Алфонс Доде
Жак (7)

VІІ
Нощно скитане през полето

Отначало той не тичаше. Не искаше да го вземат за беглец. Вървеше, напротив, с безделнишка и равнодушна стъпка, с бдително око и крака, готови за голям устрем. Но колкото повече приближаваше до булевард Осман, безумно желание да тича го тласкаше напред и малките му крачки се удължаваха неволно, тъй като нетърпението му да стигне там се увеличаваше от ужасно безпокойство.

Какво щеше да намери на булеварда? Може би къщата заключена. Ами ако Хирш и Лабасендр се бяха излъгали, ако майка му не се беше завърнала, тогава какво щеше да прави? Да се завърне в гимназията след тая отлъчка не му мина дори през ума. И да бе помислил такова нещо, споменът за глухите удари и за мрачните стонове, които бе слушал цял следобед в стаята, в която мулатът и Маду се бяха затворили, биха го изпълнили с ужас и отвърнали от това намерение.

„Тя е там!“, си каза детето с възторжена радост, като видя отдалеч всички прозорци на голямата къща отворени, крилата на вратата разгънати, както когато майка му беше готова да излезе. Той се втурна, за да пристигне, преди колата да е заминала. Но щом влезе в преддверието, видът на къщата му се стори необикновен.

Тя беше оживена, пълна с хора.

Отгоре снемаха покъщнина, кресла, канапета, които, с нежния цвят на техните платове, приспособени към стайната полусветлина, изглеждаха не на мястото си при дневната светлина. Едно огледало с венец от ангелчета се опираше на студения камък при входа, където бяха струпани повехнали цветарници, свалени завеси, един малък полилей от планински кристал. Жени във великолепни облекла сновяха по стълбата и по дебелия килим, малките им крачка се срещаха с грубите обуща на носачите, които слизаха, натоварени с покъщнина. Жак, смаян, се изкачи заедно с тая тълпа и едва можа да познае жилището, дотолкова всичките стаи изглеждаха променени в безредието на техните мебели, пренесени от едно място на друго, разместени, разединени и още нови. Посетителите отваряха празните чекмеджета, почукваха леко по дървото на скриновете, по опнатата кожа на столовете, гледаха с лорнет наоколо си нахално, а понякога, минавайки край пияното, някоя изящна госпожа, без да се спира и без да сваля ръкавиците си, изсвирваше няколко ноти. Детето мислеше, че сънува, като виждаше къщата си завладяна от тая навалица, в която то не познаваше никого, в която минаваше незабелязано, като някакъв чужденец.

А къде беше майка му?

Той се опита да влезе в салона, но тълпата се притискаше там, гледаше нещо в дъното на стаята и Жак, много нисък, за да може да различи нещо, чуваше само извикването на числа и леките резки удари с чук върху масата.

„Едно детско креватче с балдахин, позлатено и с копринен дюшек!…“

Жак видя как прекараха край него, в дебелите черни лапи на носача, малкото креватче, което „добрият приятел“ му бе подарил и в което бе преживял най-хубавите си сънища. Той искаше да извика: „Та това креватче е мое! Не позволявам да го вземете…“ Срамът го въздържа; и той скиташе тук като глупец, слисан, търсеше майка си от стая в стая, в бъркотията на това широко отворено жилище, в което се вмъкваше шумът на булеварда и ослепителната му светлина, когато почувства, че някой го хвана за ръката:

— Как! Господин Жак, не сте ли в пансиона?

Беше Констан, стайната прислужница на майка му, облечена празнично, наложила шапчица с розови панделки като театрална разпоредителка, много зачервена, много заета, важна.

— Къде е мама? — я попита детето с тих глас и тъй трогателно и неспокойно, че сърцето на дебелата прислужница се покърти.

— Майка ви не е тук, клето дете.

— А къде е?… Какво се е случило?… Какви са всичките тия хора?

— Тия хора са дошли за разпродажбата. Но не стойте тук, господин Жак. Да слезем в готварницата… Там по-добре ще си поприказваме.

В подземника имаше голямо събрание: Огюстен, Пикардката и други слуги от съседните къщи. Шампанско се лееше обилно върху мазната маса, на която една вечер се бе решило бъдещето на Жак. Пристигането на детето ги порази; цялата бивша прислуга на къщата го заобиколи, погали; всички съжаляваха, всъщност, за господарката си, която не беше строга и слабо надзираваше разпиляването. Тъй като се страхуваше да не би да го заведат в гимназията, Жак не каза, че беше избягал и измисли отпуск, който използвал, за да дойде да научи нещо за майка си.

— Тя не е тук господин Жак, — каза Констан сдържано, и не зная дали трябва… — После, подтикната от благородна подбуда, прибави: — Бога ми, какво от това? Нямаме право да крием от детето къде е майка му.

Тогава тя разказа на малкия Жак, че госпожата живеела в околностите на Париж, в едно малко село, което се наричало Етиол.

Детето повтори това име няколко пъти, Етиол…, Етиол… и така го закрепи в паметта си.

— Далече ли е от тук? — попита той небрежно.

— Цели осем километра, — отговори Огюстен.

Но Пикардката, която някога бе служила близо до Корбей, започна да спори, че било по-близо. Последва дълга препирня за пътя, който води до Етиол и Жак слушаше с най-голямо внимание, защото беше вече решил да извърви съвсем сам и пеша тоя дълъг път. Минавало се през Берси, Шарантон, Вилньов Сен Жорж; от там се завивало надясно, оставял се пътя за Лион, поемал се тоя за Корбей, вървяло се край Сена и Сенарската гора до Етиол.

— Тъкмо така, — казваше Констан… — Госпожата живее край самата гора… Една хубава малка къща с латински надпис на вратата.

Жак напрягаше ушите си, доколкото можеше, мъчеше се да запомни всичките тия имена, особено онова, през което се минавало на излизане от Париж, Берси, и онова, закъдето се отивало, Етиол. Те представляваха в ума му две светли точки, между които се простираше дълъг път в тъмнина и неизвестност.

Разстоянието не го плашеше: „Ще вървя цялата нощ, си казваше той… Колкото и малки да са краката ми, ще измина осемте километра за всичкото това време.“ После каза високо:

— Хайде, аз си отивам… Трябва да се върна в гимназията… — Той искаше да попита още нещо, да зададе един въпрос, който гореше устните му. Дали и д’Аржантон беше в Етиол? Съществуваше ли още между нея и него оная близост, която той считаше за тъй пагубна?… Но не посмя да попита Констан за това. Без да знае точно истината, той чувстваше добре, че тая страна от живота на майка му не беше дотам почтена и не заговори по тоя въпрос.

— Хайде, сбогом, господин Жак!

Слугините го разцелуваха, кочияшът стисна силно ръката му; после Жак се озова в преддверието, всред струпаните вещи в края на разпродажбата; комисарят-оценител си отиваше, следван от своя викач, а носачите спореха, докато отнасяха покъщнината. Без да се спре всред тая необяснима бърканица, докато гнездото, в което беше дошъл да потърси убежище, се разпръсваше по всички кътища на града, самотното дете, изхвърлено и то на улицата вследствие разпиляването на жилището на тази авантюристка, предприе дългото пътуване, което щеше да го приближи до единствената му покровителка.

Берси!

Жак си спомни, че беше ходил там неотдавна с Моронвал, когато тичаха да търсят Маду. Пътят не беше мъчен; трябваше да се стигне до Сена и да се върви нагоре все по течението й. Наистина, беше далече, о! Много далече; но страхът да не попадне пак в ръцете на мулата го накара да извърви бързо разстоянието. Всеки миг нов страх го принуждаваше да ускорява хода си. Ту му се струваше, че вижда широките поли на Моронваловата шапка, чиято сянка като че падаше върху една стена, ту някой с бърза походка го преследваше ожесточено по петите. Инквизиторският поглед на стражарите го ужасяваше; и всред хилядите парижки викове, всред шума на колите, в разговорите на минувачите, в задъханото дишане на големия деен град, струваше му се, че чува постоянно тия хиляди пъти повтаряни думи: „Дръжте го… дръжте го!…“ За да се избави от тия натрапчиви мисли, той слезе покрай стръмния бряг и започна да тича с всичките си сили по тясната и гладка каменна настилка край реката.

Денят гаснеше. Много тежката, много високата и пожълтяла от падналите дъждове река се блъскаше тежко о сводовете на мостовете, по които блестяха големи железни пръстени. Вятърът духаше, разнасяше последните лъчи на залязващото слънце. Всичко се оживяваше от бързината, в която умират нашите тъй бързи и тъй пълни парижки дни. Жените излизаха от пералните, натоварени с вързопи мокро пране, всички изпъстрени с множество тъмни петна, образувани от водата, която бързо прониква във вехтите платове. Риболовци излизаха с въдици, с кошници, докосваха конете, които се връщаха от водопой. Ония, които вадеха пясъка, чакаха при вратите на малки канцеларии, където им заплащаха работата; и цяло речно население, лодкари, носачи с прегънати гърбове, с вълнени качулки, сновеше по брега, смесено с друг род хора, подозрителен и ужасен, скитници по реката, грабители на остатъци, пирати по Сена, способни да ви извадят от водата за петнадесет франка и да ви хвърлят в нея за пет франка. От време на време някой от тия хора се обръщаше, за да види тоя малък ученически мундир, който бързаше толкова много и изглеждаше тъй дребен във величествената гледка на бреговете на Сена.

На всяка стъпка видът на стръмния бряг се променяше. Тук той беше черен и дълги гъвкави дъски го съединяваха с грамадни кораби за въглища. По-далече човек се плъзгаше по кори от плодове, пресен мирис на овощна градина се смесваше с миризмата на тинята и под грамадните полуоткрити платнища на многочислени привързани лодки се показаха натрупани купища ябълки, блестящи със снежните си градински багри.

Изведнъж изпъкваше картината на морското пристанище: всевъзможни стоки, параходи с къси комини, от които не излизаше пушек. Миришеше само на катран, на каменни въглища, на пътешествие. След това пространството се стесняваше и горичка от големи дървета къпеше в реката старите си корени, сякаш човек се намираше на двадесет километра от Париж или се е върнал три века назад.

От този нисък път градът добиваше особен изглед. Къщите изглеждаха по-високи поради дълбокото им отражение във водата, минувачите по-многочислени, сгъстени вследствие ограниченото място, виждаха се редици глави, облегнати на оградите на крайбрежието или на мостовете, подпрени на лениво разположените лакти. Би казал човек, че безделниците, отегчените и отчаяните от всички кътища на Париж идваха тук, за да съзерцават водата, изменчива като сън, но същевременно така безнадеждно еднообразна като най-тъжния живот. Каква гатанка крие в себе си тая жива вода, та толкова нещастници я гледат тъй обезсърчено, глупаво или жадно?… От време на време, когато се спираше, за да поеме дъха си, Жак виждаше в заслепение всички тия очи, които като че го дебнеха, следяха, и започваше да тича по-бързо.

Но се свечеряваше.

Сводовете на мостовете потъмняваха като черни пропасти, стръмният бряг започваше да запустява, осветяван само от оная неясна светлина, която възлиза от най-тъмната вода. От крайбрежните къщи се виждаха само покривите, разпокъсано очертание на стрехи, комини, камбанарии, матовочерни върху все по-засилващата се светлина; и въздушната мрачина се съединяваше с речната мъгла в една бледна, неясна черта; първите запалени фенери на улиците и на движещите се коли пръскаха синя светлина върху последните дневни лъчи.

Детето не бе забелязало, че тесният път бе започнал да се възкачва незабележимо и да се разширява постепенно, така че то се озова на едно широко пристанище, наравно със стръмния бряг, от който само няколко каменни стълбчета го отделяха. Там фенерите осветяваха товарни коли, влизащи в големи врати, дето винени бъчви се търкаляха шумно; и от тия грамадни пътни врати, от тия складове, от тия изби, от тия хиляди бъчви, наредени на пристанището, се носеше миризма на винена утайка, смесена с плесенясалия и блудкав дъх на влажно дърво.

Това беше Берси. Но същевременно настъпи и нощта. Жак не забеляза това веднага.

Шумът на силно осветеното пристанище, широката като залив Сена на това място, отразяваща по двата бряга своите многочислени отблясъци, го заблуждаваха за късния вече час; и после детското му въображение, свръхвъзбудено от трескавото тичане, беше завладяно от страха, че не ще може да премине вратите. Струваше му се, че всички полицейски постове са вече осведомени за бягството му. Тая мисъл единствено го занимаваше.

Но щом премина преградата без никаква мъчнотия, без никой митничар да забележи минаването на тоя малък беглец в мундир, щом остави Сена вдясно, по съвета на Огюстен, и тръгна по една дълга улица, дето фенерите мигаха все по-рядко, нощният мрак и студ проникнаха до сърцето му и му причиниха тръпки. Докато беше в града, между тълпата, той изпитваше голям ужас, ужасът, че ще го познаят и уловят; сега се боеше пак, но страхът му беше от друго естество, някакво неоснователно безпокойство, увеличено от дълбоката тишина и самота.

Все пак мястото, дето се намираше, не беше още селото. Улицата се ограждаше от къщи от двете страни; но колкото детето отиваше напред, постройките се разредяваха все повече, като между тях се появяваха дълги дъсчени огради, големи работилници с материали, наведени сайванти с грамадни покриви. Къщите става колкото по-редки, толкова и по-ниски. Няколко фабрики с ниски покриви издигаха дългите си комини към оловноцветното небе; после, само между две къщурки, се извисяваше грамадно здание, осеяно с прозорци от едната страна, тъмно и затворено от другите три, загубено всред неясно определена местност, зловещо и глупаво. Но, като че изтощен от това последно усилие, градът, в желанието си да свърши, показваше вече само жалките къщурки, почти наравно със земята. Улицата като че замираше също, тъй като нямаше вече плочници, нито бордюри и съединяваше в едно своите два ручея. Би казал човек, че това е голям път, който прекосява едно село и се превръща в „главна улица“ в продължение на няколко метра.

Макар часът да беше едва осем, тоя дълъг път, който се губеше нейде дълбоко в тъмнината, беше тих и почти пуст. Редки минувачи ходеха безшумно по меката земя, покрита с водни локви; човек можеше лесно да настигне, без да ги вижда, тия неми сенки, които се промъкват край оградите и отиват на някакви тайнствени работи; сякаш за да направят разстоянието по-голямо, тишината още по-ужасна, от време на време в дворовете на пустите фабрики кучетата лаеха продължително.

Жак се вълнуваше. Всяка направена крачка го отдалечаваше от Париж, от неговия шум, от неговите светлини и той навлизаше дълбоко в нощта и тишината. В тоя миг той наближаваше последната къщурка, една кръчма, още осветена и преграждаща пътя с дълга светла ивица, която се струваше на детето граница на обитаемия свят.

След това идеше неизвестното, тъмнината.

То се колеба дълго, преди да се впусне отвъд нея.

„Ами ако вляза вътре и попитам за пътя?“, си казваше то, като погледна в кръчмата. За нещастие, нямаше нито петаче в джоба си… Господарят хъркаше, седнал до тезгяха си. Около една крива масичка двама мъже и една жена пиеха, облакътени, и разговаряха тихо. От шума, който произведе детето, като бутна полуотворената врата, те вдигнаха глави и погледнаха. Лицата им бяха зловещи, бледни и ужасни, подобни на ония, които Жак бе видял една сутрин в участъка, когато търсеха Маду. Особено ужасна беше жената, с червена блуза и с мрежа в ръка.

— Какво иска тоя там? — попита един пресипнал глас.

Единият от мъжете стана, но Жак избяга уплашен, прескочи бързо светлината, която излизаше от кръчмата, чувайки зад себе си поток от псувни и тракането на затворената врата. Сега той се втурна стремглаво в зловещата тъмнина, станала негово убежище; той тичаше с всички сили и се спря дълго време след това, в откритото поле.

Надалеч, от дясно на ляво, се простираха поля, които като че се сливаха с чертата на кръгозора.

Няколко ниски и нови градинарски къщи, прилични на малки бели кубове, пръснати в тая мастилено черна нощ, нарушаваха единствено еднообразието на гледката. Там някъде Париж продължаваше своя живот на голям град, едва забележим вече на това разстояние, и оживяваше цяла част от небето с червен отблясък като от ковачница. Париж се разпознава от всичките му околности по тоя стълб светлина, обвит както някои звезди от бляскавата атмосфера на своето движение.

Детето стоеше тук неподвижно, поразено. За пръв път то се намираше тъй късно вън от града и съвсем само. Освен това то не бе яло, нито пило нищо от сутринта, та страдаше от голяма, палеща жажда. Сега то започна да разбира в какво ужасно приключение се бе впуснало. Може би се лъжеше и вървеше в противоположната посока на оня хубав етиолски кът, тъй желан и тъй далечен? Дори да допуснеше, че беше на прав път, каква сила ще му е нужна, за да стигне до края!

Хрумна му тогава мисълта да легне в един от рововете, изкопани от двете страни на пътя, и да спи там до разсъмване; но, като се приближи до единия ров, чу пред себе си, съвсем наблизо, дълго, тежко дишане. Един човек беше легнал там, опрял главата си на куп камъни.

Жак се спря, вкаменен, с прегънати, треперещи крака, неспособен да направи нито стъпка напред или назад. И за да го изплаши още повече, ето че тази безименна и хъркаща купчина започна да мърда, да пъшка, да се протяга в съня си.

Детето си спомни кръвожадния поглед на облечената в червена блуза жена, образите на скитащите нехранимайковци, там, край стените; то си помисли, че „това, което спеше“ трябва да има също такова неблагородно лице и потрепери при мисълта да не би да се отворят тези затворени очи, да не би да се изправи това дълго, отпуснато тяло, с обувките напред, върху пътната кал.

Стори му се, че цялата нощна тъмнина е изпълнена с тия страшни призраци. Те изскачаха от дъното на рововете, заграждаха пътя; само ако простреше ръката си наляво или надясно, струваше му се, че би напипал някой от тях. Ах, легналият там клетник върху купчината камъни, за да отрезнее от пиянство или престъпление, би могъл да се събуди, да скокне върху него: тогава Жак не би намерил в себе си дори сила да извика!…

Една светлина и идващи по пътя гласове го извадиха внезапно от вцепенението му. Един офицер, завръщайки се бързо в своето укрепление, едно от ония малки отделни укрепления пред Париж, вървеше зад своя ординарец, който осветяваше пътя пред него с голям фенер поради извънредната нощна тъмнина.

— Добър вечер, господа! — каза детето с тих, треперещ от вълнение глас.

Войникът, който носеше фенера, го повдигна по посока на гласа.

— Какво лошо време си избрало за пътуване, момченце, — каза офицерът, — … Далече ли отиваш?

— О, не, господине, не много далече, тук наблизо!… — отговори Жак, който не искаше да разкаже за голямата си отлъчка.

— Е, добре, можем да повървим малко заедно… Аз отивам в Шарантон.

Какво щастие за детето беше да върви в продължение на един час дружно с тия храбри воини, да съгласува малките си крачки с техните, да крачи в блажената светлина на големия фенер, който отблъскваше мрака наоколо си от всяка страна, правеше го да изглежда по-гъст и по-страшен! Той се успокои и защото разбра, че е на прав път, защото имената на местата, които чуваше да изричат, бяха същите, за които Огюстен говореше.

— Ето че ние стигнахме, — каза изведнъж офицерът, като се спря… — Хайде, сбогом, мило дете!… Друг път те съветвам да не смееш да вървиш само по това време по пътищата. Предградията не са безопасни.

И двамата военни, с фенера, се пъхнаха в една малка уличка, като оставиха Жак пак сам, в началото на дългата улица на Шарантон.

Той видя пак фенери като в Берси, подозрителни кръчми, от които долитаха пиянски песни, груби спорове, още по-дрезгави поради натежаващия сън. Часът биеше девет високо в камбанарията на една църква, зад която се издигаха едни други къщи и градини по един склон. После той се намери на брега на реката, премина един мост, който му се стори над пропаст, дотолкова нощта беше тъмна. Искаше му се да се спре, да се облегне за миг на оградата, но недалечните песни, пръснати сега из улиците, се приближаваха и, подгонено от нов страх, клетото дете започна да тича, за да излезе в откритото поле, дето поне страхът му приличаше на сън.

Тук парижкото предградие не представляваше вече поле, осеяно с фабрики. Нижеха се стопанства, обори, откъдето долиташе мачкане на слама, топла миризма на вълна и на тор. След това пътят се разширяваше, появяваха се неговите нескончаеми ровове, неговите съразмерно наредени купчини от камъни и неговите ниски стълбчета, измерващи разстоянието за уморения пътник.

Разляната в пространството тишина, отсъствието на всякакво движение произвеждат на детето впечатление на грамаден, разстлан върху всичко сън и то се бои да не чуе близо до себе си морното хъркане, което тъй силно го бе уплашило там, върху купчината камъни. Дори лекият шум на крачките му го смущава; понякога то се обръща живо… Блясъкът на Париж осветява още кръгозора. Далеч се чува скърцане на колела, звънтене на звънци. Детето си мисли: „Да почакам!“, но нищо не минава, и тая невидима кола, чиито колелета като че се въртят мъчно, се вдълбочава нейде далеч от хоризонта, връща се, замлъква, пробужда се в лъкатушните прищевки на някой мъчен път, но не се решава никога да се покаже.

Жак продължава да върви… Кой е тоя човек, който го чака там, на завоя на пътя?… Един човек, двама, трима… Това са дърветата, високи тополи, всичките листа на които трептят, но върховете им не се превиват дори; после брястове, стари френски брястове, със своеобразни дънери, листнати, грамадни, изкривени; и Жак върви, обиколен от природата, обхванат от великата тайнственост на пролетната нощ, в която ви се струва, че чувате никненето на тревата, полуразцъфтяването на пъпките и разпукването на земята под напора на растежа. Всичките тия неясни шумове го ужасяват.

— Дали да не запея, за да си вдъхва смелост?

Всред тъмнината му хрумна една нощна песен, една туренска песен, с която майка му го приспиваше някога в малката му стаичка, когато лампата беше угасена:

Обувките ми са червени,

Дружке, миличка моя.

Този детски страх трептеше в студения нощен въздух. Жално беше да го чуе човек тъй тананикащ всред широкия тъмен път, сякаш тая песен го водеше след себе си като трептяща и звучна нишка… Изведнъж песента прекъсна рязко.

Нещо ужасно се приближаваше, някакви гъсти облаци, по-черни от пространството, като че мракът от дълбочините на бездната настъпваше към детето, за да го погълне.

Преди да види, да различи, то се ослуша.

Отначало се чуха викове, неразбираеми човешки викове, които приличаха на хлипания и рев; после глухи удари, смесени с шума от проливен дъжд, буреносен дъжд, готов да дойде към него, носен от тоя мрачен облак. Внезапно проеча ужасно мучене. Волове, това са волове, цяло стадо, събрано между двата рова; то окръжава малкия Жак, докосва го, блъска го. Той чувства влажния дъх на ноздрите им, ударите на яките им опашки, топлината на широките им задници, всичката силно раздвижена миризма на обор. Стадото минава като вихрушка, пазено от две едри кучета и от двама грамадни момци, полуовчари, полумесари, които тичат след непокорните и свирепи животни, тласкайки ги с ударите на тоягите си и с виковете си.

След отминаването им детето застава вцепенено от ужас. То не смее вече да пристъпи нито крачка. Тези отминаха, но може би ще дойдат други. Къде ще отиде? Какво да прави?… Да тръгне през полето?… Но ще се загуби, пък и е толкова тъмно. То плаче, пада на колене, би желало да умре. Шумът на една кола, двата запалени фенера, които то вижда, че идат отдалеч по пътя, като две приятелски очи, го оживяват внезапно. Насърчено от страха, то извиква:

— Господине!… Господине!…

Кабриолетът се спира и изпод навеса му се подава един голям добър каскет с наушници, който се навежда, за да види чий може да е тоя боязлив глас, който се чува тъй ниско, на равнището на земята.

— Аз съм много уморен, — казва Жак, треперейки, — ще ми позволите ли да се кача за малко във вашия кабриолет?

Големият каскет се колебае да отговори, но от дъното на кабриолета един женски глас идва на помощ на детето: „О! клетото дете!… нека се качи“.

— Къде отиваш? — пита каскетът.

Детето мисли една минута; като всички бегълци, които се боят от преследване, то крие грижливо целта на пътуването си.

— Във Вилньов-Сен-Жорж, — отговаря то наслуки.

— Тогава, качвай се.

Ето го в кабриолета, обвит в хубаво пътно одеяло, между един едър господин и една дебела госпожа, които гледат любопитно в светлината на кабриолетните фенери, малкия прибран от пътя ученик. Къде отива толкова късно, Боже мой? И съвсем сам? Жак би желал да каже истината. В присъствието на добри хора човек става доверчив и откровен. Но не! Той много се страхува да не го заведат при Моронвал. И съчинява една измислица… Майка му била много болна на село, у приятели… Съобщили му вечерта и той тръгнал веднага, пеша, защото нямал търпение да чака сутрешния влак.

— Разбирам, — казва госпожата, която изглежда добра и простодушна жена; и каскетът с наушниците също разбира. Само че той прави пълни с мъдрост забележки върху неблагоразумието, което върши едно толкова малко дете, като ходи само по пътищата в подобен час. Опасностите са всевъзможни и каскетът, с малко поучителен глас, — той е приятен и тъй топъл, — ги изброява с удоволствие на своя млад приятел; след което го запитва на кое място във Вилньов живеят познатите на майка му.

— Съвсем накрая, — отговаря Жак живо. — Последната къща в дясно.

Много добре, че е тъмно и че червенината му се скрива под навеса на кабриолета. За съжаление, разпитът не свършва с това. Мъжът и жената са много бъбриви и любопитни, като всички бъбривци, с които човек не може да остане и пет минути, без да узнае всичките им работи. Те са търговци на платове на улица Бурдоне и всяка събота отиват на село, където имат красива малка къща, за да се проветрят от натежалия въздух и задушаващия прах на тяхната търговия, която ще им позволи да се оттеглят съвсем в тяхното малко зелено кътче в Соази под Етиол.

— Далече ли е това място от Етиол? — пита Жак разтреперан.

— О, не!… едно до друго са, — отговаря големият каскет и плясва приятелски с бича кончето си.

Каква несполука!

Значи, ако не беше излъгал, ако бе признал просто, че отива в Етиол, той би продължил пътя си в тая хубава кола, която вървеше така равномерно всред бразда от подвижна и успокоителна светлина. Би могъл да се отпусне да се люлее от всичкото това блаженство, да протегне малките си вцепенени крачка, да заспи в шала на госпожата, която всеки миг го пита дали е добре, дали му е топло. После каскетът с наушниците отпушва едно стъкле с нещо парливо и дава да пийне една глътка, за да го ободри.

Ах! Да би имал смелостта да им каже: „Това не е вярно… излъгах… Нямам никаква работа във Вилньов-Сен-Жорж… Отивам по-далече, там, където вие отивате“. Но това би означавало да се изложи на презрението, на недоверието на тия толкова добри, толкова откровени хора, и той предпочете да изпадне отново в ужаса, от който тяхното състрадание го бе извадило. Все пак, когато ги чу да казват, че пристигат във Вилньов, детето не можа да се сдържи и изстена.

— Не плачи, мило дете, — му казваше госпожата. — Твоята майка не е може би тъй болна, както си мислиш, и като те види, ще се почувства добре.

При последната къща на Вилньов колата спря.

— Тук, — каза Жак много развълнуван.

Жената го целуна, мъжът му стисна ръката, като му помогна да слезе.

— Ах, ти си щастлив, че пристигна! Ние имаме още четири километра.

И на него му оставаха още четири километра.

Това беше ужасно.

Той се приближи до една желязна врата, сякаш искаше да позвъни.

— Хайде, лека нощ! — му извикаха неговите приятели.

Той отговаря „лека нощ“ със задавен от сълзи глас, и колата, като оставя Лионския път, тръгва на дясно по един ограден с дървета път, като обрисува с фенерите си голям светъл кръг всред тъмната равнина.

Тогава му дойде безумната мисъл, че може да настигне тая покровителствена светлина, да се придържа към нея, да я следва тичешком. Той се втурна бясно подире й, но краката му бяха отслабнали след почивката, а очите му, заслепени от светлината на фенерите, не виждаха в гъстата нощна тъмнина. След няколко крачки той бе принуден да се спре, опита се да тича пак, но падна изтощен, безпомощен, облян в сълзи, а в това време гостоприемната кола продължаваше спокойно пътя си, без да подозира, че оставяше зад себе си такова дълбоко и пълно отчаяние.

Ето, той ляга на края на пътя. Студено е, земята е влажна. Това не значи нищо! Умората е по-силна от всичко. Той чувства около себе си грамадното поле. Вятърът духа продължително, както когато преминава през големите пространства по суша или по море и постепенно всичките полъхвания на равнината, шумоленето на тревата и на листата, смесени в грамадния валяк от въздишки и звукове, обгръщат детето, люлеят го и го приспиват дълбоко.

Ужасен шум го стресва внезапно. Какво е пък това? С едва отворени очи Жак вижда върху една стръмнина, на няколко метра от себе си, че нещо чудовищно, ужасно, минава, едно ревящо, свирещо животно, с две изпъкнали и кръвясали очи и с дълги черни колела, които се търкалят и изхвърлят искри. Чудовището бяга в нощната тъмнина като опашката на гигантска комета, чийто лъч процепва въздуха с ужасен трясък. По местата, дето то минава, нощната тъмнина се разтваря, разкъсва се, забелязва се някой стълб, някоя горичка от дървета; тъмнината се възстановява постепенно и само когато видението е вече далеч, когато от него се вижда само малък зелен пламък, детето се досеща, че е минал бързият нощен влак.

Колко ли е часът? Къде се намира то? Колко време е спало? Нищо не знае; но от съня се чувства по-зле. То се бе събудило съвсем смръзнато, с втвърдени членове, с ужасно стиснато сърце. Бе сънувало Маду… О, колко е ужасна минутата, в която отлетелият при събуждането сън се възвръща в паметта тъй трогателен и тъй действителен! Проникнат от почвената влага, Жак бе сънувал, че лежи там, в гробищата, наред с малкия цар. Той трепери още от тоя земен студ: тежък, бездушен студ. Той вижда лицето на Маду, чувства малкото му ледено тяло до своето. За да се отърве от натрапчивата мисъл, той става: но по пътя, който нощният вятър е изсушил и втвърдил, стъпките му звънтят тъй силно, че му се струват двойни, увеличени от други стъпки, които вървят след него. Маду върви след него…

И безумното тичане започва отново.

Жак върви напред в тъмнината, в тишината. Той прекосява едно заспало село, минава под една четвъртита камбанария, чиито дебели, трептящи и тежки звуци падат върху главата му. Часовникът бие два. Друго село, часовникът бие три. Той върви, върви. Вие му се свят, краката му горят. Той върви непрестанно. Ако се спре, бои се, че отново може да види съня си, ужасния сън, който тичането започва да разпръсва. От време на време той среща коли, покрити с големи платнища, лунатични коли, в които всичко спи — и коне, и коняр.

Изтощеното дете пита: „Далеч ли съм от Етиол?“

Едно ръмжене му отговаря.

Но ето че друг пътник скоро ще тръгне на път с него през полето, пътник, за когото известява пеенето на петлите и лекото крякане на жабите по брега на реката. Той е денят, денят, който скита под облаците, нерешил се още кой път да вземе. Детето го отгатва около себе си и споделя с цялата природа неспокойното очакване на новия ден.

Изведнъж право пред него, по посока на Етиол, дето му бяха казали, че е майка му, тъкмо от тая страна на кръгозора, небето се разделя, разкъсва. Отначало се вижда една светла черта, една бледа ивица, разстлана на самия край на тъмнината, без ни най-малко сияние. Тая черта се увеличава постепенно, светлината почва да прозира през нея. Колебливият пламък търси въздуха, за да му помогне да се издигне. Жак върви към тая светлина; той крачи в някакъв унес, който удвоява силите му. Нещо му подсказва, че майка му е там, че там е и краят на тая ужасна нощ.

Сега целият небесен свод е открит, като някакво голямо, светло око, мокро от сълзи, което гледа идването на детето с кротост и умиление. „Ида, ида“, би искало да отговори то на тоя лъчезарен и благословен зов. Пътят започва да се белее, но не го плаши вече. Впрочем това е хубав път без ровове и без каменна настилка; по него колите на богатите трябва да се возят разкошно. От двете страни, облени от росата и от лъчите на зората, великолепни имения разстилат своите широки тераси, своите цъфнали морави, своите извити алеи, по които тъмнината се приютява, плъзгайки се по пясъка.

Между белите къщи и стените от овошки, дървета, лозя и зелени склонове се спускат до една река, която също излиза от нощната тъмнина, изпъстрена с тъмносини, нежно зелени и розови багри.

А небесната светлина все повече се увеличава и приближава.

О, побързай да светнеш, майчице зора! Дай малко топлина, надежда и сила на измъченото дете, което бърза с прострени към тебе ръце!

— Много ли е далече Етиол? — пита Жак копачите, които минават с торби през рамо на мълчаливи, още сънени дружини.

Не, Етиол не е далеч, трябва да премине само гората, и после направо.

В тоя миг гората се пробужда. Цялата висока, зелена завеса, изопната в края на пътя, трепери. Цвъртения, гугукания и чуруликания се обаждат от шипките на оградата до столетните дъбове. Клоните се допират леко, навеждат се под ударите на бързите криле и, докато останалата тъмнина изчезва във въздуха, докато нощните птици с тихо и тежко хвъркане се прибират в тайнствените си убежища, една чучулига се издига от равнината, нежна, с разперени криле, извисява се със звънлива песен, очертавайки оная първа невидима бразда, в която се съединява през хубавите летни дни великият небесен покой с всичките дейни шумове на земята.

Детето не върви вече, то се влачи. Една парцалива бабичка със злобно лице минава, водейки една коза. Той пита пак:

— Много ли е далече Етиол?

Бабичката го гледа свирепо и му показва тясна и стръмна каменлива пътека край гората. Въпреки умората си то продължава, без да спира. Слънцето вече е почти топло, появилата се преди малко зора е станала огнище на ослепителни лъчи. Жак разбира, че вече е близо. Той върви прегърбен, олюлявайки се, спъван от камъните, които се търкалят под краката му, но върви.

Най-после, горе, той вижда една камбанария, която се издига над покриви, събрани в купчина от зеленина. Хайде, още едно усилие. Трябва да стигне до там. Но силите му го напускат.

Той пада, става, пада пак и през трепкащите си клепачи съглежда близо до себе си една малка къща, покрита с лозници, цъфтящи глицинии и пълзящи рози, които я покриват до върха на нейния гълъбарник и на розовата й куличка, направена от нови тухли. Над вратата, между играещата сянка на цъфналия вече люляк, се чете надпис със златни букви: Parva domus, magna quies.

О, хубавата тиха къща, обляна със златиста светлина! Навсякъде е още затворено, обаче хората в нея не спят, защото ето че един свеж и весел женски глас започва да пее:

Обувките ми са червени,

Дружке, миличка моя.

Тоя глас, тая песен!… Жак мисли, че сънува. Но двете крила на капаците се удрят о стената и една жена се показва в небрежно бяло утринно облекло, с навита коса и с учудения поглед на едва пробудил се човек.

Обувките ми са червени,

Привет, моя любов!

— Мамо!… Мамо!… — вика Жак със слаб глас.

Жената спира смаяна, гледа, търси една минута, ослепена от изгряващото слънце, после изведнъж съглежда това малко, бледо същество, кално, окъсано, изнемогнало.

Тя надава вик:

— Жак!

След миг тя е при него и с всичката топлина на майчиното си сърце стопля полумъртвото дете, измръзнало от ужасите, от мъките, от студа и тъмнината на изтеклата нощ.