Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (15)

Събота, 10 септември 2005 г.

Боденщайн се събуди от бясно блъскане на сърцето в ребрата, скочи уплашено и установи, че навън се е стъмнило съвсем. Дъждът глухо барабанеше по капандурата на скосения покрив на лоджията към спалнята. Снощи се беше прибрал малко след полунощ и беше провел още един разговор по телефона с Тордис Ханзен. Тя му бе разказала със злорада наслада за спонтанното изнасяне на клиентите от „Гут Валдхоф“ миналия ден. Малко след това се беше обадила Козима от летището на Буенос Айрес. Каза му какво е научила за Филип Дьоринг, наречен Фелипе Дуранго. Младият мъж имал амбицията да влезе в политиката в новата си родина и се бил кандидатирал за поста губернатор на окръга, в който се намирала хасиендата му. Сигурно си е мислел, че бракът с красива млада жена ще му придаде повече важност и сериозност. След този разговор, напълно изтощен, Боденщайн бе потънал в дълбок сън. Сега обаче беше съвсем буден. Дигиталният часовник показваше, че е едва малко след четири сутринта, и той се опита да си спомни кое го беше събудило. Изведнъж се сети. Изправи се и затърси опипом телефона, после натисна бутона за обратно повикване. Минаха няколко секунди, преди да прозвучи гласът на Тордис.

— Съжалявам, ако съм ви събудил — каза Боденщайн тихо, — но току-що ми хрумна нещо.

— Колко е часът? — попита сънено тя.

— Четири и десет — отвърна Боденщайн, — но вие нали казахте, че три часа са ви достатъчни за сън?

— Аха — промърмори неясно Тордис. — Какво има?

— Нали казахте, че в четвъртък следобед Мариане Ягода е идвала у Кампман?

— Какво? — Тя изглеждаше объркана. — Кога?

— Когато в четвъртък бях в „Гут Валдхоф“, нали хората се изнасяха с конете си, защото бяха разбрали, че Кампман ги е лъгал. После се появи Мариане Ягода — обясни Боденщайн. — Случайно да си спомняте дали си е тръгнала?

Рязко изтръгната от съня, Тордис се опита да подреди мислите си.

— Не мога да кажа с точност — прозя се тя. — Джипът й стоеше насред двора, тя винаги спира така.

Боденщайн се изправи внимателно, за да не натоварва болезнените си мускули, и се запъти към банята.

— Още ли сте там? — попита той.

— Да — гласът на Тордис звучеше съвсем бодро, — размишлявам. Сега си спомням. Колата беше там целия следобед и вечерта. Вдигна се невероятна патърдия. Бях там докъм осем часа, когато всички коне се разотидоха.

— Но госпожа Ягода не сте виждали повече, така ли?

— Не, не съм — отвърна колебливо Тордис. — Но… Момент! Когато тръгнах към колата си, покрай мен мина нейният кайен. На волана седеше Карол, но не му обърнах голямо внимание. Той често кара колите на Ягода на ремонт или на бензиностанцията.

— И накъде шофираше той? — Боденщайн беше като наелектризиран.

— Към новата зала за езда, в която е подвижната лента — каза Тордис, — но после и аз си тръгнах за вкъщи. Нямам представа какво е станало след това. Вие какво току се присетихте посред нощ?

— В четвъртък Мариане Ягода е изчезнала безследно. — Боденщайн седна на ръба на ваната. — Не се е появявала нито у дома си, нито другаде. Мобилният й телефон е изключен. За нея, госпожа Кампман и онзи Карол е организирано масирано преследване, но засега без резултат. И аз предположих…

Той млъкна. Сети се за ножа, с който госпожа Кампман замислено си играеше, докато разговаряха в кухнята. Карол разполагаше с бейзболна бухалка, а сега — и с оръжието му. Възможно ли беше двамата да са убили една недоносителка^[1], за да избягат после с парите й?

— Какво предположихте? — попита Тордис.

— Трябва да отида в „Гут Валдхоф“ — каза той.

— Сега ли? По това време?

— Да. — Боденщайн се върна в спалнята да потърси дрехите си.

— И аз ще дойда — каза Тордис кратко и решително. — След двайсет минути съм в базата.

 

 

Беше най-тъмната част от нощта, малко преди развиделяване. Дъждът бе спрял, миришеше на влажна земя и мокър асфалт. Голямата порта, за която преди няколко дни бе вързан Фридхелм Дьоринг, беше широко отворена. Явно, като го нямаше Кампман, никой не се сещаше да я затвори. Една патрулка вече чакаше там и Тордис слезе от колата си, когато видя беемвето на Боденщайн. Двама полицейски служители прекосиха двора, поздравиха комисаря и хвърлиха любопитен поглед на Тордис.

— Тук всичко е спокойно — докладва единият служител.

— Накъде тръгна Карол с колата? — попита Боденщайн Тордис.

— Натам. — Тя посочи към портата на предната зала за езда.

Четиримата се отправиха по моравата към залата. На пътя им изскочи една табела и мракът се освети от ярък прожектор. Голямата плъзгаща се врата на залата не беше затворена.

— Ключът на лампата е веднага вдясно — каза Тордис.

След малко светнаха неоновите тръби на тавана в преддверието на залата, където имаше два временни бокса за коне, бали сено и слама, подвижна тренировъчна лента за конете и няколко стопански машини. До подвижната лента беше паркиран голфът кабрио, който предишния ден беше стоял в двора.

— Колата на госпожа Кампман — обясни Тордис.

Боденщайн събра две и две и разбра каква е работата. Карол и госпожа Кампман не бяха избягали с голфа, а с кайена на Мариане Ягода, който през нощта е бил точно на това място. Това означаваше, че госпожа Ягода е някъде тук. И най-вероятно беше мъртва.

— Разпоредете се за преследване на колата на госпожа Ягода — нареди Боденщайн на единия от служителите. — Регистрационният номер започва с „HG“.

— Не е така — намеси се Тордис. — Колата е пусната в движение от „Гут Валдхоф“. MZK-GW 17.

Боденщайн я погледна и се ухили.

— Умно момиче — каза той. — Защо не постъпите в Криминалната полиция? Трябват ни наблюдателни хора.

— „Момичето“ ще го пропусна — отвърна Тордис с достойнство, но ясно се виждаше, че се чувства поласкана.

Независимо от ранния час, Боденщайн се обади на Пиа Кирххоф и я повика в „Гут Валдхоф“, докато напускаха залата и прекосяваха паркинга, за да стигнат до дома на Кампман.

— Така си и мислех — мърмореше Боденщайн. — Ягода не е напускала конната база.

— Мислите, че е мъртва ли? — попита със свито сърце Тордис.

— Не е изключено — кимна Боденщайн. — Сега ще огледаме къщата. Имам чувството, че там ще намерим госпожа Ягода.

Боденщайн изкачи стъпалата пред входната врата и установи, че е заключена.

— Пробвахте ли да отворите? — попита той двамата полицаи.

— Ами не — каза по-младият, но по тонът му личеше, че за него това е като детска игра.

— Давайте тогава — кимна му насърчително Боденщайн, — давам ви заповед. А после ще изчакаме колежката ми.

След десет минути Пиа пристигна и влязоха в къщата. Полицаите светнаха навсякъде лампите и претърсиха всички стаи. На пръв поглед всичко изглеждаше подредено и разтребено, само разкъртените и разграбени гардероби в спалнята свидетелстваха за трескаво бягство.

— Госпожо Ягода? — току извикваше Боденщайн и се ослушваше, но отговор нямаше. — Нищо да не се пипа — предупреди той Тордис, която само кимна. С ококорени очи и напрегнати мускули тя следваше Боденщайн, Пиа и двамата полицаи из празната къща. В кухнята цареше хаос. По пода бе пръснат разбит порцелан насред нарязани плодове. В двора на къщата спря още една патрулка, която изгаси мигащата синя светлина, и малко след това влязоха още двама полицаи. Погледът на Боденщайн се плъзна по работния плот, масата и пода. Вниманието му бе привлечено от отпечатъка на половин обувка. Пиа откри същия отпечатък. Размениха си кратък поглед. Този отпечатък от половин обувка водеше под един кухненски шкаф.

— Отместете шкафа встрани — помоли той полицаите. — Мисля, че зад него ще намерим това, което търсим.

И наистина зад шкафа имаше врата.

Боденщайн натисна бравата и видя стръмна стълба, която отвеждаше към мазето.

— Вие останете горе — каза той на Тордис, която храбро кимна.

 

 

Боденщайн, Пиа и двамата полицейски служители слязоха по стълбата и се озоваха в едно учудващо просторно мазе. Вляво една врата водеше към обществените помещения на конната база и до една чакалня. Вдясно имаше голямо помещение с рафтове, стигащи до тавана.

Дори в котелното помещение нямаше нищо.

— Ами сега? — Пиа погледна шефа си. — Тук няма никого.

Боденщайн изкриви замислено лице.

— Ягода трябва да е тук — каза тихо той.

— Разполагали са с цял ден да я занесат другаде — припомни му Пиа. — Може да са я застреляли и заровили в бунището. Все пак са имали оръжие.

— Благодаря, че ми го припомнихте — отвърна злъчно Боденщайн.

Двамата полицаи, които ги бяха последвали, напразно претърсваха стените на голямото помещение. Боденщайн тихо изруга. Вече тръгнаха да се връщат, когато внезапно погледът на Пиа попадна върху капака на една шахта, вкопана в бетонния под пред котелното помещение.

— Тук — каза тя и посочи на един полицай накъде да свети с джобното си фенерче. Пиа се наведе. — Този капак е отместван скоро — рече тя. — Тук по ръбовете има съвсем пресни следи от одраскване.

Мина известно време, докато намерят подходящ инструмент, с който да измъкнат капака от пода.

Боденщайн освети мрачната дупка, в която се спускаше една стълба. Лъхна го влажен, плесенясал въздух. Комисарят сбърчи нос. Миришеше остро на урина и екскременти.

— Цистерната — каза Пиа. — Явно не вода има вътре. Вие или аз?

— По принцип е прието да се дава път на дамата — отвърна Боденщайн, — но този път аз ще мина първи.

Той се заспуска надолу по хлъзгавата стълба, последван от Пиа и един полицай, и изкриви отвратено лице при вида на стрелкащите се в осветения кръг на фенерчето мишки и плъхове.

— Осветете помещението — каза той на полицая, очаквайки да види труп, но после ахна изненадано.

На глинестия под седяха, облегнати на стената, разчорлени и почти бездиханни, Мариане Ягода и Сузане Кампман и примигваха на ярката светлина на фенерчето. Докато госпожа Кампман беше самото нещастие, Мариане Ягода изглеждаше само ядосана от не особено приятното положение, в което се намираше. Тя се изправи на крака без чужда помощ и приглади дрехите си.

— Е, най-после. — Гласът й прозвуча презрително. — Доста се забавихте. Явно не сте особено умни.

— Ама и вие добре сте се скрили — отвърна саркастично Боденщайн, за което бе удостоен със смразяващ поглед.

 

 

Един час по-късно в стаята за разпити на комисариата в Хофхайм Мариане Ягода разказваше за своя управител, без да й мигне окото.

— Кой ви заключи в мазето? — попита Боденщайн. — Какво се случи в четвъртък следобед?

— В четвъртък ми се обади един от нашите клиенти — отвърна Мариане Ягода и сръбна превзето от чашата с вода. — Започна да ме ругае и ме заплаши, че ще ме даде под съд, защото Кампман го излъгал. И аз тръгнах към „Гут Валдхоф“ да си изясня положението. Там вече се бяха насъбрали хора и се нахвърлиха срещу мен.

— Кои?

— Почти всички клиенти — изпръхтя ядно тя. — Бяха разбрали, че Кампман ги е мамил при продажбата на конете, и искаха от мен да им възстановя щетите.

— Как са разбрали това? — осведоми се Пиа. — Тези измами ги е имало години наред.

— Кампман е искала да злепостави мъжа си — отвърна Мариане Ягода, — затова раздрънкала на всички клиенти какви ги върши той. Когато успях да вляза в къщата, тя тъкмо се канеше да заминава и го засипваше с най-долни ругатни.

— А той какво правеше? — попита Пиа.

— Нищо. — Мариане Ягода сви пренебрежително рамене. — Само седеше като намокрен пудел, а после просто си тръгна. Типично за него. Разрешаването на конфликти никога не е било силната му страна.

— Какво стана след това?

— Опитах се да успокоя Кампман — каза Мариане Ягода с нарастващо негодувание, — но тя беше тотално превъртяла. Изведнъж се нахвърли срещу мен — с кухненски нож! Втурнах се към градината, но там ме нападна той. Когато дойдох на себе си, лежах в онази дупка.

— Кой ви нападна? Кампман ли?

— О, боже! Онзи неблагодарен циганин!

— Кой?

— Ратаят! — Тя изплю думата като изгнила риба.

— Сигурно двамата са си мислили, че ако нещо е проработило така добре, може да подейства за втори път — отбеляза Пиа.

Мариане Ягода й хвърли неразбиращ поглед.

— За какво говорите? — попита тя.

— За Изабел Керстнер — отвърна Пиа, — която е била убита с помощта на Карол.

Мариане Ягода я погледна изпитателно, сякаш нищо не разбираше, после се засмя шеговито.

— Не съм убила аз тази евтина уличница — каза презрително тя.

— Знаем, че не сте извършили лично убийството — намеси се Боденщайн. — Но сте поръчали на друг да го направи и този друг е любовникът ви Карол.

Между веждите на Мариане Ягода се образува вертикална бръчка.

— Защо да го правя?

— Кампман ни разказа всичко — рече Боденщайн. — Изабел Керстнер е искала да ви изнудва със снимки, на които сте били вие и прокурорът Харденбах и които доказват, че смъртта на родителите ви навремето не е била нещастен случай. Вие уж сте се поддали на изнудването, но всъщност не сте имали намерение да давате пари.

Мариане Ягода ни най-малко не изглеждаше уплашена.

— Нищо не знам за никакви снимки — твърдеше тя, скръстила дебелите си ръце на гърдите.

— А защо в съботата преди четиринайсет дни в седем часа вечерта сте имали среща с Изабел в апартамента й?

— Исках да го разгледам — отвърна Мариане, без да се колебае. — Фридхелм Дьоринг ми го беше предложил за продажба.

За миг Боденщайн и Пиа останаха безмълвни от безочливата дързост, с която лъжеше Мариане Ягода.

— Аз самата се учудих, когато видях там Кампман и как той и Карол се бяха нахвърлили върху Изабел — продължи жената. — Когато видях какво се канят да направят, си тръгнах. Единственото, в което можете да ме упрекнете, е може би това, че не оказах помощ. Самата аз обаче бях застрашена. Карол и Кампман бяха готови на всичко, така че се боях за собствения си живот. Никой прокурор на света не може да ме упрекне, че съм се измъкнала.

Погледът й се премести от Пиа към Боденщайн и тя изглеждаше много самодоволна.

— Сега мога ли да си вървя? — попита тя. — Искам да си взема вана и да се преоблека с чисти дрехи.

Боденщайн я гледаше втренчено. Мозъкът му трескаво търсеше възможност да я арестува, но нищо не му хрумна.

 

 

— Не може да бъде! — каза Пиа, когато госпожа Ягода напусна стаята за разпити.

— Ама че работа — съгласи се с нея Боденщайн. — Но, за жалост, тя е права: можем да докажем изнудването от Изабел точно толкова, колкото и поръчването на убийство. Ако този Карол не се появи, имаме дума срещу дума. И лошите карти са у Кампман, защото в колата на Изабел са неговите пръстови отпечатъци.

— Мислите, че Ягода може да се измъкне безнаказано? — попита възмутено Пиа.

— Така, както стоят нещата в момента, да — кимна съкрушено Боденщайн. — С нейните пари може да наеме най-добрия адвокат и тогава ще стане сложно.

 

 

Сузане Кампман седеше с изправен гръб на стола и гледаше втренчено и с хлътнали очи пред себе си. Престореното й добро настроение беше изчезнало, под очите й имаше тъмни сенки, целият й вид бе болнав.

— Какво се случи в четвъртък, когато госпожа Ягода дойде у вас? — попита Боденщайн, като наблюдаваше внимателно жената. Ако не знаеше коя е, никога не би я разпознал.

Тя вдигна поглед. Очите й бяха стъклени и втренчени. Всички илюзии, които бе имала за живота и бъдещето си, бяха рухнали.

— Нахлу в дома ни и се нахвърли срещу Робърт, сякаш беше непослушен ученик — каза госпожа Кампман. — Спуснах се към нея, тя побягна през терасата, но там чакаше Карол и я събори. Остави я да лежи като изхвърлен на брега кит, с герданите на шията й. — Госпожа Кампман се засмя злобно при спомена за ситуацията. — Робърт, страхливецът, се беше измъкнал. Карол предложи да я скрием. Двамата замъкнахме Моби Дик в цистерната.

— Какво стана после?

— В петък заведох децата след училище при родителите си — продължи госпожа Кампман. — Когато се върнах, външната врата беше отворена, а в ремаркето за конете имаше натоварени кашони. Разбрах, че Робърт се кани да офейка. Карол ми каза, че Робърт е избягал от полицията на кон. Решихме да използваме удобния момент да оправим сметките и да вземем парите в брой. Но тогава се появихте вие.

— Наистина ли щяхте да избягате с Карол и парите? — попита Боденщайн. — Ами децата и мъжът ви?

Сузане Кампман хвърли на Боденщайн мрачен поглед.

— Децата си бяха при родителите ми. А на мъжа си бях бясна. Правех всичко за него, винаги съм го подкрепяла, петнайсет години. И за благодарност той ми изневери с онази уличница. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Карол предложи да се покрием за известно време, докато нещата тук се поуталожат — продължи горчиво госпожа Кампман. — Беше ми писнало от всичко тук. Всеки ме използваше. Карол докара колата на Ягода от залата за езда и вкара там моята. Дадох му парите и понечих да донеса още някои неща. Следващото, което си спомням, е как седя до Ягода в дупката. — Тя нервно си избърса сълзите с ръка. — И той ме беше излъгал — каза тя с такова самосъжаление в гласа, че Боденщайн за малко да изпита състрадание. — Робърт вече не ме искаше, призна ми го. Карол се държеше така, сякаш ме обича. Беше му писнало от работата в базата и отдавна нямаше настроение да го играе жребец при Ягода. Карол беше… толкова внимателен и услужлив.

За известно време се възцари мълчание.

— Какво се случи в съботата, когато умря Изабел Керстнер? — попита Пиа. — Знаем, че мъжът ви е бил при нея, и сме убедени, че и вие сте знаели това.

Госпожа Кампман сведе поглед.

— Госпожа Ягода казва, че мъжът ви и Карол са убили Изабел. Мъжът ви твърди обратното. Без показанията на Карол не можем да докажем истината. И тъй като госпожа Ягода може да си позволи най-добрите адвокати, за вашия мъж се очертава лоша перспектива.

— Освен това Карол има най-добрите възможности никога да не бъде намерен — допълни Боденщайн. — Именно при проверката на трудовите му документи установихме, че също като тях е фалшиво и името, което е посочил.

— Това означава — продължи разпита Пиа, — че вашият мъж, а заедно с него и вие и вашите деца, сте глупаците, които ще сърбат последствията от всичко. Мъжът ви години наред ще лежи в затвора заради убийство и не вярвам Мариане Ягода да остави вас и децата ви да продължите да живеете в „Гут Валдхоф“.

В очите на госпожа Кампман пламна гняв, но си замълча.

— Какво общо има Мариане Ягода със смъртта на Изабел Керстнер? Вярно ли е, че само е искала да разгледа апартамента и случайно е станала свидетел на това, как мъжът ви и Карол убиват Изабел?

— Това ли каза тя? — попита невярващо Сузане Кампман.

— Да.

Жената помълча за миг, после изтърси:

— Това е лъжа! — Лицето й пламна от гняв и възмущение. — От Карол знам, че е ставало въпрос за онези снимки, с които Изабел е изнудвала Ягода. Ягода уж се хванала на изнудването, но отдавна била решила, че Изабел трябва да умре. Ако човек има толкова пари, колкото Ягода, то може да си купи всичко, дори и убиец.

Тя направи пауза, ъгълчетата на устата й затрепериха и изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Мариане Ягода си мисли, че може да си играе с всички като с шахматни фигури. — Гласът й звучеше с една нотка по-горчиво. — Тя купи „Гут Валдхоф“ само за да привлече към себе си Робърт. Ако не в леглото, то поне под чехъла си. Ревнуваше от мен, защото съм жена на Робърт, после намрази Изабел, а накрая и самия Робърт. А сега иска да му припише и убийството на Изабел.

— И защо да го прави? — зачуди се Пиа.

— За отмъщение — Сузане Кампман сви рамене, — защото не я пожела въпреки парите й. Напразно бе инвестирала в него.

— Но той може да бъде опасен за нея и като недоносител. Защо го е оставила жив?

— За да го гледа как страда. Ягода изобщо не е наред с главата. Огромен комплекс за малоценност на два крака — това е тя.

— Знаете ли как е умряла Изабел? — попита Боденщайн, а Сузане Кампман кимна.

— Ягода е планирала всичко точно и всичко е измислила — каза тя. — За да насочи подозренията към мъжа на Изабел, Карол е трябвало да вземе от колата му две ампули от смъртоносното лекарство. Това не е толкова трудно, защото когато ветеринарите идват в базата да лекуват конете, никога не заключват колата си. Ягода казала на Карол точно какво трябва да направи. И така, около седмица преди смъртта на Изабел, той взел от аптечката в автомобила на Керстнер двете ампули. На мястото на взетите ампули сложил други две, пълни с вода, за да не забележи Керстнер, когато проверява наличностите, че такъв опасен препарат липсва. Освен това им залепил етикетите на истинските ампули. Липсата на шепа спринцовки и игли за еднократна употреба нямало как да се забележи.

Боденщайн си спомни за деня във ветеринарната клиника, когато беше видял как приспиват един кон. Първата инжекция, която му сложи Керстнер, не беше подействала. Напълно бе възможно госпожа Кампман да казва истината и в ампулите да е имало само вода.

— Карол ли ви разказа всичко това? — попита сега Пиа. — Толкова ли много ви вярва?

— Да, но и той беше много ядосан на Ягода. Обещала му двеста хиляди евро и не му ги дала. Той убил Изабел и я хвърлил от онази кула, два пъти почистил апартамента и обърнал всичко, за да намери онези снимки, три пъти преровил всички куфари, които тя вече била стегнала — и после Ягода се подиграла с него. „Жалко за теб, казала му тя, Кампман беше тук и видя всичко.“ Трябвало да убие и мъжа ми, за да си получи парите.

— Защо не го е направил? — осведоми се Боденщайн. — Би трябвало да му е все едно.

— Робърт винаги е бил честен спрямо Карол и се отнасяше добре с него. Може би се е надявал да получи парите и по друг начин. Така и стана. Преведох един милион и половина евро от сметката на „Гут Валдхоф“ по една сметка в Литва.

— Откъде има толкова много пари в сметката на конната база? — попита смаяно Пиа.

— Ама вие не знаете ли? — усмихна се горчиво Сузане Кампман. — След като нещата не станаха така, както тя ги беше замислила, Мариане Ягода изгуби интерес към конната база и преди три дни продаде „Гут Валдхоф“.

Боденщайн и Пиа размениха светкавичен поглед. Това наистина не го знаеха.

— Изчаках парите да пристигнат — каза Сузане Кампман, — после трябваше да действам, защото Ягода нямаше дълго да остави сметката открита. За беда, точно този ден стана онази суматоха.

— Знаете ли кой е купувачът на „Гут Валдхоф“? — осведоми се Боденщайн.

— Да, разбира се, че знам — кимна Сузане Кампман. — Фридхелм Дьоринг купи „Гут Валдхоф“. Винаги е имал апетити към него.

 

 

Мариане Ягода не изглеждаше да се чувства особено сигурна. Когато половин час по-късно Боденщайн и Пиа позвъниха на вратата й, тя отвори по хавлия и с току-що измита коса.

— Пак ли вие? — каза тя и просто ги остави да стоят пред отворената врата.

Боденщайн хвърли на Пиа кратък поглед, после влязоха и последваха жената към кухнята.

— Продали сте „Гут Валдхоф“ — каза Боденщайн, — защо?

— Защото ми омръзна — сви рамене Мариане Ягода, седна до кухненската маса и се съсредоточи в гребането на сладолед „Мьовенпик“ от еднолитрова кутия. — А Дьоринг много държеше да го има.

— Един милион и половина евро за една конна база си е направо удар. — Боденщайн видя как госпожа Ягода изпуска лъжичката.

— Как разбрахте за тази сума? — попита невярващо тя.

— Това е сумата, която госпожа Кампман е превела от сметката на имота по една сметка в Литва — отвърна Пиа и се наслади на обърканото изражение по лицето на Мариане Ягода. — А, ама вие не знаехте ли? — направи се на ударена Пиа. — Явно докато сте били заключена в цистерната, Карол и госпожа Кампман са опоскали сметките и касата ви. Карол е изчезнал с колата и парите ви.

Госпожа Ягода стовари с трясък лъжичката по масата.

— Жалък, коварен мърльо! — изсъска гневно тя. — Какво си въобразява тази свиня?

— Госпожа Кампман каза още, че сте дължали пари на Карол — рече Боденщайн.

— Аз? — скочи Мариане Ягода. — Бог ми е свидетел, че нищо не му дължа! Какви са тези твърдения от нея?

— Вижте — вдигна рамене Боденщайн, — така или иначе, парите и колата ви ги няма. Тъй като трудовите документи на Карол се оказаха фалшиви, не можем да го открием дори и ако го обявим за международно издирване. Загазихте, госпожо Ягода.

Мариане Ягода гледаше втренчено Боденщайн, стана тъмночервена, а очите й заблестяха от гняв.

— Загазил е той — отвърна тя. — Знам как се казва и от къде е. Когато Дьоринг му направи нови документи, аз му задържах истинските.

— Защо изобщо го е направил?

— Нямам представа. Пък и ми е все едно. Искам си обратно парите и колата. — В яростта си заради лъжата и претърпените унижения Мариане Ягода забрави всякаква предпазливост и се озова в елегантно заложения от Боденщайн капан. Тя тръгна тежко като разярен слон право към всекидневната, дръпна една картина от стената и я захвърли на пода. В гнева й не й пукаше, че полицията вижда къде се намира тайната каса, която остана неразкрита дори при обиска на къщата. Мариане заби нокти в една почти невидима фуга в мазилката и отвори вратичка в стената, зад която се криеше сейфът. След кратко ровичкане извади един плик, надникна вътре, после го тикна в ръката на Боденщайн. — Ето — изпръхтя ядно тя, — арестувайте този жалък малък крадец.

— Ще го направим — кимна Боденщайн, — но трябва да арестувам и вас.

— Мен ли? — Мариане Ягода остро се изсмя. — Нали вече го направихте. Изчезвайте от дома ми или ще подам оплакване срещу вас!

Боденщайн бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Ето — каза той, — това е заповедта за ареста ви. Арестувам ви за поръчване на убийството на Изабел Керстнер. Не трябва да казвате нищо, което може да утежни положението ви, и имате право на адвокат.

— Нищо не можете да докажете за мен — рече подигравателно Мариане Ягода, — абсолютно нищо.

— Така е — усмихна се Боденщайн, — ние не можем. Но Карол може. И понеже благодарение на вас вече знаем истинската му самоличност, ще го намерим и ще го доведем тук. Той със сигурност ще свидетелства срещу вас. Или се съмнявате?

Едва сега Мариане Ягода осъзна каква огромна грешка беше провокирана да направи. Тя погледна Боденщайн с малките си очи и призна превъзходството му.

— Подценявала съм ви, господин главен комисар — додаде Мариане, — но най-напред трябва да го намерите. Дотогава ще ме освободите под гаранция. А по-нататък ще видим.