Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (2)

Неделя, 28 август 2005 г.

Пиа Кирххоф се облегна на оградата на пасището. Облакътена на най-горната греда, тя доволно заоглежда двата коня, които сновяха с пълни муцуни из овлажнената от росата морава и търсеха местата, където тревата им изглеждаше най-крехка.

Изгряващото слънце караше капките роса да блестят и правеше козината на конете по-лъскава. Пиа гледаше с усмивка как двата коня пристъпваха един до друг със сведени глави над голямото, обрасло с високи дървета, пасище и въздишаше доволно. От дистанцията на времето раздялата с Хенинг все повече й се струваше добро решение. След шестнайсет години, прекарани в града, в модерното и луксозно старинно жилище, в което играеше ролята на съпругата на доктор Хенинг Кирххоф, сега, на трийсет и осем години, тя беше изцяло самата себе си. По щастливо стечение на обстоятелствата магистрала А-66 в посока Вестбаден я отведе право в един малък двор, където можеше да се настани с двата си коня. Сега вместо беемве кабрио караше автомобил с висока проходимост. Свободното си време прекарваше в разтребване на дворчето, почистване на конюшните, подреждане на балите слама и сено и ремонтиране на къщата. Преди един месец се беше върнала и към старата си работа като криминален полицай. По също толкова щастливо стечение на обстоятелствата, като покупката на Биркенхоф в Унтерлидербах, беше получила откритото едва преди две години място в К-ІІ на хофхаймската дирекция на полицията. Този уикенд трябваше да е на смяна колегата й Франк Бенке, но когато я попита дали иска тя да поеме дежурството, Пиа отговори с „да“. В седем и петнайсет й съобщиха, че преди половин час един гроздоберач от Хофхайм е намерил в лозето си трупа на някакъв мъж. Пиа остави чистенето на обора за по-късно, смени старите си джинси с чисти и се спусна по чакълестата пътека на Биркенхоф. Хвърли последен поглед към конете, които си имаха и трева, и вода, и достатъчно сянка, и се съсредоточи върху първия си случай на новата работа.

 

 

Щеше да е прецедент Козима да не забрави преди полета нещо жизненоважно в офиса. Ето защо Оливър фон Боденщайн не се учуди особено, когато в седем и половина сутринта жена му се сети за съпътстващите документи на камерата, които се намирали в трезора на някое от помещенията в нейната фирма. Приготвената прощална закуска беше пропусната, а сбогуването с дъщеря им и кучето стана на прага.

— Къде е брат ти? — попита Козима седемнайсетгодишната си дъщеря, която седеше с разрошена коса и стъклен поглед на най-долното стъпало и се прозяваше, грубо изтръгната от дълбокия си неделен сутрешен сън. Трескавите заминавания на майка й за някоя далечна страна, последвани от седмици наред отсъствие, й бяха познати още от детството й.

— Сигурно още лежи някъде в кома — сви рамене Розали. — Гаджето му за разнообразие го изоставило. Това едва не го уби.

За нея беше станала обичайна честата смяна на приятелките на по-големия й брат. Периодичните му раздели на всеки четири до шест месеца, последвали страстна и изпепеляваща любов, отдавна не бяха тема на разговор в семейство Боденщайн.

— Трябва да тръгваме, Козима — подаде се Боденщайн на вратата. — Ако се появи още нещо, току-виж, самолетът излетял за Южна Америка без теб.

— Пази се, мъничката ми. — Козима разроши нежно косата на дъщеря си. — И ходи на училище, макар и да не съм тук.

— Много ясно. — Розали завъртя очи и се изправи, за да прегърне майка си на сбогуване. — И ти се пази. Аз ще се оправя тук.

Майката и дъщерята се спогледаха и се усмихнаха малко насила. Твърде много си приличаха и затова се разбираха много добре.

Беше суха, златна утрин на късното лято. Синият небесен свод над Таунус се издигаше безоблачен, слънцето разтапяше тънкия воал на утринната мъгла и обещаваше топъл ден.

— Лоренц има любовни терзания — каза Козима полурадостно, полусъчувствено. — Кой да предположи такова нещо?

Боденщайн я погледна. Козима беше особена жена с изразително лице, омагьосващи зелени очи и тицианово червена коса. Беше страстна натура, проницателна и с широко скроен светоглед, стигащ на моменти до цинизъм. Дори и сега, след всичките тези години, го изпълваше дълбоко чувство на щастие всеки път, когато я погледнеше. Може би защото двамата оставаха задълго разделени поради работата й, а може и да се дължеше на почти диаметралната противоположност на характерите им. Така или иначе, въпреки децата и напрегнатите им професии, двамата бяха успели да запазят безценната искра на влюбеността, която у други двойки често бързо се променя — става жертва на монотонното всекидневие.

— А аз познавам ли последната му приятелка? — попита Боденщайн жена си.

— Би трябвало — усмихна се Козима. — Мона. Една такава мълчалива. Рози твърди, че е няма. И аз не съм я чувала да пророни някоя дума.

— По повод скъсването трябва да си е отворила устата.

— А може да е пратила и есемес — усмихна се дяволито Козима. — В днешно време това върши работа.

Мислите на Боденщайн бяха съвсем другаде. Всеки път, когато Козима потегляше на някоя от своите авантюристични филмови експедиции, го обземаше неистовото желание да не я пусне да замине. Чувстваше себе си като моряшка съпруга, която придружава мъжа си до пристанището и гледа след него как отплава към някакво неизвестно бъдеще. Те се движеха от Фишбах към Рупертсхайн. Преди няколко години Козима бе намерила ново местенце в Таунус, където да установи дружеството си за филмови продукции, понеже след третото увеличение на наема малките помещения във Франкфурт бяха станали твърде скъпи. Докато наемите в защитения като исторически паметник помпозен комплекс на някогашния „Люнгенхайлщете“, купен преди няколко години от консорциум прозорливи инвеститори и превърнат от бавно разлагащото се призрачно чудовище в престижния обект „Вълшебната планина“, с частни апартаменти, художнически ателиета, лекарски кабинети, офиси и ресторант, бяха все още поносими. Това беше и една от причините, поради които преди две години Боденщайн не се поколеба да се премести в окръг Майн-Таунус като началник на новооснования К-ІІ. В процеса на преструктуриране на хесенската полиция бе създаден един отдел за силова престъпност към Регионалната криминална инспекция в Хофхайм и Боденщайн не съжаляваше, че се е преместил в провинцията след повече от двайсет години, прекарани в лудницата на големия град. Не че като главен криминален комисар в Хофхайм имаше по-малко работа, отколкото по-рано във Франкфурт, но работеше при значително по-добри условия. Боденщайн зави към празния паркинг на „Вълшебната планина“.

— Можем да закусим заедно на летището — предложи той, когато спря беемвето. — Дори ако трябва да си вземеш билет, пак имаме достатъчно време.

— Добра идея — усмихна се Козима и слезе. — Ей сега се връщам.

Боденщайн също слезе, облегна се на калника на колата и за миг се наслади на невероятната гледка над рейнско-майнската местност. И тогава иззвъня телефонът му.

— Добро утро, шефе — прозвуча в ухото му гласът на новата му колежка Пиа Кирххоф. — Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано.

— Няма проблем — отвърна той, — вече съм на крак.

— Това е добре, защото имаме задача — прозвуча Пиа Кирххоф. — Сутринта един гроздоберач от Хофхайм намерил труп на мъж в лозето си. Вече съм на мястото. Вероятно е самоубийство.

— Тогава защо съм ви аз? — попита Боденщайн.

— Познавате мъртвия. — Пиа Кирххоф понижи глас. — Главният прокурор Йоахим Харденбах.

— Моля? — Боденщайн се изправи и усети как кожата му настръхна. — Сигурна ли сте?

Главният прокурор доктор Йоахим Харденбах беше най-известният гонител на престъпници във франкфуртската прокуратура, праволинеен, безмилостен и лишен от чувство за хумор, с големи политически амбиции. За никого не беше тайна, че при евентуална победа на Християндемократическия съюз на федералните избори през септември и свързаното с това преместване на сегашния хесенски министър на правосъдието в Берлин той щеше да поеме поста му. Боденщайн недоумяваше. Познаваше Харденбах повече от двайсет години и докато пребиваваше във Франкфурт, редовно си имаше работа с този човек, считан за изключително коректен и благороден.

— Да, сигурна съм — каза Пиа Кирххоф. — Застрелял се е с ловна пушка в устата.

Боденщайн съгледа Козима, която идваше към него, прекосявайки с бързи крачки паркинга. За жалост, се налагаше да се откаже от закуската на летището.

— Идвам след половин час — каза той на новата си колежка. — Къде да ви намеря?

— Какво става? — попита Козима с любопитство, когато разговорът приключи. — Случило ли се е нещо?

— Очевидно. — Боденщайн отвори вратата на колата. — Главният прокурор Харденбах се е застрелял. За съжаление, прощалната ни закуска отпада.

По пътя за Хофхайм Боденщайн мълчеше. Вече беше ходил безброй пъти до местопрестъплението, беше виждал трупове в най-разкривени форми и във всякакви стадии на разлагане, но всеки път го обхващаше това особено чувство. За сетен път се запита дали някой ден ще бъде достатъчно разстроен или отчаян, за да не се чувства по този начин, когато го повикат на мястото, където е намерен труп.

Пиа Кирххоф тъкмо разговаряше с началника на следствието, когато видя шефа си да се спуска по пътеката сред лозите с каменна физиономия, както винаги подходящо облечен от глава до пети. Карирана риза, вратовръзка, светъл ленен костюм. Тя трепетно очакваше да види какво е да работи по даден случай заедно с него. Досега си бяха разменили едва десетина изречения.

— Добро утро — поздрави Пиа. — Съжалявам, че ви развалих неделята, но мислех, че ще е по-добре вие да поемете ръководството на следствието.

— Добро утро — отвърна Боденщайн. — Вече всичко е наред. Това наистина ли е Харденбах?

Пиа беше висока почти метър и седемдесет и осем, но гледаше шефа си отдолу нагоре.

— Да — каза тя, — без съмнение. От лицето му не е останало много, но е носил портфейла си.

Боденщайн мина нататък да види ужасно обезобразения от купчина желязо труп на главния прокурор, когото тъкмо бяха покрили с една кърпа. Тук бяха дошли служители от Следствената служба да изследват сантиметър по сантиметър мястото на престъплението и да направят снимки.

— Вие ли сте госпожа Кирххоф? — чу Пиа един глас зад себе си и се обърна. Пред нея стоеше някаква висока и слаба червенокоса жена и я гледаше с любопитство. Пиа кимна. — Козима фон Боденщайн — усмихна се жената и й подаде ръка. Пиа смаяно я пое.

— Радвам се да се запознаем — каза тя, питайки се какво прави госпожа Фон Боденщайн по това време на мястото с трупа.

— И аз — отвърна Козима фон Боденщайн. — За съжаление, трябва да тръгвам. Вие се обадихте точно докато пътувахме към летището. Ще ми позволите ли да погледна набързо трупа?

Пиа с мъка се удържа да не погледне със зейнала уста жената като някоя откачена дванайсетгодишна. Явно съпругата на шефа далеч не беше толкова фин и изискан човек, какъвто я описваха. Козима фон Боденщайн забеляза учудването й и весело се усмихна.

— Вече съм виждала доста трупове — обясни тя. — Преди време, когато още работех в телевизията, си изкарвах хляба с това. Кървави части от тялото, разпръснати по магистралата и в дупките по улиците. Веднъж дори намерих главата на един мъртвец, катастрофирал с мотор горе на Фелдберг.

Пиа остана безмълвна.

— Всъщност така се запознах със съпруга си — довери й Козима фон Боденщайн, — току под краката на един самоубиец, който се беше обесил в офиса си. Бях там със снимачния си екип, а мъжът ми току-що прохождаше в полицията. Беше първият му труп и той повърна. Дадох му един клинекс.

Пиа потисна усмивката си, тъй като шефът й тъкмо идваше към тях.

— Е? — попита жена му. — Наистина ли е Харденбах?

— За съжаление, да — отвърна Боденщайн и изкриви лице. — Можеш ли да вземеш такси до летището? Доста работа ми се отваря тук.

Пиа дискретно се отдалечи, за да може шефът й да се сбогува с жена си. Досега изглеждащият недостижим и перфектен главен комисар Фон Боденщайн всъщност беше само един човек, който бе повърнал при вида на първия си труп. Тази слабост внезапно го направи по-симпатичен в очите на Пиа.

Вдовицата на главния прокурор Харденбах не бе в състояние да разговаря с Боденщайн и Пиа, когато те й съобщиха, колкото се може по-съчувствено, новината за доброволната смърт на съпруга й. Те нямаха и време да чакат жената да се съвземе от първоначалния си шок, защото в тази прекрасна августовска неделя от централата им наредиха да отидат при още един труп. Боденщайн остави госпожа Харденбах и нейните хлипащи деца на грижите на една съседка и един дружелюбен лекар и тръгна с Пиа към Таунус. Една млада двойка намерила под кулата „Ацелберг“, между Рупертсхайн и Епенхайн, трупа на някаква жена. Докато пътуваха, Бодещайн разговаря по телефона с криминалния директор Нирхоф, неговия пряк началник, осведоми го за важните подробности по случая „Харденбах“ и го помоли да ги изпрати за едночасова пресконференция във франкфуртския полицейски президиум.

— И сама мога да отида до Рупертсхайн — предложи Пиа, когато Боденщайн приключи с разговора. — Пресконференцията вероятно е по-важна и от…

— Не, не — прекъсна я бързо Боденщайн. — Относно разпределянето на работата в случаи като този, двамата с Нирхоф си имаме ясни договорки. За разлика от мен, той обича да стои в светлината на прожекторите и върши с удоволствие тази част от работата. Особено когато става въпрос за такива видни… клиенти.

— Клиенти ли?

По напрегнатото лице на Боденщайн се плъзна едва забележима усмивка.

— Не звучи ли по-деликатно от „трупове“?

Половин час по-късно, малко преди отбивката за Епенхайн, Боденщайн и Пиа съгледаха една патрулка край пътя. Те бързо прекосиха гората и стигнаха до една поляна с кула, в чието подножие бяха спрели още една патрулка и един мерцедес кабрио. Боденщайн и Пиа слязоха от колата.

— Охо, господин главният комисар — поздрави ги един от униформените, висок мъж с брадичка тип „Михаел Шумахер“ и надупчено от акне лице. — Можехте да си спестите утринната разходка. Било е самоубийство.

— Здрасти, Шьонинг. — Боденщайн познаваше от опит готовността на многобройните си колеги да окачествяват на бърза ръка един смъртен случай като самоубийство или нещастен случай, затова не обърна внимание на казаното.

В сянката на високите дървета беше хладно. Тревата още беше влажна от нощната роса.

— Добро утро — каза Боденщайн на коленичилия на тревата до трупа лекар, който на свой ред отвърна с кратко кимване.

Жената лежеше по гръб със сложена под тялото лява ръка и свити крака. Светлата коса беше разпиляна като ветрило около бледото лице, очите бяха широко отворени, погледът — втренчен и угаснал. Боденщайн вдигна глава и погледна нагоре към кулата. Тя представляваше масивна дървена постройка, издигаща се в бледосиньото небе, високо над короните на дърветата. Пиа притискаше ръце към тялото си и гледаше съчувствено проснатата във високата трева мъртва.

— Самоубийство ли е? — попита колебливо тя и погледна към лекаря, който отново се беше навел над трупа.

— Не знам. Без връхна дреха, без чанта, затова пък на десетсантиметрови токчета. Това не са най-подходящите обувки за разходка в гората.

— Самоубийство е — настояваше безочливо Шьонинг, — ясно е като бял ден.

— Не съм убедена — възрази Пиа. — Когато скачат отнякъде, самоубийците инстинктивно се оттласкват и така се приземяват доста далече. А този труп лежи току под кулата. Жената не е скочила.

Шьонинг повдигна вежда. Надменната му усмивка се вкисна.

— Как е? — осведоми се Боденщайн при лекаря.

— Зле — отвърна той, — мъртва е.

— Не е ли очевидно — каза хладно Пиа. — Това ли е всичко, което разбрахте?

Лекарят я погледна обидено. Изправи се и Боденщайн установи, че той стига едва до брадичката на колежката му. Джудже, което се опитва да компенсира дребния си ръст с неуместни шеговити забележки.

— Труп на жена, около двайсет и пет годишна — рече той, щом разбра, че хуморът не му се получи. — Счупване на врата, различни наранявания, които е нормално да се получат при падане от трийсет метра височина. Типични трупни петна. Това означава, че жената е мъртва поне отпреди десет часа, което ще рече, че…

— Трупни петна? — прекъсна го Пиа.

— Все още избледняват при натиск. — Сега вече джуджето сериозно се вкисна. — Мъртва е от не повече от двайсет и четири часа. Починала е вчера вечерта между двайсет и двайсет и три часа.

— Можете ли да установите следи от чужда намеса? — намеси се Боденщайн.

— Не — поклати глава джуджето, — прилича си на самоубийство. Не е за първи път. От тук редовно се хвърлят хора.

Шьонинг кимна самодоволно.

Боденщайн прикова поглед върху лицето на мъртвата, опитвайки се да си представи как ли е изглеждала приживе. Кожата беше нежна като порцелан, имаше изпъкнали скули и изящен нос. Дори насилствената смърт не бе успяла да наруши перфектната симетрия на това лице. Той се приведе по-плътно до трупа. На пъпа имаше обеца, а над него — татуировка във формата на делфин. Пиа беше клекнала до жената и разглеждаше обувката на левия й крак.

— „Маноло Бланик“ — установи тя, — имала е невероятен вкус.

Пиа отново стана и се заразхожда по тревата около трупа.

— Какво има? — попита Боденщайн.

— Другата обувка липсва.

— Може ли? — попита един от служителите на погребалното бюро, когото бе повикал полицейският старши майор Шьонинг.

— Не — каза Боденщайн и огледа замислено трупа. — Какво е станало с обувката?

— Каква обувка? — отвърна сърдито Шьонинг.

— Тя е само с една — отбеляза Пиа. — Едва ли е дошла дотук само с една обувка. А вашите служители не са намерили нищо в кулата.

— Как изобщо е дошла тук? — добави Боденщайн. — Преди десет часа е било двайсет и два часа и вече доста тъмно. Има ли тук наблизо някоя паркирана кола, с която да е минала през гората?

— Разбира се — тържествуваше Шьонинг, понеже тази новина очевидно укрепваше теорията му за самоубийството. — На паркинга до общинските гробища има едно порше кабрио. С угасен двигател.

Боденщайн кимна замислено, после се обърна към чакащия полицейски служител.

— Всички веднага да напуснат мястото. Шьонинг, наредете да проверят номера на поршето, а вие, госпожо Кирххоф, поръчайте проучване на следата.

Шьонинг едва успя да прикрие раздразнението си. Пиа хвана телефона си и нареди на екипа, който тъкмо бе приключил с огледа на мястото на трупа на Харденбах, да провери следата.

— В смъртния акт ще пиша, че причината за смъртта е неустановена — каза лекарят и се обърна към Боденщайн, — така добре ли е?

— Ако това е вашето мнение, тогава направете го — отвърна саркастично той. — Или си мислите, че тази жена е починала от естествена смърт?

Джуджето цяло се изчерви.

— Държите се високомерно! — изсъска то.

— Не обичам да работя с дилетанти — отвърна остро Боденщайн, а Пиа едва сподави една ехидна усмивка.

Първата й работа в провинцията си имаше и забавните страни. Боденщайн извади два чифта гумени ръкавици от джоба на якето си и подаде единия на колежката си. Тя се сниши до трупа и започна внимателно да претърсва джобовете на джинсите. От задния джоб Пиа извади една пачка банкноти и няколко бележчици. Подаде парите на шефа си и внимателно заразгръща бележките.

— Касова бележка от бензиностанция — каза тя и погледна нагоре. — Вчера в шестнайсет и четирийсет и пет още е била жива. Заредила е бензин на бензиностанция „Арал“ на магистрала А-66 в посока Висбаден. Купила си е и три пакета цигари, сладолед и ред бул.

— Това си е цял престой. — Боденщайн се изправи и преброи парите. — Пет хиляди евро — смая се той. — Никак не е лошо.

— Имаме и една бележка от химическо чистене в Бад Зоден от двайсет и трети август — Пиа бръкна в предните джобове на джинсите, — също и връзка ключове за кола.

Подаде на шефа си ключовете с емблемата на „Порше“.

— Все по-малко ми прилича на самоубийство — каза Боденщайн. — Ако някой зарежда бензин с пет хиляди евро в джоба, купува три пакета цигари и носи дрехи на химическо чистене, едва ли възнамерява да се самоубива.

— Автомобилът с регистрационен номер MTK-IK 182 — тъкмо съобщаваше Шьонинг — е предоставен на някоя си Изабел Керстнер. Живееща в Келкхайм. Улица „Фелдберг“ 128.

— Това е тя — потвърди Боденщайн. — В джоба на панталона й имаше ключове на порше.

— Да, но… — започна Щьонинг, само че Боденщайн не го остави да продължи.

— Веднага тръгваме — каза той. — Трябва да се обадя и на дежурния прокурор. Във всеки случай трябва да се направи аутопсия на трупа.

 

 

Новината за самоубийството на Харденбах оглавяваше новините по всички радиостанции. На пресконференцията криминалният директор Нирхоф не беше споменал нищо друго, освен че Харденбах, според сведенията към момента, е отнел живота си със собствената си ръка, но Боденщайн не бе и очаквал, че медиите няма веднага да се отдадат на бесни спекулации.

Домът на улица „Фелдберг“ 128 в Келкхайм представляваше безвкусна къща от петдесетте години, на която са се опитали да придадат нотка на индивидуалност с построяването на един еркер и една зимна градина. Под заслона имаше само един велосипед за планинско каране и две кофи за боклук. Предната градина, обточена само от някакви диворасли плетове от туя, изглеждаше неподдържана. Тревата не бе косена от много време, а цветните лехи скоро щяха да бъдат безпрепятствено превзети от бурените. Пред входната врата имаше детско колело и много чифтове обувки. Боденщайн и Пиа слязоха от колата и застанаха пред дървената врата с поолющена бяла боя. На една бронзова табелка до звънеца пишеше „Д-р Михаел Керстнер“. Боденщайн извади пощата от пощенската кутия, цяло тесте писма и келкхаймерския вестник заедно с държавния вестник — знак, че поне от вчера никой не бе вземал пощата. Вече за втори път този ден той имаше нерадостната задача да разтърси с ужасна новина из основи и без предупреждение живота на нищо неподозиращи хора в една слънчева неделна утрин.

— Да се залавяме. — Той натисна решително звънеца. Нищо не трепна в къщата, дори и след второто и третото позвъняване.

— Няма нужда да ’дигати шум — стресна ги един глас; — и двамата ги няма.

Иззад плета на съседната криво-ляво поддържана предна градина изплува лицето на старица с разбъркана посивяла коса и набръчкано като на домашно духче лице, в чиито очи се четяха едновременно любопитство и недоверие. Тя се промъкна през една пролука в плета и заклати неодобрително глава при вида на бурените и неподдържаната градина.

— Тия Керстнер никога не са си вкъщи — разбъбри се тя. — Знайте ли, господин докторът, който всяка божа сутрин снуве насам-натам с колътъ, често съ прибира едва слид полунощ. Съпругът ми, Каляинц, и той казва, че така ни можеш задържа жинъ като ней. Така и стана. Откакто тя си тръгна с момичиту, господин докторът вече ни съ и прибира. А то си и личи. Срамотъ!

— Кога си и тръгнълъ госпожъ Керстнер? — Пиа с лекота заговори на ужасното наречие и Боденщайн трябваше да сподави развеселената си усмивка.

— Ни можи да съ кажи точну. — Старицата се наведе да отскубне един бурен в краката си. — Тя често зачезваши за дни наред. Госпудин доктурът са грижиши повичи за дитету от ней.

Беше явно на кого симпатизира повече съседката.

— Обичъши да лижи голъ на тирасътъ, когато ни беши при нейния французин или в кръчмътъ — изпръхтя презрително тя. — А горкият човек са трепи за ней ден и нощ.

— Знаете ли къде можем да намерим господин доктор Керстнер? — попита учтиво Боденщайн.

— Ами че в болницътъ му. Той все си е там. Такъв оправин, мил човек е господин доктурът — подхвана съседката нова тирада, която обаче Боденщайн бързо прекъсна.

— Болницата ли? — попита смаяно той.

— Да, конскатъ болницъ. В Руперш. Доктор Керстнер е витиринар. — Сякаш едва сега жената се запита кои изобщо са този мъж и тази жена, които в неделя сутринта разпитваха за съседите, но Боденщайн и колежката му вече бързаха към колата. — А вий какво искати от негу? — извика отново съседката, но вече не получи отговор.

Боденщайн прекоси Фишбах, за да тръгне за трети път тази сутрин за Рупертсхайн. Мислите му бяха при Козима. Отново го облада познатото чувство за изоставеност, както и желанието скоро да настъпи денят, в който тя ще изгуби страстта си към тези уморителни приключения. Отново бе успял да си прехапе езика, за да не я помоли да изостави филмовите експедиции, тъй като много добре знаеше, че тя обича работата си и е погълната от нея. На него обаче му ставаше все по-тежко да прекарва седмици наред без жена си.

— Трябваше да попитаме за адреса на тази ветеринарна клиника, за да не се налага сега да разпитваме за него — изтръгна го Пиа от мислите му.

— Знам къде е — отвърна Боденщайн.

— Така ли? — Пиа хвърли към шефа си учуден поглед.

— Израснал съм съвсем наблизо тук — обясни й той, — в „Хофгут Боденщайн“. Сигурно го знаете. Намира се между Фишбах и Келкхайм.

— Да, разбира се. Знам го — потвърди Пиа, макар че досега не беше правила какъвто и да е паралел между историческия Хофгут и името на шефа си.

— В нашия двор винаги е имало коне — продължи Боденщайн, — а доктор Ханзен от Рупертсхайн някога беше единственият ветеринарен лекар в областта. Преди няколко години умря при злополука и оттогава ветеринарната клиника се ръководи от дъщеря му Инка.

— Аха. — Пиа гледаше шефа си с любопитство. — На бас, че преди сте ходили на лов за лисици.

— Как пък ви хрумна това?

— Е — сви рамене Пиа, — нали във вашите кръгове се ходи на лов?

— В кои кръгове?

— Графиня еди-коя-си кани херцог еди-кой-си на лов за лисици.

— О, госпожо Кирххоф — Боденщайн поклати глава, но в гласа му се прокрадна остра нотка, — що за глупост! Какви са тези старомодни клишета?

Той намали скоростта и зави надясно, веднага след отбивката за Рупертсхайн.

— Не очаквах да има в тази дупка ветеринарна клиника — добави Пиа.

— Защо не? — отвърна Боденщайн. — Тук в района има достатъчно коне и най-вече достатъчно заможни притежатели на коне. Всъщност конната база зад гората принадлежи на Ингвар Руланд.

— Ингвар Руланд? — Пиа беше впечатлена. — Прочутият конен състезател? Леле!

В тази ранна неделна сутрин на паркинга пред ветеринарната клиника имаше само един-едничък превозвач на коне със спусната надолу товарна рампа. Голямата боядисана в зелено дворна врата беше широко отворена, но в двора не се усещаше никакво трудово оживление. Пиа мимоходом прочете надписа на една месингова табела:

„Специализирана ветеринарна клиника.

Доктори по ветеринарна медицина

Инка Ханзен, Михаел Керстнер, Георг Ритендорф“.

Влязоха в голям двор, засенчен от внушителен кестен. Отляво и отдясно имаше конски кабини с боядисани в зелено врати, отворени в горната си част. Боденщайн се чувстваше като пренесен в миналото си. Навярно бяха изминали двайсет и пет години, откакто беше тук за последен път, и той внезапно си спомни дори коня, който бе довел тогава в клиниката на доктор Ханзен. Ала само дворът си бе останал същият, всичко друго беше напълно променено. До стария обор, на мястото, където преди имаше голям хамбар, бе залепена модерна, целесъобразна ниска сграда. По указателните табели се разбираше, че там се помещават регистратура, операционна, лаборатория, рентгенов кабинет и кабинети за преглед. В този момент от един от боксовете излезе набита жена, с лунички, огненочервена конска опашка и подобно на мопс^[1] лице, и се спря пред тях.

— Нямаме уговорка за днес — излая тя.

— Добър ден — тикна под носа й полицейската си значка Боденщайн, — казвам се Боденщайн, от Криминалната полиция в Хофхайм. Това е колежката ми, госпожа Кирххоф. Искаме да разговаряме с господин доктор Керстнер.

— Криминална полиция? — Жената изгледа изпитателно Боденщайн и Пиа. — Докторът сега е в операционната. Спешен случай. Може да продължи дълго.

— Предполагам, че за вас няма да е проблем да уведомите доктор Керстнер, че сме тук — настоя учтиво Боденщайн, — много е спешно.

Жената го погледна втренчено, после се обърна и с маршова стъпка тръгна пред тях към една врата в другия край на новата сграда. От указателните табели можеше да се заключи, че тук са разположени приемната, администрацията и болничната аптека.

— Прилича на инструмент на Франкенщайн — промърмори Пиа.

Боденщайн се ухили и даде път на колежката си при влизането в една проста, четири метра висока приемна, с боядисани в бяло стени и светли плочки на пода. В средата на помещението имаше рецепция с форма на полукръг, върху която мигаха екраните на два компютъра. По боядисаните в бяло стени висяха рамкирани дипломи, а в средата им имаше една голяма снимка с шестима души със засмени очи. Боденщайн се спря и заразглежда снимката. Усмихна се, когато разпозна Инка Ханзен в средата. Двамата мъже отляво и отдясно трябваше да са доктор Керстнер и доктор Ритендорф.

— Може да изчакате в чакалнята — посочи червенокосият „мопс“ към една от вратите. — Кафе има в автомата.

— Благодаря. — Боденщайн я дари с дружелюбна усмивка, която обаче не упражни никакъв ефект.

В чакалнята седяха един възрастен мъж и едно момиче с разплакани очи, които подскочиха, щом вратата се отвори. Сигурно това бяха собствениците на спешния случай.

— Искате ли кафе? — попита Пиа шефа си, който се бе отдал на разглеждането на многобройните снимки по стените.

— С удоволствие. Шварц.

Тя донесе едно шварц кафе и го подаде на Боденщайн. После на свой ред заразглежда снимките на скачащи, изправящи се на задните си крака и галопиращи коне; фотографиите трябваше да покажат колко са здрави някогашните пациенти благодарение на способните ветеринарни лекари — към тях имаше възторжени и благодарствени коментари на собствениците.

В този момент вратата се отвори. Собствениците на пострадалия кон скочиха отново, този път с основание. В рамката на вратата стоеше човекът, когото Боденщайн току-що бе видял на снимката, но от времето, когато тази снимка е била правена, доктор Керстнер се бе променил доста. Върху джинсите и тениската беше облякъл зелена престилка, цялата изпръскана с кръв, и не изглеждаше очарован от факта, че полицията пречи на работата му. Първото впечатление на Боденщайн беше, че този човек е или болен, или работи прекомерно. Изпитото му лице изглеждаше неестествено бледо и уморено, под зачервените му очи имаше дълбоки тъмни сенки. Боденщайн понечи да се представи, но в същия миг към доктора се втурна разплаканото момиче.

— Как е Кира? — извика ужасено то.

Керстнер се втренчи объркано в момичето и като че ли му трябваха няколко секунди, докато си припомни коя е Кира.

— Добре понесе операцията — каза после той. — Засега я пренесохме в реанимацията. Но изглежда, ще оздравее.

Момичето захлипа от облекчение и се хвърли на врата на възрастния мъж.

— Господин доктор Керстнер? — Боденщайн извади от джоба полицейската си значка и представи себе си и колежката си. — Бихме искали да поговорим за малко с вас.

Керстнер хвърли бегъл поглед на емблемата, а после погледна въпросително лицата на двамата служители.

— Да, разбира се — кимна им той и им даде знак да го последват.

Прекосиха приемната и влязоха в нещо като чакалня, където имаше масивна селска маса с осем обикновени дървени стола. В единия ъгъл на помещението имаше легло, прозорец и стар диван, на който лежеше едно куче между няколко овехтели възглавници; то само повдигна леко глава и после отново затвори незаинтересовано очи. Керстнер обиколи масата и хвана облегалката на един стол. Явно или беше човек, който не държи на ненужни любезности, или просто се чувстваше твърде изтощен, за да бъде любезен. Пиа плъзна поглед из стаята. Видя етажерки, отрупани с папки и книги, рамкирани фотографии и документи, а сред тях — едно доста старинно изглеждащо оръжие върху масивен дървен рафт. Такива неща беше виждала навремето из студентските кръчми. Две гръцки букви, пресичащи две преплетени една в друга ръце. Един меч пронизваше ръцете. Изглеждаше свирепо. Тя не можа да разчете изречението, изписано отдолу.

— Господин доктор Керстнер — започна Боденщайн, — вие ли сте съпругът на госпожа Изабел Керстнер?

— Да — отвърна изненадан ветеринарният лекар и неволно се изправи. — Защо ме питате? Случило ли се е нещо?

Ръцете му стиснаха облегалката толкова силно, че чак кокалчетата му побеляха.

— Съпругата ви шофира ли сребристо порше „Бокстер“? — продължи Боденщайн.

Керстнер го гледаше втренчено с непроницаемо лице, без да помръдне. Мускулите на челюстта му се напрегнаха.

— Защо искате да знаете? Да не е претърпяла злополука?

— Кога видяхте за последен път жена си?

Ветеринарният лекар не реагира на въпроса.

— Но какво се е случило?

— Тази сутрин е намерен трупът на млада жена. — Боденщайн спести детайлите, тъй като нещо в поведението на Керстнер му вдъхваше недоверие. — В джоба на панталона й са открити ключове за кола, които стават на сребристо порше „Бокстер“. И това порше с регистрационен номер МТК-IK 182 е предоставено на жена ви.

При тези думи бледото лице на мъжа стана още по-бледо. Той се втренчи в Боденщайн като зашеметен, изражението му беше празно и отнесено, а липсата на каквато и да е реакция накара комисаря в първия момент да си помисли, че човекът отсреща не го е разбрал.

— Жената има татуировка на пъпа.

— Делфин — пророни глухо Керстнер. — О, боже!

Той прокара пръсти по косата си, после се свлече на стола и сложи ръце пред себе си на масата, сякаш се готвеше за сеанс.

Боденщайн и Пиа размениха бърз поглед.

— Ще бъдете ли така любезен да ни придружите до Франкфурт, за да идентифицираме жена ви? — попита Пиа ветеринарния лекар.

Минаха още няколко секунди, докато чутото стигне до него. После той рязко се изправи и тръгна към вратата. Съблече в движение престилката и несъзнателно я остави да падне на пода. В този миг червенокосият фелдфебел с мопсоподобното лице отвори вратата, без да почука преди това.

— Миха, аз… — започна тя, но млъкна при вида на каменната физиономия на шефа си. Явно червенокосият „мопс“ и докторът се разбираха без думи.

— Излизам — каза Керстнер. — Изабел е мъртва.

— Това е невъзможно! — каза „мопсът“ и Боденщайн разтълкува реакцията й като вик на отчаяние от смъртта на жената, но следващите думи му поясниха по-добре. — Не можеш да тръгнеш ей така сега! Та нали конят още не се е събудил от упойката и…

— Обади се на Георг — прекъсна я сурово Керстнер и излезе през вратата.

По време на пътуването към Института по съдебна медицина в Заксенхаузен Керстнер не пророни нито дума; само седеше с безизразен поглед и мълчеше, сякаш потънал в някакво зловещо, бездънно спокойствие. Центърът по съдебна медицина се намираше на „Кенедиалее“, в една помпозна вила от края на миналото столетие. Още отдалече Боденщайн съгледа стълпотворение на пресата с подвижни предавателни станции и куп любопитни репортери. Очевидно тленните останки на главния прокурор Харденбах вече бяха пристигнали.

— Карайте към входа за клиенти — каза Пиа, за което бе възнаградена с учудения и зарадван поглед на своя шеф, който бе разбрал намека й. — На следващата пресечка веднага вляво до зелената порта. Там ще ме оставите.

С някакъв загадъчен трик Пиа отвори портата и Боденщайн вкара колата в задния двор, където бяха паркирани още три автомобила и една катафалка. Малко по-късно влязоха необезпокоявани в сградата. Керстнер последва безмълвно Боденщайн и Пиа по стълбата, водеща до подземието на сградата, в което се помещаваха залите за аутопсия. В средата на първото помещение имаше носилка с труп, покрит със зелен чаршаф. В рамката на вратата се появи служител по съдебна медицина. На лицето му грейна радостна усмивка.

— Здрасти, Пиа — каза той, — отдавна не сме се виждали.

Учуден от свойския поздрав, Боденщайн погледна колежката си; тя обаче не го забеляза.

— Здравей, Рони — отвърна Пиа на съдебния лекар с по-тих глас. — Това ли е младата жена от Таунус? Съпругът й е тук, за да я идентифицира.

Рони поздрави с кимване Боденщайн и Керстнер и поклати глава.

— Не, това е онзи, заради когото пресата създаде обсадно положение тук. Елате.

Той тръгна пред тях към едно друго помещение за аутопсия. Там ги очакваше още една покрита носилка. Боденщайн хвърли кратък поглед на Керстнер. Дори и в това ярко осветено, облицовано с бели плочки помещение лицето на този човек оставаше безизразно и без всякакви емоции. Боденщайн беше придружавал в тези помещения по-често, отколкото му се искаше, близки на починалите; хора, които едва разтърсени от смъртта на партньор, приятел или роднина, бяха допълнително шокирани от тази потискаща атмосфера, не много по-различна от една голяма кухня. Високите до тавана метални шкафове, безмилостната неонова светлина, облицованите с бели плочки стени и голият под — всичко това отнемаше на смъртта и на мъртвия достойнството, за което живите биха искали да си спомнят. Служителят по съдебна медицина, на име Рони, отметна зеления чаршаф от лицето на трупа. Керстнер погледа няколко секунди мъртвата, без да покаже и най-слаб признак на вълнение.

— Тя е — каза той и се обърна. — Това е Изабел.

Емоционалната реакция на този човек се стори много особена на Боденщайн. Рони свали равнодушно чаршафа, откопча предпазните колани на носилката и повдигна трупа към един от металните шкафове. Когато с едно щракване вратата на шкафа се отвори и в помещението нахлу студен въздух, Керстнер потрепери и с бързи стъпки последва Боденщайн навън в коридора.

Четирийсет и пет минути по-късно Керстнер седеше на един стол пред бюрото на Боденщайн в кабинета му в Криминалната полиция Хофхайм, вкопчил пръсти в чашата кафе, което му бе поднесла Пиа. Беше се съгласил да включат записващо устройство, даде необходимите сведения за себе си и сега с оборена глава чакаше първия въпрос, докато Боденщайн правеше разяснения за присъстващите и следствието.

— Съжалявам, че се налага да ви зададем няколко въпроса — обърна се Боденщайн към лекаря. — Но е възможно смъртта на жена ви да е причинена от убийство.

— Как изобщо се е случило? — Погледът на Керстнер бавно се вдигна към лицето на Боденщайн. — Как е… умряла?

— Лежеше в подножието на „Ацелберг“ — отвърна Боденщайн. — На пръв поглед изглежда сякаш е скочила от кулата, но има улики, които опровергават предположението за самоубийство.

— Самоубийство ли? — Керстнер поклати глава. — Защо й е на Изабел да се самоубива?

— Разкажете ни нещо за жена си — помоли го Пиа. — Тя е доста по-млада от вас, нали?

Керстнер не отговори веднага, очите му зашариха в далечината.

— Деветнайсет години. Беше сестра на един от най-добрите ми приятели. — Той отпи глътка кафе, при което ръката му силно се разтрепери. — Срещнах Изабел тъкмо когато се върнахме от Америка с тогавашната ми годеница. Беше през есента на хиляда деветстотин деветдесет и осма година. Три месеца по-късно се оженихме, защото Изабел беше бременна.

Керстнер потъна в спомени, Боденщайн и Пиа го чакаха да продължи.

— Всичко изглеждаше перфектно, но малко след раждането на дъщеря ни започнаха проблемите.

— Какви проблеми? — попита Пиа.

— Изабел искаше да продължи да живее така, както бе свикнала — каза Керстнер. — Голяма къща, достатъчно пари за екскурзия, коне, пазаруване. А аз предпочитах да инвестирам парите си в бъдещето ни. Инка, искам да кажа, доктор Ханзен, си търсеше тогава съдружник за ветеринарната клиника, която бе поела в годината, когато почина баща й. Свързах се с Инка Ханзен чрез приятеля си Георг Ритендорф. Бързо се споразумяхме. Доктор Ханзен — също като мен — е следвала и работила в Америка и между трима ни веднага се получи химия.

Боденщайн и Пиа мълчаха, чакаха търпеливо Керстнер да продължи. И това стана след известно време.

— Трябваше да направим скъпоструващи подобрения и преустройства — продължи Керстнер. — Инка беше получила пари от застраховката „Живот“ на баща си, но те нямаше да стигнат за това, което бяхме замислили. За да не харчим твърде много, решихме да спестим от персонал. Майката на Инка пое счетоводството, жената на Георг работеше като помощник-ветеринар, а Изабел трябваше да е на рецепцията.

Керстнер отрони една въздишка.

— Но за това и дума не можеше да става.

— Как така не можеше? — попита Пиа.

— Тя не можеше да понася Георг — отвърна Керстнер и разтърка уморените си очи. — Всъщност и той не я понасяше. Но главното е, че Изабел се беше омъжила за мен най-вече по финансови съображения. Аз пък вложих всичките си спестявания в изграждането на клиниката и трябваше да работя често по петнайсет-шестнайсет часа на ден, също и през уикендите. Това не й харесваше.

Той изкриви измъчено лице.

— Дълго се борех за нея. — Керстнер гледаше втренчено пред себе си. — Дори и когато започнах все по-ясно да усещам колко съм й безразличен. Постоянно се карахме, най-вече за пари. Тя ме напускаше, връщаше се, пак ме напускаше… беше ад.

— Кога ви напусна жена ви? И защо?

— Може би защото в някакъв момент не е имало какво да я задържи при мен — сви рамене Керстнер. — В края на май тя окончателно си събра багажа и когато вечерта се прибрах вкъщи, нея я нямаше. Беше си тръгнала.

— А беше ли взела дъщеря ви със себе си? — попита Пиа.

— Първоначално не — каза тихо Керстнер. — Преди около четиринайсет дни я взе от детската градина и оттогава не съм виждал и Мари.

Боденщайн наблюдаваше този мъж и се опитваше да анализира видяното. Керстнер беше направо смазан, но дали смъртта на жена му беше това, което извикваше сълзи в очите му?

— Къде живееше жена ви, след като ви напусна?

— Не знам.

— А дъщеря ви? Къде е тя сега?

Керстнер вдигна поглед, после отново извърна лице и се втренчи с каменно изражение в ръцете си.

— Ами аз… и това не знам.

— Кога видяхте за последен път жена си? — попита Пиа.

— Вчера — зашепна бързо Керстнер. — Тя изведнъж се появи в клиниката.

Пиа стрелна с поглед шефа си.

— В колко часа? — попита Боденщайн.

— Около шест без петнайсет — отвърна Керстнер, без да вдигне поглед. — Тъкмо излизах от операционната, когато Изабел се втурна към мен и каза, че трябва да поговорим.

— И какво искаше от вас?

Човекът само поклати мълчаливо глава.

— Доктор Керстнер — каза Пиа меко, но настоятелно, — знаем, че жена ви е заредила колата си в пет следобед, после е дошла при вас в клиниката, а няколко часа по-късно трябва да е била мъртва. Вие може би сте последният, който я е видял жива. Моля ви, отговорете на въпроса.

Керстнер гледаше втренчено и мълчаливо пред себе си и сякаш изобщо не чуваше.

— Карахте ли се? За какво? Сигурно е искала нещо от вас?

Мълчание.

— Къде бяхте вчера вечерта? — попита Боденщайн. Изведнъж ситуацията напълно се промени. Пред очите му шокираният вдовец се превърна в потенциален извършител на убийството. Имаше и мотив, дори не един. Несподелена любов, разочарование, ревност. — Имате право да не казвате нищо, което може да ви навреди. Искате ли да се обадите на адвокат?

Тогава мъжът повдигна невярващо поглед.

— Да не би да искате да кажете, че аз съм…?

— Видели сте Изабел само няколко часа преди смъртта й — отвърна Боденщайн. — Жена ви, ви е напуснала. Вие не знаете къде е отседнала. Вероятно сте били ядосан и обладан от ревност.

— Не, не! Това не е вярно! — прекъсна го рязко Керстнер. — Не съм й бил ядосан, нито съм изпитвал ревност… вече не.

— Как така — вече не?

— Ами… — започна той, но отново млъкна.

— Просто ни кажете какво искаше вчера жена ви от вас.

Керстнер прехапа устни и обори глава. И най-внезапно започна да плаче. Беше измъченото хлипане на един отчаян човек и той дори не се опита да избърше сълзите, които течаха по лицето му.