Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (6)

Шеста глава

Още си спомняше как плака в онзи ужасен пролетен ден на 1945 година. Светът се сгромоляса за нея, а още беше замечтана четиринадесетгодишна девойка. Огромният дракон на войната се спусна и я отнесе в ноктите си.

Тя излезе от дома си рано сутринта, за да поработи в градината, която семейството й наемаше недалеч от градчето Бублингсхаузен в Хесе. Прекопаваше лехите, когато обширна петниста сянка покри градината. Момичето отметна глава — неизброим рояк от самолети закриваха слънцето, скоро чу и тътена на бомбите, пуснати върху завода за оптика във Вецлар. Но вълната от бомби се изплиска като вода от катурната чаша и върху нейното безобидно градче, сякаш пренесено от средновековието. Вцепенената от страх Розали притискаше лице в пълната с червеи пръст, всичко подскачаше като при земетресение.

Когато небето спря да бълва огън и гръм, а сянката се махна, тя се помъкна обратно към центъра на Бублингсхаузен. Градът гореше. Къщите като картинки чезнеха в пламъците, все едно злонравно хлапе ги бе подпалило с кибритена клечка. Розали тичаше по улиците, доскоро изпъстрени от цветни лехи, но сега трябваше да криволичи между димящи развалини. Повтаряше си, че е сън — нима беше възможно всички къщи, които познаваше през целия си живот, да изчезнат изведнъж?

Най-сетне зави по улицата, която водеше към нейната къща — „Хинтергасе“, и видя само струпани една върху друга оголени стаи. Сякаш някаква зла магия откриваше пред очите й домовете на съседи и приятели, без да ги защитават външни стени — спалните, трапезариите, кухните като декори, поставени на сцена. Така зееха и спалнята на нейната майка, и кухнята, с които бе свикнала през всичките четиринадесет години от своя живот.

Розали се повлече към входа, но там се бе свлякла голяма купчина отломки. От безредно нападалите разтрошени тухли стърчаха крака в карирани крачоли и кафяви обувки. Краката на нейния баща.

Виждаше наоколо и други тела с полепнал по тях червен и бял прахоляк. След миг зърна и ръка, сочеща мъртвешки към небето. На единия от посивелите пръсти лъщеше златна ивичка — брачната халка на майка й.

Розали се свлече върху земята. Нямаше болка, нямаше мъка — само чудато вцепенение. Изнизаха се часове. Вече се здрачаваше, когато чу тежко, боботещо чегъртане на стомана по раздробен камък. Вдигна глава и видя колона от американски танкове, които се провираха през останките от Бублингсхаузен. Минаха през градчето и пак се възцари тишината.

По някое време малък армейски камион с брезентово покривало спря наблизо и млад войник скочи пъргаво от кабината. Той беше рус и с розови бузи. Спря пред нея, загледа се и попита на развален немски:

— Ей, сладурче, искаш дойде с нас?

Нямаше какво друго да прави. Всички, които познаваше, бяха мъртви. Градината, където се бе трудила в този ден, нямаше да роди нищо още много месеци. Розали се качи в камиона при войника.

Той караше неспирно, докато не притъмня напълно. Тогава я заведе отзад в камиона и я накара да легне на купчина войнишки одеяла. Седна до нея, отвори някаква зелена кутия и извади малка пита твърд кашкавал, която й даде заедно с парче шоколад. Накрая се изтегна до нея.

Тялото му беше топло и момичето знаеше, че докато усеща тази топлина, няма да умре, няма да бъде затрупана под димящите тухли, където бяха баща й и майка й. Младият войник притискаше в бедрото й втвърдилата се плът между краката му и тя го остави да прави каквото поиска. Щом й се насити, той я остави сгушена под одеялото, върна се в кабината и подкара отново.

През нощта камионът спря, отзад се качиха още войници и един след друг лягаха при нея. Розали се преструваше, че дреме, остави и тях да се задоволяват както им хрумне. Сутринта продължиха и спряха чак в огромен разрушен град.

Тук студеният въздух щипеше кожата. По влагата Розали се досети, че са някъде на север, но макар да бе чела много за Бремен в учебниците, не можа да разпознае известното търговско средище в тези изтърбушени от бомбите руини.

Русият войник й помогна да слезе от камиона и я заведе в сграда, чийто първи етаж бе непокътнат. Влязоха в просторна бивша трапезария, натъпкана с военно снаряжение, но имаше и внушителна черна печка, в която бумтяха пламъци. В единия ъгъл беше прибутано легло с кафяви одеяла. Войникът й каза да легне там и подхвърли:

— Името ми е Рой.

После тежестта на тялото му я притисна към одеялата.

През следващите три седмици Розали рядко ставаше от това легло. Рой опъна въже и окачи одеяла на него, за да прегради малкото кътче. Там момичето приемаше безкрайната върволица от безлики за нея мъже, които идваха да си задоволят похотта. Не я интересуваше колко са — нали беше жива и на топло, а не вкочанен труп под отломките.

Чуваше зад набързо стъкмения параван какви ли не мъжки гласове и възгласи, по масата плющяха карти, хвърлени със замах, дрънчаха бутилки и чаши. Поредният войник ставаше от леглото и идваше следващият, а тя посрещаше всеки с усмивка и протегнати да го прегърнат ръце. Веднъж някой надникна иззад окачените одеяла и подсвирна от възхищение. На четиринадесет години тя имаше тялото на жена.

Войниците я гощаваха царски — често й носеха препълнени чинии с храна, каквато не бе вкусвала отпреди войната. И тази храна сякаш я захранваше с неутолимо желание, превръщаше я в съкровищница от неизчерпаема страст. Затова я глезеха с удоволствие, докато употребяваха тялото й. Русият шофьор Рой дори я попита загрижено:

— Ей, хубавице, не искаш ли да поспиш? Ще ги изгоня да не ти пречат, могат да почакат малко.

Но Розали завъртя глава. Докато безликите партньори се редуваха на леглото, тя още можеше да вярва, че всичко е сън — вкочанените тела, карираният панталон на краката на баща й, стърчащи от купчината, сочещата небето ръка с брачната халка.

Само че един ден дойдоха други войници. Те имаха кобури с пистолети на хълбоците си и бели каски на главите си. Заповядаха й да се облече и я отведоха при камион, където имаше още няколко момичета — едни засмени, други разплакани. Розали сигурно бе припаднала в камиона, защото се опомни на болнично легло. Смътно различи лекар, който се взираше в нея отвисоко. Под бялата му престилка имаше униформа на американската армия.

Отпусната на хладните чаршафи, Розали го чу да казва на немски:

— Ето тази е заразена с какво ли не. И е бременна отгоре на всичко. Ще направим аборт, защото плодът няма да издържи — сигурен съм, че тези конски дози пеницилин и високата температура са го убили. А какво хубаво момиче…

Тя се разсмя. Знаеше, че е заспала в градината недалеч от Бублингсхаузен и ей сега ще се събуди, за да се върне у дома при своите родители. Но защо този сън все се проточваше и не искаше да свърши? Тя се плашеше, тъй като сънят се превръщаше в непоносим кошмар. От очите й потекоха сълзи и най-сетне тя се събуди напълно…

До леглото стояха двама лекари — единият американец, другият германец. Американецът се усмихна.

— Е, млада госпожице, добре дошла сред живите. Размина ти се на косъм. Можеш ли да говориш?

Розали кимна и той продължи:

— Знаеш ли, че прати в болница петдесетина американски войници? Заразила си ги с цял букет от венерически болести. Ти ни навреди повече, отколкото някой батальон от вашата армия.

Германецът се наведе към нея, готов да й обясни, ако не разбира всичко. Розали се подпря на лакът, притиснала срамежливо завивката към гърдите си, и го попита унило:

— Значи не е сън?

Видя колко озадачено я гледаше и заплака.

— Искам да се върна при мама. Искам да си ида у дома в Бублингсхаузен.

След четири дни я изпратиха в лудницата на брега на Нордзее.

В мрака, обгърнал спалнята, Рогън я притисна до себе си. Най-после беше разбрал откъде се е появила неспособността й да се вълнува от доброто и злото. И тази странна нейна безчувственост, която го порази в началото на запознанството им.

— Сега добре ли си?

— Да. Сега съм добре.