Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (20)

Двадесета глава

Федералният съдия Клаус фон Остен седеше зад съдийската маса на подиума между двамата си колеги. Устата на прокурора се отваряше и затваряше, но фон Остен не се заслушваше в нито една дума. Угнетен от собствената си вина, от собствения си страх да не бъде сполетян от възмездие, той не успяваше да се съсредоточи върху делото. По неволя щеше да се съгласи с мнението на другите двама съдии.

Някакво неочаквано движение в дъното на залата привлече погледа му и сърцето му се сви. Нищо особено — мъж и жена сядаха на свободен ред. Опита се да види по-добре лицето на мъжа, но онзи се бе прегърбил.

Сега пък адвокатът изброяваше всичко, което можеше да оправдае клиента му. Фон Остен опитваше да се вслуша. Изведнъж в дъното на залата настана суматоха. Само с върховно усилие на волята съдията се застави да не скочи. Жена с бяла престилка и пристав извеждаха мъж, увиснал безсилно между тях. Такива гледки не бяха рядкост в залата, където хората често търпяха непосилна мъка.

Произшествието го обезпокои.

Повика с жест един от съдебните чиновници и му прошепна какво иска от него. Когато чиновникът се върна с вестта, че приятел на санитарката е припаднал и го свестяват в спешния кабинет, фон Остен въздъхна с облекчение. И все пак беше смущаващо това да се случи точно сега…

Щом прекъснаха заседанието и излязоха за обедна почивка, съдията реши да слезе лично в лекарския кабинети да попита как е онзи човек. Санитарката се оказа красиво момиче с безупречни обноски. Той се учуди, че тя се отличава от повечето хора на подобни нископлатени държавни длъжности.

Жената посочи паравана около леглото в ъгъла и обясни, че мъжът още се опомня, но нямало нищо сериозно — само кратък припадък. Фон Остен се вторачи в преградата от бял тънък плат. Едва не се поддаде на изкушението да надникне зад паравана и да огледа добре лицето на мъжа, за да се отърси напълно от страха. Но такава постъпка не му беше присъща, а и санитарката неволно му препречваше пътя. Каза й нещо учтиво, без да се замисля, и излезе от стаята.

За пръв път, откакто го назначиха за съдия в Мюнхен, той минаваше през вътрешния двор. Извърна се, за да не вижда стената, до която бяха натрупани безжизнените тела в онзи страшен ден преди толкова години. Скоро излезе на улицата, където го чакаше лимузината, за да го откара в дома му. Полицаят от охраната седеше до шофьора и фон Остен поклати глава от иронията в тази сценка. Телохранителят трудно би спрял решен на всичко убиец, можеше само да се превърне в още една от жертвите му.

Когато спряха на алеята пред къщата, той забеляза, че са удвоили охраната около дома му. Е, поне от тях имаше полза. Убиецът щеше да си опита късмета другаде, значи за Марсия нямаше опасност.

Съпругата му го чакаше в трапезарията. Белите салфетки имаха блед синкав оттенък в светлината, процеждаща се през завесите. Среброто искреше, а вазите с пъстри цветя бяха подредени с усета на художник.

Той подхвърли закачливо:

— Марсия, дано и храната е като подредбата…

Тя сви вежди в престорено неодобрение.

— И вкъщи ли си съдия?

Фон Остен я гледаше и се питаше дали би повярвала във вината му, ако всичко бъде разкрито? Досещаше се, че ако той отрича, тя ще повярва на него. Въпреки двадесетте години разлика помежду им, тя го обичаше с цялата си душа. Поне в това можеше да не се съмнява.

Фон Остен плъзна длан по лицето си. Най-добрите хирурзи в Германия си бяха свършили работата чудесно, но отблизо много белези и шевове личаха. Каза си, че сигурно затова е свикнал незабележимо да не допуска ярка светлина в дома си и да не включва твърде много лампи.

След обяда Марсия го подкани да легне за малко на дивана, за да си почине. Тя седна в креслото срещу него и взе книга. Клаус фон Остен затвори очи. Не би могъл да признае миналото си пред нея. А и нали изтърпя своето наказание? Няколко седмици след онзи Розенмонтаг шрапнел от избухнал недалеч снаряд насече лицето му. Оттогава приемаше обезобразяването си без горчивина, защото в душата си смяташе, че така изкупва престъплението срещу младия американски разузнавач.

Как би успял да обясни на когото и да било, че той — щабният офицер, благородникът, немецът — в онези години не си затваряше очите за падението на своята страна? И досущ като мъж, чиято жена е пияница и той решава да сподели порока й, за да покаже колко я обича, фон Остен започна да измъчва и да убива. Иначе не би се чувствал немец. Но нима обяснението беше толкова просто?

В годините след войната живееше почтено, без да се насилва. Като съдия се стремеше да бъде човечен, а не безпощаден. Отдавна бе скъсал с миналото. Всички архиви в Съдебната палата от военните години бяха унищожени и допреди няколко седмици не се случваше често да го споходят угризенията за жестокостите, които извърши тогава.

А после научи, че Молтке и Пфан са убити. По-късно прочете и за смъртта на братя Фрайзлинг. Преди седмица офицерът от американското разузнаване Артър Бейли го посети тук, в този дом, и му разказа какво е направил Майкъл Рогън. Той се бе разправил с подчинените му от времето, когато беше въплъщение на беззаконието. Фон Остен помнеше Майкъл Рогън. Не бяха успели да го довършат…

Артър Бейли му внушаваше, че няма за какво да се тревожи. Американското разузнаване щяло да направи всичко необходимо, за да не извърши Майкъл Рогън последното си убийство. Освен това щели да запазят в тайна какво е вършил фон Остен през войната. Съдията разбираше и премълчаното — ако някога се издигнеше на важен политически пост в Западна Германия, щеше да бъде пионка в ръцете на американците.

Откакто чу, че Рогън е оцелял, започна да го сънува.

В кошмарите Рогън се навеждаше над него и кръвта от разбития му череп капеше върху лицето на фон Остен. А от записа на фонографа кънтяха писъците на младата му жена.

Каква беше истината?

Защо изтезаваше Рогън, а накрая реши да го убие?

Защо записа как крещи хубавата французойка, умираща при раждане?

И защо се подиграваше неуморно с американеца, защо все му подхвърляше надеждата, че ще живее?

Помнеше първия ден на разпитите и погледа на Рогън, лицето му на добър, непокварен човек. Това го вбеси. Лице на младеж, който още не е преживял нищо ужасно.

В същия ден фон Остен отиде да види жената на пленника и узна, че са я отнесли в лазарета, защото раждала. Още от коридора чу писъците на момичето и когато лекарят му каза, че тя умира, фон Остен реши да ги запише, за да уплаши Рогън и да го накара да се разприказва.

Сега преценяваше, че винаги е бил твърде хитроумен. И в злото през войната, и в доброто по-късно. Не можеше да заблуди сам себе си — знаеше защо се постара да съсипе Рогън напълно.

Защото злото и доброто винаги се опитват да се унищожат взаимно. А в свят на война и смърт злото трябваше да тържествува. Затова смачка Рогън, като коварно го подвеждаше да вярва и да се надява. И в последния миг, когато американецът молеше безмълвно за милост, фон Остен се разсмя, но смехът му бе заглушен от гърмежа, забил куршум в тила на Рогън.

Смееше се, защото с тази килната върху веждите му шапка Рогън беше комична гледка. А дори самата смърт в онези дни на 1945 година беше фарс.

— Време е.

Марсия докосна клепачите му с върховете на пръстите си. Фон Остен стана и тя му помогна да облече сакото, после го изпрати до лимузината.

— Бъди милостив.

Неочакваните думи го смразиха и той се вторачи в нея с помътнял поглед. Тя обясни:

— Милостив към нещастника, чиято присъда ще произнесеш днес.

Изведнъж го обзе неистовото желание да се изповяда пред жена си. Но колата вече излизаше бавно от алеята и го отнасяше към Съдебната палата. С произнесена смъртна присъда, но все още надяващ се на помилване, Клаус фон Остен не намери сили да признае греховете си.