Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035

История

  1. — Добавяне

20.

Баронът хапна нещо леко за обяд и после с кафето се зае с вестниците от последните няколко дни. Отвратен от вестникарските клюки и клевети срещу неговото семейство, той бе решил няколко дни да не ги чете, но сега си помисли, че ще бъде най-добре да навакса пропуснатото. В „Ла Република“ имаше редакционна статия или по-скоро страстна тирада срещу Найджъл. Направо му се догади от гнусните подробности около изневярата в собствената му вила. Щеше да уволни Саманта, без да изплати полагащото й се обезщетение за уволнение без предупреждение. Огорчен, той смени вестниците и погледът му попадна на статия в местния „Газетино“. Полицията издирвала Лио Кевъна, за да помогне на следствието по случая Дела Ривиера. Не само това, но за радост на журналистите, човекът беше изчезнал, „след като оставил една хотелска стая във Венеция просмукана с кръв от пода до тавана“.

Ето ти един заподозрян, за когото Емануел изобщо не се беше сетил: този американски хубавец с неговото сериозно професионално отношение. Баронът си спомни, че го беше поканил да чуе лекцията му за трансцендентността, после онзи се прозяваше и се измъкна с Орсина. Нещо повече, тя го беше поканила във вилата, за да й помогне в изучаването на „Магическият свят на героите“. Но баронът лично беше прекратил това още в зародиш. Възможно ли е американецът да е имал тайна връзка с Орсина? Май не подхождаше на характера му да бъде толкова страстен и да извърши набег като някой командос. Но фактите бяха неприятни и неоспорими: Орсина беше отвлечена, баронът унижен, слугите му малтретирани и най-лошото, светилището беше осквернено, а най-ценната му реликва открадната. Не биваше да забравя и кръвта. Но този измислен йезуит просто не може да прави такива магии?

Ако Кевъна беше откраднал книгата и Орсина, къде бяха те сега и какво възнамеряваше да прави тя? Да пристане на любимия? Или да се върне при Найджъл? Независимо какъв беше нейният избор, плановете на Емануел да я използва като магически съучастник вече се бяха провалили, освен ако тя не решеше да се разведе с Макферсън и да се върне да живее у дома в Италия. Дори в този случай щеше да му е трудно да я подчини, както лесно беше направил с Анджела, която бе попаднала под неговата магия още в детските си години. Освен това Орсина можеше да реши сама да се впусне в приключението на прорицателството и да надникне в миналото. И да го обвини в убийството на сестра си, разбира се, без резултат, защото нито един съд не би приел за доказателство видение, предизвикано с помощта на магия. Но въпреки това какви неприятни изгледи! Възможно ли беше Орсина да плати на наемници, за да му видят сметката? Съмняваше се, но жените, знаеше това от опит, бяха склонни към нелогични действия.

Емануел взе „Кориере дела Сера“, за да прочете друг вариант на сагата Дела Ривиера. Когато попадна на статията за признанията на младите мъже, объркването и потиснатостта му се обърнаха във възмущение. За това ли се беше блъскал? Какво ставаше с неговия кръстоносен поход, отвоюването на Европа от ислямските пълчища, в който си беше дал ролята на преродените Шарл Мартел[1] или Годфроа дьо Буйон[2]. Докато дишаше, той щеше да продължи своята мисия.

Най-накрая баронът стигна до сутрешното издание на „Ил Кориере“ и прочете една статия с неочаквано и все по-нарастващо удоволствие. Ставаше дума за оскверняването на катедралата в Шартър. Първо, извършителите не се бяха предали. Френската полиция бе провела блестящо разследване и арестувала седмина млади мъже. Това не бяха десни фанатици, а мароканци, финансирани от група фундаменталисти от Саудитска Арабия, свързана, както се твърдеше, с кралското семейство. Те първо признали вината си с гордост, а после заявявали в различни интервюта, че „неверниците от Запада са заклети врагове на мюсюлманите“ и трябва да ги „спират, да ги обсаждат и навсякъде да ги чакат в засада“ и да „се сражават срещу тях, докато ислямът не надделее“. И накрая завършвали патетично, че „трябва да им режат главите и връхчетата на пръстите“, защото, ако „мюсюлманинът не тръгне на война, Аллах ще го убие“. Френските медии побързаха да посочат, че младите фанатици „само“ са цитирали откъси от Корана. Статията завършваше с информацията, че се планират големи антиислямистки митинги в Париж, Лион и Марсилия.

И то във Франция, не можеше да се начуди баронът. Това беше голям удар и много силно послание към останалата част на Европа и света. Той почувства необичаен пристъп на еуфория, но го потисна. Значи не беше твърде късно. Трябваше да започне да действа веднага.

Първо се обади на Джорджо.

— Новата ми поредица лекции ще започне в петък следобед, както беше планирано. Много е важно работата ни да не бъде прекъсвана. Но трябва да напомниш на младежите, че не бива да лагеруват на моята земя, нито да се мотаят около вилата.

— Бароне, прочетох с облекчение новината за освобождаването на Макферсън. Както обикновено, ще се свържа с водачите и те ще информират хората си.

 

 

В петък Джорджо пристигна във вилата час преди началото на лекцията и намери барона в библиотеката.

— Още ли не са започнали да пристигат? — попита го той, когато вдигна поглед от бележките си.

— Никого не видях — отговори Джорджо, — но им обясних, че не трябва да се мотаят из имота, както бяха свикнали. Вероятно ще се появят точно преди лекцията да започне.

В десет и две минути Джорджо почука отново на вратата на библиотеката.

— Бароне, страхувам се, че още никой не е дошъл.

— Сигурен ли си, че не си сбъркал деня и часа?

— Да, бароне, освен това ги потвърдих.

— Какво е станало с тях? Както и да е, време е да сляза.

Двамата влязоха в балната зала през вратата зад катедрата. Стъпките им отекваха силно в празното помещение.

— Джорджо, това е много странно. Какво мислиш за това?

— Бароне, нищо не разбирам — отговори Джорджо с видимо неудобство. — Изпратих имейли и оставих съобщения на телефонните секретари на хората, с които обикновено се свързвам. След като ми се обадихте от Венеция, аз се свързах отново с всички, за да потвърдя датата и часа на лекцията. Всяко от лицата, с които поддържам контакти, предава информацията на още десетина-петнадесет човека. Това е неформално, но много резултатно и досега никога не сме имали проблеми.

— Поисках мнение, а не извинение.

Джорджо се поколеба.

— Бароне, не знаех как да ви го кажа, но един от техните водачи, швейцарец, когото наричам Раул, ми каза, че повече няма да идва на лекциите.

— Какво ти каза този Раул?

— Че няма да дойде, но ще предаде съобщението.

— Само това ли каза? — Джорджо се поколеба. Баронът повиши тон: — Какво каза той в действителност?

Джорджо си пое дълбоко дъх.

— Каза, че не е толкова голям глупак, че да прекара още една нощ в италиански затвор.

— А останалите?

— Неколцина казаха нещо подобно.

— Изглежда, че мрежата ти е прекалено резултатна, а? — изръмжа баронът. — Джорджо, за днес си свободен — каза той с малко по-спокоен тон. — Искам да остана сам.

Половин час по-късно баронът беше отново в ателието си в сърцето на своето магическо царство. От години провеждаше тук ритуалите със своите магически съучастнички. Първо с наети жени, но с много малък успех, ако изобщо можеше да се говори за такъв. След това с много по-голяма сила с Анджела. След като с много болка осъзна, че не е „облагодетелстван“, баронът най-накрая последва предписанието в обяснението:

Както Юпитер избра за своя жена сестра си Юнона, подобно родство е благоприятно за практиките от по-слабия вид. Тъй като те не могат да съдържат своята реторта в себе си, нека я превърнат в работа, споделена с една soror mystica.

Нямаше никакво съмнение: магическата работа беше резултатна. Въпреки всички препятствия той бе съумял да привлече група от стотина ученици, които правеха значителни жертви, за да присъстват на неговите лекции. А през последните месеци се беше сдобил със способността, която се притежавали най-великите Ривиера: да карат хората да действат в техен интерес, а не в свой. Това малко семе, тази сперма, засята в магическия дух, беше израснала в могъщо дърво. Нищо неподозиращите маси бяха тласнати към действия, когато техните светини бяха осквернени. Заговорът беше разкрит, когато влиянието му престана или впечатлителните млади мъже отстъпиха пред страха, или още по-лошото, пред най-презряното от чувствата: разкаянието. Но ето, съвсем неочаквано на помощ на барона се бяха притекли истински ислямски терористи, като оскверниха катедралата в Шартър. Масите отново изпаднаха в ярост и ако бъдеха подтикнати още малко, нямаше да спрат, докато чуждото присъствие не бъде прогонено от Европа.

Това беше истинската политика! Не общественият мандат на демокрацията, погрешната идея, че низшите могат да управляват висшите. Не боричканията на парламентите или подигравката с допитванията, а умелото манипулиране на човешките същества с цели, които само посветените във висшите равнища можеха да разберат. Тяхното призвание беше да променят света, както най-благородните Ривиера винаги бяха правили. Емануел нямаше да остане по-назад от своите издигнати предци. Той беше изцяло погълнат от политиката и неговите амбиции се простираха много отвъд тази начална фаза на разбуждане на заспалите маси. Щом се оправеше с мюсюлманската заплаха, щеше да започне работа по великата визия за една Европа, прочистена от юдеохристиянството, с най-накрая възстановен езически империализъм.

Когато стъпи на земята след вдъхновените си размишления, Емануел трябваше да се изправи лице в лице със своето положение. Поради прискърбна липса на самосъзнание той бе изгубил идеалния си магически съучастник. Макар и не по негова вина, изгуби и ударните си части, без които политическите му планове щяха да бъдат сериозно затруднени. Чрез действията на един зъл враг окултната подкрепа на семейния дух на Ривиера беше нарушена, ако не и безвъзвратно унищожена.

Дали не беше загубил и Орсина? Когато тя се възстановеше от продължителното упояване, който и да я беше отвлякъл, щеше да й каже къде я е намерил. Нямаше как да не осъзнае, че похитителят й е не някой друг, а нейният чичо. Дали щеше да си спомни и онзи нещастен епизод, запита се той? Ще се обади ли тогава на полицията? Нейният съпруг, сега вероятно разкайващ се развратник от най-лошата разновидност, сигурно щеше да я посъветва да го направи. Между другото, полицията така и така щеше да я разпита заради прекалено многото въпроси без отговори. Дори отвличането да беше вече минало, неговата близост с едно неразкрито убийство щеше да направи впечатление дори на Гедина и той щеше да тръгне по всяка следа, която би съзрял в нейните показания. Онова, което тя има да казва на полицията, щеше меко казано да го изложи на подозрения. Може би щяха да го арестуват и да го обвинят между другото и в отвличане, а наказанието за това беше много сурово. От там до подозрението, че прикрива убийството на Анджела, имаше само крачка. В кой момент бих могъл да се намеся, запита се Емануел, в тази поредица от катастрофални събития? Единствената достъпна брънка в тях беше самата Орсина. Той трябваше да стигне до нея и да я неутрализира с всички възможни средства. И понеже в този момент не можеше да го направи на физическо равнище, тъй като не знаеше къде се намира тя, трябваше да призове помощта на високата магия.

 

 

Изследванията показаха, че Орсина е леко анемична, но като цяло в добро здравословно състояние. Един курс лечение с витамини и минерали, допълнен с почивка, щеше да доведе до пълното й възстановяване.

— Що се отнася до посттравматичния синдром — обясниха лекарите от болницата в поверителния си разговор с Найджъл, — това е нещо съвсем друго.

Мъките на Орсина още не бяха свършили. След като излезе от частната болница, тя реши, че е неин дълг да съобщи на инспектор Гедина за своето освобождаване и отстъпи пред настояването му да я разпита. Определи му среща в хотела, в който тя и Найджъл се бяха настанили временно, само докато бяха в Милано.

Инспектор Гедина сгълча Колучи, докато ги водеха към апартамента на Макферсънови в хотел „Принчипе ди Савоя“:

— Просто се дръж естествено и престани да се звериш!

Там ги очакваше Найджъл с неколцина мъже в кафяви костюми, които вероятно бяха телохранители. Сред тях беше и адвокат Алемани с обичайния си костюм от „Карачени“. Баронесата седеше в кресло. Краката й бяха събрани и отпуснати полегато. Изглеждаше измършавяла и разтърсена, но въпреки това много красива. Гедина я поздрави официално и помоли за разрешение да запише разговора. Телохранителите излязоха от стаята и Колучи включи касетофона.

— Баронесо, моля, разкажете ми всичко, което се случи.

След продължително мълчание тя отговори:

— Страхувам се, че няма много за разказване. Сигурна съм, че ще прочетете резултатите от прегледите в болницата. Казаха ми, че в кръвта ми са открити следи от успокоителни. Истината е, че още от самото начало бях упоена.

— От кого?

— Не зная.

Гедина беше смаян и раздразнен.

— Баронесо, моля да бъдете по-конкретна. Какво се случи?

— Последното, което помня, е, че бях в кафене в Болцано. Джорджо — инспекторът я гледаше настойчиво, — секретарят на моя чичо, ме заведе там.

— Какво правеше господин Мозер в Болцано?

— След погребението на сестра ми чичо го постави на мое разположение като шофьор. Току-що ме беше оставил близо до хотела, както го бях помолила. Очаквах, че след това ще се върне отново във Верона. Както и да е. Отидох в близкото кафене и изпих едно еспресо. Следващото, което си спомням, е, че се събудих със страхотно главоболие във влака за Милано. Помолих една жена да ми услужи с мобилния си телефон и се обадих на съпруга си. Той дойде да ме посрещне на миланската гара и ме откара право в болницата.

— Това ли е всичко? — Инспекторът не си направи труда да прикрие разочарованието си. — Баронесо, сигурна ли сте?

— Да, инспекторе, сигурна съм. — Разбира се, че си спомняше и други неща. Джорджо я бе придружил в кафенето и й поръча кафе, докато тя отиде до тоалетната. Спомняше си, че го изпи в неговата компания. Той също си беше поръчал еспресо. После следваше миш-маш от лоши сънища и пълна празнота.

През по-голямата част от времето беше в безсъзнание. От време на време се пробуждаше в пълния мрак, а може и да й бяха завързали очите, колкото да се нахрани и да поеме течности. Някой я хранеше. След това обикновено усещаше леко убождане в ръката и потъваше в дълбок сън. Но на този фон изпъкваше една случка, която колкото и да се мъчеше, не можеше да забрави. Но на Гедина нямаше да разкрие нищо. Беше взела решение още когато Лио я остави на гарата в Милано. Не, полицията определено беше безнадеждна, но трябваше да намери начин да се справи с чичо си. Освен това изпитваше и непоносим срам. Най-добре беше да изчака Лио, който доказа, че е единственият достоен противник на Емануел. Гедина щеше да си остане неинформиран. В края на краищата, за него това нямаше да е нещо ново.

Инспекторът продължаваше да седи в очакване. Да не би да се надяваше на някое спонтанно признание? Още подробности? Или просто се наслаждаваше на гледката пред очите си.

— Още нещо — подхвърли той хитровато, сякаш му беше хрумнало съвсем случайно. — Какво можете да ми кажете за професор Кевъна?

— Професорът Кевъна?

— Да.

— Какво да ви кажа? Предполагам, че преподава в Джорджтаунския университет във Вашингтон.

— Не, не е там. — Гедина й разказа за странните и плашещи обстоятелства около последния престой на Лио в Италия. — Баронесо, питам ви за него, защото зная, че през седмиците преди смъртта на вашата сестра сте разговаряли с него всеки ден по телефона. Дори след погребението на сестра ви във Венеция сте му се обадили няколко пъти от влака на път за Болцано. Какво толкова спешно сте имали да обсъждате? И накрая, в нощта, преди да ви отвлекат, сте му телефонирали два пъти.

— Какво се опитвате да кажете, инспекторе? С Лионард сме приятели. Бях негова асистентка в Джорджтаунския университет. Преди трагедията изучавах няколко древни книги на латински и се съветвах с него. Наистина ли няма нещо ново за Лио?

Орсина наистина изпадна в шок, когато чу за напоената с човешка кръв стая. На Гедина не му беше приятно да я вижда такава, но въпреки това продължи да оказва натиск.

— Баронесо, сигурна ли сте, че не пропускате нещо? Нали помните, че аз разследвам не само вашето отвличане, но и убийството на сестра ви. Започнах да изпитвам силни подозрения срещу професора. Смятам, че играе нечестно.

— Съжалявам да чуя това. Той и на мравката път прави. Нещо повече, надявам се, че не му се е случило нещо лошо.

Гедина се наведе и зашепна толкова тихо, че само тя да го чуе:

— Предоставиха ми писмо, което сте му написали преди няколко години.

Орсина се обърка, и то видимо. Как е възможно, запита се тя, докато се опитваше да запази спокойствие. Нали Лио и беше казал, че го е дал на секретарката си да го пъхне в машината за рязане на хартия с останалите непотребни бумаги? Това ли писмо има предвид инспекторът? Да не избързва със заключенията си.

Обаче ставаше дума точно за него. След като бе прочела писмото, декан Трокмортън се беше обадила на госпожа Рийд от италианския факултет и двете заедно позвъниха на инспектор Гедина, като секретарката на професора превеждаше. След това му пуснаха писмото по факса.

— Баронесо, дадохме да го преведат и аз го прочетох. То ме впечатли и трогна. Затова може би разбирате защо, когато кажете, че сте „приятели“ с Кевъна, просто не мога да ви повярвам. И много естествено, това не ми харесва. Какви други лъжи ми наговорихте? Какво друго пропускате?

— Добре, инспекторе. Изглежда ви прави удоволствие да си пъхате носа там, където не ви е работа. Да, признавам, че когато преди години бях в Джорджтаун… се влюбих в него. — Сега беше ред на Орсина да шепне. — Но как да кажа? Моята любов беше… непожелана. След това се върнах в Европа, срещнах господин Макферсън и се омъжих за него. Повтарям, професор Кевъна и аз сме просто приятели.

Но любопитството на Гедина не беше задоволено.

— Баронесо — каза той, — помните ли обаждането от влака до вашия съпруг?

— Да.

— Току-що ми казахте, че сте звъннали от взет назаем телефон. Нали така?

— Да, точно така.

— Нали разбирате, баронесо, телефонът на вашия съпруг беше подслушван. Така че чухме обаждането ви. — За нещастие на Гедина едва на другата сутрин, но той нямаше намерение да разкрива това. — И проследихме другия мобилен телефон, онзи, който сте взели назаем. Открихме собственика му.

Орсина дори не трепна. Толкова с елемента изненада, помисли си Гедина и продължи да я притиска.

— Жената каза, че през цялото време сте били в компанията на висок, слаб мъж. Той я бил помолил да му даде телефона си. Показахме й снимката на Кевъна… — Гедина направи изкусна пауза. Орсина почака и след това каза:

— Инспекторе, сигурна съм, че се отнасяте много сериозно към работата си, за което ви благодаря. Но ако не възразявате, чувствам се много отпаднала и ако искате да кажете нещо, направете го.

— Искам да кажа, баронесо… — Проблемът беше, че жената от влака не можа с положителност да разпознае Кевъна. Каза, че мъжът с Орсина бил много по-слаб, с брада и изглеждал по-възрастен и по-различен. Може би по-висок? Тя изобщо не беше сигурна, че е бил мъжът от снимката.

— Да, инспекторе, какво искате да кажете?

— Беше ли Кевъна с вас във влака? Той ли ви беше отвлякъл, след което е променил намеренията си? Или вашият чичо, а може и съпругът ви, да е платил откупа и заради това Кевъна ви е пуснал?

— Инспекторе, вие не само ме обиждате, като твърдите, че съм ви излъгала, но обиждате и един добър семеен приятел. Вече ви казах, че се събудих сама в този влак, което значи, че наоколо нямаше хора, които познавам. Да, до мен седеше брадат мъж, когото помолих да ми услужи с мобилен телефон. Той нямаше, но помоли жената от мое име. След това ми помогна да сляза от влака, докато дойде съпругът ми. Това е всичко.

Гедина си пое колкото можа по-дълбоко дъх и попита:

— Съвсем сигурна ли сте, че няма нищо друго?

— Ами има още нещо…

— Да, баронесо?

— Може ли да не пушите?

Гедина се изчерви и загаси милионната си цигара. После махна на Колучи да изключи касетофона.

На излизане се обърна към Найджъл:

— Знаете къде може да ме намерите, ако случайно жена ви си спомни нещо. — Двамата се изгледаха със силна взаимна неприязън.

— Поговорете с моя адвокат — подкани го Найджъл, — преди да си тръгнете.

— Инспекторе — започна тихо Алемани, — трябва да знаете, че моите клиенти заминават утре и не възнамеряват скоро да се връщат в Италия. Искат да избягат от атаките на медиите, а освен това баронесата трябва да се възстанови. Ако искате да се свържете с тях, съветвам ви да звъннете на мен. Те няма да отговарят на вашите обаждания, освен ако първо не се свържете с мен. Разбрахте ли? — Гедина се смръщи и излезе намусен от апартамента. Колучи го следваше по петите.

На другия ден инспекторът стоеше на площадката на третия етаж на стара сграда в центъра на Верона. С него бяха Колучи, Галорини и четирима полицаи в щурмова екипировка. Портиерът на партера им беше казал, че мъжът, когото търсят, си е вкъщи.

— Разбийте вратата — нареди Гедина на четиримата полицаи.

Галорини си помисли дали не беше редно първо да почукат, но вече беше твърде късно. Единият от полицаите изби вратата с ритник.

Джорджо се изненада и уплаши, защото точно работеше на преносимия си компютър в хола.

— Господин Джорджо Мозер, вие сте арестуван — каза инспекторът. — Сложете му белезниците — нареди той на полицаите.

— Арестуван? За какво? По какво обвинение? Ей, я почакайте!

— Във вашето положение ще бъде много неразумно да се съпротивлявате на ареста — любезно му обясни Гедина. — Само ще си навредите излишно.

Джорджо разреши на полицаите да му сложат белезниците и зададе повторно въпросите си.

— Моля да ми обясните за какво ме арестувате. По какво обвинение?

— Целият списък ли искате да чуете? — усмихна се язвително Гедина и после добави: — Лъжесвидетелство, възпрепятстване на правосъдието, подправяне на доказателства, отвличане, криене на лица, сексуално посегателство и накрая, но не на последно място по важност — убийство. Вие сте главен заподозрян и съучастник. Очаква ви доживотна присъда без право на помилване. Други въпроси?

Смаян, Джорджо се стовари на един стол.

— Добре — усмихна се Гедина, — поседете и обмислете чутото. Господа, да претърсим жилището.

Апартаментът беше възголям и учудващо добре обзаведен. Очевидно баронът плащаше щедро на своя секретар. Гедина и неговите хора преровиха чекмеджетата, книгите, кореспонденцията и конфискуваха документи, два компютъра и така нататък. Междувременно Джорджо има време да обмисли положението си. Най-възмутителното от всички беше обвинението в убийство. Той никога не беше убивал, когото и да било. Част от другите обвинения също бяха необосновани, а някои, само в известен смисъл, нечестни. Но баронът го беше предупредил, когато му възложи задачата да отвлече Орсина.

— Джорджо — каза му той, — същността на изпитанието за посвещаване е да не задаваш въпроси дори и наум. Онова, което ще искат от теб, може да изглежда нелепо, дори неморално по светските мерки, но ти още не можеш да видиш по-дълбокото значение на събитията. Рицарите тамплиери например са ги карали да плюят и тъпчат разпятието, а после да вкарват езиците си в ануса на коза. Готов ли си да направиш това?

Джорджо сбърчи нос, но отговори:

— Ако беше истинско посвещение, щях да го направя.

— Времената се промениха, а заедно с тях и изпитанията за посвещаване. Но целта си остава същата. Чрез своето сляпо послушание и безпрекословно изпълнение ти ще събудиш подсъзнателното „аз“ у себе си. Джорджо, не бива да забравяш, че така ще събудиш и кръвта на кастата на воините, която тече в теб.

Отвличането бе минало доста лесно: тайно сипа успокоително в чашата с кафето, помогна на залитащата Орсина да се качи в колата му и я предаде на Башкар и Сома на един тих пристан във Фусина, близо до Венеция. Да отправи исканията за откупа по телефона беше детска работа, макар че за нея се искаше смелост. Но сега вече започваше истинското изпитание.

Джорджо излезе от унеса си. Галорини продължаваше да го наблюдава, а той още седеше с белезници в собствения си хол. Скоро Гедина щеше да се върне и да го отведе в полицейското управление. Но щеше ли инспекторът да успее да убеди прокурора, а той от своя страна — дежурния съдия, да го задържат временно до началото на процеса? На какво основание? Къде бяха доказателствата? Нямаше такива. Дори и косвени. След смущението, което задържането на Макферсън предизвика, никой съдия нямаше да иска да го задържи по подобен начин. Съдът в Болцано беше оплют по медиите и стана за смях в света на юриспруденцията. Нито един друг съд в Италия нямаше да иска да изтърпи същото мъчение.

Основният въпрос беше дали Гедина не крие някакво доказателство в ръкава. Всичко зависеше от това, което баронесата му е казала след своето бягство. Но той беше почти сигурен, че тя нямаше да спомене своя чичо, защото знаеше срещу какво ще се изправи и не би имала доверие в полицията. За съжаление с нея трябваше да се оправят по-късно, но това беше работа на барона.

Като запален покерджия, Джорджо знаеше кога и как да блъфира и по-често печелеше, отколкото губеше. Затова предположи, че Гедина блъфира. Като всички аматьори направо прекали. Разби вратата, сложи му белезници и му отправи тези преувеличени и ненужни обвинения. Не, заключи Джорджо, това по-скоро прилича на блъф от отчаяние.

Гедина се върна отново в хола. Бяха събрали много неща, които щяха да конфискуват, и стана време да си вървят, но Джорджо седеше на мястото си. Инспекторът отново го предупреди:

— Защо не си спестите допълнителните неприятности? Нали не искате да ви носим?

Джорджо погледна Гедина право в очите и спокойно помоли:

— Инспекторе, бихте ли ми показали заповедта за моя арест?

— Защо бързате толкова? Ще я видите по-късно, ако трябва.

— Инспекторе, страхувам се, че това не е достатъчно. Не съм направил нищо лошо. Вие сте този, който наруши закона. Нахлухте в моя апартамент без заповед за обиск или за арест. Нали така?

Галорини хвърли въпросителен поглед към своя началник, но Гедина извърна очи. Джорджо забеляза това и продължи атаката.

— Нямате право да влизате тук и да ме замеряте с клеветнически обвинения. Най-малко вие имате право да ме арестувате. Колкото и да ви е неприятно, Италия вече не е фашистка държава и през последните шейсетина години не е била такава. Затова — продължи Джорджо с голямо присъствие на духа — веднага ми свалете белезниците и ми позволете да се обадя на моя адвокат.

Настъпи дълго мълчание. Всички полицаи гледаха към своя началник и чакаха указанията му. Гедина беше впил поглед в пода и кипеше от ярост.

— Свалете му белезниците.

Джорджо разтърка китките си и добави:

— Разбира се, нямате и заповед за обиск, затова най-малкото, което може да направите, е да върнете нещата, които искахте да конфискувате, обратно по местата им. Прав ли съм, инспекторе?

Гедина трябваше да кимне.

— Освен това ще трябва да ми платите разбитата врата заедно с пантите, касата и бог знае още какво. Моят адвокат ще ви отупа като брашнени чували. — Контра блъфът трябваше да е пълен, за да подейства. Той набра номера на адвоката и се погрижи хората на Гедина да чуят всяка казана дума.

Когато полицаите излязоха от апартамента, леденото спокойствие на Джорджо се смени с триумф и гласът му ги настигна:

— Ще те съдя, Гедина. Затънал си до шията в говна. Започни да си търсиш работа, копеле фашистко!

 

 

Във вила „Ривиера“ баронът позвъни за Думитру.

— Ще прекарам известно време в ателието — каза той на иконома. — В никакъв случай да не бъда обезпокояван.

После се качи в гардеробната си и се облече официално: бяла папийонка и жилетка, черен фрак, опънати до под коляното панталони, копринени чорапи и обувки с катарами, обсипани с изкуствени диаманти. От кожено ковчеже извади военните и гражданските си медали и ги закачи на ревера си заедно с хералдическия знак на Ордена на светите Морис и Лазар[3]. Върху всичко, с което се беше закичил, той наметна мантията на Малтийския орден, след това взе парадната си сабя с колана и ножницата и започна да слиза по стълбите.

Стори му се неподходящо да се качи на кола, затова реши да мине пеша двата километра до ловната хижа, както без съмнение са правели неговите предци, които не са разполагали с превоз. Той крачеше бавно, подражавайки „кралската крачка“ на Краля слънце Луи XIV. Докато крачеше по пътеката между големите диви кестени и въображението му постепенно потъваше в настроението на миналото, наоколо не се виждаше и най-малката следа от модерния свят.

Емануел заключи вратата, дръпна пердетата и запали свещите във високия сребърен канделабър. Седна на стола с права облегалка, извади сабята си от ножницата и я постави между коленете, отпусна ръце на топката на ефеса и задиша дълбоко. В състояние на трескава възбуда, той почувства, че най-накрая беше узрял. Вече нямаше да бъде причисляван към онези по-слаби роднини, които имаха нужда от помощта на жена съучастник. Не, с Анджела най-накрая бе успял да постигне пълен магически екстаз. От гледната точка на посветения, нейната смърт не беше нещастен случай, а успешен ритуал на преминаване в отвъдното и същевременно славно събитие: то символизираше превръщането му в истински магьосник.

Беше имал Орсина на разположение в двореца и би могъл да продължи сексуалната алхимия с нея, както бе възнамерявал. Но той никога не бе имал контрол върху нея, а сега още по-малко. Опитите му останаха неуспешни и той бе принуден да я държи упоена. Накрая я бяха отвлекли — слава богу, отърва се от нея!

Най-сетне се превърна в гордия наследник на дълга редица магически герои. Като пълноправен магьосник, сега можеше да поеме по съкратен път до трансценденталността и да постигне сам действащата магия. И ако по пътя натам срещнеше Митра, нямаше да повтори грешката си: този път той щеше да е в самия бог, а не в бивола. Тогава нямаше да има граници за онова, което би могъл да постигне. Щеше да е първият от своя род, прекрачил прага на безсмъртието. Да възстанови физическото тяло, както беше описано в „Магическият свят“, и „да го превърне в друго, неразрушимо небесно тяло, което не е нищо друго, освен небесния Меркурий“.

Бележки

[1] Дядо на Карл Велики и победител в битката при Поатие през 732 г., която пречупва гръбнака на мюсюлманското нашествие в Западна Европа. Сражението е едно от най-важните в световната история, защото от него е зависело дали християнската цивилизация ще продължи да съществува, или Европа ще бъде ислямизирана. — Б.пр.

[2] След Първия кръстоносен поход се създават християнски държави в Палестина. Една от тях е кралство Ерусалим, а за негов крал е избран граф Лорен Годфроа дьо Буйон, който никога не приема официално короната, предпочитайки титлата „защитник на Божи гроб“. — Б.пр.

[3] Орденът на св. Лазар е основан в Кралство Ерусалим през 1090 г. След поражението при Акра монасите се установяват в Неапол. Орденът на св. Морис е основан през 1431 г., а през 1573 двата ордена се сливат. След обединението на Италия Орденът става държавна награда с няколко степени. — Б.пр.