Алфонс Доде
Жак (9)

ІХ
Първата поява на Белизер

Един следобед, през който д’Аржантон и Шарлот бяха отишли в Корбей, тласкани от нуждата да променят мястото, която нужда преследва всички празни хора, Жак, останал сам със стрина Аршамбо, бе принуден да не отиде в гората, защото идеше голяма буря. Небето, юлското небе, покрито с тежки изпарения, придобиваше меден цвят по краищата на черните облаци, отдето долитаха глухи гръмотевици; и в потъмнялата навсякъде долина, безмълвна и опустяла, цареше оная неподвижност на очакването, която придобива земята при въздушните промени.

Като виждаше, че детето се уморява от безделие около нея, жената на горския пазач погледна към небето и каза на Жак:

— Знаете ли, господин Жак, още не е заваляло; докато дойде дъждът, бъдете така любезен да отидете до пътя да ми наберете малко трева за зайците.

Детето, зарадвано, че може да бъде полезно, взе една кошница, измина бързо разстоянието от Елховника до пътя за Корбей, който минаваше ниско, и започна да търси по наклоните на рововете цъфнала мащерка, малка слаба тревица, която ядат зайците.

Докъдето погледът стигаше, големият път се извиваше побелял, постлан със ситен горещ прах, който помрачаваше със сиви отсенки гъстия листак на големите брястове и цялата окрайнина на гората. Пътят беше пуст, без нито един минувач или кола, и затова изглеждаше още по-голям. Жак, в дъното на един ров, много зает с работата си поради гръмотевиците на приближаващата буря, чу изведнъж до себе си един глас, който викаше пронизително и еднозвучно:

— Шапки! Шапки! Шапки!… — и после, с много по-ниска нота:

— Панами! Панами! Панами!

Беше един от ония пътни продавачи, които ходят по селата със стоката на гърба си. Той носеше на раменете си, като стара латерна, една широка кошница, пълна с шапки от обикновена слама, натрупани доста високо една над друга. Вървеше трудно, мъчително, краката му бяха криви, а стъпалата му — извити на страна, обути в големи жълти обуща, с изглед на страдащ ранен.

Забелязали ли сте какво тъжно впечатление прави пешеходец по голям път?

Човек не знае къде отива тоя скитнически живот, дали случайно ще намери убежище, подслон в някоя житница, за да спи. Той като че влачи със себе си умората на изминатия път, неизвестността на далечните места, в които влиза. За селянина тоя минувач е чужденец, авантюрист; той го следи с недоверчиво око, съпровожда го с поглед до селската врата, успокоен само когато големият път, пазен от добри стражари, приеме отново върху каменната си настилка непознатия, който не може да не бъде злосторник.

— Шапки! Шапки! Шапки!…

За кого продължаваше да вика тоя нещастник? Никаква къща не се виждаше наоколо. Дали викаше за неподвижните крайпътни стълбове, или за подслонените в листака на брястовете птици, неспокойни и уплашени от приближаването на бурята?

Докато викаше, той беше седнал върху купчина камъни и триеше челото си с ръкав, а в това време Жак, от другата страна на пътя, гледаше това грозно, с неопределена възраст лице, сиво-жълто и тъжно, с хлътнали, мигащи очи, с безформени, дебели устни, покрити с жълтеникава брада, над която се виждаха остри редки зъби, като на вълк. Но най-поразителното в това лице беше силното изражение на страдание, немият плач на тия тъмни очи, на тия тежки устни, на това незавършено чудовищно лице, което изглеждаше изровен образец от предисторическите времена; нещастникът навярно съзнаваше ужасната си грозота, защото, като видя срещу себе си детето, което го гледаше някак неспокойно, той му се усмихна любезно. Тая усмивка го загрози още повече, предизвика на края на устните му, на очите му, хиляди малки бръчки, ония гънки по лицата на бедните, които усмивката свива, вместо да отпусне. Но той доби тъй добродушен вид, когато се усмихна така, че Жак се успокои веднага и продължи да скубе тревата.

Внезапно една близка гръмотевица раздруса небето и цялата долина. Тръпка премина по пътя, като вдигна прах, а листата на дърветата затрептяха.

Човекът стана, погледна неспокойно облаците, после, като се обърна към Жак, когото гръмотевицата също бе изправила, попита го дали селото е още много далеч.

— Приблизително четвърт час още, — отговори детето.

— О, Боже мой! — каза клетият пътен продавач, — няма да мога да стигна преди дъжда. Всичките ми шапки ще се намокрят. Взех много, а мушамата ми не е много голяма, за да ги покрие.

Добро чувство обхвана Жак при вида на това отчаяние; впрочем, неговото знаменито пътуване го бе направило жалостив към всички скитници по големия път.

— Хей, търговецо, търговецо! — извика той на човека, който си отиваше вече, като куцаше, напрягаше всичките си сили, но не успяваше много, тъй като краката му бяха криви като лозови пръчки… — Ако искате, нашата къща е много наблизо тук, та бихте могли да подслоните там шапките си.

Нещастникът прие с готовност. Неговата лятна стока бе тъй нежна!

И ето двамата бързат, катерят се по каменливия път, за да избягнат бурята, която ги преследва по петите. Човекът вървеше колкото можеше бързо, като че правеше необикновени усилия, стъпваше на предницата на обущата си и вдигаше краката си при всяка крачка, като че тъпчеше по въглени.

— Боли ли ви? — попита Жак.

— О, да, постоянно!… То е от обущата ми. Моите крака са много големи, знаете, та не мога да си намеря обуща. А това е много мъчително, когато ходя. О, ако някога стана богат, ще си поръчам обуща по мярка, точно по моята мярка!

И той вървеше, потеше се, пъшкаше, подскачаше по грапавините на нанагорния път, като надаваше от време на време, по навик, своя тъжен вик: „Шапки! Шапки! Шапки!“

Стигнаха в Елховника. Търговецът сложи в преддверието своята купчина от кръгли шапки и застана смирено. Но Жак го покани да седне в трапезарията.

— Хайде, чичо, седнете тук. Ще пийнете чаша вино и ще хапнете нещо.

Продавачът не искаше, отказваше. Накрая се съгласи и каза с добродушна усмивка:

— Бога ми, мили ми господинчо, щом толкова настоявате, няма да откажа. Аз си похапнах преди малко в Дравей, но нали знаете, когато човек си похапне, още повече изгладнява.

Стрина Аршамбо, като селянка и жена на горския пазач, се боеше страшно от скитниците; тя се начумери, но сложи все пак на масата пита хляб и голям съд с вино.

— Така! Сега дайте един къс пушено свинско! — заповяда Жак с решителен глас.

— Но нали знаете, че господарят не обича да се пипа пушеното? — възропта стрина Аршамбо.

Наистина поетът беше много лаком и в долапа имаше нарочно запазени за него късове.

— Добре, добре, но все пак дайте, — каза малкият Жак, на когото бе приятно да поиграе малко ролята на домакин. Добрата жена се подчини, но след това се отдалечи гордо в готварницата, за да роптае свободно.

Като благодареше, продавачът ядеше с добра охота. Детето му наливаше вино, гледаше го как реже големи резени хляб, които тъпчеше в устата си, за да могат да влязат.

— Хубаво е, нали? — попита Жак.

— О, да, много е хубаво!

Вън дъждът биеше по прозорците, бурята гърмеше. Гостът и детето си говореха, обхванати от приятното чувство, че са под покрив. Търговецът разказваше, че се казвал Белизер, че бил най-големият от едно многобройно семейство. Те живеели на улица Еврейска в Париж: той, баща му, тримата му братя и четирите му сестри. Всички работели сламени шапки за лятото, каскети за зимата; и когато стоката бивала готова, едни обикаляли предградията, други — провинцията, за да я разнасят и продават.

— Ами вие далече ли ходите? — попита Жак.

— До Нант, където е настанена едната ми сестра… Минавам през Монтаржи, Орлеан, Турен, Анжу.

— Трябва много да се изморявате, като вървите тъй мъчно?

— Да… Облекчавам се едва вечер, когато се освободя от тия проклети обуща; но и тогава радостта ми се помрачава от мисълта, че ще трябва пак да ги обуя.

— Но защо братята ви не пътуват вместо вас?

— Те са още много малки; и, после, старият татко Белизер не би се съгласил никога да се раздели с тях. Ще му бъде много мъчно. За мене работата е друга.

Той намираше сякаш много естествено, че обичаха повече братята му, отколкото него. Като погледна тъжно широките си жълти обуща, обезобразени с големи и малки подутини от свитите му крака, той прибави:

— Да можех само да си поръчам обуща по моя мярка!…

В това време бурята все се засилваше. Дъждът, вятърът, гръмотевиците произвеждаха страшен шум. Не можеха вече да чуват думите си и Белизер продължаваше да яде мълчаливо, когато един силен удар на вратата, веднага повторен, накара малкия Жак да побледнее съвсем.

— Ах, Боже мой, — каза той, — те са!

Д’Аржантон се завръщаше с Шарлот. Те трябваше да се върнат през нощта, но страхът от бурята, която мислеха, че ще избегнат, ако избързат, ги бе накарал да се приберат по-скоро. А бяха попаднали под най-проливния дъжд и поетът бе много разгневен, защото се боеше да не го хване хрема.

— Бързо, бързо, Лолот!… Да се запали печката в трапезарията.

— Да, мили приятелю.

Но докато се изтърсваха, докато изцеждаха водата от себе си и отваряха широко дъждобраните си върху плочите на преддверието, д’Аржантон забеляза с учудване грамадната купчина от сламени шапки.

— Какво е това? — попита той.

Ах, да можеше Жак да се скрие на сто метра в земята със своя странен гост и сложената трапеза! Във всеки случай, нямаше време за това, защото поетът влезе веднага, разгледа стаята с учуден поглед и разбра всичко. Детето избъбри няколко думи, за да се извини, за да обясни… но д’Аржантон не го слушаше:

— Шарлот, ела да видиш. Ти не си ми казала, че Жак ще има гости днес. Господинът приема. Господинът гощава приятелите си.

— О, Жак, Жак!… — каза майка му с укоряващ глас.

— Не го мъмрете, госпожо, — опита се да каже Белизер. — Аз сам…

Ядосаният д’Аржантон отвори вратата и, като я показа на клетника с благороден мах, му каза:

— Преди всичко, направете ми удоволствието да мълчите и да офейкате възможно най-бързо, нехранимайко такъв! Ако не, ще ви туря в дранголника, за да ви науча как се влиза в чужди къщи.

Белизер, когото занаятът на пътуващ продавач бе привикнал на всякакви унижения, не възропта, вдигна бързо кошницата си, хвърли тъжен поглед към облените от дъжда прозорци, друг поглед, пълен с признателност към малкия Жак, наведе се настрани, за да се поклони смирено, много смирено, и в прегърбено положение прекрачи прага, опръскван от плискащия дъжд, който затрака по панамите като градушка. Вън дори той и не помисли да се изправи. Видяха го как се отдалечаваше, подложил гръб на всички жестокости на съдбата, на яростта на стихиите; и с плачевен глас, несъзнателно, той започна пак да вика под проливния дъжд:

— Шапки! Шапки! Шапки!…

В трапезарията настана минутно мълчание, през което жената на пазача разпалваше безшумно огъня в грамадната камина с лозови съчки. Шарлот се мъчеше да изсуши дрехите на поета, а той се разхождаше по жилетка, тържествено и достойно, обхванат от глух гняв.

Изведнъж, като минаваше край масата, той съгледа пушеното, своето пушено, в което ножът на пътуващия продавач, движен от свирепа охота, бе направил дълбоки прорези, зеещи дупки, подобни на пещерите, които морето издълбава по време на прилив, и на които не се знае дъното.

Той стана жълто-зелен.

Представете си: това пушено свинско беше свещено, като виното на поета, неговото бурканче с горчица и неговата минерална вода!

— О! О! Та аз още не съм видял всичко!… Та това било цяло пиршество… Как! И свинското?

— Нима са посегнали на пушеното свинско? — попита Шарлот, като се изправи възмутена, смаяна от подобна дързост.

Жената на пазача прибави:

— Ах, Боже мой, аз казах, че господинът ще гълчи, ако дадем такъв хубав къс свинско на тоя босяк!… Но то не разбира още, нали? То е още същинско дете!

Жак, който сега не бе обладан от порива на милосърдието си, нито бе обаян от чара на Белизеровата сбръчкана усмивка, — о, добродушната, умилителна усмивка! — остана поразен от онова, което си бе позволил да направи. Развълнуван, треперещ, той избъбри:

— Простете ми!…

Ах, да, простете ми!

Оскърбен в гордостта и в лакомията си, д’Аржантон изля всичкия си яд, раздразнение и омраза, които чувстваше към това дете, изобразяващо тайнственото и престъпно минало на жената, която той обичаше малко, но която никак не уважаваше.

Нещо рядко у него: той се разгневи, хвана Жак за ръката, разтърси дългото му юношеско тяло и го повдигна, като че за да му докаже добре неговата слабост:

— Защо си позволил да пипат пушеното? С какво право?… Знаеш добре, че не е твое! Впрочем, нищо твое няма тук. Леглото, на което спиш, хляба, който ядеш, дължиш на моята добрина, на моето милосърдие. И наистина, аз греша, че съм толкова милосърден. Защото, най-после, познавам ли те? Кой си ти? От къде си се взел? Има минути, в които преждевременната поквара на твоите нагони ме изпълва с ужас относно произхода ти…

Той се спря пред умолителния знак на Шарлот към черните, внимателни и въпросителни очи на стрина Аршамбо, която ги гледаше. В тоя край всички ги мислеха за женени; Жак минаваше за дете от първата женитба на госпожа д’Аржантон.

Принуден да спре, да сдържи потока от обиди, които го задушаваха, д’Аржантон, раздразнен, смешен, измокрен до костите и димящ като омнибусен кон, се изкачи бързо в стаята си, като тръшна вратата. Жак остана поразен от отчаянието на майка си, която кършеше хубавите си ръце и питаше Бога за пореден път какво бе направила, за да заслужи подобен живот. Това беше единственото й средство пред тия житейски усложнения. Както винаги, въпросът остана без отговор; но трябва да вярваме, че тя бе извършила много големи грехове, за да я осъди Бог да стане и да остане сляпа и тъпо влюбена другарка на подобен човек.

За съвършеното изостряне на и без това мрачното настроение на поета спомагаше, освен отегчението и тъгата от самотата, още и болестта. Както всички, които са живели дълго време в лишения, д’Аржантон имаше лош стомах; мекушав при това, той охкаше по навик и следеше прекалено за здравето си. А в дълбоката тишина на къщата в Елховника нямаше нищо по-лесно от това, пък и какъв по-добър предлог да оправдае безплодността на мозъка си, продължителното спане на канапето и потискащото го безстрастие? От сега прочутото: „Той работи… Господарят работи“ бе заменено с: „Господарят има припадък“. Той назоваваше с тая неясна дума едно периодично неразположение, което не му пречеше да бърка по няколко пъти на ден в долапа на готварницата, да си реже големи резени мек хляб, да ги намазва с дебел слой сирене и да тъпче устата си с тях. Като се изключи това, той имаше всички признаци на болен: уморена походка, лошо настроение, постоянна взискателност.

Добрата Шарлот го жалеше, лекуваше, глезеше. Тая милосърдна сестра, каквато намираме в дъното на всяка жена, се удвояваше у нея от глупава сантименталност, която я караше да милее още повече тоя човек, откакто вярваше, че е много болен. И какво не измисляше, за да го развлече, за да го облекчи! Под покривката на масата туряше вълнено одеяло, за да смекчи тракането на чиниите и сребърните прибори, а върху твърдото облегало на креслото Хенрих ІІ натрупваше множество възглавници; после дребните грижи: фланела, горещ чай, всичките топли неща, които приспиват енергията на въображаемо болните и отслабват дори звука на гласа им. Наистина, клетата жена, със своята лека веселост, която я обхващаше понякога, унищожаваше с един замах всичките си заслуги като болногледачка, проявяваше отново своята многоречивост, своите вълнообразни ръкомахания, и се спираше малко смутена само пред раздразнението на поета, който й казваше с печален глас: „Млъкни… уморяваш ме…“

Тая болест на д’Аржантон привличаше вкъщи един постоянен посетител, доктор Ривал, когото причакваха по всички ъгли на пътя, тъй като клиентелата му беше много голяма, пръсната на повече от десет километра в околността, и го завеждаха веднага вкъщи. Той влизаше с червеното си и весело лице, с къдравото си руно от бяла коприна, което му служеше за коса, с натъпканите с книги джобове на дългия си редингот; тия книги той четеше винаги из пътя, било в кола или пеша. Шарлот добиваше многозначителен вид, като го посрещаше в антрето:

— Ах, докторе, елате по-скоро! Да знаете в какво състояние се намира нашият поет!

— О, не говорете така, той има нужда само от развлечения!

Наистина, д’Аржантон посрещаше лекаря със слаб и плачлив глас, но беше тъй щастлив, че се намира пред ново лице, че в еднообразния му живот се внася малко разнообразие, та забравяше болестта си, говореше за политика, за литература, смайваше доктора с разказите си за парижкия живот, за бележитите личности, които уж познавал, на които уж казал някоя жестока дума. Докторът, много простодушен и искрен, нямаше никаква причина да се съмнява в тия студени думи, разкази, които, дори в своята суетна налудничавост, правеха впечатление с измерените си изречения; и после доктор Ривал не беше много наблюдателен.

Всичко му се нравеше в тая къща: поетът му се виждаше умен, самобитен, жена му — красива, детето — прелестно, и не чувстваше, както, ако беше по-хитър, с какви случайни връзки тия същества бяха свързани помежду си, с какви зле забодени и бодливи карфици те образуваха семейство.

Колко пъти, посред бял ден, вързал поводите на коня си за халката на оградата, добрякът се бавеше у парижаните, за да изсърба грога, който Шарлот сама му приготвяше, и за да разкаже своите пътешествия в Индокитай с парахода Байонеза! Жак седеше в един ъгъл, внимателен, мълчалив, обхванат от оная страст за приключения, която обладава всички деца и която животът тутакси затъпява със своето еднообразно изравняване и със своите постепенни стеснения на кръгозорите.

— Жак! — казваше грубо д’Аржантон, като му показваше вратата.

Но докторът се намесваше:

— Оставете го. Тъй е забавно да имаш деца наоколо си! Тия кученца подушват чудесно. Уверен съм, че вашето е отгатнало, само като ме гледа, че безумно обичам децата и че съм дядо.

Тогава той заговаряше за внучката си Сесил, която била две години по-малка от Жак; а заприказваше ли за нейните превъзходни качества, той ставаше още по-словоохотлив, отколкото когато разказваше за пътешествията си.

— Защо не я доведете тук, докторе? — казваше Шарлот. — Двете деца тъй добре биха се забавлявали!

— О, не, госпожо! Баба й не би се съгласила. Тя не поверява детето никому, и самата тя не ходи никъде, откакто ни сполетя нещастието.

Това нещастие, което старият Ривал споменаваше често, беше загубата на дъщеря му и зет му, умрели още през първата година на женитбата си, малко след раждането на Сесил. Тайна обграждаше тая двойна злополука. У д’Аржантонови изповедта на доктора се ограничаваше винаги с тия думи: „Откакто ни сполетя нещастието…“, а и стрина Аршамбо, която беше в течение на случая, се ограничаваше с много неясни изречения:

— Ах, разбира се! Тия хора преживяха голяма мъка!…

Но никой не би повярвал това, виждайки оживлението и веселостта на лекаря, когато идваше в Елховника. Грогът на Шарлот беше може би донякъде причината за това: тъмен, силен грог, който госпожа Ривал, ако го бе видяла, би побързала да разреди с повечко вода. Както и да е, старчето не се отегчаваше у парижаните, ставаше много пъти, за да каже: „Отивам в Ри, в Тижери, в Морсан…“, а продължаваше започнатия разговор, докато цвиленето на коня му, който изразяваше нетърпението си, го накарваше да избяга много бързо, сбогувайки се бегло с поета, а на Шарлот, загрижена за своя болник, поръчваше винаги едно и също: „Създавайте му развлечения“.

Развлечения!

Тя не знаеше вече какво да прави, за да му ги достави. Прекарваха по цели часове в съставяне на менюто, или отиваха с кабриолета в гората, като вземаха със себе си яденето, една мрежа за пеперуди, вързопи с вестници и книги. Той пак се отегчаваше.

Купиха една лодка, но стана още по-лошо, защото бяха принудени да прекарват времето насаме всред Сена и това положение беше непоносимо за тия две същества, които не си продумваха нито дума, пускаха въдиците си, за да се залисват и да намерят в принуденото мълчание на риболова един предлог, едно извинение за постоянното си безмълвие. Скоро лодката бе вързана всред тръстиките на брега, пълна с вода и изпокапали листа.

После възникнаха най-необикновени прищевки: поправки на стената, на куличката, построяване на една външна стълба и на една италианска тераса, за която поетът винаги бе мечтал, редица ниски стълбове, украсени със зеленина, с провиснали между тях диви лози. Но той все пак се отегчаваше въпреки терасата си.

Един ден той повика един акордьор, за да поправи пианото, на което свиреше няколко полки; тоя човек, един странен изобретател, му предложи да постави върху покрива една еолова арфа, една голяма кутия без капак, висока пет стъпки, в която изопнати, с нееднаква дължина струни трептяха от вятъра и издаваха хармонични и жаловити акорди. Д’Аржантон прие с възторг. Едва-що бе сложен уреда, и започна нещо зловещо. При най-малкото подухване се чуваха стенания, сърцераздирателни модулации, плачевни викове… ууу… Жак, в леглото си, изпитваше ужасен страх, криеше под завивките главата си, за да не чува звуковете. Отгоре се изливаше ужасна тъга, от която човек можеше да полудее.

— Но тая арфа ме отегчава!… Стига, стига!… — викаше разярен поетът.

Трябваше да се разглоби целият механизъм, да се занесе еоловата арфа в дъното на градината, да се зарови, за да не може вече да трепти. Но, дори в земята, тя звучеше още. Тогава разкъсаха струните й, тъпкаха я с крака, удряха я с камъни, като побесняло животно, което не иска да умре.

Като не знаеше вече какво да измисли, за да развлича тоя нещастник, чието бездействие клонеше към лудост, на Шарлот й хрумна една благородна мисъл: „Дали да не поканя някои от приятелите му?“

Това беше истинска жертва, защото тя би желала той да принадлежи на нея, само на нея; но радостта на поета, когато тя му съобщи, че Лабасендр и доктор Хирш щяха да дойдат да го видят, я възнагради за смелостта й. Отдавна той мислеше за едно разсейване, дошло отвън, но не смееше да продума за такова нещо след всичките свои словоизлияния за щастието на двама влюбени, които живеят в самота.

Няколко дни след това Жак, връщайки се за вечеря, чу около къщата необичаен шум, смехове, звън на чаши, идващи от новата тераса, а в същото време се дрънкаха тенджери, цепеха се дърва за запалване на печката в голямата готварница в приземния етаж. Като наближи, той позна гласовете, виковете на бившите си учители от гимназията, към които се примесваше гласът на д’Аржантон, но не вече угаснал и стенещ както обикновено, а оживен от някакъв спор. Детето изпита чувство на ужас при мисълта, че ще се намери лице в лице с тези хора, които му напомняха толкова лоши часове, та се промъкна разтреперано в градината, за да чака вечерята.

— Господа, обичате ли да заповядате на масата? — каза Шарлот, като се появи на терасата, свежа, оживена, с голяма бяла престилка с нагръдник, стигащ до брадичката й, облечена като домакиня, която умее, когато трябва, да запретне дантелените си ръкави и да се заеме да готви.

Всички слязоха много бързо в трапезарията, дето двамата учители поздравиха доста благосклонно малкия Жак; после седнаха до масата пред една от ония превъзходни селски вечери, които, вследствие бързината, с която се приготвят, запазват вкуса на дивите треви и уханието на селското огнище.

От двете врати, отворени към моравата, се виждаше градината, която гората продължаваше без видима граница. Призивите на пъдпъдъците, чуруликанията на заспиващите птички, долитаха през вратите до вечерящите заедно с последните полегати, пламтящи слънчеви лъчи по прозорците.

— Дявол да го вземе, колко хубаво сте се настанили тук, мили деца! — каза Лабасендр внезапно, след като супата бе изядена с голяма охота и всеки започна свободно да изразява мислите си.

— Истината е, че ние сме много щастливи, — каза д’Аржантон, като стисна ръката на Шарлот, която той намираше по-красива и съблазнителна, откакто не я гледаше вече сам; и той започна да описва тяхното щастие.

Разказа за разходките в гората, за возенето с лодка, за спирките в старите гостилници по бреговете на Сена, за старите ханища, за големи пътнически коли с вътрешни прегради от ковано желязо и с две големи халки, за пътническите коли, вдлъбнати и ръждясали, в камъка на лицевата стена. И за дългите следобеди, изпълнени с труд в дълбоката лятна тишина, и бденията край огнището, есен, когато започва да става хладно, а пламъкът пращи, издига се високо, подхранван от корени и дънери.

Той разказваше всичко това, както го мислеше в тоя миг, а тя си въобразяваше, че е преживяла тоя идеален живот през времето на смъртното отегчение, което тъй мъчително бяха понасяли. Двамата гости слушаха с неизразимо кривене на лицето от възхищение, от завист, от удоволствие, нещо горчиво и бледо имаше в усмивката им, очите им бяха пълни с любезност, а устата им, напротив, беше изкривена от жлъчен яд.

— Е, върви ти, няма що! — казваше Лабасендр. — Като си помисля, че утре в тоя час, докато вие вечеряте на това място, аз ще седя на масата в някоя задушна гостилничка, като Дюваловата, дето въздухът, който се диша, покритите с пари стъкла на прозорците, ястието, което поднасят, всичко мирише на сушилня, на пара, на топло.

— При това, пак добре ще е, ако си уверен, че ще вечеряш редовно в Дюваловата гостилница! — измърмори доктор Хирш.

Обзет от някакъв порив, д’Аржантон каза:

— Е добре! Че какво ви пречи да прекарате известно време тук? Къщата е голяма, избата — добре снабдена…

— Разбира се, — прибави Шарлот бързо. — Останете… Ще бъде много мило… Ще правим излети.

— Ами операта? — попита Лабасендр, който всеки ден ходеше на репетиция.

— Тогава поне вие, доктор Хирш, нали не играете в Операта.

— Честна дума, госпожо, с голямо удоволствие приемам поканата ви. Много малко работа имам сега, защото всичките ми болни са по летовища.

Всичките болни на доктор Хирш на летовища! Това беше извънредно смешно. Но никой не пожела да се изсмее: между несретниците беше позволено да си прощават подобни въображения.

— Хайде, решавай се! — каза д’Аржантон. — Преди всичко, ще ми направиш услуга. При моето здравословно състояние, ти би могъл да ми дадеш някои съвети.

— Това вече ме кара да се реша… Знаеш какво съм ти казал: Ривал не разбира нищо от твоята болест. За един месец се нагърбвам да те изправя на крака.

— Е добре, ами гимназията? Ами Моронвал? — извика Лабасендр, разгневен, като видя, че другарят му ще изпита удоволствия, в които той няма да вземе участие.

— О, не искам да зная! Омръзнаха ми и гимназията, и Моронвал, и методиката Декостер…

И доктор Хирш, обезпечил легло и храна за известно време, избухна в оплаквания и проклятия към заведението, което го хранеше: Моронвал бил самохвалко и нищо повече; той нямал вече петаче и никога не плащал; впрочем, всички го напускали; случаят с Маду му навредил най-много.

Другите додадоха още и Моронвалови бяха буквално унищожени. Отидоха до там, че поздравиха Жак за бягството му, което, изглежда, разгневило толкова мулата, че заболял от жълтеница.

Щом се впуснаха по тоя път, който им беше свойски, тримата приятели не се спряха вече, и цялата вечер премина в „чукане на сол“, както те се изразяваха на своя език.

Лабасендр я чука върху главите на първите артисти от Операта, неспособни, надути певци, без глас и без дарба. Той я чука и върху главата на оперния директор, който го оставил нарочно да тлее във второстепенни роли. И защо? Защото знаели неговите социалистически убеждения, защото знаели, че бил работник, че произхождал от народа и го обичал.

— Е, да, обичам народа! — казваше певецът, като се оживяваше и удряше с големите си пестници върху масата. — И после? Какво им влиза в работата това? Пречи ли то на нотата ми? А струва ми се, че тя си е все същата, нали?… Слушайте ме, мили деца. — И той опитваше нотата си, галеше я, наслаждавайки й се.

След това дойде ред на д’Аржантон. Той чукаше солта си методично, студено, с малки, неумолими и сухи удари. Директорите на театрите, книжарите, писателите, обществото, всички получиха своя дял; и докато Шарлот, подпомагана от малкия Жак, наблюдаваше приготвянето на кафето, тримата, облакътени на масата, всред тая чудна лятна вечер, оплюваха сладострастно другите, като змиите боа за смилане на храната си.

Появата на доктор Ривал довърши оживлението на това събрание. Възхитен, че намира многобройно и весело общество, прекрасният човек седна до масата.

— Виждате добре, госпожо д’Аржантон, че на нашия болен му беше нужно само развлечение.

Очите на доктор Хирш запламтяха зад изпъкналите му очила.

— Аз не съм на вашето мнение, докторе, — каза той рязко, като опря брадата на ръката си, готов за борба.

Старият Ривал погледна не без учудване тази чудновата личност, мазна, с бяла вратовръзка, с бръснати бузи, с плешива глава, на която само крайчецът на лявото око действаше добре, та, за да не изпуска събеседника си, беше принудена да се обръща малко настрани и да говори, като държи главата си в профил.

— Господинът лекар ли е? — попита той.

Д’Аржантон побърза да избави приятеля си от нуждата да излъже.

— Доктор Хирш… Доктор Ривал… — каза той, като ги представи един на друг.

Те се поклониха като двама противници на мястото на двубоя, кръстосаха погледите си, преди да кръстосат сабите си. Добрият Ривал помисли, че има работа с някой знаменит парижки лекар, с някой особен гений, та прие отначало скромен вид; но скоро забеляза безредието в тоя съвсем разнебитен мозък. Тогава и той повиши гласа си, за да отговори на насмешливия и презрителен тон на доктор Хирш, който започваше вече да сгрява ушите му, и без това червени по природа.

— Драги колега, ще си позволя да ви забележа…

— Ах, извинете, драги колега!…

Истинска молиерова сцена, латинският език се смесваше с пустословието, само с тая разлика, че по времето на Молиер типът на доктор Хирш не е съществувал още и че е трябвало да дойде нашият деветнадесети век, свръхнажежен, неспокоен, препълнен с нови замисли, за да го създаде.

Болестта на д’Аржантон съставяше предмет на препирнята, и любопитно беше необикновено смешното изражение на поета, който намираше от една страна, че доктор Ривал го смяташе за въображаемо болен, а от друга страна, като слушаше ужасния списък от болести, от които доктор Хирш заявяваше, че страдал, не можеше да не се намръщи.

— Да свършим с тоя въпрос, — каза Хирш, като стана изведнъж. — Дайте ми един лист хартия, един молив… Добре!… Сега, с помощта на плесиметъра, ще ви нарисувам, ще ви означа болестта на нашия клет приятел.

И той извади от широката си жилетка една малка дървена плочка, наречена плесиметър.

— Ела тук, — каза той на побледнелия д’Аржантон; и като разкопча изведнъж редингота му, простря листа хартия по цялата дължина на гърдите му, почна да мести плесиметъра си нагоре, като прислушваше и чертаеше постепенно черти с молива си. После разстла върху масата хартията, покрита с йероглифи като географска карта, рисувана от дете.

— Съдете сами, — каза той. — Това е черният дроб на нашия приятел, точно нарисуван върху самото му тяло. Кажете откровено, прилича ли на черен дроб? Ето къде трябва да бъде, а ето къде е… И забележете, че исполинските размери, които е придобил, са за сметка на другите органи. Представете си какво безредие е наоколо, какви ужасни опустошения!…

С няколко смели зигзагообразни замаха с молива той означи опустошенията.

„Това е ужасно!“ — шепнеше д’Аржантон, който гледаше рисунката поразен, станал жълт от бледен, какъвто беше преди.

Шарлот чувстваше, че очите й се пълнят със сълзи.

— И вие всички вярвате на това! — каза старият Ривал, като избухна — … Но това е дивашка медицина. С вас се подиграват!

— О, позволете, драги колега!…

Но старецът не слушаше вече нищо; той изпи грога си, сега по-силен от обикновено, и ужасното сражение започна. Прави един срещу друг, със свити пестници, те си подхвърляха имена на лекари, заглавия на гръцки, латински, скандинавски, индийски, китайски и кохинхински книги. Хирш надвишаваше с цитатите си, дълги цял аршин, точността на които, — като се вземе предвид тяхната чудноватост, — никой не можеше да провери; но доктор Ривал тържествуваше с мощния си тръбен глас, с живостта на диалога си, замествайки доказателствата със заплашвания, че „ще хвърли противника си във водата“.

Тоя буен спор не уплаши нито Жак, нито Шарлот; те бяха чували много такива в гимназията. Колкото до Лабасендр, обзет от нетърпение, той не можа да каже нито една дума, облегна се мечтателно на оградата на терасата, за да отправи своята ечаща и дълбока нота към заспалото ехо на гората.

Тая нота раздвижи всичкия въздух наоколо. Приплеснаха криле в листака, а пауните на съседните замъци, страхливите и нервни пауни, отговориха с ония тревожни крясъци, които те надават към бурното небе през летните месеци.

Селяните в съседните колиби също се събудиха. Баба Сале и мъжът й впериха любопитни погледи към осветените прозорци на парижаните, докато месечината осветяваше малката бяла лицева стена, дето се открояваше написаният със златни букви девиз на къщата: „Parva domus, magna quies… Малка къща, голямо спокойствие“.