Алфонс Доде
Жак (25)

V
Жак в семейство

Лятно утро в Менилмонтан, в малкото жилище на улица Поноайо. Шапкарят и неговият другар са вече станали, макар че едва се е разсъмнало. Единият ходи насам-натам, накуцващ, с най-малкия възможен шум, нарежда, мете, лъска обущата; чудно, наистина, как тоя недодялан наглед човек е сръчен, лек, как внимава да не безпокои своя юначен другар, настанен пред отворения прозорец, под утринното юнско небе, нежносиньо, изпъстрено с розово, което големият крайградски двор пресича с върховете на своите хиляди комини. Когато Жак вдигне очи от книгата си, той вижда срещу себе си ламаринения покрив на голям металургичен завод. След малко, когато слънцето се издигне над него, покривът ще представлява ужасно огледало, с непоносимо отражение. Но в тоя миг раждащата се светлина се отразява върху него в неясни и меки багри, така че високият комин, издигнат всред зданието, закрепен с дълги въжета, съединени със съседните покриви, прилича на мачтата на някой кораб, плуващ върху бляскава и неподвижна вода. Долу петлите пеят в ония кокошарници, които търговците от предградията настаняват в някой кът под стрехата или в градината. Друг шум не се чува до пет часа. Изведнъж един вик проечава:

— Госпожо Жакоб, госпожо Матиьо, ето хляба!

Съседката на Жак започва обиколката си. С престилка, пълна с хлябове от всякакви големини, благоуханни, още топли, тя върви през коридорите и стълбите и слага в ъгъла на вратите, дето са закачени съдовете за мляко, хляба прав, като извиква имената на своите клиенти, на които тя служи за будилник; защото тя става винаги първа в предградието.

— Ето хляба!

Това е викът на живота, красноречивият и непреодолим зов. Ето подкрепата на деня, мъчно печеленият хляб, който развеселява къщата, оживява трапезата. Той е нужен в торбата на бащата, в малката училищна кошничка на детето, за сутрешното кафе и за вечерната супа.

— Ето хляба! Ето хляба!

Дървените рабоши скърцат под дългия нож на хлеборазносвачката. Още една резка, още един дълг и работните часове са изразходвани много преди да бъдат изработени. Нищо! Никой миг през деня не може да се сравни с тоя. Със събуждането идва и охотата за ядене и животинският нагон, устата се отваря веднага след очите. Затова, за зова на госпожа Вебер, която се качва, слиза, която може да се проследи по всички етажи, къщата се пробужда, вратите се блъскат, весели подскачания проечават по стълбите, децата надават тържествуващи викове и се изкачват, носейки в ръцете си пита хляб, много по-голяма от самите тях, и я стискат както Харпагон касичката си; същото ще забележите у всички бедни хора, които излизат от хлебарницата, и то дава горда представа за значението на хляба.

Скоро всички стават на крак. Срещу Жак, от другата страна на завода, прозорците се полуотварят, множество прозорци, всичките ония, чиято светлина той забелязва нощем и които му разкриват в тоя час тайната на тая трудолюбива беднотия. Една тъжна жена току-що е седнала и почва да върти шевната си машина; нейното момиченце й помага, подава й един по един късове платно. До друг, младо момиче, вече вчесано, навярно чиновничка в дюкян, се навежда, за да отреже хляб за скромната си закуска, от страх да не поръси трохи в стаята си, пометена призори. По-далеч се вижда прозорче на таванска стая, дето блести малко окачено огледало; щом слънцето изгрее, прозорчето се закрива с голяма червена завеса поради ужасното отражение на ламарината. Всичките тия бедни жилища гледат към задната страна на една грамадна къща, към страната, дето се извиват стълбите за етажите, дето се излива нечистата вода на домакинствата, дето лъкатушат пукнатините на зданието, тръбите на неговите комини. Всичко е черно, грозно. Но то не наскърбява учещия. Само едно нещо го трогва: гласът на една бабичка, който той чува всеки ден, с един и същи тон, в утринния въздух, още незасегнат от уличния шум; тоя един и същ, сърцераздирателен като жалба глас казва: „Хората, които живеят на село в подобно време, трябва да са много щастливи!“ На кого казва това клетата бабичка? На никого, на всички, на себе си, може би на канарчето, чиято клетка, украсена със свежа зеленина, тя окачва на капака на прозореца си, а може би на саксиите с цветя, наредени пред прозореца й. Жак е напълно съгласен с нея и на драго сърце би изразил и той своето съжаление, защото първата му мисъл, смела и нежна, се отправя винаги към една спокойна селска улица, към малката зелена врата, дето следните думи са написани върху една плочка: Звънец за лекаря. Но докато стои там замечтан, забравил за миг своята тежка работа, шумоленето на една копринена рокля се чува в коридора и някой бута ключа в ключалката.

— Надясно! — казва Белизер, зает с приготвянето на кафето.

Ключът се завърта наляво.

— Надясно, де!

Ключът се върти все повече наляво. Нетърпеливият шапкар отива да отвори, с кафеничето в ръка и Шарлот се втурва в стаята. Белизер, смаян от това нахлуване на волани, на пера, на дантели, се покланя дълбоко, подскача върху кривите си крака, търка пода възторжено, докато майката на Жак, която не познава това космато и чорлаво същество, което вижда пред себе си, се извинява и отстъпва към вратата:

— Извинете, господине!… Сбъркала съм.

При звука на тоя глас, Жак вдига глава и се спуска към майка си:

— Не, мамо,… не си сбъркала.

— Ах, мили Жак! Мили Жак!

Тя се хвърля на врата му, скрива се в прегръдките му.

— Спаси ме, Жак, защити ме… Тоя човек, тоя клетник, на когото всичко дадох, за когото всичко пожертвах, живота си, живота на детето си! Той ме би, да, той ме би преди малко… Тая сутрин, когато се завърна, след две денонощия, прекарани навън, поисках да му направя някои забележки. Това е мое право, мисля… Тогава клетникът се разгневи ужасно и вдигна ръка върху мене, върху мене, върху м…

Краят на изречението се загуби в поток от сълзи, от ужасни хлипания. Още при първите думи на нещастната жена Белизер излезе тихо, като затвори вратата през тая семейна разпра. Прав пред майка си, Жак я гледа, изпълнен с ужас и съжаление. Колко се е променила, колко е бледа! В ранния утринен час и при изгряващото слънце, което е обляло малката стая, белезите на времето изглеждат по-дълбоки върху лицето й и бели косми, които тя не се е помъчила да скрие, блестят върху оредялата й коса, при слепите очи. Без да мисли да изтрива сълзите си, тя говори словоохотливо, разказва всичките си жалби против човека, когото току-що е напуснала, безредно, наслуки, защото те са толкова много, че се трупат на устните й и я карат да заеква:

— О, колко страдах, мили Жак, от десет години насам! Колко ме е оскърбявал, хулил!… Той е чудовище, ти казвам!… Прекарва живота си в кафенетата, в пивниците, дето има жени. Сега там списват своето списание. Затова тъй добре се списва!… Последният брой беше съвсем празен!!… Знаеш ли, когато отиде в Ендре, за да занесе парите, и аз бях там, в насрещното село, и тъй горещо желаех да те видя! Но господинът не позволи. До къде стига злобата му! Той те мрази толкова, толкова го е яд на тебе, че минаваш без неговата помощ! За това особено не ще ти прости никога. А пък толкова ми натякваше, че си ял хляба му! Той е такъв скъперник… Искаш ли да ти кажа какво е направил още? Никога не бих искала да ти говоря за това. Но днес всичко излиза от мярката си. Ето какво: аз имах десет хиляди франка за тебе, които „добрият приятел“ ми бе дал по време на случката в Ендре. Той ги вложи в своя Преглед, да, мили ми, в своя Преглед!… О, зная наистина, че се надяваше те да му донесат големи доходи, но десетте хиляди франка бяха погълнати заедно с толкова други; и когато го попитах дали ще ти даде сметка за тях, защото, най-после, в твоето положение, тия пари биха могли да ти окажат добра услуга, знаеш ли какво направи той? Той ми представи една дълга сметка за всичко, което е изразходвал едно време за тебе, за издръжката ти, за храната ти в Ендре, у Рудикови. Тя възлизаше на петнадесет хиляди франка. Но, както той каза, не искал нищо да му се връща. Много великодушен, нали?… И аз понасях всичко, несправедливостите му, злобата му, гнева му, който ти възбуждаше у него, недостойния начин, по който говореше с приятелите си за случката в Ендре, като че твоята невинност не бе призната, обявена, да, дори това понасях, защото, най-после, всичко, което те можеха да кажат, не ми пречеше да те обичам, да мисля за тебе по сто пъти на ден. Но да ме остави цели две нощи в мъчително очакване, в ревност, да предпочете не знам коя си актриса или паднала жена в предградието Сен-Жермен (изглежда, че всичките тия графини са като бесни подир него), да приема укорите ми с презрително вдигане на рамене и, в пристъп на гняв, да се осмели да ме удари, мене, мене, Ида дьо Баранси! Това беше много за моята гордост, за моето честолюбие. Аз се облякох, турих шапката си. После се изправих срещу него и му казах следното: „Вижте ме добре, господин д’Аржантон, за последен път в живота си ме виждате. Напускам ви. Отивам при детето си. Пожелавам ви да се намерите друга Шарлот; на мене ми стига вече“. Тръгнах си, и ето ме тук.

Жак я изслуша до края, без да я прекъсна, като побледняваше при всяко разкритие на някое безчестие, и тъй засрамен за нея от всичко, което тя разказваше, че не смееше да я погледне. Когато тя свърши, той хвана ръката й и много кротко, нежно и същевременно много важно й каза:

— Благодаря ти, мила мамо… Едно нещо само липсваше на моето щастие, на достойнството на живота ми: това беше ти. Сега ето те, аз те държа, ти си моя, това е всичко, което можех да желая. Само че, внимавай: няма да те пусна вече да заминеш.

— Да замина, аз! Да се завърна при тоя човек!… Не, мили Жак! С тебе, винаги с тебе, само ние двамата… Знаеш какво ти бях казала: ще дойде ден, когато ще имам нужда от тебе. Тоя ден е дошъл, кълна ти се.

Под милувките на сина й вълнението й се разпръскваше малко по малко, загубваше се в дълбоки въздишки, като въздишките на децата, които са плакали много:

— Ще видиш, мили Жак, какъв хубав живот ще си заживеем. Защото аз ти дължа много грижи и нежност. Но ще ти се изплатя, не се бой. Не мога ти каза, колко съм свободна, как дишам! Виж, твоята стая е много тясна, много гола, отвратителна, истинска кочина. Да, но откакто съм тук, струва ми се, че съм влязла в рая.

Тая малко лека преценка на жилището му, което Белизер и той намираха великолепно, внуши на Жак известни безпокойства; но той нямаше време да се спира върху тях. Оставаше му едва половин час, преди да тръгне за работилницата, а трябваше да реши, да нареди толкова неща, че не знаеше откъде да започне. Отиде най-напред да се посъветва с шапкаря, който продължаваше да ходи търпеливо надлъж и нашир в коридора и би ходил така дори до вечерта, без да почука нито веднъж, за да види дали обяснението е свършено.

— Ето какво, Белизер. Майка ми дойде да живее с мене. Как ще се наредим?

Белизер потрепера при мисълта, която му дойде веднага на ума: „Той няма да може вече да бъде другар. Ето че сватбата пак ще се отложи.“ Но не даде нищо да се разбере от разочарованието си и помисли само как да извади приятеля си от затруднението. Понеже бяха съгласни, че тяхната стая е най-добрата на етажа, решиха Жак да я заеме с майка си, а шапкарят да тури каскетите и шапките си у госпожа Вебер и да потърси за себе си друга стая в същата къща.

— Няма нищо, няма нищо… — казваше клетият момък, като се мъчеше да се покаже спокоен.

Влязоха в стаята. Жак представи на майка си своя приятел Белизер, който сега си спомни много добре хубавата госпожа от Елховника; той си предложи услугите на Ида дьо Баранси, — защото името Шарлот не се споменаваше вече, — да й помогне при настаняването. Трябваше да се наеме едно легло, два стола и един умивалник. Жак извади три-четири наполеона от чекмеджето, в което слагаше спестените си пари, и ги даде на майка си.

— Знаеш ли, мамо? Ако готвенето те отегчава, госпожа Вебер, като се завърне, ще се заеме с вечерята.

— О, не, разбира се. Това е моя работа. Господин Белизер ще ми посочи само продавачите. Аз искам да бъда твоя домакиня, с нищо да не разбърквам живота ти. Ще видиш каква хубава вечеря ще ти приготвя, защото за обяд няма да си идваш, тъй като работилницата е далеч. Всичко ще бъде готово, когато се върнеш.

Тя бе свалила вече шала си, запретнала ръкавите си и роклята си, за да се залови за работа. Жак, очарован, че я вижда тъй решена, я целуна от все сърце и излезе по-радостен от всякога. С какво мъжество работи той в тоя ден при мисълта за многото длъжности, с които щеше да се натовари! Откак тъкмеше да се жени, мъчителното положение на майка му го бе занимавало много. Тая мисъл разваляше радостите и надеждите му. Докъде тоя човек ще я накара да слезе? Каква съдба я очаква? Той се срамуваше понякога, че щеше да даде за свекърва на Сесил тая изпаднала жена, която всички други, освен синът й, биха презирали навярно. Но сега всичко беше променено. Ида спечелена отново, покровителствана от най-внимателната, най-нежната любов, щеше да стане достойна за оная, която ще нарича един ден „дъще моя“. На Жак му се струваше, че само това обстоятелство беше достатъчно да намали разстоянието между годеницата му и него и, в радостта си, той управляваше тежката теглилка във фабриката на Ейсендек с такова усърдие, че другарите му го забелязаха:

— Гледай аристократа, горе, колко доволен изглежда!… Работите с твоята съгражданка трябва да вървят добре, ей, аристократе!

— Бога ми, да… — казваше Жак усмихнат.

Целият ден той само се смя. Но ето че след работа, докато се изкачваше по улица Оберкампф, го обхвана някакъв страх. Щеше ли да завари пак в стаята си оная, която беше дошла там тъй бързо? Той знаеше с каква бързина Ида привързваше криле на всичките си прищевки; и после, унизителната любов, която това слабо същество бе хранило винаги към веригата си, го караше да се бои да не би тя да почувства изкушението да я свърже наново веднага, щом я бе скъсала. Затова той измина бързо разстоянието; но още на стълбата страхът му изчезна. Всред шума на работническата къща, един свеж глас се извисяваше в звънливи приливи, изпускаше звуци като пленена кадънка в нова клетка. Жак познаваше добре тоя звучен глас.

Още при първата стъпка, която направи в своята „кочина“, той се спря смаян. Почистена грижливо, освободена от Белизеровата стока, украсена с едно хубаво легло и с умивалник, наети от Ида, стаята се бе уголемила, преобразила. Големи китки, купени от малките улични колички, стърчаха навсякъде във вазите, а една наредена трапеза разстилаше весело своята бяла покривка, върху която бяха сложени простички чинии, една хубава баница с месо и две запечатани стъклета с вино. Самата Ида едва приличаше на себе си, с везана пола, със светла блуза, с малка шапчица, сложена върху бухналите й коси и, свръхвсичко, с разцъфнало лице на красива жена, утешена, отпочинала, чуруликаща.

— Е, какво ще кажеш за това? — извика тя, като се завтече към него с отворени обятия.

Той я целуна.

— Великолепно!

— И знаеш ли, че всичко стана много бързо? Трябва да призная, че Бел ми помогна много… Какъв любезен човек!

— Кой? Белизер?

— Ами да, моят мил Бел, а после и госпожа Вебер.

— О! О! Виждам, че сте вече големи приятели.

— Разбира се! Те са тъй любезни, тъй отзивчиви! Поканих ги да вечерят с нас.

— Дявол да го вземе!… Ами чинии?

— Ех, както виждаш, купих малко, много малко. Съседното семейство ми зае няколко прибора. Тия Левендрови са също много любезни.

Жак, който не познаваше тия тъй услужливи съседи, отвори учудено очи.

— Но това не е всичко, мили Жак… Ти не си видял баницата. Ходих да я купя на площада на Борсата, от едно място, което знам, където ги продават по седемдесет и пет сантима по-евтино от всякъде другаде. Но, знаеш ли, то е далече. На връщане не можех вече да вървя. Бях принудена да се кача на файтон.

Тя си беше все същата. Файтон за два франка, за да се спестят седемдесет и пет сантима! Впрочем, виждаше се, че познаваше добрите магазини. Малките хлебчета бяха купени от виенската пекарница, кафето и сладките — от Пале Роял.

Жак я слушаше смаян. Тя забеляза това и го попита простодушно:

— Може би съм изхарчила малко повече, отколкото трябва, нали?

— Ами… не…

— Да, да, виждам по лицето ти. Но можеше ли другояче? Тук липсваха толкова много неща; пък и няма всеки ден да празнуваме съжителството си. Впрочем, ще видиш дали съм склонна да бъда разумна.

Тя извади от долапа една дълга зелена тетрадка, която размаха тържествено:

— Погледни тая хубава разходна книга, която купих от госпожа Левек.

— Левек, Левендрови!… О, та ти познаваш вече всички съседи?

— Е, да, Левек е книжар до нас. Една добра бабичка пък държи читалня. Това е много удобно, защото, най-после, трябва да се следи литературното движение… За сега взех тая разходна книга. Виждаш ли, мило дете, тя е необходима. В една уредена къща не може без нея. Тая вечер, след вечерята, ако искаш, ще направим нашите дребни сметки. Виждаш, всичко е записано.

— О, щом всичко е записано!…

Те бяха прекъснати от влизането на Белизер, на госпожа Вебер и на детето с голямата глава. Нищо не бе по-смешно от покровителствената близост, с която Ида дьо Баранси се отнасяше към новите си приятели:

— Я направете това, мили Бел, не че ви заповядвам… Госпожо Вебер, затворете вратата, детето току-що кихна.

И тя приема величествен вид, достойнството на любезна царица, снизходителна в обноските си към тия бедни хорица, за да не ги стеснява. Госпожа Вебер не се стесняваше никак. Тя беше юначна жена, от нищо не се боеше, добросъвестна в своя дребен занаят и уверена в яките си ръце. Малкият Вебер също не се стесняваше ни най-малко да тъпче устата си с баница. Само Белизер не бе твърде весел и имаше защо. Да мисли, че две седмици го делят от щастието, че е достатъчно да протегне ръката си, за да улови блаженството, и да види всичко да се отдалечава в някакви „може би“ на бъдещето, това бе ужасно! От време на време той обръщаше плачевен поглед към госпожа Вебер, която като че понасяше доста спокойно тая загуба на другаря, или към очарования Жак, който обслужваше тъй грижливо и внимателно майка си, като че беше влюбен в нея. Ах, с право може да се каже, че световните събития приличат на ония люлки, които децата нагласяват върху някое дърво и които издигат един от играчите само при условие че другият трябва да почувства всичката твърдост, всичката неравност на почвата! Жак се издигаше към светлината, докато клетият му другар се спущаше отново с всичките си мечти към неумолимата действителност. Докато отначало той се чувстваше тъй добре в жилището си и се гордееше с него, отсега нататък щеше да живее в някакъв дърварник, под стълбата, проветряван само чрез едно прозорче на вратата. Нямаше друга свободна стая на етажа, а Белизер за нищо на света не би се отдалечил от госпожа Вебер дори с няколко стъпала. Той се наричаше Белизер; но можеше да се нарече още Примирение, Доброта, Преданост, Търпение. Така че той имаше множество високоблагородни имена, които не носеше, с които не се хвалеше никога, но които се отгатваха малко по малко от ония, които живееха около него.

След като гостите си отидоха и Жак и майка му останаха сами, тя много се учуди, когато видя, как той разтреби много бързо масата и сложи дебели учебници върху нея.

— Какво ще правиш?

— Виждаш, работя.

— Че защо?

— Ама наистина… Ти не знаеш още.

Тогава той й разказа тайната на сърцето си и двойния живот, който водеше, със светлата надежда за крайната цел. Дотогава той не бе й говорил никога за това. Познаваше много добре тая вятърничава глава, пълна с празнини и цепнатини, та не можеше да й довери кроежите си за щастие. Той се боеше, че тя непременно би ги обадила на д’Аржантон; и мисълта, че неговият любовен блян ще се влачи в тая къща, пълна само с омраза, го възмущаваше, внушаваше му страх. Той нямаше доверие в поета, в обкръжаващите го и му се струваше, че щастието му би било осквернено в техните ръце. Но сега, когато майка му се бе завърнала при него, сега, когато я държеше най-после, независима и сама, той можеше да й говори за Сесил, да си достави тая върховна радост. Прочее, Жак разказа любовта си с упоение, с буйността на своите двадесет години, с красноречието, което намираше в искреността на думите си и в зрелостта на впечатленията, които дължеше на своите минали страдания. Уви, майка му не го разбираше! Всичко велико, сериозно в чувствата на тоя обезнаследен момък й избягваше. Макар да беше много сантиментална, любовта нямаше същото значение за нея, каквото имаше за него. Слушайки го, тя се вълнуваше като в третото действие в театър „Жимназ“, когато „простодушната“ в бяла рокля, с престилка с розови презрамки, слуша любовното признание на накъдрения с желязо, по дреха, поклонник. Тя примираше от удоволствие, протегнала врат, с отворени ръце, леко гъделичкана от тая простодушна любов, която я караше да се усмихва: „О, колко е мило това! Колко е мило това!“ — казваше тя през всичкото време. — „Колко милички трябва да сте и двамата! Също като Павел и Виржиния“. Но особено впечатление й правеше това, че в историята на Сесил имаше нещо непредвидено, сложно, нередно. Тя прекъсваше Жак всеки миг: „Знаеш, това е роман, истински роман… От него би могло да излезе чудно нещице!“. „Чудно нещице“, тя употребяваше множество такива думи, донесени от „умствената среда“. За щастие влюбените, които говорят за любовта си, се ползват от тая милост, че в отговорите, които хората им дават, чуват изобщо само ехото на собствените си думи. Жак вкусваше сладостно всичките си хубави спомени, своите минали страхове, своите кроежи, своите мечти, без да чува глупавите прекъсвания на майка си, без да забелязва, че за нея цялата тая история се изразяваше накратко с едно изтъркано впечатление, като припев на романс, и че тя се отнасяше с леко съжаление към глупавото простодушие на двамата млади, тъй невинни влюбени.