Алфонс Доде
Жак (17)

VІ
Лошата вест

На сутринта един шум над главата му стресна и събуди Жак.

О, ужасно пробуждане след пиянството, силна жажда, треперене, тежест в уморените членове, като че стиснати в тежка броня, която ги наранява навред, после срамът, неизразимата мъка на човешкото същество, виждайки се изпаднало в животинско състояние и тъй отвратено от омърсения си живот, че се чувства неспособно да заживее наново! Жак изпита всичко това, като отвори очите си, преди дори да бе овладял паметта си, като че бе спал потиснат от угризения на съвестта.

Беше още много тъмно, та предметите не се различаваха. Той разбираше добре, че не се намира в таванската си стаичка. Не виждаше да блести над него стъклото на прозорчето му, през което се синееше небето; и бледата утринна зора проникваше до него през два прозореца, които разсичаха светлината на множество бели петна върху стената. Къде беше той? В един кът, недалеч от одъра, бяха натрупани въжета, скрипци, големи тежести. Внезапно ужасният шум, който го бе събудил преди малко, започна отново. Сякаш железни вериги се влачеха и скърцаха; после се чу дълбокият звън на голям градски часовник. От близо две години той разпределяше всичкото му време: звукът достигаше до него със зимния вятър, с лятната горещина, когато заспиваше вечер в малката си чирашка стаичка, а сутрин чукаше своите тежки удари по мокрото стъкло на прозорчето му, като му казваше: „Ставай!“

Значи, той беше в Ендре. Да, но обикновено тоя глас на часовника идеше от по-високо, от по-далеч. Трябва главата му да бе много уморена, за да отзвучават шумовете тъй силно в нея, с тия настойчиви трептения. Стига да не бе в самата кула на часовника, в оная висока стая, която в Ендре наричаха „затвор“ и дето затваряха понякога непослушните чираци. Действително, той беше там. Защо?… Какво бе направил?…

Тогава слабият дневен лъч, който се плъзгаше в стаята и малко по малко му разкриваше вътрешността, проникна и в паметта му и осветли последователно всичките й гънки. Той се помъчи да си припомни вчерашния ден и всичко случило се го изпълни с ужас. Ах, да можеше да не си спомня вече!

Но неговото второ „аз“, съвсем пробудено, му спомняше с неумолима жестокост всичките лудости, които бе правил и казал през деня. Те излизаха от сънната бъркотия къс по къс. Другият не беше забравил нищо, и дори привеждаше веществени доказателства: една моряшка шапка, на която панделката бе загубена… един син колан… остатъци от лули, от тютюн, малко дребни пари в джобовете му. При всяко ново откровение, Жак се изчервяваше в тъмнината, възклицаваше от гняв и отвращение, а гордостта му се вълнуваше отчаяно пред непоправимия срам. При едно по-силно от другите възклицание, едно пъшкане му отговори.

Той не беше сам. Имаше някой с него, една сянка, седнала върху камъка на една от ония дълбоки някогашни бойници, издълбани в дебелите стени.

„Кой е тук?“, се питаше Жак неспокойно; и гледаше върху варосаната стена очертанието на тая смешна и неподвижна сянка, която бе грохнала като животно, с неправилни и изпъкнали ъгли. Едно само същество в света бе достатъчно обезобразено, за да има подобно отражение: Белизер… Но каква работа имаше Белизер тук?… Жак си спомни смътно, че продавачът го бе придържал. Прегърбеният му вид му напомняше една борба на една гара, всред разхвърляни шапки и каскети, пръснати от силен вятър. Всичко това разбъркано, смътно, колебливо, и като че изцапано в утайка.

— Вие ли сте, Белизер?

— О, да, аз съм! — отговори шапкарят с пресипнал, отчаян глас.

— Но, за Бога, какво сме направили, за да ни затворят тук като двама злосторници?

— Какво са направили другите, не зная и не искам да зная. Но зная добре, че аз не съм сгрешил спрямо никого и че проявиха истинска злоба, като докараха шапките ми до подобно състояние.

Той се спря за миг, още разтърсван от ужасната борба, виждащ злополуката пред себе си в тъмната нощ, целия си погазен, изпотъпкан, изчезнал товар. Това ужасно зрелище, което постоянно стоеше пред очите му от снощи, му пречеше да заспи, да почувства умората на здраво вързаното си с вериги и въжета тяло, дори обикновената мъка от обущата, на която скитническата му съдба и обезобразеното му тяло го присъждаха.

— Ще ми платят ли шапките, кажете?… Защото, най-после, аз нямам нищо общо със станалото. Ще им кажете поне, че аз не съм ви помагал при извършването на тая работа.

— Коя работа?… Какво съм направил?… — попита Жак твърдо; но той помисли, че между толкова лудории, от които не всички му идваха на ум, той е могъл да извърши някоя по-голяма от другите, затова попита Белизер тоя път по-боязливо: — Най-после, в какво ме обвиняват?

— Казват… но защо ме карате да говоря? Вие сам знаете какво казват.

— Не, кълна ви се.

— Е добре! Казват, че вие сте откраднали…

— Откраднал?… Какво?

— Зестрата на Зинаида.

Чиракът, внезапно изтрезнял, нададе вик на възмущение и болка:

— Но това е безчестие! Вие не го вярвате, нали, Белизер?

Белизер не отговори. В Ендре всички бяха уверени, че Жак беше виновният и стражарите, които го бяха затворили снощи, разговаряйки пред продавача, бяха убедили и него в същото. Всички доказателства бяха против Жак. При първия пръснат във фабриката слух за извършената кражба у Рудикови бяха помислили за Жак, който тъкмо тая сутрин отсъстваше при камбанния звън. О, Нантиецът бе направил добре сметката си, като го бе отдалечил от работилницата!… От кръчмата на главната улица в Ендре до гарата на Борсата в Нант, дето виновният и неговият съучастник бяха задържани тъкмо когато си взимаха билети, за да избягат кой знае накъде, следите на кражбата вървяха една подир друга, по стъпките на чирака, различими по пръснатото злато, разпиляно по целия път, по двадесетфранковите пари, разменяни при всеки случай. И какво убедително доказателство беше тая разточителност през целия ден, това пиянство, което следва обикновено престъплението като хромо и прикрито угризение на съвестта!

Прочее, никой не се съмняваше. Една точка само оставаше необяснима: пълното изчезване на шестте хиляди франка, от които не се бе намерила никаква следа, нито в джобовете на Белизер, дето имаше само няколко франка, спечелени от дневната продажба, нито в джобовете на чирака, дето дрънкаха на дъното странни, ръждясали пари, пари от морски кръчми, където моряците от цял свят отиват да утолят жаждата си. Очевидно, те не биха могли, дори за десет часа, да изразходват в пристанищните вертепи всичките пари, които липсваха от касичката на Зинаида. Главната част трябва да бе скрита някъде.

Къде?… Това трябваше да се узнае.

Затова, щом се разсъмна, директорът заповяда да доведат двамата виновници в кабинета му, двамата истински престъпници, покрити с кал, бледни, окъсани, треперещи. У Жак все имаше още от младежката прелест: неговата умна и изящна муцунка бе запазила, въпреки състоянието на дрехите му и на грозния син колан, нещо любопитно и изтънчено. Но Белизер, и без това страшен, бе станал по-грозен от получените в караницата пестници, от отбелязаните навсякъде по лицето и по дрехите му следи на съпротивата му като резки и драскотини; той ставаше обаче още по-ужасен поради изражението на жестоко страдание, което подутите му, стиснати през цялата нощ крака, придаваше на земленото му лице, покрито с червени петна и намръщено, изражение, което отпечатваше върху дебелите му устни човешкото волево и жалко мълчание, наблюдавано по муцуната на тюлена. Застанали двамата един до друг, те правеха главно впечатлението, че чиракът, това мило, тъй боязливо дете е било само оръдие на някой клетник, чиито съвети са го погубили.

Минавайки през преддверието на директора, Жак забеляза няколко лица, които му направиха впечатлението на привидения, като че образите на някой кошмар бяха придобили тяло и се бяха изправили срещу него. Увереността, която го караше да държи още високо главата си пред престъплението, в което го обвиняваха, го напусна в тоя миг. Морякът, който го бе водил из кръчмите в Ендре, в Бас-Ендр, дори в Нант, му напомняше всичките събития на вчерашния ден. Той го преживя в един миг с всичките си мъчителни и странни спомени, премина наново през всичката бледност на пиянството си, през всичката червенина на срама си.

Когато влезе в Дирекцията, той беше смирен, насълзен, готов да падне на колене, за да проси милост.

Там бяха само директорът, седнал пред прозореца в голямото си кресло на писалищната маса, и чичо Рудик, прав до него, с вълнената си синя шапчица в ръка. Двамата надзорници, които доведоха престъпниците, останаха в дъното, до вратата, като не изпускаха от очи шапкаря, опасен злосторник, способен на всички престъпления. Като видя майстора, Жак направи почти неволно движение да отиде към него, с протегната ръка като към приятел, към единствен защитник; но лицето на чичо Рудик имаше строго и особено тъжно изражение, което го задържа надалеч през всичкото време на разпита му.

— Слушайте, Жак, — каза директорът. — Като вземам предвид младостта ви, родителите ви, доброто поведение, което сте имали до днес и, трябва да ви кажа, като вземам предвид главно честта на фабриката в Ендре, аз издействах, вместо да ви отведат в Нант, да ви оставят тук и да почакат няколко дни, преди да започнат следствието. Така че, засега всичко става между вас, Рудик и мене; зависи само от вас, дали работата да отиде по-далеч. От вас искат само да върнете онова, което е останало…

— Но, господине…

— Не ме прекъсвайте, ще обясните после… да върнете онова, което е останало от шестте хиляди франка, защото, най-после вие не сте могли да изразходите шест хиляди франка за един ден, нали? Е, добре, дайте ни онова, което имате още, и аз ще се задоволя да ви върна на родителите ви.

— Извинете, — каза Белизер, като протегна боязливо напред голямата си глава, с любезна усмивка, предизвикала толкова бръчки, колкото малки вълни има по Лоара, при източен вятър. — … Извинете…

Но пред презрителния и леден поглед, който директорът му отправи, той се спря смутен и почеса главата си.

— Какво искате да кажете?

— Бога ми!… Понеже виждам, че работата с кражбата е уредена, бих желал, ако бъдете така добри, да поговорим малко за моите шапки сега.

— Млъкнете, хитрецо! Не разбирам как имате смелостта да говорите още. Като че не знаем, че истинският виновник сте вие, въпреки блудкавите ви усмивки, и че никога това дете, без вашите лоши съвети, не би извършило подобно дело.

— О… — извика нещастният Белизер, като се обърна към чирака, сякаш да го призове за свидетел. Жак поиска да възрази. Чичо Рудик не му даде време да направи това.

— Имате пълно право, господин директоре. Тия лоши другари го погубиха. По-рано нямаше по-честен чирак, по-верен на дълга си. Жена ми, дъщеря ми, всички вкъщи го обичаха. Имахме доверие в него. Трябвало е, разбира се, да срещне тоя клетник.

Като чу да говорят така за него, Белизер придоби такова уплашено, такова отчаяно изражение, че Жак, като забрави за миг обвинението, което тежеше върху самия него, пое храбро защитата на своя приятел.

— Кълна ви се, господин Рудик, че тоя клет човек няма никакво участие във всичко това. Когато ни заловиха вчера, той току-що ме бе срещнал, скитащ из улиците на Нант, и понеже аз… аз не бях в състояние да вървя сам, той се нае да ме доведе до Ендре.

— Значи, вие сте свършил тая работа сам? — попита директорът недоверчиво.

— Но аз не съм направил нищо, господине. Аз не съм откраднал. Аз не съм крадец.

— Пазете се, момче, тръгнали сте по лош път. Само с пълно признание и като върнете парите, ще заслужите нашето снизхождение. Колкото до вашата виновност, тя е очевидна. Не се опитвайте да я отричате. Вижте, нещастно дете: в оная нощ вие сте били сам с госпожа и госпожица Рудик. Преди да си легне, Зинаида е отворила долапа си пред вас, показала ви е дори мястото на касичката си. Вярно ли е? После, посред нощ, чула скърцане на стълбата ви и ви заговорила. Естествено, вие не сте отговорили; но тя е уверена, че сте били вие, понеже само вие сте били вкъщи.

Жак, сломен, все пак намери още сила да отговори:

— Не съм бил аз. Аз не съм откраднал нищо.

— Наистина ли? Ами всичките тия пръснати пари, посети по пътя ви?

Той щеше да каже: „Майка ми ми ги изпрати“, но си спомни поръчката, която тя му бе направила: „Ако те попитат откъде имаш тия сто франка, ще кажеш, че са твои спестени пари.“ И наистина, благодарение на сляпата си вяра и на уважението, което хранеше към заповедите на майка си, той отговори: — Те бяха мои спестени пари.

И ако тя би му заповядала да каже: „Откраднах парите“, той без колебание би се признал за виновен. Такова дете беше Жак.

— Как ще ни накарате да повярваме, че с петдесетте сантима надница, които получавате, сте могли да турите настрана двеста или триста франка, които, поради развоя на нещата, навярно сте изразходвали през деня?… Не прибягвайте, прочее, към такива лоши средства. Бихте направили по-добре да поискате прошка от тия добри хора, на които сте причинили такова голямо зло, и да поправите много бързо грешката, която сте извършили спрямо тях.

Тогава чичо Рудик се приближи до Жак, сложи ръка на рамото му и каза:

— Жак, малкото ми момче, кажи ни къде са парите. Помисли, че те са зестра на Зинаида, че съм работил двадесет години, че съм се лишавал от всичко, за да спестя тия пари. Утешавах се с мисълта, че щастието на детето ми ще изкупи умората и лишенията ми… Уверен съм, че когато си ми сторил злото, ти не си помислил за всичко това, иначе не би го сторил; защото те познавам, ти не си лош. Не, извършил си го в миг на лудост. Главата ти се е замаяла, като си видял толкова пари на куп, при това тъй лесни за вземане. Но сега трябва да си размислил и само срамът от признанието те въздържа… Хайде, Жак, малко смелост!… Помисли, че съм стар, че нямам възможност да спечеля отново всичките тия бели пари, и че моята клета Зинаида… Хайде, малко момче, кажи къде са парите!

Силно развълнуван, много зачервен, добрият човек триеше челото си след това голямо усилие да бъде красноречив. Наистина, само един закоравял престъпник можеше да устои на една толкова трогателна молба. Самият Белизер бе тъй развълнуван, че забрави собствената си злополука, и докато Рудик говореше, той правеше на чирака множество малки знаци, които считаше потайни, но които лицето му предаваше с най-смешното преувеличение. „Хайде, Жак, върни наполеоните на тоя беден човек!“ Защото той, шапкарят, който прекарваше в постоянна мъка за близките си, разбираше добре жертвите на тоя баща.

Уви, ако Жак бе взел тия пари, с каква радост би ги хвърлил в ръцете на чичо Рудик, чието отчаяние свиваше сърцето му! Но той не ги бе взел и можеше само да каже:

— Аз не съм ги откраднал, чичо Рудик. Кълна ви се, че не съм взел нищо.

Директорът стана нетърпеливо.

— Стига за сега. За да устоите на думи като тия, които току-що чухте, трябва да имате злодейска душа, и ако те не изтръгнаха истината от устата ви, всичко, което бихме казали, ще бъде напразно. Ще ви отведат пак горе. Давам ви срок до тая вечер да размислите. Ако тая вечер не решите да върнете парите, ще ви предам на правосъдието, то ще съумее да ви накара да говорите.

Тогава един от пазачите, бивш стражар, прозорлив и доверен човек, се приближи до началника си и му каза с нисък глас:

— Мисля, господин директоре, че, ако искате да изтръгнете нещо от детето, трябва да го отделите от другия. Схванах по едно време, че то щеше да каже всичко, но шапкарят му попречи да стори това, като му правеше постоянно знаци.

— Имате право. Трябва да ги разделим.

Прочее, разделиха ги и Жак бе отведен съвсем сам в стаята с часовника. Излизайки, той видя слисаното лице на Белизер, когото водеха с белезници на китките; и мисълта за тоя беден човечец, тъй нещастен и още по-невинен от него, се прибави към мъките му.

Колко дълъг му се стори денят!

Той се опита отначало да спи, да мушне главата си в сламата, за да се освободи от завладяващото го отчаяние. Но мисълта, че всички го смятаха за престъпник, че самият той бе дал повод за всевъзможни подозрения със своето срамно поведение снощи, го разтърсваше всеки миг със силни потрепвания… Как да докаже невинността си? Като покаже писмото на майка си и признае, че тя му е изпратила парите, които изразходва? Но ако д’Аржантон узнае това?… Тая липса на прозрение, която туря в младите мозъци дребните поводи преди големите, го накара да изостави веднага това средство за спасение. Той си представяше ужасна сцена в Елховника и клетата Шарлот разплакана…

Но тогава как да се оправдае? И докато, легнал върху своя сламеник, още силно уморен от снощното пиянство, той блъскаше главата си с тия мъчнотии, шумът, трудовата дейност, се извисяваше около него, часовникът биеше над главата му и неговият тежък звън приличаше на бавната, неуловима стъпка на някой приближаващ се отмъстител.

Два часа. Четири часа. Ето влизането, излизането на работниците. Вечерта ще дойде, а той има срок само до вечерта да докаже невинността си. Ако парите не се върнат, ще отиде в затвора! Жак би желал да бъде вече там. Струва му се, че би бил добре, затворен, ограден със стени в някой тъй тъмен и дълбок затвор, че никой да не го извади от там. Сякаш подозираше ужасното мъчение, на което щеше да бъде подложен още. Изведнъж той чува скърцане по стълбата, подобна на воденична стълбичка, която води за стаята на часовника. Някой диша, въздиша, секне се зад вратата; най-после се чува слабо почукване, както чукат дебели, боязливи пръсти, които вечно се боят да не направят голям шум. После ключът се завърта в бравата.

— Аз съм… Уф! Колко е високо!

Тя казва това с игрив, свободен глас, но бе толкова плакала, косите й, тъй гладки обикновено, са така разчорлени под забрадката й, очите й тъй червени, тъй подути, че тая изкуствена веселост върху следите от скръбта й ги издава още повече. Клетото момиче се усмихва на Жак, който я гледа тъжно:

— Грозна съм, нали?… Това е ужасно… И без това, обикновено, не се намирам красива. Аз се кривя на себе си, когато се оглеждам. Нямам снага, нямам обноски, а носът ми е голям, очите — съвсем малки. От плач те няма да станат по-големи; а пък, Бога ми, от вчера само това правя, истинска Магдалина!… А моят мил Манжен е тъй красив човек! Трябваше, наистина, зестра като моята, за да го накарам да не обръща внимание на всичките ми недостатъци. Завистливките ми казваха с право: „Той те иска само за парите ти…“ Като че не знаех това! Е добре, така е! На него се нравеха парите ми, той искаше парите ми, но аз го обичах. И си мислех: „Когато му стана жена, ще го накарам и той да ме обича…“ Но сега, разбирате ли, мили Жак, работата не е вече съвсем същата. Никой няма да се нагърби с тъй грозно същество като мене заради хилядата франка, които остават в дъното на касичката ми. Когато татко Рудик му предлагаше само четири хиляди, Манжен каза, че на тая цена предпочита да си остане неженен. Затова, струва ми се, че го виждам, когато дойде тая вечер, как ще засуче малкия си мустак и любезно ще ми каже прощалното си сбогом. О, аз ще го освободя от тая мъка, разбира се! Първа ще му върна думата!… Само че… само че… преди да се откажа от всичкото си щастие, исках да дойда да ви видя и да поговоря малко с вас, Жак.

Жак бе навел глава. Той плачеше. Колкото млад да бе, той разбираше какво унижение за жената имаше в простодушното признание на Зинаида за грозотата й. И после, тъй трогателна беше тая добродетелна доблест, доверието на това храбро момиче в своята любов, в домакинските си качества, за да победи след сватбата тоя красив мъж, купен с пари!

Като го видя, че плаче, тя силно се зарадва.

— Ах! Аз добре им казвах, че той не е лош и че само като му покажа голямото си грозно лице, което сълзите толкова зачервиха от снощи, сърцето му ще се трогне, ще го накарам да каже: „Все пак, аз сгреших, като причиних мъка на тая клета Зинаида, която видях толкова щастлива, че ще се омъжи, че дори заигра от радост пред долапа си.“ Наистина, вчера сутринта, когато взех касичката си в ръка, не по-тежка от шепа сняг, помислих, че бяха взели сърцето ми, дотолкова голяма празнота почувствах в гърдите си и все я чувствам постоянно там оттогава насам… Нали, Жак, приятелю мой, ще бъдете така добър да ми върнете зестрата?

— Но тя не е у мен, Зинаида, кълна ви се.

— Не, не ми говорете така. Вие не се боите от мене, нали? Аз не ви укорявам. Кажете ми само къде са парите ми. Навярно липсват малко от тях, така мисля; но какво от това? Знаем какви са младите: трябва да се забавляват! Вие трябва да сте разиграли паричките на татко Рудик. Толкова по-добре, Бога ми! Но кажете, къде турихте останалите?

— Зинаида, изслушайте ме, смилете се! Аз не съм ги откраднал. Лъжат се. Не съм аз крадецът. О, ужасно е, дето всички ме смятат за престъпник!

Тя продължаваше, без да го слуша.

— Но разберете, че той няма да ме иска вече, че е свършено вече с женитбата на клетата Зинаида… Жак, приятелю мой, не ми причинявайте това зло. Ще се разкайвате за това един ден, разбира се… В името на майка ви, която толкова обичате, в името на малката ви приятелка там, за която ми говорехте постоянно, — кой знае? Тя ще стане, може би, ваша годеница по-късно, защото тия приятелства между децата отвеждат далече понякога, — е, добре! В нейно име ви моля! О, Боже мили, вие още отказвате! Та как трябва да ви се моля?… Гледайте! На колене и със скръстени ръце, както пред света Ана!

Коленичила близо до камъка, дето чиракът беше седнал, тя се разплака отново със задавяния, със задушавания, както плачат обикновено яките телесно хора, чужди на външните влияния. Отчаянието тогава прилича на избухване; дошло от глъбините, то плаши, гори като лава, разлива се с непозната сила. Така, сгушена в гънките на селското си облекло, с бялата си забрадка, наведена в положение на гореща молба, Зинаида представляваше точно образа на ония велики отчаяния, на ония мрачни молби, които се забелязват в кътовете на пустите черкви в делничен ден всред бретонските села.

Отчаян като нея, Жак се опитваше да хване ръката й, дето сребърният годежен пръстен стоеше нов и тежък; той още се мъчеше да се защити, да се оправдае.

Внезапно тя скочи:

— Тогава ще бъдете наказан!… Никой не ще ви обича в живота, защото имате зло сърце.

Тя излезе тичешком, слезе стремглаво по стълбата до кабинета на директора, който я чакаше с баща й.

— Е, какво?

Тя не отговори, задоволи се да кимне отрицателно с глава, тъй като думите й бяха още потопени в задушеното й със сълзи гърло.

— Хайде, дете, не се отчайвайте толкова. Преди да се обърнем към правосъдието, което мисли повече да наказва виновните, отколкото да поправя злото, което те са сторили, остава ни още едно средство. Рудик ме уверява, че майката на тоя клетник била омъжена за много богат човек… Е добре, ще им пишем!… Ако са честни хора, както ми казват, твоята зестра не е загубена.

Той взе лист хартия и започна да пише, четейки постоянно написаното:

Госпожо, вашият син е обвинен в кражба на шест хиляди франка, всичките спестени пари на честното и трудолюбиво семейство, в което живее. Не съм още предал крадеца на правосъдието, надявайки се постоянно, че той ще върне поне част от откраднатите пари; но започвам да вярвам, че той е пръснал всичко или го е загубил в един безпътен ден, който е последвал престъплението. При това положение, преследването е неизбежно, освен ако вие не сте разположени да обезщетите семейство Рудик със сумата, която той им е откраднал. Ще чакам решението ви, за да действам, но ще чакам само три дни, защото вече много закъснях. Ако не получа отговор до неделя, в понеделник сутринта виновният ще бъде в ръцете на правосъдието.

Директорът.

И той се подписа.

— Клетите хора! Това е ужасно…, — каза чичо Рудик, който, в дълбоката си скръб, намираше още съжаление към другите. Зинаида вдигна глава свирепо.

— Защо да е ужасно? Детето е взело зестрата ми. Родителите му трябва да ми я върнат.

Жестокост на любовта и на младостта! Тя не помисли нито за миг за майката, която щеше да научи за безчестието на сина си. Старият Рудик, напротив, се разнежваше при мисълта, че би умрял от срам, ако получеше подобно известие.

Затова, при все, че Зинаида изпълваше сърцето му, той хранеше като че смътната надежда, че нещата ще се развият другояче, че чиракът ще върне парите сам, че може би това жестоко писмо ще се загуби по пътя, че няма да пристигне на местоназначението си. Тоя четвъртит къс хартия е тъй нежен, а отива тъй далеч, смесен с толкова други, изложен на всевъзможните случайности на един неравен път.

Да, писмата са леки и нежни, та много често се губят. Но онова, което директорът току-що написа, което запечата с восък над една свещ, което предаде на разсилния заедно с други книжа, няма да се загуби. Бретонският разносвач ще го вземе внимателно от пощенската тенекиена кутия, ще го хвърли на дъното на своята кожена чанта, ще се позабави с него в някоя кръчма по дългия път, но бъдете уверени, че няма да го забрави. Той ще премине Лоара, без да може никакъв сухопътен или морски вятър да го отнесе. На гарата винаги бързащите чиновници ще го пъхнат в слабо завързана торба, изтъркана от дългата служба, която ще хвърлят при минаването на влака; то няма да се загуби.

То ще се разбърка в купчината от по-големи писма, ще се плъзга, ще се търкаля, ще подскача при движението на вагона, където една случайна искра би била достатъчна да го запали, после ще пристигне в Париж и от там, минавайки през всевъзможни решетки и разпределители, нито изгорено, нито откраднато, нито разкъсано, нито загубено, ще отиде право към целта си, и то по-уверено от всяко друго. Защо? Защото то носи лоша вест. Подобен вид писма са свещени: с тях не се случва никога нищо.

Доказателството за това е, че писмото, след като прекоси цялата обширна френска земя, се изкачи по познатия ни малък път, по червения Етиолски склон и влезе в чантата на селския раздавач Казимир. Д’Аржантон мрази тоя стар Казимир, защото е много мързелив, та намира, че Елховникът е далече и поверява най-често вестниците и писмата на жена си, която не знае да чете и обърква винаги нещо по пътя. Още една възможност лошата вест да не стигне до местоназначението си. Но не! Тъкмо в тоя ден Казимир изпълнява сам службата си и ето го, че звъни на обвитата с червеникава лоза врата, над която позлатените букви на Parva domus, magna quies бледнеят от ден на ден, разяждани от слънцето и вятъра.