Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (10)

Десета глава

Сутринта на другия ден натовариха вещите на Рогън в колата. Решиха, че от Бублингсхаузен ще продължат към Франкфурт, където той ще се качи на самолет за Сицилия, за да търси Генко Бари. Розали щеше да се върне с влак в Мюнхен, за да го чака.

Майкъл я успокои отново:

— Щом приключа в Сицилия и Будапеща, ще дойда веднага да си уредя сметките с фон Остен. Пристигна ли в Мюнхен, ще те потърся в пансиона.

Този път обаче я излъга, защото беше намислил да се види отново с Розали, само ако убие фон Остен и някак си успее да остане на свобода. Малкият опел се движеше плавно по германските пътища, а Розали се бе свила на седалката по-далеч от Майкъл и не го поглеждаше. Когато наближи пладне, той попита:

— Да спрем ли някъде за обяд?

Тя завъртя глава, без да продума. Колкото по-близо бяха до Бублингсхаузен, толкова повече Розали се смъкваше на седалката. Накрая Рогън отби от големия аутобан и скоро стигнаха до град Вецлар. Заради американската бомбардировка на местния голям завод за оптика бяха загинали родителите й.

Колата напредваше бавно в натовареното движение по градските улици, но накрая стигнаха до указател, чиято стрелка сочеше към страничен път, а отдолу бе изписано „Бублингсхаузен“. Розали зарови лице в дланите си, за да не вижда.

Майкъл реши да намали скоростта. Щом навлязоха в градчето, той придирчиво търсеше с поглед белези от опустошението на войната, но нямаше никакви следи. Всичко бе възстановено, само че къщите бяха построени от по-съвременни материали. На улиците играеха деца.

— Пристигнахме — промълви той. — Погледни.

Розали не отделяше длани от лицето си и не отговаряше. Майкъл почти спря колата, за да не се блъснат някъде, пресегна се и насила накара Розали да вдигне глава и да види градчето на своето детство.

Реакцията й го стъписа. Тя се извъртя гневно към него.

— Това не е Бублингсхаузен! Сбъркал си пътя. Нищо познато не виждам наоколо.

Той зави мълчаливо и пред очите им се откри простор — огради около градинки, а на всяка портичка имаше лакирана жълта табела с името на собственика. Розали диво въртеше глава, зяпаше ту градините, ту къщите.

Майкъл най-сетне се увери, че е познала мястото. Тя впи пръсти в дръжката на вратата и той побърза да натисне педала на спирачките. Розали изскочи от колата и изтича на зигзаг към затревената земя около оградите. Изведнъж спря, отметна глава да погледне небето и бавно се обърна към Бублингсхаузен. После неочаквано се свлече на земята, а Майкъл хукна към нея.

Розали седеше в неудобна поза и раменете й подскачаха. Той не бе виждал друг човек да плаче с такава мъка. Хлипаше като малко дете и сигурно щеше да е смешно, ако тези звуци не се изтръгваха от самата й душа. Розали дереше земята с лакираните си нокти, сякаш искаше да й причини болка. Майкъл стоеше до нея и чакаше, но по нищо не личеше, че тя осъзнава присъствието му.

Две момичета, може би четиринайсетгодишни, идваха по пътя от градчето. Носеха торби и си приказваха весело. Влязоха в своята семейна градина и започнаха да прекопават. Розали вдигна глава и се взря в тях, те също я зяпаха любопитно, както работеха. Завиждаха й за прекрасните дрехи, за очевидно богатия мъж, който стоеше до нея.

Плачът й внезапно секна. Тя подви крака под себе си и докосна Майкъл, за да седне до нея. Опря чело в рамото му и сълзите й затекоха. Чак сега за пръв път можеше да скърби истински за изгубените си родители, за брат си, заровен незнайно къде в студената шир на Русия. Майкъл разбираше какъв непоносим шок е преживяла — уплашеното от действителността съзнание бе потънало в така наречената шизофрения, отвела я накрая в психиатричната клиника. Но той се надяваше, че сега Розали ще има сили да преодолее миналото. Тя поседя още малко, извила глава към Бублингсхаузен, после пак се вторачи в двете момичета. Те пък продължаваха да зяпат жадно скъпите й дрехи.

Майкъл й подаде ръка, за да стане.

— Онези момичета ти завиждат.

Розали кимна и се засмя невесело.

— И аз им завиждам.

Продължиха към Франкфурт и Рогън остави ключовете на колата в клона на агенцията, който се намираше на летището. Розали чакаше с него повикването за полета. Преди Майкъл да тръгне към гишето, за да завери билета си, тя го спря:

— Не можеш ли да забравиш за останалите? Не можеш ли да ги пощадиш?

Той врътна глава, но тя не пускаше ръката му.

— Ако те загубя сега, свършено е с мен. Знам си. Моля те, остави онези тримата на мира.

— Не мога — меко отвърна Майкъл. — Може би ще понеса Генко Бари и Бента Пайерски да доживеят до старини, но никога не бих простил на Клаус фон Остен. А щом трябва да убия него, няма да им се размине и на другите. Не мога иначе.

— Не си прахосвай живота заради фон Остен — помоли го Розали. — Какво като умре сега? Остави го да живее и ти също ще живееш… и аз ще бъда щастлива.

— Не мога.

— Знам, че е убил твоята жена, опитал се е да убие и тебе. Но тогава всеки се опитваше да убие кого ли не. — Тя поклати глава. — Спрямо тебе те са били убийци, да. Но тогава всички бяха убийци. Нима трябва да изтребиш целия свят, за да си отмъстиш?

Майкъл я побутна да се отдръпне.

— Разбирам добре всичко, което казваш. Непрекъснато мисля за това от години. Кой знае, може и да им простя, че изтезаваха и убиха Кристин. Мога да им простя, че поискаха да убият и мен. Но фон Остен си позволи нещо, което няма да му простя. Постъпи така с мен, че е немислимо да живея на една планета с него. Той ме съсипа без куршуми, без дори да повиши глас. Отнасяше се по-жестоко от всички други накуп. — Майкъл спря да си поеме дъх, за да прекрати все по-силното туптене в главата си. — Сънувам, че го убивам, а после го възкресявам, за да го убия пак…

Обявиха отново номера на неговия полет.

Розали го целуна набързо и прошепна:

— Ще те чакам в Мюнхен, в същия пансион. Не ме забравяй.

Майкъл също я целуна.

— За пръв път се надявам да оживея накрая. Преди не ми пукаше. Няма да те забравя.

Обърна се и тръгна към изхода за самолета.