Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (17)

Седемнадесета глава

Скоро таксито ги остави пред пансиона и Розали отвори на Майкъл вратата на стаята, където го бе чакала сама. Тук беше уютно — едната половина спалня, другата дневна, разделени с малък зелен диван. На масата имаше ваза с повехнали рози, но уханието им още се долавяше.

Майкъл протегна ръце към Розали в мига, когато заключиха вратата. Съблякоха се трескаво и паднаха заедно на леглото — любиха се настървено и отчаяно.

Подаваха си цигарата в мрака.

Розали захлипа.

— Защо не можеш да спреш сега? Защо просто не спреш?

Той не отговори. Знаеше какво иска.

Ако оставеше Клаус фон Остен на мира, техният живот би могъл да започне отначало. Но ако не се откажеше от желанието си да убие немеца, едва ли щеше да остане безнаказан.

Майкъл въздъхна.

Не беше способен да разкрие пред друг човек какво му стори фон Остен през онези дни в Съдебната палата. Само в едно беше уверен — нямаше покой за него, докато фон Остен дишаше. И не би прекарал нито една нощ без кошмари. За да се примири със света и със себе си, трябваше да убие и последния от седмината.

Но Майкъл изпитваше и необясним за самия него страх от мига, когато щеше да види фон Остен отново. Напомняше си често, че този път немецът ще бъде жертвата, че той ще хленчи от ужас. Само че беше толкова трудно да си го представи. Защото в онези непоносими дни, когато седмината го мъчеха и се гавреха с него, в кошмарите наяве, когато цялото му тяло трепереше от писъците на Кристин в другата стая, Майкъл бе започнал да възприема Клаус фон Остен като бог, почти стигна до уплашена привързаност към него.

Розали заспа, сълзите по лицето й още не бяха изсъхнали.

Майкъл запали втора цигара. Безжалостната памет и сега го държеше в плен на преживяното под високия сводест таван в Съдебната палата.

Рано сутрин надзирателите влизаха в килията с гумени палки и тенекиена кофа. Биеха го по корема, по бедрата, ръчкаха го в слабините. Вързан безпомощно за железните пръти, Майкъл започваше да се дави, киселият бълвоч напираше към устата му. Един от надзирателите ловко навеждаше главата му към кофата, за да повърне. Биячите никога не му задаваха въпроси. Тяхната задача беше само да го настроят подходящо за предстоящия ден.

Друг вкарваше количката, на която имаше комат черен хляб и паница каша на бучки. Принуждаваха Майкъл да яде, а той бездруго беше вечно гладен. Сърбаше припряно кашата и гризеше хляба, а надзирателите стояха в кръг около него, готови да размахат палките всеки миг. Отслабено от страха, недояждането и побоя, тялото му нямаше власт над червата си, които и без това нямаше да задържат нищо заради слабителните в храната. Майкъл скоро усещаше как панталонът започва да лепне на задника му, докато блудкавата каша направо се процеждаше от него.

Щом надушеха гадната миризма, надзирателите го сграбчваха и го завличаха нагоре по стълбищата на Съдебната палата. Толкова рано коридорите бяха безлюдни, но Майкъл изгаряше от срам заради кафявите капки, които оставяше като диря след себе си. Колкото и да напрягаше остатъците от волята си, крачолите му също бяха мокри. Болката от всекидневния побой обаче скоро заличаваше срама.

 

 

Надзирателите приковаваха с белезници китките и глезените му за тежкия дървен стол и оставяха ключовете на дългата махагонова маса. Щом някой от седмината мъчители влезеше, надзирателите се махаха. Един след друг идваха и останалите, някои тепърва си допиваха кафето. През първата седмица, когато се опитваха да изтръгнат шифрите от главата на Майкъл с „нормални“ изтезания, Клаус фон Остен се появяваше последен.

Но те искаха сложна информация от пленника, паметта му трябваше да работи точно. Убедиха се, че с изтезания само замъгляват ума му. Той не би и могъл да си припомни шифрите, дори да искаше. Клаус фон Остен пръв разбра това и заповяда побоят да се ограничава до „търпим“ минимум. Оттогава фон Остен влизаше пръв в стаята за разпити всяка сутрин.

В този час на деня рязко очертаното аристократично лице на немеца още бледнееше от пудрата след бръснене, а очите му бяха смекчени от съня. По-възрастен от Майкъл с цяло поколение, той беше олицетворение на бащата, който всяко момче би искало да има. Достойнство вместо суетност. Откровеност вместо маската на учтиво лицемерие. Сериозен мъж, комуто не бяха чужди редките проблясъци на хумор. И да, изтърканото клише — строг, но справедлив.

Такъв го виждаше Майкъл през следващите седмици, когато изтощението, гнусната оскъдна храна, недоспиването, неспирният тормоз над нервите му превръщаха фон Остен в символ на бащата, наказващ го за негово добро. Умът му отхвърляше тези жалки щуротии — нали пред него седеше най-старшият сред мъчителите, който беше виновен за цялото му страдание. Но чувствата му се отделяха като в странно раздвоение на личността и той чакаше всяка сутрин фон Остен, както дете чака баща си.

Първия път, когато фон Остен дойде преди останалите, той запали цигара и я пъхна между устните на Майкъл. И заговори не за да започне разпита, а за да обясни своите подбуди. Той изпълнявал своя дълг към Отечеството. Капитан Рогън не бивало да се заблуждава, че изпитва лична неприязън към него. Фон Остен се натъжавал от упоритостта на пленника. Какъв смисъл имало в този хлапашки инат?

За всички било очевидно, че след залавянето на Рогън съюзническите войски нямало повече да използват известните му шифри. Минало толкова време, че цялата запаметена от него информация ставала безполезна. Нима не може да се откаже от глупавата си несговорчивост и да спести на всички тези тежки часове и дни? За мъчителите също било потискащо. Толкова ли не познавал хората Рогън, че да не се досети за това?

Последваха насърчителни слова. Рогън можел да сложи край на тези разпити. Войната щяла да свърши все някога. Тогава щял да заживее щастливо със съпругата си Кристин. Безумието на взаимното изтребление щяло да остане в миналото, хората вече нямало да се страхуват един от друг. Отчаянието не било неизбежно.

Накрая фон Остен го потупа ободряващо по рамото.

Пред другите държанието на фон Остен се променяше. Отново се преобразяваше в офицера, водещ разпита.

Хлътналите му очи се вторачваха в Рогън. Звучният глас ставаше рязък и повелителен. Но в главата на Майкъл тази суровост извратено доказваше, че у строгия баща още не е угаснала обичта към непослушното дете. Фон Остен излъчваше толкова могъщо обаяние, че Майкъл вярваше в ролята му и приемаше, че сам си навлича страданието.

Настъпиха и дните, когато го принуждаваха да слуша писъците на Кристин. Тогава фон Остен пак идваше последен. Последва и ужасният ден, в който го заведоха в съседната стая и му показаха фонографа, съхранил болката на Кристин. Тогава фон Остен обясни усмихнат, че Кристин е умряла в първия ден на изтезанията и се похвали как са надхитрили пленника. У Майкъл пламна такава бясна омраза, че повърна на затворническите парцали, с които беше облечен.

Но и това беше лъжа. Генко Бари му каза в предсмъртните си мигове, че Кристин е умряла при раждането. Майкъл му повярва.

Защо фон Остен го е лъгал?

Защо искаше той и останалите да изглеждат още по-зли?

Едва сега Майкъл видя спомените си с друг поглед и разбра какъв ненадминат психолог е бил фон Остен във всяка своя дума и постъпка, винаги обмислени грижливо.

Омразата подхранваше желанието му да оцелее, за да избие седмината и на свой ред да се усмихва над труповете им. Именно надеждата да си отмъсти сломи съпротивата му и го накара да издаде всички шифри, които знаеше.

И отново фон Остен се появяваше пръв в стаята за разпити. В неустоимия му глас пак звучеше съчувствие. Всеки път отключваше белезниците и даваше кафе и цигари на Майкъл. Внушаваше му неуморно, че ще бъде освободен, щом предаде шифрите.

Само след няколко дни беше празникът Розенмонтаг. Фон Остен влезе в стаята и посочи цивилните дрехи на стола. Усмихваше се с искрено задоволство, когато каза на Рогън:

— Днес ще изпълня обещанието си.

И другите шестима се бяха струпали в стаята. Поздравяваха жертвата си, сякаш бяха учители, които са помогнали на ученика да завърши с пълно отличие. Майкъл започна да се преоблича непохватно. Генко Бари му помогна да оправи вратовръзката, но Майкъл не отделяше поглед от фон Остен с ням въпрос. Немецът кимна, за да го успокои. И някой нахлупи шапката на главата на пленника.

Тогава Майкъл осъзна, че не вижда един от тях. Усети цевта на пистолета, опряна в тила му, и шапката се смъкна на очите му. Но в последната нищожна частица от секундата проумя всичко и отчаяно се вторачи във фон Остен с безмълвен вик: „Ти си ми като баща, повярвах ти. Простих ти изтезанията и коварството. Простих ти, че уби жена ми. Спаси ме!“. И преди от черепа му да се пръснат парченца кост, зърна благото лице на фон Остен да се криви в демоничен присмех.

 

 

Изтегнат в леглото до Розали, Майкъл си повтаряше, че не е достатъчно да убие фон Остен само веднъж. Защо нямаше как да му върне живота след това и да го убие отново… и отново… Фон Остен бе достигнал до сърцевината на човешкото и у двамата, за да я използва за своята гнусна шега.

Когато се събуди, Розали вече се бе погрижила за закуската. Нямаше кухненски кът в стаята, но тя свари кафе на котлонче и отскочи до близкия магазин, за да купи кифлички. Докато се хранеха, тя каза, че този ден фон Остен нямало да води съдебно заседание, но на следващия щял да произнесе присъдата на обвинен в тежко престъпление.

Обсъдиха всичко, което Розали бе научила — политическото влияние на съдията в Мюнхен, подкрепата на Държавния департамент на САЩ за издигането му на още по-висок пост. Фон Остен винаги беше придружен от телохранители, когато излизаше от дома си. Те не се отделяха от него, освен в Съдебната палата, която обаче имаше своя, многобройна охрана.

Розали сподели и как си е намерила работа като санитарка в кабинета за спешна помощ.

Майкъл й се усмихна.

— Можеш ли да ме вкараш там незабелязано?

— Ако се наложи — кимна тя.

Той помълча и реши:

— Утре сутринта.

Когато Розали отиде на работа, Майкъл се зае с някои неотложни неща. Излезе да купи комплект за почистване на пистолета — искаше да е сигурен, че оръжието е в пълна изправност. След това нае мерцедес и го остави на една пресечка от пансиона. Качи се в стаята и написа няколко писма — едно от тях до неговия адвокат, друго до партньорите му във фирмата. Сложи всяко в плик, надписа пликовете и ги прибра в джоба на сакото. Разглоби пистолета и го почисти старателно. Пусна заглушите ля в чекмедже на бюрото. Този път бе решил, че точността е задължителна — не знаеше дали ще успее да доближи мишената толкова, че заглушителят да не попречи.

Розали се прибра и той пак я попита:

— Сигурна ли си, че фон Остен утре ще води съдебно заседание?

— Да, проверих отново. — Тя се поколеба. — Ще отидем ли някъде навън или да купя нещо, за да вечеряме в стаята?

— Хайде да излезем.

Майкъл пусна писмата в първата пощенска кутия, покрай която минаха.

Влязоха в прочутия „Браухаус“, където най-малките халби побираха литър бира и имаше избор измежду двайсетина вида наденички. Купиха вечерния вестник „Тагенблат“ и Майкъл намери бележка за убийството на Вента Пайерски в Будапеща. Властите подозирали нелегални противници на комунистическия режим и тайната полиция започнала масова разправа с тях. За щастие взривът не засегнал никого, освен набелязаната жертва.

— Ти ли искаше никой друг да не пострада? — взря се в очите му Розали.

Той вдигна рамене.

— Направих каквото можах, когато подбирах количеството и формата на експлозива в шахматната фигура. Но как да знам предварително? Притесних се, че някое парченце може да се забие в сервитьорката, която стоеше наблизо. За неин късмет Пайерски имаше огромно туловище, то пое цялата сила на взрива.

— И сега остана само фон Остен… — промълви Розали. — Има ли някакво значение, ако ти кажа, че поне на пръв поглед той е добър човек?

Майкъл се засмя през зъби.

— Не се учудвам, че омайва всички. Не, няма никакво значение.

Не си позволиха да споменат и дума, че това може би е последната им вечер заедно. Все отлагаха връщането в стаята със зеления диван и тясното легло. Обикаляха от едно хамбаресто бирхале в друго, пийваха по чаша шнапс, слушаха пиянските песни на развеселени германци и ги гледаха как опразват безбройни халби, седнали нагъсто около дълги дървени маси.

Едрите месести баварци се тъпчеха с наденички и ги заливаха с пенлива златиста бира. Имаше и такива, чиито кореми вече се издуваха, но все не им стигаше. Провираха се през лъхащата на малц навалица, отиваха в облицованите с мрамор тоалетни и повръщаха насила всичко. Връщаха се бодро на местата си и шумно поръчваха още бира и наденички.

Колкото и противни да бяха гледките, тук беше пълно с топли живи хора — толкова топли, че въпреки размерите си бирхалето се сгорещяваше като фурна. Майкъл продължаваше да отпива шнапс, но Розали реши, че предпочита бирата. Чак когато започна да ги наляга сънливост, тръгнаха пеша към пансиона.

Минаха покрай колата и Майкъл подхвърли:

— Наех този мерцедес. Утре ще го паркирам недалеч от служебния вход. Ако не изляза от Съдебната палата, качи се в колата и карай надалеч от Мюнхен. Не идвай горе да ме търсиш. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — едва продума Розали и той я хвана за ръката.

Струваше му се, че тя ей сега ще заплаче. Розали си дръпна ръката, но просто искаше да извади ключа от чантичката. Влязоха в пансиона и докато се качваха по стълбата, тя пак хвана ръката му.

Розали отключи, влезе и включи осветлението. От прага Майкъл усети как дъхът й спира от уплаха.

На зеления диван седеше агентът на американското разузнаване Артър Бейли, а зад тях Стефан Вроцк затвори вратата. Двамата държаха пистолети и се усмихваха сдържано.

— Добре дошъл в Мюнхен — каза Бейли на Рогън.