Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (18)

Осемнадесета глава

И Майкъл се усмихна, но поглеждаше и към Розали, за да я успокои.

— Иди да седнеш. Няма да се случи нищо лошо. Очаквах ги. — Той се вторачи в Бейли. — Кажи на твоето наперено шпионче да си прибере пистолета. И ти направи същото. Няма да стреляте, както няма да ми попречите да направя това, което съм решил.

Бейли пъхна оръжието си под сакото и с властен жест накара Вроцк да последва примера му. Заговори бавно, с подкупваща искреност:

— Дойдохме да ти помогнем да се измъкнеш от тази история. Опасявахме се, че си пощурял и ще започнеш да убиваш наред. Искахме да видиш, че сме въоръжени, за да не ни гръмнеш още от вратата. Затова ви изпреварихме и влязохме неканени — първо да се разберем, че ще кротуваме, а после да ти обясня останалото.

— Ами обяснявай — подкани го Рогън.

— Интерпол е по следите ти. Свързали са те с всички убийства, разпратили са навсякъде копия от снимката ти в паспорта. Проследили са те до Мюнхен. Подозират, че и тук ще убиеш някого, сега се опитват да отгатнат кого си набелязал. Единственото предимство, което ти остана — още не знаят на кого имаш зъб.

Майкъл седна на леглото срещу прашния зелен диван.

— Бейли, не ме баламосвай. Ти нали знаеш на кого имам зъб?

Агентът завъртя глава. Приятното му лице се смръщи угрижено.

— Изпадаш в параноя, ако си мислиш, че аз съм те издал. През цялото време ти помагах, нали? Нищо не съм казал на полицията.

Майкъл си намести гърба на възглавницата и заговори с равен глас:

— Допускам, че може и да е така. Поне дотолкова бих ти се доверил. Отначало ти не знаеше кои са били седмината в Съдебната палата. Но скоро вече разполагаше с досие за всеки от тях. Когато дойде преди няколко месеца, за да ме подплашиш и да отървеш братя Фрайзлинг, имената на седмината ти бяха известни, но се преструваше. В края на краищата разузнавателните операции срещу комунистите и разкриването на техните шпиони са приоритетни и важни. С тях не може да се сравнява желанието на някакъв измъчван пленник на нацистите да си отмъсти. Нали така разсъждавате вие в разузнаването?

Бейли не отговори, но продължаваше да се взира изпитателно в Майкъл, който продължи:

— Когато убих братя Фрайзлинг, ти се убеди, че няма да се откажа до края. Нямаше нищо против да си разчистя сметките с Генко Бари, а искаше Вента Пайерски да умре. Но не беше предвидено да се измъкна жив от Будапеща. — Майкъл впи поглед във Вроцк. — Нещо да кажеш?

Лицето на Вроцк се наля с кръв.

— Всичко беше подготвено за твоето бягство от Унгария. Какво съм ти виновен, че си своенравен и всичко правиш както на тебе ти харесва?

Майкъл подхвърли презрително:

— Ама че си подло нищожество… Минах покрай консулството за всеки случай. Никаква кола не ме чакаше, но там гъмжеше от ченгета. Ти си ги насъскал. Вие си бяхте намислили, че няма да допуснете да се върна в Мюнхен. Трябваше да умра зад Желязната завеса… с което се решаваха всички проблеми на скъпоценните ви шпионски операции.

— Оскърбяваш ме — обади се Бейли. — Значи твърдиш, че съм те предал на комунистическата тайна полиция?

Гласът му натежа от толкова искрено възмущение, че Розали се озърна смутено.

— Виж какво — отвърна Майкъл, — ако още бях онова хлапе, тръгнало на война, все някак щеше да ме залъжеш. Но след месеците в мюнхенската Съдебна палата твари като тебе са ми ясни до болка. През цялото време предугаждах намеренията ти. Нито за миг не ме заблуди. Дори не се съмнявах, че когато се върна в Мюнхен, ще ме намериш. Чудех се дали да не те издиря пръв, за да те очистя. После реших, че не е нужно да го правя. Пък и не ми се стори правилно да убия някого само защото непрекъснато ми се мотае в краката. Но искам да ти кажа, че с нищо не си по-добър от онези седмината. Ако беше на тяхно място, щеше да постъпваш като тях. А може и да си го правил. Познах ли, Бейли? Колко хора си изтезавал досега? И колко си убил?

Майкъл млъкна, за да запали цигара. Чак когато срещна погледа на агента, заговори отново:

— Седмият, старшият сред моите мъчители, който бе записал писъците на жена ми, за да издевателства над мен, е съдията Клаус фон Остен. Най-високопоставеният германски федерален съдия в Бавария. Политикът с безоблачно бъдеще, вероятният следващ канцлер на Западна Германия, който има неизменната подкрепа на нашия Държавен департамент. И отгоре на всичко американското разузнаване го държи в ноктите си. За вас е немислимо както фон Остен да бъде убит от мен, така и да бъде съден за военни престъпления. — Майкъл смачка фаса в пепелника. — За да ми попречите, за да не бъде разгласено миналото му на гестаповец, аз трябваше да бъда ликвидиран. Ти си заповядал на Вроцк да ме предаде на унгарската тайна полиция. Не е ли вярно, Бейли? Просто и безупречно решение — точно както предпочитате вие, винаги искрените агенти от разузнаването.

Вроцк каза с обичайния си нагъл тон:

— И какво ще ни спре да си решим проблема тук и сега?

Бейли изгледа подчинения си с такава досада, че показа колко насилено е търпението му.

— Я обясни на своето шпионче какво ще го спре — развеселен го подкачи Майкъл, но агентът мълчеше. Затова Майкъл изви глава към Вроцк. — Твърде тъп си, за да познаеш какво направих, но твоят шеф вече се досети. Изпратих писма до хора в Щатите, на които мога да разчитам. Ако умра, фон Остен ще бъде разобличен и американската подкрепа за него ще се превърне в позорно петно. А на американските разузнавачи тук, в Европа, ще им плеснат един здрав шамар зад врата направо от Вашингтон. Не можете да ме убиете. Същото ще се случи и ако бъда заловен — фон Остен си го отнася. Тъй че не е добра идея и да ме тикнете в ръцете на полицията. Стоите си настрана и се надявате, че ще убия фон Остен, без никой да научи подбудите ми. Не искам от вас да ми помогнете. Не обичам да прекалявам.

Втрещеният Вроцк дори не забелязваше, че устата му зее заради увисналата долна челюст.

Бейли се изправи.

— Разнищил си ме от край до край, не мога да отрека — каза най-после той. — Това е самата истина. Вроцк изпълняваше мои заповеди. Но всичко, което правя, е част от задълженията ми. Какво ме засяга ще получиш ли справедливо възмездие, щом ще помогна моята страна да контролира Германия чрез фон Остен? Ти обаче не си направил погрешни ходове и ме принуждаваш да не се намесвам. Изобщо не се съмнявам, че ще видиш сметката на фон Остен, ако ще утре хиляда ченгета да те търсят навсякъде из града. Само едно нещо си пропуснал, Рогън — най-добре ще е да им се изплъзнеш, след като го убиеш.

— Не ми пука — сви рамене Майкъл.

— Знам. Не ти пука и какво сполетява жените, които са с тебе. — Бейли видя, че Рогън не го разбира. — Първо са убили заради тебе хубавата ти французойка, сега ще загази и тази фройлайн.

Агентът кимна към седналата на дивана Розали.

— Какви са тези глупости? — озъби му се Майкъл. Бейли се усмихна широко за пръв път тази вечер.

— Подсказвам ти, че ако убиеш фон Остен и после се оставиш да те убият, ще му съсипя живота на това момиче. Или ще я обвинят като съучастничка в убийствата, или ще я натикат обратно в лудницата. Същото важи и ако фон Остен остане жив, а ти умреш, но миналото му бъде разкрито заради твоите писма. Предлагам ти друга възможност. Забрави за фон Остен и ще се погрижа никой да не се занимава с тебе и с момичето. Ще уредя и документи за нея, за да замине в Щатите с тебе. Помисли си.

Гласът на Рогън го спря пред вратата.

— Бейли, кажи ми истината… Ако ти беше един от седмината в Съдебната палата, щеше ли да вършиш същото като тях?

Бейли се замисли за около минута и отговори спокойно:

— Ако това би помогнало на моята страна да победи във войната — да, щях да постъпвам като тях.

Той излезе след Вроцк и затвори вратата.

Майкъл се надигна и пристъпи към бюрото. Розали го видя да завинтва заглушителя към цевта на пистолета и промълви с усилие:

— Моля те, недей. Не ме е страх от нищо, което могат да ми направят.

Изправи се, направи крачка към вратата, сякаш се канеше да го спре, но се върна и седна на дивана.

Майкъл се вгледа в нея.

— Знам какво си мислиш, но аз простих на Бейли и Вроцк предателството в Будапеща, нали? Всеки в този занаят е някакъв изроден звяр, а не човек. Всички те се захващат с тази работа по свое желание. Никой не ги е принудил. Знаят с какво ще се занимават и какво ще се иска от тях — да изтезават, да предават и да убиват други хора. Не изпитвам никакво съжаление към тях.

Розали не отговори, само опря чело на дланите си.

Майкъл продължи по-меко:

— Рискувах своя живот в Будапеща, за да съм сигурен, че никой освен Пайерски няма да пострада. Бях готов да се откажа от всичко, дори от шанса да накажа фон Остен, за да не сторя зло на невинни хора. Но тези двамата не са невинни. И няма да допусна ти да страдаш заради мен.

Преди тя да каже и дума, преди изобщо да вдигне глава, той излезе от стаята. Чуваше как забързаните му стъпки заглъхват надолу по стъпалата.

Майкъл подкара наетата кола и побърза да завие по главна улица. В този час нямаше много други коли и минувачи. Надяваше се Бейли и Вроцк да са дошли в пансиона с такси и още да са някъде по тротоарите, докато пак чакат такси. Скоро видя двамата мъже, продължи стотина метра нататък, спря в пресечка и тръгна срещу тях. Но те влязоха в бирхале „Фредерика“. Майкъл си призна сърдито, че няма как да се разправи с тях вътре.

Остана да чака отвън още час с надеждата, че ще изпият по бира и ще излязат. Накрая не се стърпя и реши да влезе.

Тук не беше претъпкано и веднага забеляза Бейли и Вроцк — седяха сами до дълга маса и обираха от голямата чиния последните наденички. Майкъл се настани до вратата, където цяла група шумни любители на бирата го скриваше от погледите им.

Наблюдаваше двамата агенти и се чудеше на държанието им, а после се присмя на самия себе си. Досега ги бе виждал само скрити зад служебните маски на работата и дълга, когато внимаваха да не покажат никаква слабост. Сега нямаше преструвки.

Вроцк очевидно си падаше по дебеланите. Закачаше се с всички закръглени сервитьорки, а по-стройните дори не поглеждаше. А кльощавият Бейли се оказа ненаситен лакомник. Поръчваше все нови порции наденички и след всяка глътка надигаше халбата. Не личеше в момента да го интересува нищо друго на света. Изведнъж стана рязко и се втурна към близката тоалетна.

Вроцк се заклатушка подире му. Майкъл изчака половин минута и ги последва. Провървя му — агентите бяха сами в тоалетната. Но тъй и не се застави да извади пистолета. Бейли се превиваше безпомощно и повръщаше всичко погълнато. Вроцк придържаше главата му, за да не я натопи в собствения си бълвоч.

Тази жалка гледка беше странно трогателна. Той се отдръпна безшумно и излезе на улицата. Върна се, остави колата до пансиона и се качи в стаята.

Розали още седеше на дивана и го чакаше.

Майкъл махна заглушителя, пусна го в чекмеджето и седна до нея.

— Не можах да го направя. Не знам защо, но не можех да ги убия.