Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (16)

Шестнадесета глава

Рогън се събуди в деня, който трябваше да е последен за него в Будапеща. Щом стана от леглото, унищожи досиетата на седмината, които бе съставил. Прерови вещите си и поумува иска ли да запази нещо от тях. Накрая реши, че има нужда само от паспорта си.

Натъпка всичко друго в саковете и ги отнесе на гарата, където ги натика в свободно шкафче на багажните клетки. Когато мина над реката по един от многобройните мостове, разсеяно захвърли ключа във водата. Запъти се право към консулството.

Вроцк му бе набавил каквото поиска. Рогън провери придирчиво доставката — малката бижутерска бургия и дърводелските длета, тъничките като косъмчета жички, взривателя, пластичния експлозив и няколкото по-особени електронни части. Накрая се усмихна и кимна.

— Чудесно.

Вроцк се изпъчи.

— Стремя се да ръководя местната организация добре. Не беше лесно да съберем всичко за толкова кратък срок.

— Ще ти се отблагодаря, като те заведа на късна закуска в „Черната цигулка“ — покани го Рогън. — След това ще се върнем тук и аз ще поработя. Тогава ще ти обясня какво предстои вечерта.

Поръчаха си кафе и понички, но Рогън изненада Вроцк, като помоли сервитьорката да донесе и кутията с шахматните фигури. Той разтвори дъската на масата и избра белите фигури за себе си.

Вроцк му се сопна:

— Нямам време за глупости. Трябва по-скоро да се върна в консулството.

— Играй — погледна го изпод вежди американецът.

Някаква нотка в гласа му укроти мигновено Вроцк. Рогън се остави да бъде победен лесно и прибраха фигурите в кутията, за да ги отнесе сервитьорката. Рогън я възнагради с необичайно голям бакшиш.

Излязоха на тротоара и той спря такси, за да стигнат по-бързо до консулството. Сега нямаше нито минута за губене.

Влязоха в кабинета и Рогън тутакси седна до масата, където бяха подредени поръчаните от него инструменти и материали.

Вроцк още се мусеше, обзет от гнева на дребнавия и самонадеян чиновник.

— За какво беше цялата тази безсмислица? Искам да знам!

Рогън бръкна в страничния джоб на сакото си, протегна стиснат юмрук към Вроцк и разтвори пръсти. На дланта му лежеше белият цар.

Майкъл не прекъсна работата почти три часа, докато не приключи. Проби дупка в дъното на фигурата, махна го и издълба голяма кухина. Натъпка вътре пластичния експлозив, нагласи жичките и свърза електронните части. После намести дъното, залепи го, замаза и лакира всички драскотини и нащърбени места.

Сложи белия цар на дланта си — опитваше дали тежестта се е променила много. Имаше незначителна разлика, но може би само защото я търсеше предварително. Успокои се, че никой няма да забележи, преди да е станало късно.

Облегна се и погледна Вроцк.

— В осем часа вечерта това нещо ще гръмне до главата на Пайерски. Сложих експлозива така, че другите около него да не пострадат. Количеството ще убие само човек, който е опрял фигурата под брадичката си… както прави Пайерски, докато се почесва с нея. Ако някой друг случайно вземе белия цар, просто няма да натисна копчето на дистанционния взривател. Искам твоите хора да ме чакат с кола на две пресечки от ресторанта. Разчитам на тях да ме изведат веднага от страната.

— Защо си науми да бъдеш в ресторанта, когато Пайерски ще умре? — учуди се Вроцк. — Ама че си луд… Защо не излезеш отвън и оттам да задействаш взривателя?

— За да съм сигурен, че няма да има други жертви — отсече Рогън. — Искам и Пайерски да научи кой и защо го убива в мига, преди да умре. Как да стане това, ако не съм вътре?

— Ти си знаеш — вдигна рамене Вроцк. — Само че е твърде рисковано за моите хора да те вземат от онзи ъгъл на две пресечки от „Черната цигулка“. Черна лимузина „Мерцедес“ ще те чака недалеч от консулството. Кога я искаш тук?

— Не мога да предвидя точно какво ще се случи около осем часа — намръщи се Рогън. — Най-добре е колата да ме чака от седем и половина до осем и десет. Ще дойда пеша и просто ще се кача в колата. Предполагам, че хората ти вече са ме виждали и ще ме познаят.

— Разбира се — усмихна се надменно Вроцк. — Дали съм познал, че сега с тебе ще отидем за късен обяд и една шахматна партия в „Черната цигулка“? Иначе как ще върнеш белия цар в кутията?

— Бързо се учиш — засмя се и Рогън.

Нахраниха се, поръчаха кафе и пак поискаха кутията. Този път Рогън победи с лекота. Когато си тръгнаха, белият цар беше на своето място при останалите фигури.

Вечерта Майкъл излезе от хотела в шест часа. Пистолетът беше в кобура под сакото му, заглушителят — в левия страничен джоб, паспортът с визите — във вътрешния джоб. Запъти се с ленива походка към ресторанта и се настани на обичайната си малка маса в ъгъла. Разгъна вестник, поръча бутилка токайско вино и каза на сервитьорката, че ще избере нещо за вечеря малко по-късно.

Изпи бавно две чаши вино, преди Вента Пайерски да нахълта шумно в „Черната цигулка“. Огромният унгарец не изневери на навиците си — часовникът на Рогън показваше точно седем часа. Гледаше спокойно как Пайерски ощипа русата сервитьорка, поздрави гръмогласно приятелите си и изгълта първото си питие за вечерта. Време беше да поиска кутията с фигурите, но вместо това си напълни втора чаша.

Майкъл настръхна.

Нима точно тази вечер Пайерски щеше да се откаже от шахматните партии? Дали някакво внезапно предчувствие го разколебаваше? Но минута по-късно русата сервитьорка донесе кутията, без той да й напомни, и застана в очакване до масата.

Изглеждаше, че Пайерски ще я отпъди. Миг по-късно той се усмихна и прасешката му физиономия се набръчка добродушно. За награда плесна жената по задника толкова силно, че тя ахна.

Рогън повика сервитьорката, която обслужваше неговата маса, и я помоли за молив и бележник. Погледна си часовника. Седем и половина. Той написа на грубата евтина хартия: „Аз ще превърна твоите викове на удоволствие в писъци от болка. Розенмонтаг, 1945 година, Съдебната палата, Мюнхен“.

Почака да стане осем без пет минути, даде бележката на своята сервитьорка и заръча:

— Занесете я на господин Пайерски и се върнете веднага при мен, за да получите това.

Показа й банкнота, чиято стойност надхвърляше седмичната й заплата. Не искаше момичето да се навърта около Пайерски, когато самоделната бомба избухне.

Унгарецът се почесваше под брадичката с белия цар, когато получи бележката. Прочете я бавно, мърмореше на глас, докато си превеждаше от английски. Вдигна глава и се вторачи в Рогън, който също го наблюдаваше с едва забележима усмивка. Щом видя, че зениците на Пайерски зейват втрещено, той натисна копчето на взривателя.

Гърмът беше оглушителен. Пайерски бе забравил за фигурата, която държеше под брадичката си. В един миг Рогън още се взираше в очите му, в следващия миг тези очи изчезнаха и вместо тях останаха две кървави дупки. Късчета плът и кост се разхвърчаха из залата. Главата на Пайерски се килна назад — само ивици кожа още крепяха шията към тялото.

Рогън се надигна пъргаво и се измъкна през вратата на кухнята.

Никой сред викащата и напираща към изхода тълпа не му обърна внимание.

Отиде на съседна улица и спря такси.

— Закарайте ме на летището — нареди на шофьора, но след секунда реши да провери нещо и добави: — Първо минете край американското консулство.

Чуваше сирените на полицейски коли, които фучаха към „Черната цигулка“. След няколко минути таксито зави по улицата, където се намираше консулството.

— Малко по-бавно, моля — каза Рогън на шофьора. Облегна се на задната седалка, за да не го виждат добре от тротоарите.

Нямаше никаква лимузина „Мерцедес“. Всъщност по цялата улица не се виждаха никакви коли, което беше странно. Затова пък гъмжеше от пешеходци, които се мотаеха край пресечки или усърдно разглеждаха стоките във витрините. И повечето от тях бяха високи, несъмнено много силни мъже. Рогън имаше опит с такива типове, все едно си бяха окачили табели на шиите — „Тайна полиция“.

— Сега към летището и натиснете газта — промърмори той.

В този момент усети студ в гърдите, сякаш смъртта го бе докоснала мимоходом. Тази безчувственост плъзваше из цялото му тяло, но не защото бе премръзнал. Каза си, че е защото носи смърт…

Никой не го спря на летището, нямаше и признаци тайната полиция да дебне наоколо. Сърцето му се разтуптя, докато се качваше в самолета, обаче никой не се опита да му попречи.

Самолетът излетя, набра височина и се насочи към границата с Германия и Мюнхен.

Тази вечер Розали си тръгна от Съдебната палата в шест часа, но не беше сама. Младият лекар отново я бе молил упорито да излезе с него. Притеснена да не загуби работата си, тя се съгласи. Той явно искаше вечерята да се проточи и поръча няколко ястия. Малко след девет часа Розали пак си погледна часовника.

— Моля те да ме извиниш, имам важна среща в десет.

Без да му обръща повече внимание, тя си взе палтото и ръкавиците. Лекарят я гледаше посърнал, но и за миг не й хрумна да забрави тази вечер за чакането на самолета.

Не посрещнеше ли дори веднъж самолета от Будапеща, значи бе повярвала, че Майкъл е мъртъв.

Таксито я докара на летището няколко минути преди десет. Докато изтича към залата за посрещали, пристигналите пътници вече се изнизваха през отсрещната врата. Тя запали цигара по навик, но зърна Майкъл и сърцето й се сви.

Изглеждаше тежко болен — хлътнали очи, сковано лице, тромави движения. Той не я виждаше и Розали изтича към него. Викаше името му с пресекващ глас.

Майкъл чу потрепването на женски токчета по мрамора, после името си, произнесено от гласа на Розали. Понечи да я загърби, но се обърна към нея и я пое в прегръдката си. После целуваше мокрото й лице и прекрасните й очи, а тя шепнеше:

— Толкова съм щастлива… Идвах всяка вечер и си мислех, че може да си мъртъв, а аз дори няма да науча. Но щях да идвам тук, докато съм жива.

Притиснал топлото й тяло до своето, Майкъл усещаше как студът се изцежда, сякаш се съживяваше. Знаеше, че ще остане с нея до края.