Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035

История

  1. — Добавяне

6.

Катедралата бе разкъсана от експлозията точно в най-тихия и тържествен момент от литургията. Много от богомолците пищяха, други припадаха. Тези, които запазиха присъствие на духа, хукнаха към изхода. От олтара вместо тамян се виеха кълба черен дим, а за няколкото хиляди богомолци имаше само три врати. Настана безредие и хората хукнаха панически. Онези, които паднаха в дивата блъсканица към изходите, бяха стъпкани от останалите.

Лио научи за взрива в Сантяго де Компостела от обедните новини. Бомбата явно беше избухнала до статуята на Сантяго Матаморос, св. Яков, убиеца на маври. Целият свят затаи дъх. Нима това беше нов „Сан Петронио“? Светът да не е полудял? Какво още ни чака?

Няколко часа по-късно бяха излъчени подробностите за случилото се. Нападението не беше толкова унищожително, колкото в Болоня. Катедралата бе получила малки повреди, но бароковата статуя на св. Яков на кон, който замахва с меч срещу група маври, беше разбита на парченца. Засега броят на жертвите не беше известен. Мнозина бяха ранени от самия взрив, а още повече, чийто брой в момента се уточняваше, бяха ранени и убити при последвалото паническо бягство.

По цял свят отражението на този нов терористичен акт беше огромно. Още вечерта едрият сенатор Роуландсън, облечен в неизменния си костюм с жилетка, участва във вечерно предаване по телевизията заедно с кардинала на Балтимор, известен като рупор на папата. Кардиналът, също толкова дебел под моравите си одежди, подчерта, че папата отдавна е искал статуята да се махне от загриженост за чувствата на мюсюлманите, но испанските националисти не позволили. Той добави:

— Виждате до какво води подобна гордост.

— Възразявам енергично — отговори сенатор Роуландсън. Гледайки повече в камерата, отколкото към кардинала, той продължи: — Нека обясня какво имам предвид. Вътре в купола на скалата, едно от най-светите места за исляма, има надпис, който прославя победата на Саладин над „многобожниците“, обиден намек за християнската Света Троица. Въпреки това на нито един мюсюлманин не му минава през ума да вдига шум той да бъде премахнат, за да не се засягат чувствата на християните.

— Двете неща изобщо не могат да се сравняват — прекъсна го кардиналът с проблясващ златен кръст и тресящо се шкембе.

— Ваше Преосвещенство, моля, оставете ме да довърша — каза сенаторът и отново се обърна към камерата. — Историята си е история и никой не може да я пренаписва. Трябва да живеем с греховете си от миналото. С нашите собствени и с тези на другите хора. Не може да водите открит диалог, докато се опитвате да прикриете различията. Между християните и мюсюлманите винаги е имало спорове по много основни верски въпроси.

— Не, не — намеси се отново кардиналът, — точно във фундаменталните въпроси нямаме различия.

— Например?

Лио изключи телевизора. Не му беше до телевизионни теологически препирни, пригодени за равнището на масовия зрител. По-късно съжали, че не е догледал предаването. Очевидно към края на препирните сенаторът изненадващо бе обявил своята кандидатура за президентските избори догодина. На следващия ден това бяха заглавията на пресата във Вашингтон.

Реакциите в Европа бяха сурови. Четиристотинте ислямски молитвени места в Испания, между които имаше както гаражи, така и джамии, бяха изложени на опасност, и то с основание. В самия град Сантяго тълпата се втурнала в парк, където се строяла джамия, и запалила строежа, като успяла да повреди булдозерите и крановете, преди полицията с нежелание да я разпръсне. Въпросът кой е виновен за тези атентати не се обсъждаше задълбочено нито от властите, нито от някого другиго. Дните около празника на 25 юли, деня на св. апостол Яков, светеца покровител на Испания, бяха както винаги трескави. Хиляди поклонници, млади и възрастни туристи, студенти и безделници се тълпяха по тесните улички на малкия средновековен град. Предполагаше се, че извършителят е поставил бомбата до статуята, а после се е измъкнал незабелязано в блъсканицата.

Работата по джамията в Сантяго беше отложена за неопределено време. Същото се случи и с много други, особено след като се разбра, че джамиите в Испания са финансирани от Мароко и Саудитска Арабия. Много от тях наистина имаха връзки с уахабизма, пуританската форма на исляма, господстваща в Саудитска Арабия. Според директора на Института за проучване на конфликтите и хуманитарните действия „влиянието на уахабитите крие потенциални опасности и представлява хронична терористична заплаха“. Това бяха думите му пред испанския парламент след поканата на правителството да говори пред него. Министър-председателят „покани“ и посланика на Саудитска Арабия, но той „отклони“ поканата и замина за родината си, зарязвайки дипломатическите отношения между двете страни.

Западна Европа реагира изненадващо бързо по същия начин: строителството на джамии беше спряно. За пръв път официалното обяснение на подобна крайна мярка не избяга от същинския проблем: те са развъдник на терористи. И това не беше всичко: плановете за приемане на Турция в Европейския съюз, вече доста напреднали въпреки силната съпротива на обществеността, също бяха замразени. Във всички страни се издигаше новият лозунг на националистите: „Асимилирайте се или напуснете!“.

Мнозина, които можеха да си го позволят, напуснаха и така допълнително отслабиха умерените сили сред европейските мюсюлмани.

Папата беше много натъжен от тези събития, но като цяло непоколебим. Всемогъщият бог щеше да помогне както на него, така и на Европа. Той продължи смело напред с кампанията „Отворени обятия за всички вярващи“, върху която беше заложил своето папство. Турското правителство, което отчаяно се бореше да подобри отношенията си с Европа, го покани в Истанбул. Това беше невиждана стъпка. Съпътстващата я програма — също: за пръв път от пет века и половина в Хагия София, превърнатата в джамия базилика, която сега беше музей, щеше да бъде извършено християнско богослужение. Макар папата да прочете литургията на турски, като се постара да даде най-доброто от себе си, ревностните слушатели забелязаха значителни промени в изказа.

Лио ходеше всяка сутрин в параклиса „Далгрин“ в студентското градче, за да се срещне с други членове на Третия орден. Прочитаха по няколко молитви заедно и тръгваха да си вършат работата. Но тази сутрин, когато излизаха от параклиса, единият от тях, професор по религиозни науки, му предложи да се отбият в кафенето на факултета.

— Лио — започна професорът, след като седнаха с по чаша кафе на масичката, — чу ли за вчерашната папска меса в „Света София“? Или папата е използвал много лош преводач, или е изпробвал нов модел литургия, скроена по мярката на нашите братя мюсюлмани.

— Какво е казал?

— Така, както я е прочел, месата била почти неразбираема, но внимателните наблюдатели казват, че всички внушения за божествеността на Христос били пропуснати. И естествено, проповедта била на любимата му тема: добрият мюсюлманин е и добър християнин.

— Очевидно господ има нужда от нови очила! — каза третият преподавател, който се беше присъединил към тях. Лио се засмя и го допълни:

— А може би е по-добре папата да престане да се смята за очния лекар на господ.

Коментарите им стигнаха дотук, но на около два километра от тях нунций Макграт седеше в сенатския кабинет на сенатор Роуландсън и в техния разговор настъпи много сериозен обрат. В деловия си черен костюм и якичка на духовник мършавият йезуит се различаваше рязко от архиепископа, помисли си сенаторът. Превъзхождаше го най-малко няколко пъти по интелигентност и въпреки новия си пост вероятно нямаше да му играе по свирката. Сенаторът го заведе до креслото и седна от същата страна на голямото като тенис маса писалище.

— Професор Макграт, зная, че като бъдещ папски нунций от вас се очаква да защитавате възгледите на вашия държавен глава. Но между нас да си остане, клетвата за послушание задължава ли ви да загърбите своята гледна точка?

— Боря се с този въпрос още откакто моят избор започна да се обсъжда — отговори честно йезуитът. След това замълча. Изглежда се колебаеше дали да продължи.

Сенаторът го окуражи.

— И какво?

— Стигнах до заключението — отговори нунцият с различен, по-твърд тон, — че съм се заклел на Бог, а не на Светия отец. По същата причина аз съм пратеник на Светия престол, а не личен посланик на Негово Светейшество. Ако съвестта ми подскаже, че действията на папата са неправилни, аз трябва да послушам нея.

— И да си подадете оставката? Недоволните посланици обикновено постъпват така.

Отец Макграт пусна тънка усмивчица и каза подчертано бавно:

— Не е задължително. Ако мога да направя по-голямо добро, като остана на поста си, ще го направя, освен ако не ме отзоват.

— Простете ми, отче, но това звучи така, сякаш се готвите да играете двойна игра — каза сенаторът с леко раздразнение в гласа, но всъщност се радваше, че разговаря с колега политик.

Йезуитът присви устни.

— Не бих се изразил по този начин. Ние, йезуитите, често сме били поставяни в неизгодни позиции, непопулярни както във Ватикана, така и сред светските власти. Но не бива да забравяте, че сме орден на войни. Не се сражаваме с материални оръжия, но в днешния свят ние вече водим война. Сега живеем… как да го кажа… в окупирана територия.

— Окупирана от кого?

— Честно казано, от дявола.

— Пу-пу! — ухили се сенаторът, защото това му прозвуча като изказване на някой от колегите му от религиозната десница.

— Затова от време на време трябва да слагаме маска. А сега, сенаторе, мога ли да ви задам един въпрос?

— Давайте.

— Можем ли да очакваме да посочите ислямската асимилация като проблем във вашата президентска кампания? Не питам от любопитство, а защото това е много чувствителна тема за Светия отец, а аз ще се окажа по средата.

Сенаторът почувства облекчение. Той се занимаваше с чувствителни теми всеки ден.

— Разбира се, но асимилацията е само половината от проблема. По-важна е солидарността с Европа. Ние трябва да поправим мостовете към хората, които мислят като нас и изглеждат като нас.

— Както аз виждам нещата, Джон… нали не възразяваш да си говорим на ти, след двадесет до тридесет години ще бъдем изправени пред две възможности. Първо, Европа се превръща в мултикултурна шахматна дъска, разтърсвана от социални вълнения, икономически упадък и все по-засилваща се враждебност към САЩ. Второ, те решават да заложат бъдещето си на това, което ги е направило велики в миналото. В такъв случай можем да се хванем за ръце през океана и да работим с тях. На мен ми се иска бъдещето да принадлежи на трансатлантическото единство, каквото имахме след Втората световна война.

Джон чу плющенето на предизборни лозунги.

— Тогава обаче бяхме обединени срещу комунистическата заплаха.

— Точно така, а сега сме обединени срещу ислямската заплаха.

Джон не можеше да отрече очевидното.

— Джон, а сега аз искам да ти задам един въпрос. Как ще се приеме това от американските католици? Имам предвид инициативата на папата за отворените обятия.

— По мое мнение отворените обятия могат да предизвикат схизма с катастрофални размери. Може би нямаш представа за пълния обхват на инициативата. Нека кажа само толкова: цялата идея за божествеността на Христос ще бъде „ревизирана“, за да стане християнството по-приятно на мюсюлманите и евреите. Ако никой друг не се противопостави, ние, йезуитите, ще го направим и то до последния си дъх. И ще се погрижим католиците да разберат какви са намеренията на папата. Американските католици имат дълга история на съпротива срещу Ватикана по въпросите на контрола на раждаемостта и така нататък и макар да не са кой знае колко теологически образовани, смятам, че това ще ги накара да подскочат.

— Значи няма да им хареса онова, което чуят?

— Зависи от това как ще бъде представено. Мисля, че политическият уклон ще натежи повече от теологическия.

— Значи, казано простичко, ако католиците, а това включва и голямата група латиноамериканци, се ядосат на папата, те могат да ме подкрепят?

— Да, определено могат да те подкрепят.

 

 

Всяко лято към края на юли барон Емануел даваше вечерен прием. Тази година помоли Орсина да го организира и да покани повечето от съседите. Племенницата му подготви нещата стилно и бързо и само след седмица двадесет гости вечеряха с тях на махагоновата маса, която беше преместена от трапезарията под черешовото дърво. За случая наеха допълнителна прислуга и запалиха стотици свещи. Пламъците им потрепваха на ветреца, но той не беше толкова силен, че да ги угаси. Пълната луна усили осветлението с меките си лъчи. Найджъл достави три дузини бутилки от амаронето, което засега беше избрал за свое любимо.

Баронът седеше начело на масата, Орсина от дясната му страна, а Анджела от лявата. Цикълът му лекции беше завършил няколко дена преди това и той изглеждаше изтощен от усилието. Умът му обаче съвсем не спеше. Той наблюдаваше гостите и оценяваше всеки от тях. Благородна плесен, каза си той, докато вкусваше глътка вино с небцето си.

Амаронето се произвежда, като узрелите чепки се сушат на сламени рогозки, за да се усилят съдържащите се в тях захари и букети. В зависимост от времето виното се излага на влиянието на „благородна плесен“, доброжелателната форма на сивата плесен. В гостите на барона обаче нямаше нищо доброжелателно, поне от негова гледна точка. Знаеше, че всички се борят, за да запазят вилите и дворците си. Всички се съревноваваха в буржоазния свят, работейки в обикновени фирми, и полагаха усилия да връзват двата края, заобиколени от сприхави съпруги и безочливи синове и дъщери. Щяха ли предците им да се гордеят с тях? Разбира се, че не. Той ги смяташе за бързо разлагащ се подвид. „Благородна плесен“ беше съвършена епитафия. За щастие неговите племеннички представляваха изключение: Анджела, която познаваше интимно, и Орсина, която очевидно беше по-надарената от двете.

Вечерният прием има успех. Орсина го беше организирала превъзходно. Обаче баронът се извини още преди десерта и се оттегли в библиотеката. Може би „Кориере дела Сера“ щеше да му предложи нещо по-интересно от гостите?

Емануел свали очилата си за четене. Току-що бе завършил голямата редакционна статия, поместена до уводната. Беше написана от последния оцелял полковник от фашистката ера и коментираше взривяването на черквите и изпълнената с насилия реакция срещу тях. Разбира се, старият воин (сега той трябваше да е на 95!) се отвращаваше от насилието и на двата лагера, но предричаше нова европейска солидарност като „неочакван плод от трагедията“. Всяко подобно произшествие, пишеше той, тласка Европа към пробуждане. Всички трябва с нетърпение да очакваме този момент.

Да, Европа спи дълбоко, а къщата й е пълна с крадци, помисли си баронът. Той погледна през прозореца към осветените от лунната светлина живи плетове, статуи в стил рококо и древни дървета. Сети се за другия си дом, Палацо Ривиера на Канале Гранде, и за поколенията, които си бяха спечели правото да живеят така, както се очакваше от тях. Мислите му се върнаха към навечерието на неговата сватба, когато като най-голям син, баща му го посвети в мистериите на семейството:

 

 

„Ривиера са едно от най-древните семейства в Европа. Ние произхождаме от рода на Ривалис, древни заселници по бреговете на река Адидже. От тях произлиза един клан герои, чиито славни дела са вписани в аналите на войните и мира“. Последваха различни примери. „Но нашето наследство е нещо повече от семейната кръв. Ние сме наследствените пазители на древни тайни. Ние познаваме средствата, чрез които се правят герои, и как след победоносна смърт човек може сам да се дари с безсмъртие.

На нашия хералдически щит е нарисувано дървото на живота. Ние знаем неговата тайна, както и тази на Рая, откъдето човекът е бил прогонен заради собствената си слабост. Ние знаем как да подхранваме това дърво и как да накараме Реката на живота да потече от неговите корени. Благодарение на това познание родът Ривалис винаги е процъфтявал и е раждал герои. Те са все още при нас. От своето олимпийско великолепие те ни пазят и чакат да пожелаят «добре дошли» на онези, които докажат, че са достойни да се присъединят към тях“.

След това баща му му беше поднесъл книгата „Магическият свят на героите“. „Вземи тази книга, написана от нашия предшественик Чезаре дела Ривиера. Пази я грижливо, изучавай я и я овладей. Това е едно неразгадаемо произведение, неразбираемо за обикновения човек, но ако можеш да я разшифроваш правилно, ще поемеш по тайните пътеки, по които други Ривиера са минали преди теб в този и в други светове. Повтарям пази я грижливо, изучавай я и я овладей. Така ще откриеш скрития камък“. Последните думи беше казал на латински.

Не му ли се беше подчинил? Дали някой друг Ривиера се бе посвещавал по-усърдно на изучаването на семейната книга? Баронът не вярваше. Той откри тайните пътища и изпълни ритуалите, които осигуряваха продължението на рода. Но така ли беше наистина? За негова огромна скръб той не успя да изпълни най-простия ритуал във физическия свят: размножаването. Вроден стерилитет на семенната течност. Това беше казал специалистът, след като от десетгодишния брак на барона не се появи потомство.

Кой щеше да продължи живота на рода след него? Както вече се беше случило с много велики династии, семейната линия се беше свила почти до нулата и сега завършваше само с две млади жени: Орсина и Анджела.

Мрачните мисли на Емануел се насочиха отново към Европа. Нужен беше някакъв духовен тласък, за да се събуди континентът. Дори и на равнището на популярната религия. За добро или за зло, след като захвърли доста от близкоизточния си багаж, християнството беше станало религията на Европа. Беше се превърнало в главна пружина на Свещената римска империя, на Ордена на тамплиерите, на много други рицарски ордени, на кралските дворове, в които европейското изкуство, литература и музика съзряха. По време на кръстоносните походи то беше направило кастата на воините по-корава.

Да, време беше за нов кръстоносен поход, помисли си баронът. Сега обаче неверниците не бяха от другата страна на Средиземно море, а точно тук и вече блъскаха по вратата. Как може някой да спи във време като това?

Като помисли още малко, Емануел стигна до извода, че Европа има нужда от нова Реконкиста. Тя може би започваше отново в Испания, където се беше зародила. Свети Игнатий Лойола, основателят на Обществото на Исус, е бил воин. Тъй като по негово време не е имало кръстоносни походи, а маврите вече били изгонени от Испания, желанието му било да покръсти мюсюлманите.

Хубаво, размишляваше баронът със суха усмивка, можем да вербуваме и йезуитите за реконкистата. Това ще бъде първият път, когато ще се противопоставят на папата. Спомни си за онзи американец с йезуитски склонности, приятеля на Орсина: професор Кевъна. Самата мисъл накара баронът да се изхили. Той и воин? Изсмя се отново с искрено удоволствие.

В ранния следобед на другия ден Джорджо обяви, че във вилата е дошъл един младеж, който иска частен разговор.

— Познаваме ли го?

— Да, бароне, присъства на някои от вашите лекции.

— Можеш ли да си спомниш на кои по-точно? Онези при затворени врати?

— Да, беше и на някои от тях.

— Разбирам. Добре, въведи го в библиотеката. Там ще се срещна с него.

Фелипе беше застанал пред него разтревожен, нисък и кльощав. Баронът научи, че младият испанец се чувствал задължен да продължи поклонничеството си до Сантяго де Компостела, което прекъснал на половината на пътя, за да присъства на неговите лекции. Беше минал по традиционния маршрут пеша, но се върнал с влак веднага след бомбената атака. В този момент Емануел очакваше младежът да изригне в най-лошия пристъп на чувства, затова повика Джорджо, който трябваше да бъде готов да го изведе. Но докато той дойде, Фелипе го изненада. Библиотеката се изпълни с електрическо напрежение, докато испанецът разказваше своята история.

— Когато влязох в мароканските предградия — каза той, — разбрах каква ще е моята мисия. Помислете си, бароне, мюсюлмански лагер в покрайнините на светия град! — Когато Джорджо се появи, баронът го отпрати със заповеден поглед.

— Там имаше парк — добави Фелипе — и точно по средата му се строеше джамия. Научих, че местните политици са отстъпили мястото, за да купят имигрантските гласове. Строежът приличаше на огромна бяла отровна гъба и аз осъзнах, че моята мисия е да я разруша.

Трябва да ви призная, че като студент бях убеден марксист и аз и моите другари крояхме планове за нападения срещу различни буржоазни цели. — Баронът се намръщи, но му позволи да продължи. — Откраднахме технология за правене на бомби и почти бяхме готови да пристъпим към действие, когато инженерът ни се уплаши и нищо не излезе. Но никога няма да забравя нито обучението, на което се подложихме, нито чувството да имаш цел. Сега знам за какво е било всичко това.

Сам не бих могъл да направя достатъчно голяма бомба, която да разруши джамията. След дълги размишления и след като предложих моя собствен живот в замяна, разбира се, ако се наложи, получих отговор.

Бароне, спомняте ли си изречението, което използвахте: „Ако срещнете Буда на пътя, убийте го“? Като че ли сам свети Яков ми го каза. Реших да убия неговия образ, само него, а той щеше свърши останалото. Подготвих плановете си така, че да бъдат ранени възможно най-малко хора, и се доверих на светеца, който щеше да се погрижи да няма убити. Неговата статуя щеше да бъде разрушена, но това беше само една статуя. Ние, светецът и аз, щяхме да събудим хората и те щяха да поемат моята мисия.

Обаче знаете какво се случи. Избухна паника и в блъсканицата бяха стъпкани дванадесет невинни християни. Вярно, че мисията започна и расте всеки ден, но аз се чувствам виновен за смъртта и раните, които никога не съм имал намерение да причиня. Не мога повече да понасям вината, затова трябва да се предам.

Тогава Фелипе погледна към барона донякъде със страх, но и с предизвикателство, очаквайки, че той ще вдигне телефона и ще повика полицията. Младежът беше готов да стане мъченик.

— Това, което току-що чух — каза възрастният мъж с олимпийско спокойствие, — беше сякаш шепот на тръстиките. Всъщност не съм чул нищо. Очевидно е, че си действал не по своя воля. Бил си извън себе си, обладан, временно изваден от строя. Затова не бива да ти се търси отговорност. Сега ме чуй внимателно и послушай съвета ми. Върни се в Испания и не прави нищо необичайно. Не се набивай на очи, бъди незабележим. Разбираш ли? Не прави нищо и дръж подтиците си под контрол. С една дума: дръж си устата затворена и не прави нищо.

Фелипе беше слисан. Не беше очаквал това. Но инстинктът му за самосъхранение започна да действа и той изпита благодарност. Дори нещо повече. Изведнъж осъзна със закъснение какъв позор е за рицарския идеал. Баронът беше великодушен и той реши да направи точно това, което му каза. Поклони се за сбогом и си тръгна с енергична походка.

Малко по-късно, когато остана сам в кабинета си, Емануел си припомни думите на Фелипе и изпита злорадство. Дали моите магически действия са катализаторът на случилото се? Май нито едно съзнателно усилие не би могло да предизвика подобно нещо. Това беше съвършена илюстрация на теорията на хаоса: капката дъжд, която пада на крилцето на пеперудата и слага начало на потопа. Баронът, разбира се, не вярваше в теорията на хаоса.

 

 

Найджъл слезе от водното такси на пристана пред Палацо Ривиера.

— Когато се оженихме, не успях да разгледам това място — каза той на Орсина. — Божичко, колко е огромен! Сигурно през зимата е страшно влажно.

— Така е — отговори Орсина, — затова предпочитам Прованс.

Появиха се прислужниците и се разбързаха да вземат куфарите им. Орсина ги поздрави.

— Здравей, Башкар, здравей, Сома. Как са децата ви в Делхи? Ще успеете ли скоро да ги доведете?

Башкар беше нисък и сериозен, носеше жълтеникава куртка в стил Hepy и тесни панталони. Сома, облечена в синьо-зеленикаво сари, беше привлекателна закръглена жена на тридесетина години, която се разтича след измърморените от Башкар думи на родния им език.

— О, госпожо, благодаря, че се интересувате, но е много трудно — Орсина слушаше внимателно неговия несигурен, но сдържан английски. — Самолетните билети и издръжката на пет деца са много скъпи, но се надяваме след една година да можем да ги доведем.

Найджъл оглеждаше преддверието и коридора на равнището на канала, който се простираше от единия до другия край на двореца.

— Страхувам се, че ще се мотаем сами из сградата. Ще ме научиш ли да карам гондола?

— Едва ли! Те са толкова стари, че сигурно текат като решето — отговори Орсина. Слугите бяха изчезнали нагоре по широкото официално стълбище и Найджъл тръгна след тях.

— Доста са странни — подхвърли той, когато мина покрай статуите на дечица с крилца, накацали по парапета. — Това си показва пишката.

— Прави се на Приап — изсмя се Орсина. — Спомняш ли си…

— О, да, онзи големият в градината на чичо ти. Как бих могъл да го забравя?

Стълбището завиваше величествено към балната зала. Найджъл протегна врат и се завъртя, за да огледа боядисания в убити цветове купол.

— Това си го спомням — После погледна надолу към паркета на пода. — Кълна се, че по големина бие с няколко метра игрище за крикет.

На Орсина й харесваше, че той никога не казва това, което се очаква от него. Тя оценяваше високо, че той нарочно й показва само приятния си, ексцентричен и вечно разсеян дух, а пазеше своята природа на хитър спекулант за колегите и конкурентите си.

— Време е за обяд — каза тя. — Останалата част от къщата можеш да разгледаш по-късно.

Те прекосиха трапезарията, която гледаше към Канале Гранде, където Башкар и Сома вече бяха сервирали обяда. Орсина ги бе уверила, че като лондончанин, Найджъл харесва индийската кухня. Докато се хранеха, той се потеше изобилно, а тя му обясняваше организацията на живота в двореца.

— Както каза, ще се мотаем наоколо. Почти не използваме третия етаж, освен за нашите по-стиснати приятели или роднини, които предпочитат да си делят една баня, но не и да отседнат в хотел.

Найджъл се беше наслаждавал на удобството във вила „Ривиера“, където Думитру, Афина, Саманта и дори възрастната Мариана задоволяваха всичките му желания. Сега обаче не беше много сигурен как ще прекарат целия август в този безрадостен дворец, заграден от едната страна с миризлив канал, а от другата с рояци туристи. Но той беше дошъл тук с цел и щеше да се придържа към нея, за да научи езика на Орсина както трябва, дори ако това го убие.

И наистина се придържаше към тази цел всеки делничен ден от девет до четири. След това, с глава замаяна от италиански изрази, си купуваше „Файненшъл Таймс“ и „Интернешънъл Хералд Трибюн“, прочиташе ги в някое кафене и разговаряше по мобилния си телефон. Следваше приятна вечер с Орсина и вечеря в ресторант или някой купон в близките вили край река Брента.

 

 

Беше рано сутринта и телефонът започна да звъни в апартамента на Лио. Той не вдигна.

О, пак ли тя, помисли си, когато стигна до телефона. Трябва да си купя апарат, който изписва номера на обаждащия се.

Напоследък беше прекарал доста време да утешава Силвия и дори я бе придружил на първата й среща с нейния нов психиатър. Докато седяха в чакалнята, не можа да се сдържи да не отбележи колко дебела и тромава беше станала, като някоя стара, скопена котка. Знаеше, че това сравнение е жестоко, но му беше хрумнало съвсем спонтанно. А като се замисли човек колко зашеметяващо красива беше като млада… Телефонът звънна отново. Най-накрая той вдигна.

— Ало? Лио, ти ли си?

— Да! — Облекчението и изненадата го накараха да изгуби ума и дума.

— Лио? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те. Орсина, толкова се радвам да чуя гласа ти. Как си?

— Благодаря, добре.

След още няколко неловки момента разговорът потръгна. Сигурно е прочела писмото ми и затова не иска да губим връзка, помисли си Лио, отнасяйки телефона по-близо до удобното си кресло. А тя реши, че той сигурно е очаквал да бъде по-пламенна, след като е прочела писмото му, но тонът й е попарил тия мераци.

— Радвам се да чуя, че си добре. Този седмица беше доста мрачна и малко радост няма да ми навреди.

— Имаш предвид новините? Да, тази работа със Сантяго направо потресе чичо. Държи се още по-ексцентрично от обикновено. Както и да е, ние с Найджъл ще прекараме известно време в двореца във Венеция. В случай че искаш да се свържеш с мен, знаеш къде да ме намериш.

— Определено не искам да губим връзка — Настъпи още една неловка пауза и малко по-късно той продължи. — Как е Найджъл? Купи ли ферарито?

— Разбира се, и доста го покара. Каза, че иска да се възползва възможно най-пълно, преди да бъде заточен да живее в град без пътища.

— Че кой го е заточил?

— Закле се да изкара едномесечен интензивен курс по италиански и аз му намерих езикова школа наблизо.

— Езикова школа? Те са за ученици и студенти. Защо не взима частни уроци?

— Каза, че му липсва шумотевицата и безредието на ученическия живот.

Лио се усмихна при мисълта как Найджъл се перчи пред сериозните курсисти от Азия на половината на неговите години.

— А ти какво ще правиш, докато той учи неправилните глаголи?

— Ще се виждам с приятелите си от училището и колежа, които живеят тук. Искам да проверя и един проект за реставрация, в чиято подготовка участвах. — Орсина се поколеба. — И ще изучавам книгата, Лио. Този път ще го направя както трябва. Не искам чичо да мисли, че женският мозък е неспособен да се справи с тази задача.

— Така ли? И аз я проучвам. На минаване през Рим купих модерното издание и вече го прочетох. Главата за света на растенията ми хареса. Наведе ме на мисълта дали Емануел не прави магии, за да накара онези величествени дървета да изглеждат тъй млади? — Той го каза шеговито и затова се изненада от отговора й.

— Значи вярваш в магията?

— О, боже… да кажем, че имам няколко, само няколко преживявания, заради които съм склонен да вярвам. Всъщност йезуитите са изпитвали голямо уважение към природната магия. Онази магия, която се основава на разбирането как в действителност работи природата, но без намесата на духове. За съжаление номерата, които те са възприемали като природна магия, отдавна са надминати от телефона, киното и компютъра. Затова днес няма много място за нея.

— И аз имам преживявания — Орсина се поколеба отново и реши да стъпи на по-сигурна почва. — Лио, смяташ ли, че можем заедно да изучаваме „Магическият свят на героите“? В края на краищата, затова ти се обадих, а така или иначе не можахме да стигнем доникъде. Заедно бихме могли да постигнем повече.

Извинение за редовни разговори с Орсина! Сърцето на Лио подскочи, но той му се скара да мирува като на досадно куче.

— Ще ми бъде много приятно.

— Прекрасно! И така. Двамата разполагаме с различни издания, а аз все още трябва да се съобразявам със семейната забрана. Провери дали в твоето издание се говори за Пещерата на Меркурий. Намира се в началото, веднага след цитата от Орфей.

— Книгата ми е подръка — отговори Лио, докато прекосяваше стаята към разхвърляното си писалище. — Да, при мен е в Четвърта глава и можем да започнем от нея.

— Нека да изчакаме няколко дни. Радвам се, че можем да работим заедно! Надявам се, че това няма да попречи на изследванията ти.

Боже, какво изумително актьорско майсторство, помисли си той. Бог да я благослови. Орсина знаеше прекрасно, че заради нея би отложил всякакви проучвания. Значи всичко трябва да бъде на нещо като професионална основа. Дано да не вземе да предложи съвместната им работа да става с имейли.

— Не се притеснявай, моят съавтор ще свърши по-голямата част от работата през това лято. Надявам се, че ние ще можем да работим заедно по телефона. Това е много по-изтънчено от електронната поща — подхвърли той.

— Мразя имейлите — призна Орсина, — и се надявах, че няма да настояваш да си пишем по интернет.

Добре, значи това е уредено. Орсина отново се върна в неговия живот! От години не се беше чувствал толкова развълнуван. Да, отново си напомни, че тя е вече омъжена, но въпреки това дори само гласът й караше живота да изглежда много по-обещаващ. Би трябвало да благодари на „Магическият свят“ за неочакваната радост. Затова отвори книгата, когато седна да обядва, и я започна отначало.

Час по-късно осъзна, че е изял храната, без дори да разбере каква е. Направи си кана кафе и се настани под единствената стояща лампа с крака на дивана. Вниманието му беше привлечено от една криптограма, която се превърна в проблем. Какво означаваше? Имаше нещо общо с Tartar. Чезаре обясняваше, че не става дума за обикновения винен камък, който кристализира в старите бъчви, нито за Jartarus, което е другото име на преизподнята. Според него ставаше дума за магическия Tartarus, който „лежи в черния център на нашата девствена Земя и в който гори постоянният и окултен огън на Природата“. Истинското му значение, продължаваше дразнещият алхимик, се разкрива кабалистично в изречението Terrae ARdor TArdans RVtilantia Sidera. Лио си преведе това като „горещината на земята възпира блещукащите звезди“. Може би, за да разбере значението му, трябваше просто да се съсредоточи върху изображението.

А колко богато беше то! Петте латински думи внезапно отвориха свят на важни и вдъхващи ужас картини. Разбира се, че земята е най-гореща в своя център, който, както се смята, е зает от голямо количество нажежено до бяло желязо. Лио се замисли върху парадокса за нещо ослепително бяло, от което не може да излезе и лъч светлина. Във въображението си видя подредените цветове на земните слоеве, които преминават от бяло в жълто-оранжево, след това в убито червено и най-накрая в кафеникавочерното на земната кора. През всички тях се излъчва горещина като от сърцето на живо тяло. Да, каза си той, земята е живо същество. Ядлива, годна за пиене, за дишане и това е причината ние да живеем на нея. Обаче душата, която Лио от детството си смяташе за нещо бяло, скрито дълбоко в него, е невидима като земната сърцевина. За разлика от нея звездите излъчват бяла светлина от повърхностите си. Тогава те не са ли души, само че видими? Какво означава фактът, че тяхната светлина стига до нас и е възпрепятствана от земната топлина?

Мислите на Лио последваха тези асоциации подобно на ловец, който преследва бял елен през гората. Скоро той престана да ги облича в думи и се остави да бъде воден само от образи и от цветове с неизразима важност. Усети, че му предстои да разкрие истини отвъд думите, но изведнъж по гръбнака му се спусна силна тръпка и той отвори очи. Определено беше чул вратата на спалнята зад него да се отваря. Сигурно е някоя от котките, каза трезвият му разум. Стана. Дори сумрачната светлина от лампата го заслепи, докато прекосяваше дневната, за да посрещне котката. Вместо животинката пред него стоеше чисто гола Анджела.

Лио се спря удивен, устата му се раззина, а сърцето му заблъска. В нея имаше нещо странно ледено, нещо много различно от шумното русокосо присъствие, което омайваше всички. Лицето й беше безизразно, но тя му махна да я последва през вратата.

Когато той влезе, се оказа не в познатата спалня с единичното легло, антикварната покривка върху него, разпятието на стената и мечето от детските години. Откри, че се рее в междузвездното пространство, а до него плува съвършеното женско тяло на Анджела. Тя блестеше с отразената светлина на безброй звезди, които превърнаха пубисните й косми в сребриста козинка и изтриха всички цветове от гърдите й. Беше по-красива от всякакви думи и той усети сексуална възбуда, но се страхуваше… не, знаеше, че докосне ли я, ще се вледени до костите. Анджела беше лунна материя, девствена Диана, ловджийка на елени и мъже.

Те се движеха бързо през безвъздушното пространство с едно вечно стремително движение. Тя го погледна в очите и това продължи толкова дълго, че му се стори цяла вечност. След това заговори:

— Ти не ме харесваш, нали? — Възмущението й се засили, когато Лио се опита да възрази, и тя го прекъсна:

— Внимавай за сестра ми — каза тя със същия безизразен глас и друга вълна от чувства се надигна у него, едновременно топла и отчаяна, подобна на ален калъф, който обгръща всичко и изключва всякакви други сетива. Когато вълната отмина, светлината на звездите се появи отново, но Анджела вече я нямаше.

Беше го довела до ръба на зинала бездна. Лио не можа да устои да погледне в нея, но светлината на звездите не стигаше до дъното й, ако тя изобщо имаше дъно. Почувства се засмукан в нея, не като катерач, който губи равновесие и пада в цепнатината, а като водолаз с тежести, потъващ към морското дъно. Или другояче казано, морското дъно се издигна, за да го посрещне, бездънната бездна сякаш се надигаше срещу него. Звездите избледняха и угаснаха, наоколо имаше само нощ, тишина и усещане за топлина, което постепенно се разля в стомаха му. За първи път след почти цял еон, или поне така му се стори, той направи доброволно движение и тогава разбра къде се намира.

Лежеше по гръб на леглото си, а краката му опираха в пода. Вдигна ръка и почувства едната котка, не, и двете лежаха на корема му. Тялото му беше доста изстинало, а наоколо цареше пълен мрак. Това беше странно, защото не бе загасил лампата, когато стана от дивана. Той протегна опипом ръка към ключа до леглото и го натисна. Не се случи нищо. Стана и пое слепешком към електрическия ключ до вратата. Отново без успех. Сигурно има някаква повреда, затова няма ток, помисли си Лио, опитвайки се да се успокои. Сигурно е сериозна, защото и през прозорците не влиза никаква светлина.

Целият Вашингтон е потънал в пълен мрак! Тази мисъл беше отрезвяваща. Може да е имало терористично нападение, помисли си той. Но тогава сигурно щеше да се носи вой на линейки, патрулни и пожарни. Не, нямаше нищо такова. Щеше да се наложи да изчака утрото и тъй като му беше студено, се напъха под завивките. Намести се и точно се надяваше да заспи, когато под прозорците си чу познатите шумове на ранната утрин. Стана отново, стигна опипом до прозореца и дръпна пердетата до края. Светът беше напълно буден, но независимо дали сънуваше или будуваше, Лио се намираше в пълен мрак. Той рухна до прозореца, поразен от ужаса на неизвестността. Трепереше от студ и започна да си повтаря:

— Ще мине, ще мине…