Алфонс Доде
Жак (8)

VІІІ
Parva domus, magna quies

— Не, мили Жак, не, мое мило дете, не се страхувай, ти няма да се върнеш вече в тая проклета гимназия… Да бият моето дете, посмели да бият моето дете!… Много добре си направил, че си избягал!… Тоя жалък мулат е вдигнал ръка върху тебе! Той не знае, че поради рождението ти, без да говорим за цвета на кожата ти, ти би имал право да го биеш. Трябваше да му кажеш: „Мама е имала мулати за слуги!“ Хайде, не ме гледай с твоите големи, тъжни очи! Казвам ти, че няма да се върнеш вече там. Преди всичко, не искам вече да ме оставяш. Ще ти наредя тук една хубава стаичка. Ще видиш колко е хубаво на село. Ние имаме животни: кокошки, зайци, една коза и едно магаре. Тая къща е ноев ковчег… Наистина, това ми напомня, че не съм нахранила кокошките си… Твоето пристигане толкова ме развълнува!… О, когато те видях на пътя в това състояние!… Хайде, спи, почини си малко! Ще те събудя за вечеря. Но преди това пийни малко студен бульон. Знаеш какво каза господин Ривал: за да се поправиш, трябва само да спиш и да ядеш… Хубав е, нали, бульонът на стрина Аршамбо? Клето дете, като си помисля, че докато съм спала, ти си тичало само по пътищата! Това е ужасно… Чуваш ли как кокошките ми ме викат? Отивам при тях… Спи спокойно.

Тя излезе на пръсти, лека, щастлива, все тъй прелестна, макар и малко загоряла и много натруфена за случая, в селско облекло, с много черно кадифе върху кремаво платно и с шапка от италианска слама, украсена с увехнали цветя. Тя приличаше повече от всякога на дете, което си играе на селянка.

Жак не можеше да спи. Няколкочасовата почивка след пристигането му, банята, бульонът на стрина Аршамбо и главно чудесната младежка кръшност, неговата гъвкава съпротивителна сила, надвиха умората му. Той гледаше наоколо си и се наслаждаваше на приятното самочувствие в тая толкова тиха среда.

Тук липсваше бившият разкош на булевард Осман, липсваха меките, подплатени, тежки мебели. Стаята, в която той се намираше, беше широка, облицована със светъл памучен плат, украсена с мебели в стил Луи ХVІ, бели и сиви, без никаква позлата. Навън се чувстваше спокойствието на откритото поле, драскането на клоните по стъклата на прозорците, гугукането на гълъбите по покрива и викането „къти, къти“ на майка му от задния двор, ведно с разнообразните викове и тропот, които се вдигат около шепа хвърлен овес.

Жак вкусваше сладостно задушевността на тая лека врява всред околната тишина. Той беше щастлив, отпочинал. Само едно нещо го смущаваше: портретът на д’Аржантон срещу него, в подножието на леглото му, в една превзета, деспотична поза, с ръка върху полуотворена книга, със строг и бледен поглед.

Детето мислеше: „Къде ли е той? Къде живее… Защо не го видях?“ Накрая, стеснявано от погледа на портрета, който го преследваше като въпрос или укор, то стана и слезе при майка си.

Тя беше заета с грижи за своите животни, които хранеше с изящна несръчност, с ръкавици до лакътя, с вдигнато котле, със запретната от едната страна рокля, тъй че се виждаше фустата й на резки, както и чепиците й с високи токове. Стрина Аршамбо се смееше на несръчността й, докато правеше сама колибка за зайците. Тая стрина Аршамбо беше жена на горския пазач и идваше да се грижи за домакинството и да готви в Елховника — така наричаха тук къщата, в която живееше майката на Жак поради една горичка от млади елхи, посадени в края на градината.

— Господи, Исусе Христе! Колко е хубаво вашето момче!… — извика възхитената селянка при появата на Жак в задния двор.

— Нали, стрино Аршамбо?… Нали ви казвах!

— Но, Господи, то прилича много повече на майка си, отколкото на татко си, уверявам ви… Добър ден, миличко! Позволявате ли да ви целуна?

Тя докосна лицето на детето със своята кожа на стара черноока дивачка, която мирише на зелето за зайците. При думата „татко“ Жак вдигна главата си.

— Добре, щом не можеш да спиш, хайде да разгледаме къщата… — каза майката, която винаги напускаше бързо започнатата работа. Тя отпусна гънките на роклята си и поведе детето из това особено жилище, разположено на пушечен изстрел от селото, осъществен блян за удобство всред уединението, блян, който лелеят всички поети, но който, най-често, се постига само от бакалите.

Главната част от зданието се състоеше от един стар ловен павилион, принадлежащ на един от ония големи замъци от времето на Луи XV, каквито има много в тоя край, но който разпокъсването на земята бе освободило и отхвърлило вън от феодалното владение. До старите камъни се допираше една нова куличка с гълъбарник и ветропоказател, което придаваше на къщата окончателен вид на болярско гнездо. Те посетиха и конюшнята, сайвантите и овощната градина, грамадна овощна градина, която излизаше на Сенарската гора. Завършиха с куличката. Една вита стълба, осветена от цветни прозорчета, водеше в голяма, кръгла стая с четири островръхи прозорчета и с одър с алжирско платно околовръст. Тук бяха събрани няколко художествени редкости: скринове от старо дъбово дърво, едно венецианско огледало, старинни хартиени тапети по стените и висок епископски стол с резба от времето на Хенрих ІІ, сложен като престол пред една грамадна работна маса, отрупана с книжа.

От всички страни се откриваха отвисоко чудесни гледки към гората, към долината и реката, разнообразни от всеки прозорец, ту ограничени със завеса от зелени листа, ту просторни додето очи виждат, въздушни, лъчезарни, отвъд бреговете на Сена.

— Тук работи той! — каза майката на прага с благоговеен глас.

Жак нямаше нужда да пита кой беше тоя тъй почитан той.

Полугласно, като в храм, тя продължи да говори, без да гледа сина си:

— Сега той пътува… Ще се завърне след няколко дни. Ще му пиша, че си дошъл; той ще бъде много доволен, защото, въпреки своя строг вид, знаеш ли, той е най-добрият човек на земята и те обича много… Трябва и ти много да го обичаш, мой, мили Жак… Иначе аз ще бъда много нещастна между двама ви.

Докато говореше така, тя съзерцаваше портрета на д’Аржантон, окачен на стената в дъното на стаята, рисуван портрет, от който снимката в спалнята беше само копие. Образът на поета се намираше, наистина, във всички стаи, без да се говори за един бюст от флорентински бронз, издигнат всред една морава при входа на овощната градина; и особено забележително бе, че в цялата къща нямаше друг портрет, освен неговия.

— Обещай ми, мили Жак, че ще го обичаш!… — повтори безумната клетница пред строгия мустакат образ.

Детето наведе глава и отговори с усилие:

— Обещавам ти.

Тогава тя затвори вратата и те слязоха по стълбата без да продумат.

Това бе единственият облак в тоя паметен ден.

Двамата, само двамата, се чувстваха тъй добре в голямата обедна стая, облицована с плочки, дето гъстата и димяща супа със зеле изпускаше особено аристократическо ухание. Чуваше се как стрина Аршамбо бързаше да измие чиниите в готварницата. Около къщата тишината, хубавата селска тишина бродеше като тайнствен страж. Жак не можеше да спре да се възхищава на майка си. Тя също го намираше хубав, пораснал, много силен за своите единадесет години; и те се целуваха след всеки залък, като двама влюбени.

Вечерта им дойдоха гости. Чичо Аршамбо дойде да вземе жена си като всяка вечер, защото те живееха навътре в гората. Поканиха го да седне в обедната стая.

— Заповядай една чаша вино, чичо Аршамбо! За здравето на моето момченце!… Нали е мило и ще го заведете някога с вас да потича из гората?

— Разбира се, госпожо д’Аржантон.

И като вдигаше чашата си, този рус и обгорял исполин, плашило за бракониерите от околността, хвърляше погледи надясно и наляво, защото нощното бдение между храсталаците и клоните бе изтънчило и направило тъй подвижни очите му, че не можеше да ги спре.

Името д’Аржантон, което дадоха на майка му, обезпокои нашия приятел Жак. Но тъй като той нямаше много точни понятия за достойнствата и длъжностите в живота, детското му лекомислие го отвлече бързо към обещанията за лов на катерици, които пазачът повтори преди да си отиде, като викаше двете си кучета, сумтящи под масата, и като налагаше върху къдравите си коси своя каскет на държавен горски стражар.

След заминаването на Аршамбови се чу бавният и мъчителен тропот на една кола по стръмния каменен път.

— Чакай! Като че е господин Ривал. Познавам коня му, който винаги върви ходом. Вие ли сте, докторе?

— Да, госпожо д’Аржантон.

Беше лекарят на Етиол, връщаше се от обиколката си и идваше да види как е неговият малък сутрешен болник.

— Ето, нали ви казах, че това ще е само от преумора… Добър ден, мило дете!

Жак гледаше това широко, червено лице, този дребничък, къс и дебел, прегърбен човек, с дълъг редингот, който стигаше до петите му, белите му, разчорлени коси на главата и разкривената му походка, придобита по време на двадесетгодишната му служба като хирург на един морски параход.

Колко почтен и добър изглеждаше той!

Ах, колко добродушни бяха хората тук и как щастлив се чувстваше човек в тая откровена селска среда, далече от ужасния мулат и от гимназията Моронвал!

След като докторът си отиде, заключиха вратата с голяма желязна пръчка. Тъмнината сключи около стените своята тайнствена преграда и майката и детето се изкачиха в спалнята, за да си легнат.

Докато Жак заспиваше, тя написа на своя д’Аржантон едно дълго писмо, за да му извести за пристигането на сина си и да се опита да го умилостиви върху незнайната съдба на този малък живот, чието редовно и спокойно дишане тя чуваше под завесите, съвсем близо до себе си.

Тя се успокои донякъде по тоя въпрос едва след два дни, когато получи от Оверн отговор от поета.

Макар пълно с мъмрене и натяквания за слабостта на майката и неуравновесения нрав на детето, писмото не беше тъй ужасно, както би могло да се очаква. Всъщност д’Аржантон бе вече мислил за грамадните разходи, които изискваше възпитанието Моронвал и, въпреки че не одобряваше бягството на детето, съгласяваше се, че то не е голямо нещастие, тъй като заведението се намирало в пълна разруха. (Откакто го беше напуснал той, навярно!) Колкото до бъдещето на детето, той се нагърбваше с него си след скорошното си завръщане, т.е. след една седмица, ще помисли какво трябва да направи.

Никога Жак, през целия си детски и зрял живот, не можа да преживее други тъй хубави, тъй щастливи, тъй пълни дни, като дните през тази седмица! Майка му беше всецяло негова, ами гората, птичият двор, козата, качването по десетина пъти по стълбата по стъпките на неговата Ида! Той отиваше там, дето тя отиваше, смееше се, когато тя се смееше, без да знае защо, беше щастлив, най-после с щастието, съставено от множество дребни и неизразими радости.

После ново писмо и:

Той пристига утре.

Макар че д’Аржантон бе казал, че е готов да види пак това дете, да се покаже добър и снизходителен към него, майката беше неспокойна и искаше да подготви срещата. Затова тя не позволи на Жак да се качи с нея в колата, която щеше да доведе от гара Еври очаквания поет. Тя му даде наставления, мъчителни и за двамата, като че бяха съучастници в някаква непростима грешка: „Ще стоиш в дъното на градината, разбираш ли… Да не се завтечеш насреща му… Ще чакаш, докато те повикам“.

Какво вълнение за Жак!

Той прекара този час на очакване в разходка из градината, в наблюдение на малкия каменлив път, до първото скърцане на колелата.

Тогава избяга и се скри зад храстите френско грозде, чу как влязоха вкъщи, чу неговия строг, без трептения глас и гласа на майка му, още по-мек от обикновено: „Да, друже мой… Не, друже мой…“

Най-после прозорецът на куличката се отвори в листака.

— Жак, качи се бързо… можеш да дойдеш.

Малкото му сърчице биеше колкото от задъхване, толкова и от страх; щом влезе, той се почувства неподготвен за такава важна среща, уплашен от тая бледа глава върху мрачното дървено облегало на креслото, стеснен от смущението на майка си, която не протегна дори ръка на детската му боязливост.

Все пак той избъбри „Добър ден“ и почака.

Проповедта беше къса, почти любезна, тъй като Жаковото положение на обвиняем не можеше да не се нрави на поета, но от друга страна той беше възхитен от хубавата игра, която детето бе изиграло на милия директор.

— Жак, — каза той накрая, — трябва да бъдеш сериозен, трябва да работиш. Животът не е роман. Най-искрено желая да вярвам в твоето разкаяние; ако бъдеш разумен, ще те обичам несъмнено и ние тримата ще живеем щастливо. Но ето какво ще ти предложа: от времето, което посвещавам на моята трудна артистична борба, всеки ден ще отделям по един или два часа за твоето възпитание, за твоето образование. Ако искаш да работиш, нагърбвам се да направя от тебе, от неуравновесеното и лекомислено дете, мъж като мене, кален здраво за борбата.

— Чуваш ли, Жак, — каза майка му, много обезпокоена от мълчанието на детето си. — Разбираш, нали, голямата жертва, която нашият приятел ще си наложи за тебе?

— Да, мамо, — прошепна Жак.

— Чакай, Шарлот, — възрази д’Аржантон. — Трябва да зная, преди всичко, дали предложението ми му се нрави. Аз не насилвам никого, разбира се.

— Е, как мислиш, Жак?

Жак, смаян, че наричат майка му Шарлот, не знаеше какво да отговори и търси тъй дълго да каже нещо достатъчно нежно, достатъчно красноречиво за всичкото това великодушие, че накрая зарови всичката си признателност в дълбоко мълчание. Като видя това, майка му го тикна в прегръдките на поета, който му залепи една истинска театрална целувка, звучна и студена, сякаш задушаваше отвращението си.

— Ах, мили, колко си великодушен, колко си добър!… — шепнеше клетата жена, докато детето, освободено по даден знак, слизаше много бързо по стълбата, за да скрие вълнението си.

Всъщност пристигането на детето вкъщи щеше да бъде едно развлечение за поета. След преминаването на първата радост от настаняването, той се бе уморил бързо от живота си насаме с Ида, която сега наричаше Шарлот, в памет на героинята на Гьоте и защото не искаше да остане нещо от бившата Ида дьо Баранси. С нея той се чувстваше сам, дотолкова неговата завладяваща личност се бе наложила над това нещастно създание с ограничен ум и без никаква воля.

Тя повтаряше думите му, проникваше се от мислите му, разчленяваше парадоксите му в нескончаеми бъбрения така, че двамата образуваха един човек. Но това единство, което може да изглежда идеал на щастие при някои условия на живота, беше станало истинско наказание за д’Аржантон. Защото, много свадлив по природа, той обичаше да се препира, да противоречи, та не можеше да се задоволи с нейното постоянно одобрение.

Сега поне той щеше да има на кого да противоречи, кого да ръководи, кого да мъмри, защото беше повече наставник, отколкото поет; и при това възбудено настроение, той предприе възпитанието на Жак с оная бляскава точност, с оная методична тържественост, които придаваха на най-малките му постъпки вечно свещенодействие.

Още на другия ден Жак, като се събуди в стаята си, забеляза, пъхната в кръжилото на огледалото си, една корица, изписана с безукорния почерк на поета, върху която се четеше с много едри букви:

Програма

Това беше сбито изложение на живота, план на занятията, денят, разделен на множество малки клетки, пълни до върха със занятия: В шест часа — ставане; от шест до седем — закуска; от седем до осем — разказ; от осем до девет… И така нататък.

Начертаните по тоя начин дни приличаха на затворени прозорци, чиито капаци едва пропускат между своите гъсти дъсчици достатъчно въздух за дишане и достатъчно светлина за очите. Обикновено към такива програми не се придържат строго, но дребнавата строгост на д’Аржантон не търпеше никаква неточност. Към това се прибавяше лудият му стремеж за система, от която бившият учител в Моронваловата гимназия не би могъл, разбира се, да се освободи.

Системата на д’Аржантон се състоеше в смесване в главата на начинаещия на най-различни знания: латински език, гръцки, немски, алгебра, геометрия, анатомия, синтаксис и всички необходими основни науки. След това ученикът трябваше сам да оправи, да подреди, да подраздели тоя безразборен куп.

Тая система можеше да е превъзходна, но било защото се оказа много обширна за ума на детето, било защото на учителя липсваше умението да прилага своите теории, Жак не съумя да се възползва от нея. А пък беше доста напреднал за възрастта си, по-развит за единадесет годишната си възраст, въпреки несвързаното си възпитание. Но всичко смътно и безредно в неговите първи учебни години се усложняваше още повече от претрупаната система, на която неговият учител го подлагаше. После, той беше ужасен от тая величествена личност; и, главно, околната природа го смущаваше, поглъщаше го всецяло.

Пренесен изведнъж от малкия плесенясал двор на гимназията Моронвал, от ужасния проход на Дванадесетте къщи в откритите селски полета, той беше обхванат, завладян от влиянието на природата и от постоянния допир с нея.

Когато, в най-хубавите следобедни часове, той седеше в куличката срещу учителя си и книгите, вдълбочен над някоя голяма тетрадка, чиито редове подскачаха пред очите му, обхващаше го безумното желание да избяга, да прескочи някой номер от програмата и да зареже всякаква наука, зажаднял за свобода.

Цъфналият май изпращаше своите ухания, гората простираше своите зеленеещи вълни към отворените прозорци, и Жак прекъсваше урока си, за да следи изхвръкването на някоя птица от клоните или жълтото петно, което някоя подскачаща катеричка образуваше в тъмния листак на някой голям орех. Какво наказание да склонява „роза“ на много езици, докато окрайнината на гората се осветяваше до половина от нежния нов отблясък на дивите шипки! Той мислеше само за това: да се озове на чист въздух, на слънце…

— Това дете е идиот! — се провикваше д’Аржантон, когато Жак отговаряше на въпросите, на доводите му тъй плахо, като че падаше стремглаво от върховете на дърветата, които гледаше, или от лекия облак на път там нейде към залеза. Високата му снага, много развита за възрастта му, увеличаваше слисания му изглед и всичката строгост на поета само го объркваше още повече, стесняваше немощното усилие на претрупаната му памет.

В края на месеца д’Аржантон заяви, че се отказва, че прахосвал съвсем напразно скъпоценното си време, отнето от важните му занятия. В действителност не му беше неприятно да се изтръгне сам от многобройните изисквания на тая желязна програма, която бе поробила и затворила и него толкова, колкото и детето. Ида, или по-скоро Шарлот, от своя страна, се помири много лесно с мисълта, че Жак е неспособен, че умът му е тъп; тя предпочиташе да се съгласява с това, отколкото да чува мъчителните разпри, гнева и сълзите, с които се съпътстваше това толкова мъчно възпитание.

Тя обожаваше спокойствието преди всичко и искаше всички наоколо й да са доволни. Нейните възгледи, тесни като ума й, не преминаваха никога отвъд настоящия ден и цялото й бъдеще би й струвало много скъпо, ако трябваше да го заплати с цената на сегашното си спокойствие.

Съдете дали Жак бе радостен, че няма да има вече пред очите си тая неумолима програма: В шест часа — ставане; от шест до седем — закуска; от седем до осем… и така нататък… Времето му се видя вече продължено, облекчено. Понеже бе разбрал много добре, че стеснява всички вкъщи, — само по начина, по който майка му го целуваше, само по гласа, с който му говореше в Негово присъствие, — той се измъчваше по цели дни с онова пълно презрение към определените часове, което е тъй естествено у децата и безделниците.

Той имаше един голям приятел — горският пазач, и една голяма приятелка — гората. Още рано сутринта излизаше от къщи, отиваше в малката къща на Аршамбови, тъкмо когато жената, преди да отиде у „парижаните“, слагаше закуската на мъжа си в чистичката и свежа трапезария, облепена със светлозелени тапети, изобразяващи сто пъти едно след друго един и същ бягащ заек пред един и същ дебнещ ловец. От там отиваха в кучкарника, пълен с кучета за обучение, които, със слаби викове, лай и подскачания, връхлитаха, притискаха се о железните пръчки на решетката дотогава, докато, отпуснато, това множество от къси, дълги, цепнати муцуни, от прави, увиснали и щръкнали уши, се пръснеше по всички кътища на двора с първия захлас от щастие и свобода. И как отново започваха естествено да си скачат, далеч от общата паница и слама на кучкарника! Тук имаше датски кучета с жълти петна, тъй бързо опитомени и подчинени; малки късокраки сплеснати гончета, създадени да глътнат устрема, с който свободното при тичането им тяло сякаш се слива; немирни кученца с дълга козина, падаща над очите им, копринено кадифени, които с всяко свое движение изразяват ласка; африкански хрътки, прекалено високи и разкошни за лов, и хералдически хрътки, — всички видове кучета се намираха там. Дядо Аршамбо обучаваше важно своите ученици, кога с халката с железни бодли, кога с помощта на бича, кога пък със строги погледи, които действат тъй силно върху някои животни, че, съвсем изплашени и разтреперани, те се успокояват, сплескват, просват на земята. Понякога, при вида на някое непокорно куче, Жак мислеше: „Ето, това не разбира нищо от система“, и му се искаше да го отведе в гората, за да вземе участие в онова славно безгрижие на чист въздух, което оживяваше тъй много и самия него.

Малкият Жак беше тъй доволен, тъй горд, когато придружаваше пазача през гората, когато ходеше редом с тоя ужасен човек, от когото се бояха в околността, и чиято пушка през рамо му придаваше войнствен вид! С него той виждаше гората особена, много жива и населена, каквато невежите не познават. Вместо плахи трепети в листака, вместо потайно шумолене под тревите, които и най-тихата стъпка плаши, той виждаше как животните си ходеха спокойно и свободно по работата или за удоволствието си. Ето една квачка фазан, придружавана от пилетата си, кълве в мравуняците, които са натрупани в подножието на дърветата, белезникави яйца, големи като бисери; ето и диви кози пасат издънките, прекосяват пътеките с учуден поглед, с изопнати крачка; те просто се забавляват, отколкото плашат. А в края на гората — диви зайци, питомни зайци и яребици, на път за изораните ниви.

Зад крехката завеса от млади клони, всред които цъфналите глогове издигаха като пред олтар своите големи китки, целите бели и благоуханни, тоя живот се вълнуваше, сновеше, смесен в сянката на високите върхове. Пазачът преглеждаше дупките, полозите; унищожаваше вредните животни, змиите, свраките, катериците, полските мишки и къртиците. Плащаха му за главата или опашката на тия опустошители и всеки шест месеца той занасяше в Корбей, в околийското управление, цяла сбирка от прашни и изсъхнали останки, с които пълнеше торбата си всеки ден. Ах, ако можеше да тури в нея и главите на всички крадци на дивеч и особено на крадците на дърва! Защото чичо Аршамбо обичаше повече дърветата, отколкото животните. Една дива коза се замества с друга; ако някой фазан умре, на пролет ще се родят хиляди други. А пък дървото трябва тъй дълго да се чака, докато порасте!

Затова как ги наглеждаше, как следеше и най-малките им болести! Между другите той имаше множество борове, заболели от бастрихи, което много го огорчаваше. Тия бастрихи са съвсем малки червейчета, които не се знае от къде идват, с милиарди, в гъсти редове, избират най-силното, най-хубавото и най-здравото дърво и го нападат. За да се защити от тия ужасни нашественици, дървото разполага със смолата си; и с всичката си дървесна сила, със соковете си, които, като текат от него, отнемат част от собствения му живот, то се мъчи да устои срещу врага. Излива потоци от смола върху бастрихите и върху яйцата им, положени в жилките на кората му, но се изтощава, съхне в тая почти винаги безполезна борба. Жак се интересуваше от съдбата на тия клети дървета, виждаше как, по времето на борбата изтичаше тая миризлива пот, как тежко падаха тия растителни сълзи от чист кехлибар, пълни с лъчи. Понякога борът успяваше да избегне тая злополука; но най-често загиваше, прояждаше се, и някой ден увенчаният с птичи песни и с бръмчения на пчели исполин, цял шумящ от приютения в него живот и от повея на въздуха в яките му клони, придобиваше вид на поразено дърво и се поваляше, най-после, като оставяше горе, между вълните от върхове, празнината на нещо потънало.

Буковете имаха друг неприятел, някакви червени житоядки, и те почти неразличими, но тъй многочислени, че върху всеки лист се забелязваше тяхната червенина, една дупчица с хубав, яркочервен цвят. Отдалеч тая част от гората, тия клони, почервенели от преждевременна есен, от ранна смърт, изглеждаха привидно здрави с болезнената червенина, която оживява бузите на охтичавите младежи; чичо Аршамбо ги гледаше с тъжно поклащане на главата, както отчаяният лекар гледа някои болни.

През време на тия обиколки из гората, пазачът и детето не си говореха; величествената симфония на гората ги завладяваше. Според вида на дърветата, които раздрусваше, вятърът променяше дъха и жалбата си. По боровете той беше като морска вълна, дълга въздишка; по брезите, по трепетликите — трепетно звънтене, което оставяше клоните неподвижни, но минаваше през листата с хиляди металични звукове; а от брега на блатата, многобройни в тая част на гората, долитаха меки търкания, шумоленето на тръстиките, които наклоняваха една към друга дъгите с копринени копия. А над всичко, кресливият смях на свраките, чукането на кълвача, тъжният крясък на кукувицата, всички тия смутни шумове, които се възнасят на четири-пет левги от листата. Жак чуваше постоянно тия сладостни шумове в ушите си и ги обичаше.

Но като ходеше така из гората, заедно с пазача, той си спечели врагове. Край гората живееха много крадци на дивеч, животът на които ставаше много мъчен вследствие бдителността на Аршамбо, към когото те хранеха смъртна омраза. Потайни и страхливи, когато го срещаха в гората, те го поздравяваха със сваляне на шапката, което донякъде се отнасяше и за детето; но когато то се завръщаше съвсем само, те се надпреварваха кой да му покаже пестник. Имаше една висока бабичка, баба Сале, с правилна, съсухрена глава, с кожа като на стара магьосница, червена като пясъка на каменоломните, с тънки и вдлъбнати устни; тя преследваше Жак дори на сън. Когато напускаше пазача на залез-слънце, за да се върне в Елховника, той намираше винаги на пътя си, седнала на края на някой ров, старата крадла на дърва, натоварена със своя сноп, подобна на въображаемия Никодем, чиято дяволска сянка, свикнала с огъня, сочат на децата в светлината на месечината. Тя го чакаше да мине, без да мърда, пропускаше детето, което се въздържаше да тича; тогава, с провлачен глас, със своето просташко Иль-дьо-Франско наречие, тя му извикваше:

— Ей, я кажи, ти там!… Защо бягаш така силно? Аз те видях добре!… Почакай малко да ти подостря носа със сърпа си…

После тя ставаше, забавляваше се да го сплаши, да му удари един лов, както казваше, преструвайки се, че го гони с вдигнат сърп. Жак чуваше забързаните й стъпки, търкането на снопа по земята, и се връщаше запъхтян, задъхан. Но тия ужаси придаваха само повече поезия на гората, засилваха величието й с тайнствената привлекателност на опасността.

Връщайки се от разходките си, Жак намираше майка си, че разговаря тихо с жената на пазача в готварницата. Дълбоко мълчание тежеше над къщата, отмервано от тракането на махалото на големия часовник в трапезарията. Детето целуваше майка си, която му правеше знак с ръка:

— Шът!… Мълчи… Той е горе… Той работи.

Жак седеше в ъгъла на един стол, забавляваше се, като гледаше как котката се изгърбваше на слънцето, или бюста на поета, чиято сянка се простираше величествено върху моравата. С несръчността на детето, което иска да прави шум тъкмо защото не трябва да го прави, той винаги събаряше нещо, клатеше масата, блъскаше топките на стенния часовник с празните си и несъзнателни движения, които тия малки игриви същества вършат наоколо си всеки миг.

— Ама млъкни де!… — повтаряше Шарлот; и стрина Аршамбо, като слагаше масата, вземаше най-предпазните мерки, стъпваше на върховете на големите си крака, които нямаха върхове, превиваше с усилие широкия си гръб, свиваше рамене, дебела, усърдна, несръчна, за да не обезпокои „господаря, който работеше“.

Той работеше.

Чуваха го горе, в куличката, как измерва с правилни крачки своята мечтателност или своето отегчение, как мърда стола си, тика масата. Той беше започнал съчинението си Дъщерята на Фауст и се затваряше по цял ден с това заглавие, хвърлено случайно някога, но което никакъв стих не оправдаваше още. А пък притежаваше всичко, което бе винаги мечтал: свободно време, село, самота, прекрасна работна стая. Когато му омръзнеше гората и зеления отблясък върху стъклата на прозорците, достатъчно бе да завърти малко креслото си, за да се озове срещу разнообразните, неограничени синеви на водата, на небето, на далечините. Всичкото ухание на гората, всичката свежест на реката, достигаха до него направо; и шумоленето на вятъра в клоните, беглият шепот на вълните, на парата, засилваха великото спокойствие на природата, разширяваха го около него. Нищо не го безпокоеше или разсейваше; чуваше се само над главата му тропотът на гълъбите по покрива и едно „ррруу“, ласкаво като надуването на пъстрите им шийки.

— Боже мой, колко е хубаво тук за работа! — извикваше поетът.

Той вземаше веднага перото, отваряше мастилницата. Но нищо, нито един ред. Хартията оставаше бяла, без думи, като мисълта му, и предварително означените глави, — защото лудостта за заглавия го преследваше постоянно, — се разредяваха, както отбелязаните с числа колове в забравена от сеяча нива. Той беше предобре, имаше прекалена поезия около себе си, та не знаеше къде да се дене от прекалено идеалната обстановка и от постигнатото благосъстояние.

Помислете си само! Да живее в павилион от времето на Луи XV, в окрайнината на една гора, в тоя хубав Етиолски край, с който споменът за Помпадур е свързан с розови панделки и с диамантени закопчалки; да има всичко потребно, за да стане поет, и то велик поет, обожавана, очарователна любовница, на която романтичното име Шарлот тъй прилягаше, кресло стил Хенрих ІІ, тъй удобен за строго и съсредоточено изучаване, една малка бяла коза, наречена Далти, която го следваше по време на разходките му, и, за да се броят часовете на тия щастливи дни, един стар емайлиран стенен часовник, чието приятно и дълбоко звънтене като че излизаше от миналото и възкресяваше тъжните образи на изчезналите времена.

Това беше много, премного; но нещастният римувач се чувстваше тъй безплоден, тъй лишен от вдъхновение, както преди, когато, след като бе преподавал уроци през целия ден, се затваряше вечер в своята ергенска стая.

О, дълги часове, прекарвани в пушене с лула, в излежаване на канапето, в стоене пред прозорците в отегчение!…

Щом стъпките на Шарлот проечаваха по стълбата, той сядаше бързо до масата, вдълбочен, набръчкан, с унесени очи, без никакво изражение, което може да се вземе дори и за мечтание.

— Влез! — извикваше в отговор той на боязливото почукване на вратата.

Тя влизаше, свежа, весела, с хубави, голи до лактите ръце под запретнатите ръкави, и с такъв селски вид, че оризовата пудра, сложена на лицето й, приличаше на брашно, излязло от някоя воденица в комична опера.

— Дойдох да видя моя поет! — казваше тя влизайки.

Вместо поет тя казваше „пуат“, което го дразнеше.

— Е, върви ли работата?… Доволен ли си?…

— Доволен?… Нима в тоя ужасен писателски занаят, който изисква високо напрежение на ума, човек може някога да бъде доволен?

Той се сърдеше, гласът му ставаше подигравателен.

— Наистина, друже… исках само да узная, дали твоята Дъщеря на Фауст…

— Че какво? Какво моята Дъщеря на Фауст?… Знаеш ли колко години е употребил Гьоте за неговия Фауст? Десет години!… И при това той е живял в постоянно общуване с артистичния свят, в умствена среда. Неговата мисъл не е била осъдена, като моята, на самота, на най-лошата самота, която докарва човека до безделие, до съзерцание, до погиване на всеки негов замисъл.

Клетата жена слушаше без да отговори. Толкова пъти бе чувала вече от него същите тия думи, че разбираше какви укори съдържаха те за нея. Гласът на поета означаваше: „Не ти, глупачко, ще заместиш средата, която ми липсва, онова търкане на умовете, от което изскача искрата…“ Работата беше, че той се отегчаваше с нея, защото я намираше глупава, но се отегчаваше и когато беше сам.

Той не можеше да схване, че тази жена го беше съблазнила с обстановката, в която я бе видял, в която се бе възхитил от нея, от заобикалящия я разкош, с двореца на улица Осман, със слугите, с колата, със завистта, която възбуждаше у другите Несретници обладанието на такава жена. Сега, когато тя беше само негова, всецяло негова, като я бе преобразил и прекръстил, тя бе загубила за него половината от прелестта си. А беше много красива, разхубавена от полския въздух, който подхождаше тъй добре на нейната чувствена красота. Но защо ви е хубава жена, щом никой не я вижда под ръка с вас? После тя не разбираше нищо от поезия, предпочиташе много повече селските клюки, нямаше нищо, най-после, с което да подкрепя тоя немощен поет, да го развлича в безмерната му досада, в която самотата и безделието го потопяваха напълно.

Трябваше да го види човек сутрин как дебне раздавача за трите или четирите вестника, за които се бе абонирал, как късаше многоцветните им обвивки с такова усърдие, като че очакваше да намери между колонките някаква засягаща го новина, като например критика на пиесата, която лежеше в папките му, или преценка на книгата, която мечтаеше да напише. И той прочиташе тия вестници, без да пропусне нито ред, дори и името на печатаря. В тях намираше винаги повод да се разгневи, предмет за най-обикновен и нескончаем разговор на обед.

Другите имаха щастие. Техните драми се играеха, и какви драми! Техните книги се печатаха, и какви книги! Докато на него — нищо, никога нищо. Най-лошото е, че замислите се носят из въздуха, че всеки може да ги хване, да ги използва, и че първите напечатани трудове унищожават всичкия труд на другите писатели. Не минаваше една седмица, без да му откраднат някоя мисъл.

— Знаеш ли, Шарлот, вчера играли в Театър Франс една нова комедия от г-н Емил Ожие… Тя е чисто и просто моята Ябълките на Атланта.

— Но това е безчестие… Отнели са ти твоите Ябълки на Атланта! Но аз ще му пиша на тоя господин Ложие, — казваше клетата Лолота, истински възмутена.

А той прибавяше много горчиво:

— Ето какво значи да не си там… Всеки заема мястото ти.

Изглеждаше, че той я укорява, като че ли не беше блян на целия му живот да има свое гнездо на село. Несправедливостта на обществото, продажността на критиката, всичката злоба на безсилните, той ги изразяваше с педантични и студени изречения.

По време на тия свадливи обеди Жак не продумваше нито дума, мълчеше, като че искаше да го забравят, да се скрие от витаещото лошо настроение. Но колкото повече д’Аржантон се сърдеше, толкова повече отвращението му към детето се пробуждаше, и треперенето на ръцете му, когато наливаше вода, набръчканите вежди, през които го поглеждаше, говореха на малкия за оная омраза, която чакаше само причина, за да избухне.