха, това обяснява всичко. — Боденщайн включи мигача и преди центъра „Майн Таунус“ излезе от магистралата А-66, за да тръгне към Бад Зоден.

Погледът му пробягна по лицето й. Чудеше се какво ли си бе въобразила. Да не би да е очаквала да го съблазни дотолкова, че да я отведе в дома си или направо да го направят набързо в колата? За своя собствена изненада той забеляза, че тази представа му беше всичко друго, но не и неприятна. На какво се дължеше внезапната му податливост на чужд женски чар? На отсъствието на Козима или на това, че срещна Инка Ханзен? След малко спря на паркинга на лечебницата в Бад Зоден зад едно жълто сузуки. Тордис не даде никакъв признак, че иска да слиза.

— Благодаря за информацията — каза Боденщайн. — Беше много любезно от ваша страна.

Младата жена вдигна поглед и изразът на очите й, настойчив и съблазнителен едновременно, накара алармата в главата му да запищи.

— По-добре се прибирайте — добави той малко по-студено. — Лека нощ.

 

 

Фридхелм Дьоринг се прибра у дома в шест и петнайсет и веднага беше спрян от екипа на патрулката, паркирала пред входа му. Когато Боденщайн пристигна след половин час, го завари побеснял.

— Каква е тази улична комедия! Какво изобщо става? — крещеше Дьоринг, без да се съобразява с ранния час и забравяйки за съседите. Беше небръснат, изглеждаше недоспал и напрегнат.

— От къде се прибирате? — попита Боденщайн.

— Това какво ви засяга вас? — изрепчи се Дьоринг. — Как ви хрумна да ме арестувате тук, пред дома ми?

— Имам причини за това. — Боденщайн остана спокоен. — Е, къде бяхте през изминалата нощ? И къде е жена ви?

— Нямам представа — сви рамене Дьоринг. — От петък насам не съм я виждал. Всъщност тя се изнесе и избяга при приятеля си, онова побъркано ветеринарче!

Изведнъж осъзна, че е казал повече, отколкото възнамеряваше.

— Аха — вдигна вежди Боденщайн, сякаш току-що научаваше новината. — Къде бяхте вчера вечерта между осемнайсет и двайсет часа?

— Нищо повече няма да кажа! — изръмжа Дьоринг. — Искам да се прибера.

— Вчера вечерта Керстнер е бил нападнат в клиниката си — продължи Боденщайн, — а от жена ви няма и следа.

— Съжалявам — отвърна саркастично Дьоринг.

— Вие ли пребихте Керстнер и отвлякохте жена си?

— Наистина имате извратена фантазия — каза с насмешка Дьоринг. — Защо ми е да го правя?

— Вероятно защото жена ви знае за вас неща, които със сигурност ще ви докарат неприятности — предположи Боденщайн. — Вашият приятел Ягода, който от няколко дни нощува на държавни разноски, вече ни разказа доста.

Боденщайн забеляза как Дьоринг се стегна.

— … за вашия общ приятел Морис Бро например. Или за машинацията с видеозаписите, с които е изнудвал клиентите си. Гениална идея, какво връзване на ръцете на клиентите само! За лош късмет на господин Ягода, главният прокурор Харденбах е направил подробно признание, преди да се застреля. Сега вече знаем за всички тъмни сделки на „Яго Фарм“, както знаем много и за вас, господин Дьоринг.

— За мен няма какво да се знае — отвърна Фридхелм, но гневът в очите му се беше сменил с тревога.

— Сега ще дойдете с мен до Франкфурт да огледаме един труп. — Боденщайн погледна часовника си. — Снощи от Майн е бил изваден трупът на жена и ние предполагаме, че е съпругата ви.

— Не можете да ме принудите! — запротестира Дьоринг.

— Напротив, мога. — Боденщайн отвори вратата на колата си. — Заповядайте, господин Дьоринг.

Половин час по-късно Фридхелм Дьоринг стоеше с разкривено лице на ярката неонова светлина в една секционна зала на Института по съдебна медицина и гледаше втренчено обезобразения, но все още неразпознат труп на жена. Едва се владееше. Боденщайн го наблюдаваше зорко, но в мислите си беше другаде. Той не беше мъж, чието его се подхранва от вниманието на жените, но без съмнение недвусмислената покана на Тордис някак си го ласкаеше. Какво щеше да стане, ако се беше поддал на изкушението да я целуне? Как би реагирала тя, ако той…

— Защо ме принуждавате да гледам някакви мъртви хора? — изтръгна го от мислите му гласът на Дьоринг.

— Това вашата жена ли е? — попита Боденщайн.

— Не, по дяволите — поклати Дьоринг енергично глава, — не е тя. Ще се оплача лично на министъра на вътрешните работи от вашите методи, Боденщайн! Това, което правите, е психически тормоз!

— Защо сте сигурен, че мъртвата не е вашата жена?

— Оперирана е от апендицит — отговори остро Дьоринг. — Познавам тялото на жена си. Тази тук е много по-дебела. Сега мога ли да си вървя?

— Разбира се. — Боденщайн се помъчи да скрие от Дьоринг облекчението си. — Ако искате, можете да си отидете вкъщи и…

— Спестете си извиненията — прекъсна го Дьоринг. — Няма да оставя това без последствия, помнете ми думата!

Боденщайн сви рамене и отвори вратата към входа.

Във фоайето той забеляза колежката си да води оживен разговор със своя все още настоящ съпруг, който носеше зелена престилка над костюма си; после напусна сградата на Института по съдебна медицина. Дьоринг мина покрай него, без да поздрави, и извади телефона от джоба на панталона си. Боденщайн гледаше след него как, говорейки по мобилния, прекосява улицата и отива до едно такси. Пиа се появи до него.

— Е? — попита тя.

— Не е тя. Слава богу. Но от сега нататък не бива да изпускаме този тип от очи.

— Хората ни вече го следят. — За доказателство Пиа кимна към един сребрист опел, в който седяха мъж и жена в цивилни дрехи. Телефонът й изжужа.

— О, здравейте, господин Ритендорф — поздрави тя; слуша известно време, а после благодари и приключи разговора.

— Какво искаше той? — осведоми се Боденщайн, но Пиа набираше друг номер.

— Ей сега — измърмори тя. Набра един въведен номер и вдигна поглед. — Вчера вечерта в седем без петнайсет мъж от Рупертсхайн, който разхождал кучето си в полето, забелязал тъмнозелен джип чероки, спрян на пътя зад ветеринарната клиника. Мъжът ходел трудно и тъй като колата му препречвала пътя, той почукал на стъклото. Шофьорът само открехнал прозореца и казал на мъжа да се разкара. Бил със слънчеви очила, макар че било почти тъмно.

— Хм — каза невярващо Боденщайн.

— Мъжът току-що бил при Ритендорф да се оплаче. Той по принцип се оплаквал и от клиентите на клиниката, които паркирали там, но сега му направил впечатление регистрационният номер на колата.

Още преди Боденщайн и Пиа да стигнат до колата, Пиа получи съобщение за това, кой е собственикът на тъмнозеленото чероки.

— Манфред Йегер — повтори на глас тя, — улица „Тонизендер“ сто двайсет и четири в Зосенхайм. Ясно. Благодаря.

— Е — каза Боденщайн, — на този трябва да му отидем на гости.

 

 

Манфред Йегер живееше в един от най-грозните жилищни блокове в мизерен квартал на Зосенхайм, известен повече като социален център. В по-тесен смисъл тук живееха хората в социални жилища, мнозина бяха безработни, а делът на чужденците беше толкова голям, колкото никъде другаде из цял Франкфурт. Къщите, които спешно се нуждаеха от пребоядисване, бяха изрисувани с графити, дори кофите за боклук и входните врати не бяха пощадени от спрейовете — жилищната управа от известно време никаква я нямаше. Между дълбоките теснини между къщите не проникваше и лъч от ярката слънчева светлина, там цареше постоянна мъгла. На Боденщайн му стана съвестно, както винаги, когато работата му го отвеждаше в райони като този. Колко ли ужасно трябваше да е да живееш в един такъв жилищен блок, без всякаква перспектива! Пиа няколко минути търси из таблото със звънците, което беше доста изцапано, звънеца на Манфред Йегер. Обади се нелюбезен женски глас.

— От полицията сме — каза Пиа. — Търсим Манфред Йегер.

Минаха две минути, преди да се чуе звънецът за отваряне на вратата.

Сградата отвътре беше още по-депресираща, отколкото отвън, ако това изобщо беше възможно. Някога блестящите плочки по пода сега бяха изтрити, миришеше на готвено, на изветряла бира и урина. Стените бяха боядисани в някакъв неопределен цвят и също издраскани с графити. На асансьора имаше табела, на която се съобщаваше, че ремонтните дейности може да продължат повече. Ядосаните живущи от по-горните етажи изкарваха гнева си върху незаключената метална врата. Пиа и Боденщайн се закатериха нагоре по стълбите до седмия етаж. Зад вратата на апартамента, открехната съвсем леко, ги очакваше една жена, облечена в остърган хавлиен халат и с хленчещо дете за ръка.

Тя едва ли беше на повече от двайсет и пет, но изглеждаше два пъти по-възрастна. Косата й се беше накъсала от някое евтино студено къдрене, от провисналия халат се носеше дъх на застояла пот. Детето имаше само един памперс на дупето и нищо друго, явно бе приготвено за къпане. В дъното се появиха още две деца.

— Влезте. — Жената се обърна и зашляпа по тъмния коридор с износените си плюшени пантофи към една всекидневна, която беше така претрупана с вехтории и изтъркани мебели, че Боденщайн и Пиа едва забелязаха мъжа, седящ пред телевизора. — Ченгетата — съобщи жената с остър глас. — Какво си направил пак?

Манфред Йегер беше слаб мъж в средата на трийсетте, с напрегнато мишо лице и мазна, дълга до раменете коса. Той се усмихна неуверено и изгаси цигарата си в един препълнен пепелник.

— Нищо не съм напра’ил — заоправдава се той още преди Боденщайн и Пиа да са си отворили устата. — Откакто съм изля’ал от пандиза, не съм напра’ил нищо. Можете да питате надзирателката ми.

Боденщайн се питаше как този човек, който явно живееше на стъпка от границата на бедността, може да си позволи джип „Чероки“, струващ четирийсет хиляди евро.

— Притежавате ли джип с регистрационен номер F-X 122? — попита Пиа. Очите на мъжа заиграха, адамовата му ябълка нервно се местеше нагоре-надолу по хилавата му шия.

— Разбира се, че това е нашата кола — отзова се жената. — Мое да не’аме нищо друго, ’ма колата тре’а да е яка.

Тя се засмя горчиво, а мъжът направи гримаса.

— Едно такова чероки е доста скъпо, нали? — попита Пиа. — Как сте успели да си позволите такава кола?

— Ам’ че аз си печелех доста добре. — Йегер се почеса с ръка по носа. — Имах си готина работа.

— Но къде сте работили? — осведоми се Боденщайн, надявайки се да не проличи собствената му потиснатост.

— Карах товарен камион. Четирийсет тона. Из цела Европа. — Йегер затърси опипом пакета с цигари и запали още една. Започна трескаво да пуши.

— Аха — кимна Пиа. — А защо сте били в затвора?

— Напра’их една бела. Тъпа история. Но си изсърбах попарата.

— Може ли да погледнем документите на колата? — помоли Боденщайн и получи в замяна недоверчив поглед. Йегер извади от задния джоб на джинсите си едно изтъркано портмоне и му подаде безцеремонно паспорта на камиона.

— Охоо — процеди Пиа, — той е чисто нов. Пуснат е в движение от юли две хиляди и пета!

— Даа, старичък си е. — Йегер се ухили, при което разкри пожълтелите си от никотина зъби.

— И как платихте тази кола? — попита Пиа. Усмивката му мигом се стопи. С няколко дръпвания той изпуши цигарата до филтър.

— Къде бяхте вчера вечерта между осемнайсет и двайсет и един часа? — попита Боденщайн.

— Тука си беше — намеси се жената със заплашителна нотка в гласа. — Тука си беше и не е излизал от вкъщи. Аре бе, кажи им, че беше така!

— Да, бех си дома — закима енергично Йегер, — гледах телевизия.

— Вчера вечерта към седем без петнайсет колата ви е била забелязана на двайсетина километра от тук. — Пиа скръсти ръце пред гърдите си. — Как ще обясните това?

— Дадох я на едно приятелче. — Погледът на Йегер зашари из помещението. — Често го правя. Стига да ми пълни после резервоара.

— Добре. Тогава, моля ви, бъдете така любезен да ни кажете името на този ваш приятел — каза Боденщайн. — Къде се намира автомобилът сега?

— Надявам се, че долу на паркинга — посочи Йегер с палец надолу.

— Кажи името на приятелчето бе, пич — напомни Пиа, която при нужда с лекота влизаше в стила на изразяване на човека отсреща.

— Не знам точно как се казва — заинати се Йегер, — всички му викат Теди.

— Даваш чисто новата си кола на някакъв тип, за когото дори не знаеш как се казва? — ококори се Пиа. — Ти нас будалкаш ли ни, или какво?

— Не, нема тако’а нещо! Така е, нали? — Той потърси с поглед помощ от жена си.

— Теди беше колега на мъжа ми отпреди пандиза — каза тя, — наистина е свестен. Винаги ни помага.

— Аха. А ти къде работеше? Преди пандиза, имам предвид. — Пиа постепенно започна да губи търпение.

— Карах товарен камион.

— Това го разбрахме. Фирмата коя е?

— Спедиция „Дьоринг“ в Ешборн.

 

 

Докато чакаха началника на персонала на спедиция „Дьоринг“, Боденщайн си позволи едно еспресо. Херберт Рюкерт беше в началото на петдесетте, пълен мъж с лъскаво теме и червеното лице на човек, страдащ от високо кръвно.

— Искаме да говорим с ваш служител на име Теди — каза Боденщайн, след като се представи. — Дамата на рецепцията не знаеше за кого става въпрос, но вие, като началник на персонала, сигурно сте наясно с прякорите на хората си.

По лицето на дебелия мъж се изписа досада.

— Навремето имахме един шофьор, който се казваше така — рече той след известно колебание. — Но вече не работи при нас.

— О — каза спокойно Боденщайн, — като начало ни трябва истинското му име и последният му адрес.

— Нямам право да давам тази информация — започна сдържано Рюкерт.

— Имате — отвърна раздразнено Пиа. — Дори сте длъжен. Всъщност разследваме убийство.

Дори Боденщайн за малко не изгуби пословичното си търпение.

— Име и адрес — каза лаконично той, без следа от обичайната си вежливост. — Иначе ще бъдете обвинен във възпрепятстване на полицията. И така, вие сте на ход!

Началникът на персонала Рюкерт, изглежда, се уплаши. Той отиде зад рецепцията, вдигна слушалката на телефона и нареди на някого да намери последния адрес на Теодор ван Юпен. Три минути по-късно Боденщайн и Пиа напуснаха сградата.

— Трябват ни макарони, червено вино и изнамерено отнякъде алиби — каза Боденщайн по пътя към колата. Пиа хвърли смаян поглед на шефа си. Той й подаде ключовете за колата. — Отиваме в Кьонигщайн, в „Лимончело“ — съобщи той. — Знаете ли къде е това?

— Да. — Пиа седна зад волана на беемвето.

По пътя към италианския ресторант Боденщайн проведе три разговора по телефона. Нареди на Бенке и Остерман да се осведомят от полицейския компютър за Филип Дьоринг, наречен още Фелипе Дуранго, Манфред Йегер и Теодор ван Юпен. От друго телефонно запитване на патрула, следящ Фридхелм Дьоринг, стана ясно, че последният е взел такси до дома си и очевидно няма намерение да излиза от вкъщи. Керстнер все още не беше в състояние да бъде разпитван, здравословното му състояние беше критично, но животът му бе вън от опасност. Междувременно Боденщайн сериозно се разтревожи за Анна Лена Дьоринг, тъй като от разговор с брат й стана ясно, че не се е появявала нито при него, нито при родителите си.

— Как така изнамерено отнякъде алиби? — попита Пиа шефа си, докато се качваха по стълбите към входа на „Лимончело“.

— От вчера си мисля за вашето предположение — спря на едно място Боденщайн. — Хелфрих и Ритендорф са вечеряли точно по времето, когато Изабел е умряла. Оттук до Рупертсхайн вечер се стига за около седем минути. Значи те са имали достатъчно време, както и необходимите средства.

— И какъв е мотивът им? — осведоми се Пиа.

— Просто за отмъщение — отвърна Боденщайн. — Ритендорф, така или иначе, е мразел Изабел, а брат й явно също я е мразел не по-малко. Същия следобед са се срещнали и са се скарали. Изабел е искала дела си от наследството. Освен това години наред е унижавала и измъчвала техния близък приятел Керстнер.

— И аз така мисля — ухили се Пиа и последва шефа си нагоре по стълбите.

Половин час по-късно те седяха пред тортелини „ала нона“ и четвърт кианти на една маса в полупразния аристократичен ресторант и знаеха, че между седем и десет часа семействата Хелфрих и Ритендорф са ставали от своята маса само за по няколко минути, за да отидат до тоалетната. Това бе потвърдено не само от собственика на италианския ресторант, но и независимо от него от един сервитьор. Боденщайн беше разказал подробно на Пиа за разговора си с Тордис и за това, какво беше казала тя за Дьоринг.

— Той става все по-неразгадаем. — Боденщайн дъвчеше замислено юфката си. — Всички си имат алиби, макар и несигурно.

— Всички с изключение на учителя по езда Кампман и жена му — отвърна Пиа.

— Кампман — кимна Боденщайн. — Но защо му е на него да я убива? Тя му е докарвала толкова пари.

По въпроса с убиеца те бяха преобърнали толкова камъни и бяха направили толкова излишни разкрития, че като нищо можеше да им е убягнало същественото. Нито Дьоринг, нито Ягода бяха главните действащи лица в тази трагедия, но дори и да са имали нещо общо, никой от тях двамата не беше убил Изабел Керстнер. От много следене и подозрения Боденщайн за малко да забрави, че неговата задача е да изясни случая по убийството на младата жена. Всичко друго, което бяха разкрили, беше от компетенцията на друг отдел на полицията.

— Може и да не е никой от тях — каза Пиа в същия момент. — Нека изчакаме, докато намерим този Теди. Изабел може би е била твърде опасна за Дьоринг и Ягода и те на бърза ръка са я разкарали. Едва когато е умряла, са се сетили, че не знаят къде са тези филми.

— Ако трябва да съм честен — Боденщайн отстрани празната чиния и прокара ръка по лицето си, — вече нямам никаква идея. Загубих нишката, ако такава изобщо е имало в цялата тази история.

Той отново почувства умора, която парализираше мислите му. Мозъкът му беше замаян, чувстваше се като по-рано в училище, когато толкова беше зубрил за едно контролно, че вече само при вида на отворената тетрадка се панираше и забравяше всичко. Опитът го беше научил, че когато се стигне до такъв момент, има само една възможност: пълно изключване. Ако имаше късмет, мъглата щеше да се разпръсне и той щеше отново да е в състояние да мисли трезво.

— Снощи не съм мигнал — каза накрая и се прозя. — Може би трябва да подремна няколко часа.

Махна на сервитьора.

— А — сети се след малко, — трябва да ви предам много поздрави от мъжа ви.

— Благодаря — отвърна Пиа, — нямаше нужда. Сутринта се видяхме.

— Останах с впечатлението, че още ви обича — отбеляза мимоходом Боденщайн. Въпреки умората си той се интересуваше от личния живот на своята кадърна нова колежка.

— Впечатлението ви не е било погрешно — каза Пиа. — През уикенда ще се видим. Мъжът ми иска да разгледа новото ми жилище.

 

 

След посещението си в Института по съдебна медицина Фридхелм Дьоринг не си загуби времето с вземане на душ. Той седна на едно бюро и проведе няколко телефонни разговора. Положението беше много по-сериозно, отколкото си бе представял, и това се дължеше изключително на жена му и на Изабел Керстнер! Той ядно изпръхтя, когато отвори сейфа, който, скрит зад етажерка с книги, бе останал два пъти досега незабелязан при обиск. Тъпото беше, че не знаеше доколко е информирана жена му за неговите далавери, затова трябваше да унищожи всичко. Съвсем скоро щеше да научи, тъй като Анна Лена нямаше да може вечно да пази упоритото си мълчание. Вътрешно кипеше от гняв. Ягода беше изпортил пред ченгетата, че той е в основата на секс филмите, които бе снимала Изабел! Как можеше този човек да е толкова прост? Точно сега, когато нещата започнаха да се нареждат и тази малка интригантска уличница беше обезвредена, да вземе да си изпусне нервите! Фридхелм Дьоринг ненавиждаше мекушавостта и мразеше непрофесионални изпълнения, а Ягода се прояви и в двете в един ден, след като години наред бе демонстрирал липса на всякакви скрупули. Докато мачкаше планините от документи и дебели хартиени папки и наблюдаваше втренчено как всичките му невероятни, събирани дълги години разпечатки се превръщат в малки парченца, усети остра необходимост да убие някого със собствените си ръце! Беше пет и половина, когато Дьоринг се пъхна под бюрото си и отвори с една отвертка кутията на своя компютър, за да извади харддиска. Когато видя как пламъците в камината обхващат съдържанието на първия чувал, неописуемият му гняв се превърна в жажда за отмъщение.

 

 

Боденщайн се събуди със силно сърцебиене от ужасен кошмар, в който замръзваше, потопен до шия в ледено езеро. Когато отвори очи, му трябваха няколко секунди да осъзнае, че все още е във ваната. Междувременно водата беше станала леденостудена, а през прозореца се виждаше, че навън е вече тъмно.

— Проклятие — изруга той и се опита да извади вкочаненото си тяло от ваната. Започна да го тресе, той стисна зъби и когато най-накрая излезе от водата и с вдървени пръсти успя да светне лампата, краката му се подкосиха.

Цялото му тяло беше набъбнало от водата и вратът го болеше от неестествената поза, която бе заел във ваната. Боденщайн излезе, препъвайки се, от банята, замаян от умора и втресен от студ. Той с ужас забеляза, че вече е десет без петнайсет. Бе лежал във ваната почти седем часа и спал като мъртъв! Като трепереше и тракаше със зъби, той затърси мобилния си. Когато го намери в джоба на сакото си, установи, че не работеше. Беше паднала батерията.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — шепнеше на себе си той, обу си долни гащи и се опита да си спомни къде е виждал за последно зарядното си. Намери го в кухнята.

Ръцете му трепереха толкова силно, че мина време, докато успее да го включи в контакта и да въведе паролата си. Гласовата поща му известяваше за девет нови съобщения. Малко след пет часа Пиа три пъти се беше записала с информацията, че според първоначалните проучвания в черокито на Манфред Йегер са намерени кървави следи, които са от кръвната група на Анна Лена Дьоринг. Колата била доста старателно почистена, но били намерени конци от дрехи и няколко косъма. Пръстовите отпечатъци нищо не показали, но затова пък в препълнения пепелник имало четири фаса от цигари, които не били „Марлборо“, каквито пушел Йегер. В лабораторията изследвали и пръстта, която била намерена в грайферите на гумите и на всички възможни други места по колата. През февруари 2003 година Манфред Йегер бил осъден на година и половина затвор, защото при една митническа проверка намерили дрога в камиона му. Йегер веднага си признал, че извършва контрабанда по свой почин, и понеже не бил осъждан, а на всичкото отгоре направил и самопризнания, трябвало да излежи само девет месеца, останалото сменили с условно наказание. Теодор ван Юпен не бил открит в полицейския компютър, нито на адреса, даден от началника на персонала Рюкерт. Но явно още живеел там. Двама служители били застанали на пост пред дома му и го чакали да се появи. Фелипе Дуранго не могли да открият в полицейския компютър нито с новото, нито със старото му име. Затова пък в гугъл излезли двеста петдесет и осем хиляди резултата, което значело, че това име е толкова популярно сред испанците, колкото Карл Мюлер у нас. След като ограничили търсенето, Остерман се спрял на един Фелипе Дуранго, който бил на трийсет и две години и с аржентинско гражданство. Продуцентската му къща, наречена „Нови хоризонти“, със седалище в Буенос Айрес, между другото, имала клон във Франкфурт и произвеждала на конвейер евтини порнографски филми, главно в Румъния и Чехия. Дьоринг не бил мърдал от дома си, но продължавали да държат караул там.

Боденщайн видя, че са му звъняли и от някакъв непознат номер, без да оставят съобщение. Той остави телефона си, отиде до дивана във всекидневната и се излегна. Добре че Лоренц бе имал любезността да вземе кучето със себе си. Затвори очи и се помъчи да се върне към случая с Изабел, макар че вече седем часа не можеше да мисли за това. Дано престоят му в леденостудената вода във ваната не му докараше простуда или нещо по-лошо! Постепенно тялото му се затопли, кръвта болезнено се размърдваше във вените на ръцете и краката му. Вече беше почти задрямал, когато две неща се случиха по едно и също време: на вратата се позвъни и в същата секунда нещо се стовари с оглушителен трясък през големия прозорец на всекидневната и го удари по главата. От ужас Боденщайн веднага се сниши до дивана и опипа главата си. Сърцето му биеше до пръсване. Този път трепереше не от студ, а от уплаха. Отиде до външната врата и я отвори. От което сърцето му заби още по-лудо. Пред него стоеше Инка Ханзен. Нейният недоверчив поглед се плъзна надолу по тялото му, после се вдигна към лицето.

— Инка! — извика той изненадан и се запита дали още не спи и това да е само сън. — Какво правиш тук?

— Винаги ли отваряш вратата в този вид? — попита тя.

Боденщайн объркано сведе поглед към тялото си и забеляза, че като се изключат долните гащи, беше чисто гол.

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак — каза Инка, когато той я покани да влезе.

— Бях заспал във ваната — обясни Боденщайн. — В момента, в който ти звънна, нещо влетя през прозореца на всекидневната и ме удари по главата.

Той опипа за подутина и видя по пръстите си кръв. Едва сега се сети колко лекомислено беше от негова страна да отвори ей така вратата, без да разбере кой или какво го очаква отвън. Инка светна решително лампата и храбро влезе във всекидневната. Големият прозорец беше разбит, по целия под бяха посипани парченца стъкло. Инка се наведе и вдигна един камък.

— По-добре остани там — обърна се тя. — Тук всичко е в стъкла.

Боденщайн гледаше камъка в ръката й. За него ли беше предназначен? За двайсет години работа в Криминалната полиция още никой досега не го беше заплашвал! Боденщайн настръхна при мисълта, че някой си е направил труда да разбере къде живее и после се е промъкнал в градината му. Кой би имал интерес да го сплаши? Инка нагази през морето от стъкла и спусна ролетната щора на разбития прозорец. Хвърли му остър поглед.

— Кървиш — установи тя. — Я да те погледна.

Отидоха в кухнята. Боденщайн седна на един стол.

Инка отметна косата му и заразглежда раната.

— Само драскотина — каза тя. — Трябва да сложиш торбичка лед, иначе утре ще си имаш хубава цицина.

— Ще сложа. — Боденщайн вдигна поглед към нея. — Всъщност защо си тук?

— Няколко пъти се опитах да се свържа с теб — рече Инка.

— Батерията ми беше паднала — отвърна Боденщайн, — искам да кажа… батерията на телефона ми…

— Да, както и твоята собствена — усмихна се Инка. — Сигурно е от прекараната в дамска компания вечер.

Боденщайн се втренчи безмълвно в нея.

— К… как… какво… откъде знаеш? — запелтечи той.

— Дъщеря ми ми разказа. Много е впечатлена от теб.

Боденщайн започна да разбира. „Дъщеря ми. Тордис. Аз съм американка.“ Значи приликата, която бе открил, се оказа вярна. Слава богу, че не се поддаде на изкушението да целуне това момиче!

— Нямах представа, че Тордис е твоя дъщеря — отвърна отпаднало той.

— Всъщност исках само да знам как е Миха. — Инка не отговори на забележката му. — В клиниката нищо не ми казват, а и Георг не знае нищо конкретно. Ти знаеш ли?

— Да. Никак не е добре. Трябваше да го оперират и сега лежи в Интензивното. — Боденщайн с усилие си спомни тези неща. Мразеше да спи посред бял ден, защото така целият му биоритъм отиваше по дяволите. Чувстваше се объркан и като в някаква нереалност.

— О, боже! — каза Инка.

Тя изглеждаше прекрасно, застанала така пред него със зачервени бузи и леко отворени устни. При вида й внезапно го обхвана такъв силен копнеж, че чак болезнен. Последните двайсет и пет години мигом се пръснаха във въздуха и на него му се стори, че отново е на осемнайсет и това е последната възможност преди заминаването му за Хамбург да каже на Инка колко много я обича и се нуждае от нея.

— Инка, аз… аз през цялото време мислех за това, което ми беше казала в неделя, и аз… — започна със сподавен глас той. Толкова недоразумения и пропуснати възможности!

— Не — прекъсна го бързо тя, — моля те, Оливър. Не казвай нищо.

— Аз също те обичах — прошепна той. — Но си помислих, че ти и Ингвар, че вие…

— Престани! — изтръгна се от нея.

Боденщайн стана и я взе в обятията си. Тя опря ръце в гърдите му да го отблъсне, но после се предаде и се отпусна в прегръдката му.

— Твърде късно е, Оливър — промърмори Инка. — Моля те. Нека оставим нещата такива, каквито са си.

Думите й бяха съвсем разумни, но Боденщайн не искаше вече да бъде разумен. Такъв беше цял живот.