Алфонс Доде
Жак (3)

ІІІ
Величието и упадъка на малкия цар Маду Гезо

Ако гимназията Моронвал съществува още, — което почти вярвам, аз обръщам вниманието на санитарните власти върху спалнята на това почитаемо заведение като най-нездравословното, най-чудатото, най-влажно място, дето някога са карали да спят деца.

Представете си дълга, едноетажна сграда, без прозорци, осветена само отгоре със стъклен таван и вечно вмирисана на колодиум и етер, защото е служила някога за фотографски снимки. Тя бе разположена в дъното на една от ония затънтени парижки градини, дето се издигат високи, мрачни и неми стени, покрити с бръшлян, чиято сянка разпространява плесен навсякъде, където се провлачва.

Спалнята се опираше на гърба на един великолепен дворец, до един обор, откъдето по всяко време се чуваше тропот на конски крака и шума на една помпа, непрекъснато бликаща, нещо, което допълваше добре влажния вид на тоя сандък за ревматизъм, опасан до средата на стените със злокобна зелена ивица, като черта на потопената част на параход.

През цялата година зданието беше винаги влажно, с тая разлика, че, според годишните времена, влагата беше или много студена, или много гореща. Лете тоя сандък без въздух, свръхнажежен от стъкления покрив, изпущайки през хладната нощ всичката си дневна топлина, се изпълваше с пари, като банска кабина, от влагата на всичките си разпукани камъни.

Освен това, множество насекоми, поддържани от близостта на стария бръшлян, привлечени от светлината на стъклата, проникваха през най-малките пукнатини, хвърчеха или тичаха по тавана с шумолене и пращене, после тежко падаха върху леглата, съблазнени от белотата на чаршафите.

Зимната влага беше още по-лоша. Студът падаше от небето с блещуканията на звездите, издигаше се от земята през цепнатините на тънките стени и лошия под; но човек можеше да се сгуши под завивките си, да свие коленете си до брадата и да се стопли след някой час.

Бащинското око на Моронвал беше разбрало веднага предназначението, което трябваше да се даде на тоя безполезен сайвант, уединен между купища смет и покрит с оня възчерен цвят, с който проливните дъждове, заедно с парижкия дим, застилат бързо изоставените сгради.

— Тук ще бъде спалнята! — бе казал мулатът без колебание.

— Ще бъде може би малко влажно… — осмели се да забележи кротко госпожа Моронвал.

Той се изсмя шумно:

— Затова пък нашите „тропически момчета“ ще бъдат на хладно…

В действителност тук имаше място за десет легла; настаниха двадесетина, с умивалник в дъното, един лош килим под вратата, и спалнята беше готова.

Защо не, най-после? Спалнята е място, дето се спи. Е добре, децата спяха в нея, въпреки топлината, студа, липсата на въздух, насекомите, шума на помпата и яростните ритници на конете. Те придобиваха ревматизъм, възпаление на очите, бронхит; но те спяха дълбоко, тихо, усмихнати, въздишащи, обхванати от онова пълно вцепенение от съня, което иде след игрите, упражненията и безгрижните дни.

О, свято детство!

… Първата нощ, впрочем, Жак не можа да затвори очи. Той не бе спал никога в чужда къща; и разликата беше много голяма между неговата малка стая, осветена от едно кандило, пълна с любимите му играчки, и тъмното, странно помещение, в което се намираше.

Щом учениците си легнаха, черният слуга изнесе лампата, и от тогава Жак остана буден.

При бледата светлина, която падаше от покрития със сняг стъклен покрив, той гледаше наредените едно до друго легла по цялата дължина на помещението, повечето незаети, съвсем равни, с навити завивки на единия край; само седем-осем бяха заети, издути от мърданията на спящите, оживявани от дишането им, от хъркането им, от суха кашлица, задушавана под завивките.

На новодошлия бяха дали най-доброто място: малко на завет от вятъра на вратата и от шума на обора. Не му беше топло, все пак, и студът, прибавен към неочаквания живот, който започваше, държеше очите му отворени. Люлян от вълните на дългото бдение, той си представяше целия преживян ден и виждаше ясно и много точно всички подробности, както често се случва в съня, дето мисълта, прекъсвана от големи празноти, се възвръща все една и съща, водена от блестящите нишки на спомените.

Така бялата връзка на Моронвал, силуетът му на голям скакалец, на който свитите до тялото лакти изскачаха зад гърба като крака, силно изпъкналите очила на доктор Хирш, неговото осеяно с петна палто, бяха живи в ума на детето, и особено, о! особено високомерният, студен, подигравателен и син поглед на „врага“!

Ужасът от последната мисъл беше такъв, че веднага след това той помисляше неволно за майка си като за защитник… Какво правеше тя в тоя час? Всички далечни часовници биеха единадесет часа. Без съмнение, тя беше на бал или на театър. Скоро тя щеше да се върне, завита в топлото си кожено палто и с дантелена забрадка.

Когато тя се връщаше така, колкото и късно да беше, отваряше вратата на стаята на Жак, приближаваше се до леглото му и го питаше: „Спиш ли, Жак?“ Дори в съня си, той я усещаше до себе си, усмихваше се, подаваше челото си, и с полузатворените си очи виждаше великолепното й облекло. Тя му се явяваше като някакво лъчезарно, благоуханно видение, сякаш някаква фея слизаше при него в облак, изпъстрен в цветовете на небесната дъга.

А сега…

Обаче, всред тъгите на тоя ден, се примесваха някои самолюбиви радости: галоните, фуражката, и щастието, че може да скрие дългите си крака под синята униформа, обшита с червени нашивки. Дрехите му бяха малко дълги, но щяха да ги поправят. Госпожа Моронвал сама бе отбелязала с карфички местата за скъсяване. После той бе играл, бе се запознал с другарите си, странни, но добри деца, въпреки дивия им вид. Биха се със снежни топки на открития и студен въздух в градината, и това беше ново удоволствие, пълно с прелест за едно дете, възпитано в топлата стая на една красива жена.

Едно нещо интересуваше Жак. Той би искал да види Негово Царско Височество. Къде беше този малък Дахомейски цар, за когото господин Моронвал говореше тъй красноречиво? В отпуск? В болницата?… Ах, да би могъл да се запознае с него, да стане негов приятел!

Той бе чул имената на осемте малки „тропически момчета“. Никакъв княз не се намираше между тях. Най-после, той се реши да попита големия Саид:

— Негово Царско Височество не е ли в пансиона?

При тоя въпрос младежът с много късата кожа го изгледа учудено, с тъй широко отворени очи, че му остана малко кожа, за да затвори за миг устата си. Той се възползва веднага от това и въпросът на Жак остана без отговор.

Детето продължаваше да мисли още за това, като мърдаше в леглото си и слушаше музиката; защото звуци от орган идваха откъм къщата, присъединени към баса на оня, когото наричаха Лабасендр. Всичко се смесваше приятно с шума на помпата, която още се движеше, и с тропота и ритниците, с които конете в съседното здание блъскаха стената.

Най-после настъпи тишина.

Всички спяха в спалнята и в обора, и гостите на Моронвал затвориха отново желязната врата на прохода и се отдалечиха в непрекъснатия и далечен шум на улицата, когато вратата на спалнята се отвори, облепена със слой сняг.

Малкият черен слуга влезе с голям фенер в ръка.

Той се отърси живо, смешен под белите снежни парцали, които подчертаваха чернотата му, и пристъпи между леглата, прегърбен, с глава, сгушена между раменете, умален, треперещ от студ.

Жак гледаше тоя смешен силует, чиято продълговата сянка се открояваше на стената, увеличена и чудновата, очертавайки ясно всички недостатъци на тая маймунска глава, с издадена напред уста, големи, стърчащи уши, с валчест, космат и много изпъкнал череп.

Негърчето закачи фенера в дъното на спалнята, която се освети като долния етаж на параход. После застана там прав, като обърна грубите си вкочанени от студ ръце и тъмното си лице към топлината и светлината с тъй добродушно, детско и доверчиво изражение на лицето, че Жак го обикна веднага.

Греейки се, негърчето гледаше от време на време стъкления покрив:

— Колко сниг!… Колко сниг!… — казваше то, като тръпнеше.

Неправилното изговаряне на думата сняг, звукът на тоя кротък глас, неуверен в един чужд за него език, трогна малкия Жак, който го изгледа с живо съчувствие и любопитство. Негърът забеляза това и каза много тихо:

— Я виж! Новия ученик… Защо не спиш, мусие?

— Не мога, — отговори Жак с въздишка.

— Добре е да си въздъхнем, когато скръбта ни измъчва, — каза негърчето, и прибави наставнически:

— Ако клети хора не въздишат, клети хора бездруго биха се задушили.

Говорейки така, той постилаше една завивка върху съседното до Жак легло.

Нима тук ще спите?… — попита Жак, много учуден, че слугата спи в спалнята на учениците… — Ами нямате ли чаршафи?

— Чаршаф не трябва мене. Моята кожа много черна…

Негърът отговори така, като се смееше кротко и се готвеше да се плъзне в леглото си, полуоблечен, за да не му е толкова студено, когато изведнъж се спря, хвана на гърдите си една кутийка от гравирана слонова кост и започна да я целува благоговейно.

— Колко смешен медальон! — каза Жак.

— Не е медальон, — отвърна негърът. — Това е моето гри-гри.

Но Жак не знаеше какво е това „гри-гри“ и другият му обясни, че така наричали едно разковниче, което носи щастие. Леля му Керика му го подарила на тръгване от отечеството му, леля му, която го възпитала и при която се надявал пак да се върне в близко време.

— Както аз при мама, — каза малкият дьо Баранси.

Настъпи кратко мълчание, през което всяко от децата мислеше за своята Керика.

Жак подвзе след малко:

— Хубаво ли е вашето отечество?… Далече ли е? Как се казва?

— Дахомей, — отговори негърът.

Малкият Жак се надигна от леглото си:

— О! ами тогава… ами тогава вие го познавате!… Може би сте дошли заедно с него във Франция?

— С кого?

— С Негово Царско Височество… знаете… малкия Дахомейски цар.

— Това съм аз, — каза негърът просто.

Жак го гледаше смаян… Цар! Тоя слуга, който тичаше през целия ден със своите износени червени дрехи, ту с метла, ту с кофа в ръка, който прислужваше на масата, миеше чашите!

Обаче негърчето говореше сериозно. Лицето му бе придобило изражение на дълбока тъга и втренчените му очи като че гледаха далеч, много далеч към миналото или към някое изгубено отечество.

Може би защото негърчето бе съблякло червената си жилетка или пък под вълшебното влияние на думата „цар“, но Жак откриваше в седналия на края на леглото негър, с гол врат, с полуразгърдена риза на тъмните си гърди, където блестеше кутийката от слонова кост, някакво обаяние, някакво ново достойнство.

— Как стана това?… — попита той боязливо, като изрази накъсо в тоя въпрос всичките си учудвания през деня.

— Това стана… това стана… — каза негърът. Изведнъж той се спусна да угаси фенера. — Мусие, Моронвал не е доволен, когато Маду оставя светлината…

После приближи леглото си до това на Жак и прибави:

— Тебе не се спи. Мене никога не спи, когато говоря за Дахомей… Слушай.

И в тъмнината, в която белите му очи блестяха, малкият негър започна печалната си история.

Той се казваше Маду, по името на баща си, знаменитият воин Рак-Маду-Гезо, един от най-могъщите господари в страните на златото и слоновата кост, на когото Франция, Холандия, Англия изпращали подаръци, там, на другия бряг на морето.

Баща му имал големи оръдия, хиляди войници, въоръжени с пушки и стрели, стада от слонове, обучени за война, музиканти, свещеници, танцьорки, четири полка амазонки и двеста жени само за него. Дворецът му бил грамаден, украсен с железни копия, с везби от мидени черупки и отрязани глави, които окачвали на лицевата страна след сражението или жертвоприношенията. Маду бил възпитан в тоя дворец, дето слънцето влизало от всички страни, стопляйки плочите и разстланите килими. Леля му Керика, главнокомандваща на амазонките, се грижела за него и, още много малък, го вземала със себе си при походите си.

Колко хубава била Керика, висока и силна като мъж, със син мундир, с голи крака и ръце, обвити с огърлици от мъниста, с лък на гърба, с развяващи се конски опашки на пояса, а всред гъстите й коси, две малки антилопови рогчета, които се съединявали във вид на полумесец, сякаш чернокожите войници запазили образа на Диана, бялата ловджийка!

И какъв верен поглед, каква сигурна ръка, когато се налагало да изтръгне едно костено оръжие, или да отсече изведнъж главата на някой Ашанти! Но макар Керика да била понякога ужасна, тя бивала винаги кротка към своя Маду, давала му кехлибарени и коралови огърлици, копринени престилки, везани със злато, много мидени черупки, които служат за пари в тая страна. Дори тя му подарила една малка карабина от позлатен бронз, която й била изпратена от английската кралица, и която тя намирала много лека за нея. Маду си служил с тая пушка, когато я придружавал на голям лов, в грамадните гори, преплетени с лиани.

Там дърветата били тъй гъсти, листата тъй широки, че слънцето не прониквало под тия зелени сводове, дето шумът звънтял като в черква. Но все пак било светло и грамадните цветя, зрелите плодове, разноцветните птици, чиито пера се влачели от високите клони до земята, блестели с всички нюанси на скъпоценните камъни.

Чували се бръмчения, плясъци на криле, търкания в лианите. Безопасни змии клатели плоските си глави, въоръжени с жила; черните маймуни преминавали с един скок пространствата между високите върхове, и големите тайнствени блата, които никога не отразявали небето, сложени като огледала всред грамадната гора, като че я продължавали под земята, в дълбока зеленина, прекосявана от блещукащи прехвръквания…

На това място на разказа, Жак не можа да се сдържи да не възкликне:

— О, колко хубаво трябва да е това!

— Да, много хубаво, — подвзе негърчето, което може би преувеличаваше малко и виждаше родината си през призмата на далечината, на вълшебството на детските си спомени и със златния възторг на слънчевите народи.

О, да, много хубаво!…

И насърчен от другаря си, той продължи историята си.

През нощта горите изменяли вида си.

Разполагали се на бивак в джунглите, пред големи огньове, които прогонвали дивите зверове, скитащи наоколо и ограждащи пламъците с ревове. Птиците също се раздвижвали по клоните, и прилепите, мълчаливи и черни като мрака, привлечени от светлината на огъня, я прекосявали с късото си прехвръкване и се събирали сутринта на някое грамадно дърво, на което изглеждали, неподвижни и притиснати един до друг, като странни, изсъхнали и мъртви листа.

Тоя живот, пълен с приключения на открит въздух, направили малкия царски син силен и способен за всевъзможни военни упражнения, да владее сабята и брадвата още на възраст, на която децата се държат за полата на майка си.

Царят Рак-Маду-Гезо се гордеел със сина си, наследникът на престола. Но уви! Изглежда, че не е достатъчно дори за негърски княз, да знае само да държи оръжие и да забива куршум в окото на слон: трябвало също да може да чете книгите на белите, да знае писмото им, за да може да върти с тях търговията със златния пясък, защото, казвал мъдрият Рак-Маду на сина си: „Белият винаги има хартия в джоба си, за да се подиграе с негъра.“

Без съмнение, в Дахомей би могъл да се намери един доста учен европеец, за да обучи младия княз, тъй като френски и английски знамена се развявали в седалищата на чуждестранните търговски агенти по брега на морето, както и по мачтите на параходите, хвърлили котва в пристанищата. Но царят сам бил изпращан от баща си в един град, наречен Марсилия, много далече, на края на света, за да стане много учен, то и той искал неговият син да получи същото възпитание като него.

С какво отчаяние малкият цар напуснал Керика, оставил сабята си в ножницата на стената на колибата и тръгнал с „мусие Бонфис“, един бял от търговската агенция, който всяка година отнасял на безопасно място златния пясък, който крадял от клетите черни!

Обаче Маду се примирил. Той искал да стане цар един ден, да командва амазонките на баща си, да притежава всичките му житни и царевични ниви, дворците му, пълни с червени пръстени делви, дето се изстудявало палмовото масло, и целия куп от слонова кост, злато, миний и корал. За да има тия богатства трябвало да ги заслужи, да бъде способен да ги защитава при случай, и Маду мислел вече, че е мъчно да си цар, и че ако царят има повече удоволствия от другите хора, той има и повече мъки.

По случай заминаването му устроили големи обществени празненства, жертвоприношения на идолите, на морските божества. Всички храмове били открити за тържеството, всичкият свободен народ се молил, и в последния час, когато параходът бил готов за път, палачът довел на брега петнадесет ашантийски пленници, чиито отсечени глави паднали, червени, струещи кръв и звънтящи, в един голям меден леген.

— Боже мили!… — прекъсна го Жак смаян, сгушен под завивката си.

Истина е, че не може да се слуша спокойно разказването на подобни истории от самия техен герой. Те можеха, наистина, да изплашат и най-храбрите; за да се успокои, Жак трябваше бързо да си помисли, че беше в пансиона Моронвал, всред хубавите Елисейски полета, а не в тоя ужасен Дахомей.

Маду, като забеляза вълнението на своя събеседник, не продължи да разказва за обществените веселби, които предшествали заминаването му и премина бързо на пристигането си в Марсилския лицей.

О, тоя голям лицей с мрачни стени, тъжните му класни стаи с плесенясали чинове, върху които изрязаните с нож имена на учениците издаваха забавленията на затворените ученици! Учителите увеличаваха мрачността на облеклата си с тържествени големи ръкави и кадифени шапки, а гласът на надзирателя крещеше „Малко тишина!“ И всичките тия наведени глави, драскането на перата, еднообразните, двадесет и пет пъти повтаряни уроци, като че всяко дете лапваше на свой ред, в задушния въздух на класната стая, същия къс от наука; и големите трапезарии, спалните, казармения двор, осветен от тясно и кратко слънце, тъй слабо надникваше, тук сутрин, там вечер, че, за да го почувстваш, за да го вдъхнеш, за да му се порадваш, би трябвало да се облегнеш на високите черни стени, които поглъщаха всичката му топлина.

Така минаваха почивките на Маду. Нищо не го забавляваше, нищо не го интересуваше, освен барабана, биещ за ядене, за класните занятия, за ставане от сън, за лягане, и който, въпреки тия дребни предназначения, караше да тупти малкото сърце на войнствения цар при удара на палките. Имаше и дни за излизане, но скоро той беше лишен от това право. Ето защо:

Щом „мусие Бонфис“ дойдеше да го вземе, Маду го завличаше към пристанището, дето издигнатите мачти на параходите и крайбрежните корабостроителници го привличаха още от края на улицата. Той беше щастлив само там, в миризмата на катрана, на морските водорасли, сред разтоварваните стоки, много от които идваха от отечеството му. Той изпадаше във възторг при разсипването на златните зърна, на чувалите, денковете, които понякога носеха познат надпис.

Параходите, чиито парни котли се затопляха, и, въпреки тяхната неподвижност, се познаваше вече, че ще заминават по задъханите изхвърляния на парата, издуването на платната на някой параход, който опъва въжетата си, го съблазняваха, говореха му за отпътуване, за освобождение.

Той стоеше прав в продължение на часове да гледа бягствата към залязващото слънце на някое надуто платно като крило на чайка, някой дим, лек като пушек на пура, който като че следваше пламъка на хубавата звезда и изчезваше с нея под хоризонта.

Маду мислеше за тия параходи през всичкото време на класните си занятия. Те бяха символа на неговото завръщане в страната на светлината; една птица го бе довела, мислеше той, друга ще го отнесе.

И преследван от тая натрапчива мисъл, оставяйки там всичките тия Ба, Бе, Би, Бо, Бю, в които очите му виждаха само синината, само синината на пътното море и на голямото открито небе, в един прекрасен ден той избяга от училището, промъкна се в един от параходите на „мусие Бонфис“, в дъното на житницата, откриха го навреме, избяга пак, и тоя път тъй хитро, че забелязаха присъствието му на парахода едва всред Лионския залив. Ако беше друго дете, биха го задържали на парахода, но когато узнаха, че е Маду, капитанът, който разчиташе на възнаграждение, върна Негово Царско Височество в Марсилия.

От тоя ден Маду бе по-нещастен, наблюдаван, затварян, но упорството му не отслабна.

Въпреки всичко, той бягаше пак, криеше се в готовите за път параходи; намираха го в дъното на стаята при огнището, в избата за въглища, под купища от риболовни мрежи. Когато го довеждаха отново, той не се противеше ни най-малко, само така тъжно се усмихваше, че им отнемаше желанието да го накажат.

Накрая директорът не искаше вече да носи отговорността за такъв хитър ученик. Да върне малкия княз в Дахомей! „Мусие Бонфис“ не посмя да направи това, боейки се да не загуби благоволението на Рак-Маду-Гезо, чието царско вироглавство познаваше. Всред това колебание в Семафор се появи обявата на гимназията Моронвал. Малкият негър бе изпратен веднага на улица „Монтен“ 25, в най-хубавия парижки квартал, дето бе приет, — моля ви да вярвате на това, — с отворени обятия.

Тоя малък, черен наследник на едно далечно царство бе цяло щастие и жива реклама за гимназията. Затова го показваха, разхождаха го. Господин Моронвал го водеше на театър, на надпрепусканията, по дългите големи булеварди, подобно на ония търговци, които разнасят върху кола из Париж реклами за дюкяните си.

Води го в салони, в клубове, дето той влизаше, важен като Фенелон, когато е водил Бургундския дук, а в същото време възвестяваха: „Негово Царско Височество Дахомейския княз и господин Моронвал, неговият учител.“

В течение на цели месеци малките вестници бяха пълни със случки, бързи отговори, приписвани на Маду; дори един редактор на Стандарт дойде нарочно от Лондон да го види, и те водиха важен разговор за финансите и администрацията, за начина, по който царят смята да управлява един ден държавата си, какво мисли за парламентарния режим, за задължителното образование и т.н. Английският вестник възпроизведе на времето тоя любопитен разговор във въпроси и отговори. Отговорите, колебливи и неясни, изобщо малко задоволяваха. Но все пак се забелязваше духовитостта на Маду, помолен да даде мнението си върху свободата на печата: „Всичко добро за ядене може да се яде; всяка дума не може да се каже…“

Изведнъж всички разноски на гимназията Моронвал се оказаха платени само от тоя ученик; „мусие Бонфис“ плащаше сметките, без да прави ни най-малко възражение. Обаче възпитанието на Маду бе малко пренебрегнато. Той стоеше все на азбуката и не възприемаше прелестите на метода Моронвал-Декостер, но в това нямаше ни най-малко неудобство, тъй като прекараните години в Пансиона трябваше да бъдат в обратна пропорция с напредъка на младия цар.

Прочее, той запазваше неправилното си произношение, полудетския си говор, който, лишен от времената на глаголите, придава на изречението безлична физиономия, прилична на опита на народ едва излязъл от животинската си немота. Впрочем, глезеха го, галеха го, обикаляха го. Караха другите „малки тропически момчета“ да го развличат, да му отстъпват, нещо, което в началото не беше лесно поради ужасно черния му цвят, който е белег за робство почти във всички другоземни страни.

А учителите с какво снизхождение, с какви любезни усмивки се отнасяха към тая малка черна глава, която, въпреки ума си, отблъскваше всички блага на образованието и под гъстата си коса криеше, заедно с горещия спомен за родината си, презрение към глупостите, които искаха да му втълпят! Всички в гимназията правеха кроежи върху това бъдещо царуване, още от сега могъщо и почитано, сякаш Маду ходеше всред Париж под ветрила от пера, под сенник с ресни, всред свитата на баща си, въоръжена със сноп копия.

Когато Маду стане цар!

Това беше припевът на всичките им разговори. Щом Маду се короняса, всички заедно ще отидат там. Лабасендр мечтаеше да възроди грубата музика на Дахомей и си представяше вече, че е директор на консерватория, царски капелмайстор. Госпожа Моронвал-Декостер се надяваше да приложи метода си широко, в обширни класни стаи, дето си представяше черните коси на многобройните малки, сгушени ученици. А пък доктор Хирш виждаше в мечтите си всичките тия купища дечурлига, налягали в безчислени легла, наредени във върволица, и правеше над тях опасните опити на фантастичната си недипломирана медицина, без полицията да има и най-малкото желание да се бърка в нея.

Първите дни от пребиваването на малкия цар в Париж като че му бяха приятни поради окръжаващото го обожание; и после, Париж е световен град, в който изгнаниците се отегчават най-малко, може би, защото в неговия въздух има по малко примес от въздуха на всички страни.

Стига само и небето да пожелаеше да му се усмихне, вместо да ръми непрекъснато дребен и плющящ дъжд или да се обвива с вихрушките на белите снежинки, на тоя сниг, който приличаше тъй много на отворените зрели зърна на памука; ако слънцето бе топлило повече, разкъсвайки мъглата, която го окръжаваше постоянно; ако най-после, Керика, със своя колчан стрели, със своята бронзова пушка и с големите си ръце, отрупани с гривни, се явяваше от време на време в прохода на Дванадесетте къщи, Маду би бил съвършено щастлив.

Но съдбата му се промени внезапно.

„Мусие Бонфис“ пристигна веднъж в гимназията Моронвал, носейки зловещи новини за Дахомей. Цар Рак-Маду-Гезо бил свален от престола, заробен от ашантийците, които завладели страната и основали нова династия. Царските войски, амазонските полкове, всички били победени, разпръснати, изклани, и Керика, спасила се сама по чудо, прибягала до търговското представителство на Бонфис и го накарала да помоли Маду да остане във Франция и да пази добре своето гри-гри.

Писано било: ако Маду не загуби своето гри-гри, ще царува.

Тая мисъл беше необходима, за да повдигне мъжеството на клетия малък цар. Моронвал, който не вярваше в гри-гри, представи сметката си, — и каква сметка! — на мусие Бонфис, който плати и тоя път, като забеляза на управителя на пансиона, че в бъдеще, ако задържи Маду, не трябва да разчита на незабавно заплащане, но на признателността и добрината на самия цар, щом военните успехи го възвърнат на престола. Прочее, Моронвал трябваше да избере или това случайно богатство или безусловен отказ.

Моронвал отговори благородно: „Аз ще се грижа за детето.“

То не беше вече Негово Царско Височество.

Щом почитта изчезна, нищо не остана от грижите и от вниманието, с които обсипваха малкото негърче. Всеки му се сърдеше за личното си разочарование и за лошото настроение на всички. Отначало той бе прост пансионер, подобен на другите до най-малкото копче на униформата, мъмрен, наказван, поправян, спеше в спалнята, подчиняваше се на общите правила.

Малкият не разбираше нищо от това, напразно прибягваше до своята миловидност, до своите малки кривения на лицето, някога тъй обожавани, които сега се сблъскваха със странна студенина.

Но още по-лошо стана, когато, след изтичането на няколко тримесечия, Моронвал, като не получи пари, започна да намира, че Маду беше едно безполезно гърло. От пансионер го направиха слуга. Понеже бяха изпъдили слугата за икономия, Маду го замести не без негодуване. Първия път, когато туриха една метла в ръцете му, като му показаха какво да прави с нея, той отказа упорито. Но господин Моронвал имаше непреодолими доводи; и след един хубав бой с тояга детето се примири.

Впрочем, то предпочиташе да мете, отколкото да се учи да чете.

Прочее, малкият цар метеше и търкаше усърдно, с особено постоянство, в това всеки би могъл да се убеди по светещия салон на господин Моронвал. Но това не смекчи свирепото настроение на мулата, който не можеше да му прости всичките разочарования, на които той бе неволна причина.

Напразно Маду се стараеше да направи да светне и лъсне от чистота разклатеното жилище, напразно гледаше господаря с подмилкващи погледи, с треперещото унижение на покорно куче: той получаваше като награда само бой с тояга.

— Все недоволен!… все недоволен!… — казваше негърчето с отчаяно изражение на лицето. И, струваше му се, че парижкото небе ставаше по-тъмно, дъждът по-непрекъснат, снегът по-изобилен и по-студен.

О, Керико, лельо Керико, тъй любяща и горда, къде си? Ела да видиш какво правят с малкия цар, как грубо се отнасят с него, как зле го хранят, как безмилостно обличат с парцали зиморливото му тяло! Едничкото му чисто облекло сега е ливреята, червената широко ръкава дреха, жилетката на резки, каскета с ширити. Сега, когато придружава господаря си, той не върви с него, а на десет крачки зад него. Но това не е още най-лошото.

От преддверието той мина в готварницата, а от готварницата, понеже забелязаха неговата честност и простодушие, го пращаха на пазара Шайо с голяма кошница, за да купува хранителни продукти.

Ето докъде е стигнал последният потомък на могъщия Токодону, основателя на Дахомейската династия! Да купува храна за гимназията Моронвал!… Два пъти в седмицата можеше да го види човек как се изкачва по дългата улица Шайо, как върви край стените, отслабнал, страдащ, треперещ от студ, защото сега му е винаги студено и нищо не може да го стопли, нито усилените телесни упражнения, на които го осъждат, нито ударите, нито срамът, че е станал слуга, нито дори омразата му към „дядо Тояга“, както той наричаше Моронвал.

Обаче тая омраза е много силна.

Ах, ако Маду станеше пак цар един ден!… Сърцето му потреперва от ярост при тая мисъл и Жак трябваше да чуе отмъстителните му кроежи:

— Когато Маду се върне в Дахомей, ще напише едно хубаво кратко писъмце на „дядо Тояга“, ще го покани да дойде в Дахомей и ще му отреже главата в един голям меден леген; после от кожата му ще направи един голям военен барабан, за да отиде на война с ашантийците… Цим, бум, бум!… Цим, бум, бум!

Жак виждаше как блестяха в тъмнината, смекчена от снежния блясък, двете малки тигрови очи, докато негърът удряше глухо с ръка по ръба на леглото си, за да представи военния барабан. Малкият дьо Баранси беше ужасен, затова разговорът се прекрати за няколко минути. Мушнат под завивките си, с глава, пълна с онова, което току-що бе чул, на „новодошлия“ му се струваше, че вижда блясъка на сабята, та задържаше дишането си.

Възбуден от собствения си разказ, Маду би желал да говори още, но помисли, че другарят му е заспал. Най-после Жак изпусна една от ония дълги въздишки, които като че идат от безкрайността, през която сънят прелита за миг, и от дълбочината на кошмара.

— Ти не си заспал, мусие? — попита Маду тихо, — да си поприказваме още заедно!…

— Да, искам, — отговори Жак, — … само да не говорим вече за вашия грозен барабан, нито за големия червен меден леген… Това много ме плаши.

Негърът се усмихна леко, после каза добродушно:

— Не, не мусие… Маду няма говори вече, говори сега ти… Как се казваш?

— Жак… с К… Мама държи много на това.

— Много ли богата твоя майка?

— Дали е богата… мисля, че е, — каза Жак, който искаше на свой ред да заслепи малкия цар. — … Имаме кола, хубава къща на булеварда, коне, слуги и всичко… И после, ще видите, когато мама дойде да ме види, колко е хубава. По улиците всички я гледат… Тя има хубави рокли, хубави скъпоценности… Нашият добър приятел има право, като казва, че нищо не й отказва. Когато мама поиска да дойде в Париж, той ни доведе… По-преди живеехме в Тур… Ех, какъв красив край! Живеехме на булеварда за разходки и след обед се разхождахме по Кралската улица, дето има превъзходни сладкиши и много офицери в хубави униформи… Ах, колко весело ми беше там!… Отначало всички тия господа ме галеха, целуваха ме. Аз имах татко Шарл, татко Леон, татковци на шега, знаете, защото моят баща е умрял отдавна и никога не съм го познавал… През първите дни на пребиваването ни в Париж ми беше мъчно малко, че не виждах вече дърветата, нито полето, но мама толкова ме обича, толкова ме гали, че лесно се утеших. Обличаха ме по английски, което е най-последната мода, и ми къдреха всеки ден косата, преди да ме заведат на разходка в Булонската гора, около езерото… Тогава нашият добър приятел каза, че не ще науча никога нищо, че трябвало да ме дадат в пансион, и мама ме заведе във Вожирар, при Отците…

Тук Жак се спря.

Признанието, което щеше да направи, че йезуитите не бяха искали да го приемат, оскърбяваше честолюбието му; въпреки простодушието и невежеството на възрастта му, той чувстваше, че в това имаше нещо унизително за майка му и за него. И после, тоя разказ, който бе започнал тъй безразсъдно, го довеждаше до единствената сериозна мисъл, която го бе занимавала някога в живота… Защо не бяха искали да го приемат? Защо майка му плака и защо ректорът ми каза тъй съжалително: „Клетото дете!“?

— Кажи ми, мусие, — каза негърчето внезапно, — какво е това кокотка?

— Кокотка? — отговори Жак, малко учуден — … не зная. Ще е кокошка, кокотка.

— Защото „дядо Тояга“ каза на госпожа Моронвал, че твоята майка била кокотка.

— Ето ти една смешна мисъл… мама кокотка… Не сте чули добре… мама кокотка.

При мисълта, че майка му е кокошка с пера, криле, крака, Жак започна да се смее с все сила и Маду се разсмя на свой ред, без да знае защо.

Тая веселост разпръсна бързо зловещото впечатление от току-що разказаните истории и двете клети, изоставени деца, след като повериха един другиму нещастията си, заспаха спокойно, с полуотворени, засмени още уста; скоро редовното сънно дишане разпръсна тоя смях в хиляди дребни, весели и неясни ноти.