Алфонс Доде
Жак (19)

VІІІ
Огнярницата

Как е възможно така дългите, така тежките и изпълнени с работа дни да съставят толкова къси години?

Две години, ето две години вече, откак Зинаида е омъжена и откакто Жак бе герой на ужасното приключение. Какво бе правил през тия две години? Работил, мъчил се, преминал стъпка по стъпка пътя, който води чирака към знанието и към работническата заплата. Той бе преминал от стегалката към оглаждането на желязото. Коват го с чук, после с чукче. Ръцете му бяха хванали мазоли, умът му също. Вечер той пада от умора в леглото си, защото не е силен, спи на един дъх, и на другия ден започва отчаян живот, без цел, без развлечение. Кръчмата му внушава ужас след знаменитото пътуване до Нант. Рудиковата къща е тъжна. Манженови са се настанили в Пулинген, на брега, и цялата къща изглежда празна след заминаването на пълното момиче, както стаята й изглеждаше празна от деня, в който тя бе взела своя скрин, големия скрин с прикята.

Госпожа Рудик не излиза вече, седи в ъгъла до прозореца, чиято завеса е винаги спусната, — сега тя не чака вече никого, — влачи дните си, равнодушна, несъзнателна, оставя живота да тече като кръвта от отворена рана. Само чичо Рудик запазва ясната си, спокойна съвест. Неговите малки, тъй остри, тъй изтънчени очи са запазили остротата на погледа си, който противоречи странно на неговата простодушна, сляпа и доверчива душа, за която злото не съществува.

Ни най-малки събития в живота на Жак. Последната зима бе много сурова, Лоара бе нанесла големи вреди, наводнила бе почти целия остров, част от който стоя под водата четири месеца. Работеха във влагата, дишаха мъгла и блатни зарази. Жак кашля много, прекара много часове в треска в болницата; но това не са събития. От време на време от Етиол пристигаше писмо, много нежно, когато майка му го бе писала тайно, наставническо и студено, когато поетът го бе диктувал над рамото й. И най-малките действия на д’Аржантон заемаха винаги голямо място в излиянията на неговата търпелива жертва. Така Жак научи, че Дъщерята на Фауст била завършена и четена пред артистите на Театр-дьо-Франс, но тия чудаци имали смелостта да я отхвърлят единодушно, та, в замяна, си заслужили една много жестока дума. Още една голяма новина: помирението с Моронвалови, допускани от сега нататък на масата на „Parva domus“, дето завеждали, в неделя, „тропически момчета“ с всевъзможни цветове, които много плашели стрина Аршамбо.

Моронвал, Маду, гимназията, как всичко това беше далеч от него, по-далеч от разстоянието между Ендре и прохода на Дванадесетте къщи, по-далеч от годините между това фантастично минало и мрачното настояще! Тогавашният Жак му правеше впечатление на Жак от по-висша и по-изтънчена порода, който не бе запазил нищо от русите си коси, от своята розова и нежна кожа в тоя висок момък, почернял от слънцето, изпосталял, с червени петна на лицето, прегърбен, с високи, тъй слаби рамене под рубашката.

Думите на доктор Ривал: „Обществените различия разделят хората!“ се бяха оправдали.

Споменът за Ривалови беше още една тъга за Жак. Въпреки забележките на д’Аржантон, той бе запазил в сърцето си безкрайна признателност към тоя превъзходен човек, нежно приятелство към малката Сесил и всяка година на Нова година им пишеше дълго писмо. Е, добре! Ето два пъти, как писмата му оставаха без отговор. Защо? Какво е могъл да им стори?

Само една мисъл поддържа нашия приятел Жак всред несполуките на тъжната му съдба: „Печели хляба си… Майка ти ще има нужда от тебе!“ Но, уви! Заплатите са съразмерни с цената на работата, а не с добрата воля на работника. Да искаш не е нищо, нужно е да можеш! А Жак не може. Въпреки предсказанията на Лабасендр, той ще си остане винаги изклинвач в своята работа. Той няма „дарба“ и туй то! И сега, ето го, на седемнадесет години, завършил чирачеството си, е стигнал да печели едва три франка на ден. С тия три франка той трябва да плаща стаята си, да се облича, т.е. да си купува нови работнически дрехи, когато не може да носи повече вехтите. Добър занаят туриха в ръцете му! А какво би направил, ако майка му му напишеше: „Пристигам!… Идвам да живея с тебе!“

— Виждаш ли, малко момче, — каза чичо Рудик, който продължаваше да нарича чирака „малко момче“, при все че Жак го бе надрасъл с цяла глава, — твоите родители сбъркаха, като не ме послушаха; ти не си за тукашната работа. Никога не ще придобиеш чувството за пилата и ще бъдем принудени да ти възлагаме през всичкото време грубите работи, от които не се печели много. На твое място бих предпочел да пътувам по света и да търся щастието си по пътя… Ето! Оня ден идва в работилницата Бланше, главният механик на Сиднюс, той търси огняри. Ако огнярницата не те плаши, би могъл да опиташ щастието си. Ще печелиш по шест франка на ден, като обикаляш света, ще имаш стая, храна и отопление. О, отопление, да, отопление!… Занаятът е тежък, но се понася, защото аз го упражнявах две години и, както ме виждаш, жив съм. Е, искаш ли да пиша на Бланше?

— Да, господин Рудик… Предпочитам такова нещо.

Мисълта, че ще получава двойна заплата, че ще види света, че ще задоволи любовта си към пътешествията, която имаше още от детството си, от разказите на Маду, от походите на Байонез, разказвани от господин Ривал, много съображения склониха Жак да се заеме с огнярския занаят, в който попадаха всички лоши железоработници, всички несретници на чука и наковалнята и който изисква само якост и голяма устойчива сила.

Той замина от Ендре в едно юлско утро, точно четири години след пристигането си там.

Какво великолепно беше времето тоя ден!

От палубата на малкия параход, дето Жак стоеше прав до чичо Рудик, който бе пожелал да го изпрати, зрелището беше поразително. Реката се разширяваше при всяко обръщане на колелата, като отстраняваше, отблъскваше бреговете с всичката си сила, за да направи по-широко устието си в морето. Въздухът ставаше по-свеж, дърветата — по-ниски, бреговете се изравняваха, като се отдалечаваха един от друг в далечна перспектива, сякаш се разстилаха от силния насрещен вятър. Тук-там блата блестяха навътре в сушата, пушеци се издигаха над торищата, хиляди птици-рибари и чайки, с бели и черни криле, летяха, като докосваха реката и изпускаха детски крясъци. Но всичко това изчезваше, губеше се в близката необятност на океана, който не търпи никакво величие редом със своето, както не иска никаква растителност по бреговете за своите горчиво безплодни вълни.

Внезапно малкият параход влезе с един скок в простора. Как да се определи другояче тоя нов ход на неговия метален скелет, това клатушкане, което вълните, облени от ослепителната светлина, свободни в исполинския въздушен простор, като че продължаваха от една вълна до друга, до крайната граница на кръгозора, до оная зеленикава черта, дето слетите небе и вода затварят простора за жадните погледи?

Жак не бе виждал никога море. Тая свежа и солена миризма, този кръгообразен замах на ветрило, който отбива от всяка вълна идещия прилив, изпълниха сърцето му с жажда за пътуване.

Там, вдясно, се забелязваше Сен-Назер, с онова струпване на всичките покриви, което морските пристанища представляват между скалите; той насочваше напред по брега над вълните камбанарията си, застанала високо на стража, а вълноломът му продължаваше улицата до открито море. Между къщите се издигаха мачти, кръстосваха се, смесваха се отдалеч едни с други, и бяха тъй притиснати, че би могло да се каже, че само един вятър бе тласнал тоя куп от мачти на завет в пристанището. Но когато го наближиха, всичко се разреди, раздели, разшири.

Те слязоха при вълнолома. Там ги уведомиха, че Сиднюс, голям параход на Презокеанското дружество, ще замине същия ден, след два-три часа, и че от снощи бил вече в открито море. Това бе единственото изпитано до сега средство да разполагат с всички моряци в часа на тръгването, без да бъдат принудени да претърсват кръчмите на Сен-Назер със стражари.

Така че Жак и другарят му нямаха време да видят града, който бе извънредно оживен в тоя час поради пазарния ден, чийто шум стигаше дори до пристанището. Цялото крайбрежие бе покрито с вързопи зеленчук, с кошници с плодове, с птици, вързани две по две, които удряха крилете си в земята и писукаха. Бретонски селяни и селянки, наредени прави, със спуснати ръце пред стоките си, чакаха спокойно и мълчаливо купувачите. Никакво бързане, ни най-малкото повикване на минувачите. За разлика от тях, множество дребни пътуващи продавачи, с препълнени с вратовръзки, кесии, игли и пръстени кошници, обикаляха шумно и предлагаха стоките си. Моряци от всички страни, жени от средното Сен-Назерско гражданство, жени на работници и чиновници от мореплавателното дружество, бързаха из пазара, дето готвачът на Сиднюс довършваше последните си покупки на хранителни припаси. Рудик узна от него, че Бланше бил на парахода и много се ядосвал, защото нямал достатъчно огняри.

— Да бързаме, че закъсняхме.

Те скокнаха в една лодка, прекосиха пристана, задръстен с параходи. Тук не беше както в речното пристанище на Нант, набраздено с лодки от всевъзможни величини. Само грамадни параходи с изглед на спокойствие и почивка. Удари с чук в посоката, където поправяха параходите, няколко крясъка на домашни птици, които натоварваха, нарушаваха единственото звучно, кристално безмълвие, което царуваше над водата. Грамадни презокеански параходи, наредени в пристанището, угаснали и тежки, изглеждаха, че спят в промеждутъка на пътуванията си. Големи английски параходи, дошли от Калкута, извисяваха многобройните си кабини, своите много високи носове, своите яки бедра, покрити с облак моряци, които ги пребоядисваха. Минаха между тия неподвижни грамади, дето водата добиваше тъмния цвят на минаващ през града канал, като между дебели стени, препасани околовръст с вериги, с висящи и струящи вода въжета. Най-после те излязоха от пристанището, преминаха вълнолома, на края на който Сиднюс, под пара, очакваше прилива.

Дребен, нервен и сух човек, по риза, с три златни нашивки на шапката си, започна да вика Жак и Рудик, чиято лодка спираше до парахода. Те едва чуваха думите му всред шума на навалицата в последния час, но движенията му бяха много изразително. Той беше Бланше, главният механик, когото подчинените му наричаха Моко (Френската марина се състои от две главни племена: Моковци и Понантийци, бретонци и провансалци, северняци и южняци.) Щом врявата от сгромолясването на стоките в отворения трюм на парахода му позволи да може да бъде чут, той извика с ужасен южняшки изговор:

— Хайде де, дявол да ви вземе!… Помислих, че ще ме излъжете.

— Вината е моя, драги, — каза Рудик. — Исках да придружа малкото момче, а вчера не бях свободен.

— Дявол да го вземе! Твоето малко момче е доста пораснало. Ще трябва да го сгъваме на четири, за да легне да спи в каютата на огнярите… Хайде да слезем бързо да го настаня.

Те се спуснаха по една малка медна стълба, която се извиваше, с тясна ограда, после по друга стълба без ограда, стръмна като скеле, после по трета, после по четвърта.

Жак, който никога не бе виждал „презокеански параход“, остана смаян от величината и дълбочината на тоя. Те слязоха в една пропаст; които идваха от силна дневна светлина, не разпознаваха нито хората, нито предметите. Беше тъмно, като в рудник, осветяван от окачени корабни фенери, задушен от липса на въздух и от растяща горещина. Една последна стълбичка, по която слизаха пипнешком, ги отведе в помещението на машините, истинска баня, изпълнена с влажна и тежка горещина, смесена със силна миризма на масло, с непоносим въздух, с плуващи пари, над които, три-четири етажа по-високо, през един четвъртит отдушник, се виждаше синьото небе.

Голяма дейност цареше там. Механиците, помощниците, учениците сновяха насам-натам, оглеждаха внимателно машината, проверяваха дали всичките части се движеха точно и свободно. Току-що бяха напълнили котлите, а те вече вряха и ръмжаха яростно. Желязото, медта, чугунът, излъскани с кипящо масло, светеха, блестяха; и извънредната чистота на уредите им придаваше още по-свиреп вид, като че дръжките им, които изгаряха при докосване дори обвитите с кълчища ръце, тия нажежени бутала, движени с железни куки, блестяха с всичкия огън, който поглъщаха. Жак гледаше с любопитство страшния звяр. Той бе виждал много други в Ендре; но тоя му се виждаше още по-ужасен, навярно защото знаеше, че ще бъде принуден да се доближава до него всеки миг и да го снабдява денонощно с храна. Тук-там термометри, манометри, един компас, телеграфния цифреник, по който пристигат заповедите, се осветяваха от големи лампи с отражатели.

В края на помещението с машините започваше малък, много тесен, много мрачен коридор.

— Тук е избата за въглищата… — каза Бланше, като показа една зееща дупка в стената. До тая дупка имаше друга, дето един корабен фенер осветяваше няколко нара и окачени дрехи. Тук спяха огнярите. Жак потрепера при тая гледка. Спалнята на Моронвал, таванската стая на Рудик, всички тия случайни подслони, дето бе проспал детските си сънища, бяха дворци в сравнение с това. — А това е огнярницата, — прибави Моко, като блъсна една малка врата.

Представете си дълга пламтяща изба, улица между катакомби, горяща от червеникавия отблясък на десетина пещи в пълно горене. Почти голи мъже поддържаха огъня, ровеха пепелниците, движеха се през тия огньове, които възпаляваха облетите им в пот лица. В помещението с машините човек се задушаваше. Тук той гореше.

— Ето вашият човек… — каза Бланше на началника на огнярницата, като му представи Жак.

— Идва навреме, — отговори другият почти без да се обърне. — Липсват ми хора за сгурията.

— На добър час, малко момче! — каза чичо Рудик, като стисна силно ръката на своя чирак.

И Жак застана веднага при сгурията. Всичките остатъци от въглищата, с които пепелниците бяха запушени и замазани, биваха изхвърляни в кошници, които изкачваха на палубата, за да ги изхвърлят в морето. Мъчен занаят: кошниците бяха тежки, стълбите стръмни, преходът от чистия въздух към задушливата пропаст бе непоносим. След третото изкачване, Жак почувства, че краката му се подкосяват. Безсилен дори да повдигне кошницата, той стоеше изнемогнал, облян в пот, която му отнемаше всяка подвижност. Един от огнярите, като го видя в това състояние, отиде в единия ъгъл, взе едно голямо стъкле с ракия и му го подаде.

— Не, благодаря, не пия, — каза Жак.

Огнярят се разсмя и каза:

— Ще пиеш.

— Никога…, — отвърна Жак, като напрегна твърдо волята си, много по-силно от напрежението на всичките си мускули, натовари тежката кошница на гърба си и я изкачи мъжествено.

Палубата бе оживена и живописна. Малкият параход, който докарваше пътниците, току-що бе пристигнал и бе застанал до големия параход. От него влизаше множество пътници, забързани, слисани, които представляваха чудно разнообразие от облекла и говори, тъй като всички страни на земята си бяха дали среща върху тая разнообразна, международна площ, която наричаха палуба. Всичкият тоя свят тичаше, настаняваше се. Едни бяха весели, други плачеха при бърза раздяла; но по челата на всички личеше грижа или надежда, защото промяната на местоположението е почти винаги последица на някакво разстройство, на някакъв поврат в живота, и изобщо тия заминавания, които ви отнасят от един континент в друг, представляват последния трепет на някакво голямо раздрусване. Затова жалейките вървят редом с приключенията върху палубите на параходите и смесват тъгата си с трескавата любов към пътешествия.

Тая особена треска се забелязваше навсякъде, — в прилива, който се надигаше с голям шум, в бунтуванията на парахода, който дърпаше котвата си, във вълнението на малките лодки, които го обикаляха. Тя оживяваше долу, при вълнолома, една развълнувана и любопитна тълпа, дошла да поздрави пътниците, да следи отдалеч някой любим силует, и образуваше върху тясното пространство като че някаква мрачна преграда, която пресичаше синия кръгозор. Тая треска удвояваше устрема на риболовните параходи, които се впускаха в открито море с надути платна за цялата нощ, изпълнена със случайности и борби; а големите параходи, които се завръщаха, чувстваха, как тя бие в уморените им платна, като съжаление за хубавите преминати страни.

Докато товаренето приключваше и камбанката на предната част на парахода караше да бързат последните колички, Жак, след като изпразни кошницата със сгурията, се спря и се облегна на дъсчената ограда на парахода, за да разгледа пътниците: едни в удобно наредените и обзаведени кабини и други на палубата, седнали вече върху малкото си вещи… Къде отиваха те?… Каква химера ги отнасяше? Каква жестока и студена действителност ги чакаше при пристигането? Една двойка особено го занимаваше: една майка и детето й; те му напомняха образа на Ида и на малкия Жак, които се държаха някога така за ръка. Жената млада, цялата облечена в черно, обвита в мексиканско сарапе на големи резки, с оная волна походка, която жените на военните или на моряците придобиват вследствие честите отсъствия на мъжете им. Детето, облечено по английски, приличаше невероятно много на хубавия кръщелник на лорд Пембок.

Когато те минаха край Жак, двамата се поотстраниха и дългата копринена рокля се повдигна бързо, за да не се докосне до почернелите от каменни въглища ръкави на огняря. Това движение бе почти неуловимо, но той го схвана; и изведнъж му се стори, че миналото му, неговото мило минало, в което участвуваха две личности, което той призоваваше в лоши дни, току-що го бе отрекло, бе се отдалечило от него завинаги.

Една марсилска псувня, придружена от силен удар с пестник по гърба, прекъсна тъжните му мечтания:

— Куче окаяно, дяволски огнярю, ще слезеш ли най-после на мястото си!…

Беше Моко, който извършваше обиколката си. Жак слезе, без да каже нещо, засрамен пред всички от това унижение.

Когато стъпи на стълбата, водеща към огнярницата, дълго разтърсване разклати парахода, парата, която ръмжеше от сутринта, зашумя равномерно, перките на парахода се завъртяха. Тръгваха.

Долу беше ад.

Натъпкани до устата, изпущайки с тъмночервена светлина видима горещина, пещите поглъщаха лопати с въглища, непрекъснато хвърляни от огнярите, чиито глави се кривеха, подпухнали, припадъчни, под влиянието на горещите огньове. Ръмженето на океана сякаш беше рев на огъня; шумът на вълните, смесен с пращенето на искрите, правеше впечатление на неугасим пожар, възраждащ се от усилията, които хората полагаха, за да го угасят.

— Застани там…, — каза началникът на огнярницата.

Жак застана пред една от пламтящите уста, които се въртяха около него, разширени и умножени от първото замайване при клатушкането на парахода. Трябваше да се поддържа това разпалено огнище, да се разравя с ръжена, да се храни, да се чисти непрекъснато. Работата му ставаше все по-ужасна, защото, като не бе свикнал с морето, силното треперене на перките, неочакваното раздвижване на кораба го караха да залита и го блъскаха всеки миг към пламъците. За да не падне, беше принуден да се залавя за нажежените предмети и да ги пуща веднага.

Работеше все пак с всичкото си мъжество, но след едночасово такова огнено мъчение, той се почувства ослепял, оглушал, без дъх, задушен от възкачващата се кръв, а очите му бяха помътнели под обгорените вежди. Той направи онова, което виждаше да правят другите и, цял облян в пот, се втурна под „въздушния ръкав“, под дългата платнена тръба, откъдето външният въздух пада, спуща се на потоци отгоре, от палубата… Ах, колко беше хубаво! Почти веднага леден плащ се строполи върху раменете му. Това убийствено въздушно течение бе спряло дишането и живота му.

— Бъклицата! — извика той с пресипнал глас на огняря, който му беше предложил да пие.

— Ето, другарю. Знаех, че ще я поискаш.

Той се нагълта добре с тоя почти чист спирт, но му беше толкова студено, че тридесет и шест градусовата ракия му се стори тъй блудкава и безвкусна като чистата вода. След като изпи ракията, той почувства блажена вътрешна топлина, която се предаде на всичките му нерви, на всичките му мускули, но изведнъж се превърна в жива рана в празния му стомах. За да угаси тоя нов огън, който го гореше, той започна отново да пие. Огън отвътре и огън отвън, пламък върху пламък, спирт върху въглища, така щеше да живее отсега нататък!

Той започваше луд, пиянски и мъчителен сън, който трябваше да трае три години. Три зловещи години със съвсем еднакви дни, със смътни и объркани месеци, с еднообразни годишни времена в постоянните горещници на огнярницата.

Той прекоси непознати страни, чиито имена бяха ясни, напевни, освежителни, имена испански, италиански или френски, на детския френски език в колониите; но от всичките тия вълшебни страни той не видя нито сапфирените небеса, нито зелените острови, разположени като разкошни китки върху фосфоресциращите вълни. Морето ревеше в ушите му със същия гняв, огънят със същата сила. И колкото страните бяха по-хубави, толкова огнярницата беше по-ужасна.

Той се отморяваше в цъфтящи пристанища, обкръжени с палмови гори, с бананови дървета, със зелени кичури, с морави могили, с бели колибки, подпрени с бамбукова тръст; но за него всичко приемаше цвета на каменните въглища. След като поскиташе с боси крака по нагорещените от слънцето крайбрежия, вонящи на разтопен катран или на черен сок от захарна тръстика, след като изпразнеше кошниците със сгурията, чукаше въглища, пренасяше въглища, той заспиваше изнурен на брега или се затваряше в някоя кръчма, — брегове и кръчми, подобни на нантските, грозните свидетели на първото му пиянство. Там той намираше други огняри: англичани, малайци, нубийци, груби животни, машини за подклаждане на огъня; и понеже нямаше какво да си кажат, пиеха. Преди всичко, когато човек е огняр, трябва да пие. Пиенето поддържа живота.

И той пиеше!

В тая бездънна нощ имаше само една светла точка: майка му. Тя си оставаше в дъното на мрачния му живот като мадона в дъното на църква, в която всички свещи са изгасени. Сега, когато възмъжаваше, много тайнствени страни на неговото мъченичество му ставаха ясни. Почитта му към Шарлот се бе превърнала в нежно съжаление; и той започваше да я обича, както обичаме ония, за които страдаме, или ония, на които изкупуваме греховете. Дори в най-голямата си разпасаност, той не забравяше целта на своя договор и несъзнателен усет го караше да запазва моряшката си заплата. Всичко светло, което тежкото пиянство оставяше в душата му, изчезваше при мисълта, че той работи за майка си.

В това време разстоянието между двамата растеше и се удължаваше с изминатите километри, главно с неясната забрава, с равнодушието към времето, което обхваща изгнаниците и нещастниците. Писмата на Жак ставаха все по-редки, като че всеки път бяха подавани от по-далечно място. Писмата на Шарлот, многобройни и словоизлиятелни, го чакаха в престоите на парахода, но му говореха за толкова чужди на новото му положение неща, че той ги четеше само за да чуе тяхната музика, далечното ехо на една винаги жива любов. Писмата от Етиол му разказваха обикновени случки от живота на д’Аржантон. По-късно други, пращани от Париж, известяваха за промяна в живота им, за новото им настаняване на Августинското крайбрежие, близо до Института. „Ние сме в истинското умствено средище, — пишеше Шарлот. — Господин д’Аржантон отстъпи на настойчивите молби на приятелите си, реши да се завърне в Париж и да основе един философски и литературен Преглед. Така светът ще се запознае с произведенията му, тъй несправедливо пренебрегвани, а той ще спечели и много пари. Но колко мъка му струва това! Колко тичания при писателите, при издателите! Получихме един много занимателен труд от господин Моронвал. Трудя се и аз да помагам на клетия ми приятел. Завършвам в тоя час преписването на Дъщерята на Фауст. Ти си много щастлив, мило мое дете, че живееш далеч от всичките тия вълнения. Господин д’Аржантон се поболя от тях… Трябва да си много пораснал сега, мили Жак! Изпрати ми снимка.“ След някое време, като минаваше през Хавана, Жак получи един обемист вързоп, изпратен до него: „Жак дьо Баранси, огняр в парахода Сиднюс“. Това беше първият номер от:

Преглед на бъдещите раси

Виконт, А. д’Аржантон, главен редактор

Какво сме и какво ще бъдем… Редакцията

Дъщерята на Фауст. Пролог… Виконт, А. д’Аржантон

За възпитанието в колониите… Еварист Моронвал

Работникът на бъдещето… Лабасендр

Лекуване с благоухания… Доктор Хирш

Нескромен въпрос към директора на операта… Лабасендр

Огнярят прелисти несъзнателно тоя сборник от глупости, оцапан от ръцете му, осеян с черни петна при постепенното му преглеждане. И изведнъж, като видя имената на всичките си палачи, събрани там, сияещи върху тая лъскава и с нежен цвят корица, нещо гордо се събуди в него. Той изпита минутно възмущение и гняв, и от дъното на дупката си им извика, като размахваше пестниците си, сякаш те биха могли да го видят и чуят: „Ах, клетници, клетници, какво направихте от мене?“ Но това мина като мълния. Огнярницата и спиртът скоро укротиха този негов бунт и безжизнеността, в която нещастникът потъваше всеки ден повече, скоро щеше да го покрие със сивите си покриви, които напомнят затрупаните постепенно с пясък пропаднали кервани, чиито пътници, водачи, коне, остават погребани с всички признаци на живот.

Странно нещо: колкото повече разумът му гаснеше, колкото волята му губеше пъргавината си, възбуденото му тяло, поддържано, хранено от постоянно ободряване, като че ставаше по-яко. Походката му беше все твърда, силата му за работа все еднаква, както в пияно, така и в трезво състояние, дотолкова бе свикнал с отровата, затвърдял за всичките й външни влияния; дори бледото му, сгърчено лице оставаше непроницаемо, втвърдено от усилието на човека, който се мъчи да върви прав, когато е пиян и осъжда мислено пиянството си.

Точен в работата си, свикнал с ужасите й, той понасяше със същото равнодушие дългите и еднообразни дни на пътуването по морето и бурите — тия сражения с морето, тъй мрачни в огнярницата, където водата нахлуваше, където огънят „изхвръкваше“ и запалените въглени се търкаляха по пода. За него тия ужасни минути се сливаха с обикновените му сънища през нощите, с виденията при бълнуването му, с неспокойните и вълнуващи кошмари, които измъчват съня на пияниците.

И онова ужасно разтърсване, което разклати целия Сиднюс, не се ли случи през един от тия сънища, през една нощ, когато огнярят спеше? Този рязък и прав удар в бедрата на парахода, тоя ужасен громол, последван от скърцания, от чупене, тоя шем от вътрешна вода, тия морски потоци, подобни на водопади, които се изтичаха на малки ручеи, тия стремглави стъпки, тия електрически звънци, които си отговаряха, това вълнение, тия викове, и, свръхвсичко, зловещото спиране на перките, които изоставят парахода на мълчаливите трусове на клатенето, — всичко това не ставаше ли на сън?… Другарите му го викат, раздрусват го: „Жак!… Жак!…“ Той се втурва полугол. Помещението на машините е пълно вече с вода до коленете. Компасът е счупен, фенерите са угаснали, цифрениците са свалени. Всички си говорят, търсят се в нощната тъмнина, в калта: „Какво има? Какво се е случило?“

— Един американски параход е връхлетял върху нас… Потъваме… Спасявайте се както можете!

Но на най-горното стъпало на тясната стълбичка, към която огнярите и механиците се втурват, Моко е застанал прав, с револвер в ръка.

— На първия, който излезе от тук, ще му строша муцуната! В огнярницата, за Бога! И палете силно. Земята не е далеч. Ще можем още да я достигнем.

Всички се връщат по местата си, заработват с яростно отчаяние. Положението в огнярницата е ужасно. Пещите, натъпкани до пръсване, повръщат дим от влажни въглища, ослепителен, жълт, вонящ, задушлив, който задушава работниците, докато водата се изкачва постоянно, въпреки помпите, и вледенява всичките им членове. О, колко са щастливи ония, които ще умрат горе, на чистия въздух на палубата! Тук, между две високи чугунени стени, витае черната смърт, която прилича на самоубийство, защото скованите сили са принудени да й се предадат.

Свършено е. Помпите не действат вече. Пещите са угаснали. Водата достига до раменете на огнярите, и сега самият Моко вика с гръмлив глас:

— Бягайте кой както може, мои момчета!