Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (22)

22.

Отец Джон седеше в същата чакалня, заобиколен от фреските на свети Петър, свети Павел, свети Себастиан и света Катерина. Прелатът го беше помолил много настоятелно да забави връщането си във Вашингтон и наистина папата го повика на втора аудиенция. Този път секретарят го въведе само след няколко минути. Светият отец седеше на трона. Джон коленичи много почтително и седна на мястото, което самият папа му посочи.

— Ваше Светейшество, покорно съм готов да ви служа — каза той.

Известно време първосвещеникът го гледа мълчаливо. Нищо не помръдваше, тишината беше направо оглушителна. После той сякаш се ухили самодоволно. Това изражение на лицето му беше смайвало мнозина, а някои дори твърдяха, че било опит да изрази ангелска усмивка.

— Нунций Макграт — каза папата, — вече съобщихме на прелата на Опус Деи нашето решение за вас и той беше радостен да го чуе.

Джон се учуди и изпита леко безпокойство.

— Освобождаваме те като нунций на Светия престол в Съединените щати на Америка — Джон се смая, но успя да запази спокойствие и да остане неподвижен. Папата сякаш изпитваше удоволствие да гледа как той възприема важното му решение. След това благоволи да се впусне в обяснения.

— Да, ние повече не желаем да си толкова далеч от другата страна на Атлантическия океан. Освободихме се от това бреме и те назначихме за префект на Конгрегацията за Доктрината на вярата. Трябва да започнеш работа веднага.

Джон беше напълно изненадан, но не бе негова работа да обсъжда решението на Светия отец, нито пък да покаже личните си чувства. Той се прекръсти и каза:

— Свети отче, готов съм покорно да ви служа.

Този отговор явно допадна на папата. Усмивката му стана още по-широка.

— За нас ще бъде удоволствие да започнем още днес работа по нова енциклика. Монсиньор — обърна се той към секретаря, — водете си точни бележки. Префекте — той вече се обръщаше към Джон с новата му титла, — тя ще се казва „Глас народен, глас Божи“. Ще бъде предназначена за епископите, свещениците и дяконите, мъжете и жените на християнска служба и всички вярващи миряни. Онова, което възнамеряваме да им съобщим, е следното:

Ние, първосвещеникът, поддържаме всички обсъждания по време на Втория ватикански събор. Бог ни проговори чрез гласа на народа. И обратното: глас народен, глас Божи. Хората ни казаха божествени слова. Префекте, очакваме да изложите всичко това на подходящия йезуитски жаргон. Накратко, ние трябва да уверим всички, които са осъзнали, че има… как да го кажем, известно несъответствие между онова, което е морално, и морала на нашето време, че възнамеряваме да поведем християнска Европа според традицията през последните две хилядолетия. Освен това оценяваме правилно колко много се нуждае нашето паство от здрав овчар.

Джон събра кураж да попита:

— Ваше Светейшество, означава ли това, че вашата икуменическа инициатива за сближаване „Отворени обятия за всички вярващи“ ще бъде отменена?

— Отменена? Префекте, това е прекалено надута дума. Не, ние ще споменем, че тя е прекратена.

— С цялото ми уважение, Ваше Светейшество, това може би няма да е достатъчно, за да се успокоят хората. За съжаление мой дълг е да ви обърна внимание, че съществува и подобна възможност.

Папата размени бърз поглед със своя секретар, верен служител и хитър съветник още от времето, когато беше епископ. Изглежда и монсиньор бе съгласен с префекта. Папата видя почти недоловимото помръдване на устните му, което познаваше много добре и винаги го забелязваше, дори секретарят му да гледаше на другата страна.

— Добре, може би трябва да посочим, че Бог ни е казал следното: за да се сближим с всички и да постигнем истински плурализъм, първо трябва да се прегрупираме и да постигнем единство и сплотеност у дома си.

— Ако ми разрешите, свети отче, това е много подходящ начин да се изрази подобна мисъл.

— Да, и ние помислихме така. Подготви черновата на енцикликата в такъв смисъл. Очаквам утре да е готова. Тя трябва да бъде разпратена навсякъде и до всички. Префекте, свободен си. Върви си в мир.

Джон се надигна и се поклони. После добави:

— Ваше Светейшество, моля да ми простите, но смятам, че може би няма да е зле да изброим в енцикликата всички стъпки, които възнамерявате да предприемете, и да посочим също така всяка една от онези, които са… прекратени, както вие сам казахте, за да запазим непокътнат Втория ватикански събор. Като последствие Третият събор ще бъде отложен за неопределено време. Всъщност отменен е по-подходящата дума. Мисля, че това също трябва да се посочи, за да бъде посланието на Светия отец ясно и разбираемо.

Папата направи гримаса и потърка лицето си с две ръце. Но най-накрая се съгласи.

— О, Ваше Светейшество, ако разрешите, само още една дреболия, която, смятам, ще представлява възможно най-ясното послание.

Папата го погледна учудено, а Джон разтълкува погледа като покана да довърши мисълта си.

— Що се отнася до де канонизацията на свети Бернар от Клерво като подстрекател на Първия кръстоносен поход, предлагам, вместо да го реабилитираме, да превърнем неговото възпоменание в Мариин празник. Да стане известен като Рицаря на девата, защото неговата почит към Майката Божия е забележителна и за пример.

Тъй като папата продължаваше да мълчи, Джон добави:

— Ваше Светейшество, съзнавам, че това ще предизвика голям шум. Но ако църквата покаже, че се съобразява с народната воля, политиците ще трябва да направят същото. Между нас казано, ние можем да върнем разсъдъка на Европа.

Папата помисли още малко, след това се изправи.

— Така да бъде! Ти ще съобщиш още днес на сенатор Роуландсън за нашето решение. Ние лично ще говорим скоро с епископ Сковолони. Нека нашият Господ Исус бъде с теб.

 

 

Лио благодари на прислужницата и затвори вратата на стаята за гости, определена за него. Както и цялата провансалска „селска“ къща на Найджъл, тя също беше мебелирана безупречно с добре полирани антики и предлагаше всички възможни съвременни удобства. Някога къщата сигурно е била селска, а стопаните й са работили по лозята и маслиновите горички, простиращи се чак до далечните гори на север, но днес нямаше да е прекадено да я нарекат замък.

Лио погледна с копнеж към леглото, на което с радост би спал най-малко денонощие и половина, но не можеше да си го позволи. На Найджъл му беше хрумнала „блестящата идея“ да съчетае съвършения пристан за уморения гост с най-неприятната изненада: прием. Лио неохотно отвори шкафа, за да остави скъпоценната си раница, и намери на закачалката син костюм, риза, чорапи, черни обувки, вратовръзка и дори бельо. На ревера на сакото имаше закачена картичка: „Тази вечер трябва да изглеждаш възможно най-добре. О.“.

Той свали дрехите, които Маркъс му беше дал на яхтата, и облече тези от гардероба. Когато провери резултата в огледалото, се запита дали, когато се прибере у дома, да не изхвърли професорските си одежди и да започне да носи елегантни дрехи. Тогава се сети за студентите, които щяха да се кикотят зад гърба му, ако се появи в „Долче & Габана“, и се засмя на странното си хрумване.

Долу гостите изпълваха салона. Видя Найджъл, който си бъбреше с Теди, Маркъс, Нико и жените им, струпани около бюфета с шампанско. Съзря и Орсина, която правеше впечатление с късата си черна рокля.

Очите им се срещнаха и той разбра, че тя се чувства като емигрант в собствения си дом и най-голямото й желание бе да се отърве от това насилено веселие. Орсина пресече салона, за да дойде при него.

— Лио, липсваше ми.

— Ти също ми липсваше. Изглеждаш много добре.

— На масата мястото ти ще е до мен. Мисля, че ще преживеем този прием.

— Всъщност чакам храната с нетърпение.

— И двамата отслабнахме доста, няма защо да пазим диета.

— Вярно е. В този красив костюм има място за още някое килце. Благодаря ти, че си се сетила за това… — Искаше да завърши изречението с „любов моя“. Дойде му съвсем естествено, но все пак реши да се въздържи.

— През тези две седмици не съм мислила за нещо друго. — Тя се извърна, бе на ръба да се разплаче, но храбро добави: — Нямам предвид костюма. Купих го съвсем импулсивно вчера следобед в Ница.

— Дори знаеш кой номер обувки нося. Откъде?

— Жените забелязват подобни неща. Мисля… време е да влизаме за вечеря.

Масата беше сервирана за двадесет и четирима, а самата вечеря беше празненство за чревоугодници, любители на морските дарове. В огромни плата с натрошен лед, разхвърляни по масата, лежаха купища раци, омари, скариди, стриди, спираловидни миди, обикновени миди и цели купища раковини, пълни с оранжев хайвер. Шампанското продължи да се лее и след като гостите се облегнаха на столовете си, съзерцавайки празните строшени черупки като победители в някаква подводна битка. Найджъл избра този момент, за да каже няколко думи.

— Дами и господа, за мен е огромно удоволствие да бъда домакин на ежегодното празненство на Пиратите от Пензанс. Както вече всички знаете, тазгодишният победител е екипажът на добрата стара яхта „Лузимус“, чието име означава, ако не съм забравил напълно латинския, „ние ще загубим“. — Чуха се смехове и подвиквания. — Ето го тук екипажа. Това са скъпите ми приятели Теди, Ники, Нико, Маркъс и да не забравяме техните изящни съпруги Софи и Полин, които, сигурен съм в това, са свършили по-голямата част от тежката работа.

Когато днес се привързаха към кея в Антиб, те осъществиха двадесет и седмото си пиратско нахлуване на сушата през този сезон, като само при три от тях са попадали в клопката на официалните власти. Това им спечели две точки преднина пред отбора на второ място, яхтата „Веселата вдовица“, чийто екипаж заслужава да бъде споменат с похвала. Всъщност вие всички заслужавате похвала, затова сте тук тази вечер.

Някой започна да пее лодкарска песен. Френските съпруги се спогледаха и се усмихнаха учтиво. По-късно последваха други, по-груби песни, а бялото вино и портвайнът не спираха да се леят. Лио вече се беше измъкнал.

Връщаше се от тоалетната, но зави в погрешна посока и попадна в малка библиотека с неустоим диван. Седна на него уж за малко, после се изтегна и на секундата заспа.

Скоро след това и Орсина напусна купона, влезе в кабинета си и намери Лио вътре. Просна едно одеяло върху него, целуна го по челото и той заспа непробудно, а долу купонът продължи до четири сутринта.

Събуди се към десет и се почувства неловко, когато си спомни къде е прекарал нощта. Хукна към своята стая и най-напред провери дали забранената книга е там, където я беше оставил. Там беше. След това си взе душ и си сложни всекидневните дрехи и старото кожено яке. Никой не помръдваше. Ще се събудят махмурлии, помисли си Лио.

В малкия хладилник в стаята си намери всичко, което му беше нужно за една проста закуска. След последните две седмици дори и най-малкият лукс му се струваше невероятен. Погледна през прозореца и се почувства, сякаш се бе прибрал у дома в рая. Двама градинари работеха по живия лавров плет. Зад тях се простираше безкрайно поле, по което бяха пръснати стадо черни овце. Къде ли е Орсина, запита се той.

Слезе по стълбището, прекоси ечащия от стъпките му салон и излезе на чакъла, с който бе покрит дворът пред къщата. В северната му част се издигаше дълга, ниска сграда в същия стил, съчетаващ камъни и тухли, както основното здание. В четирите й краища се издигаха ниски, широки кули, покрити с плочи от шисти. Бялата врата подсказваше, че това е обор или гараж за карети. Когато надникна през прозореца, Лио видя вътре известната Найджълова колекция от стари спортни автомобили. Макар да не проявяваше интерес към колите, той прецени, че някои наистина бяха стари и всички бяха отлично полирани. Дори разпозна един ролс-ройс и доби известна представа за стойността на сбирката.

Скорошните му срещи го накараха да се замисли какво би направил, ако разполагаше с голямо богатство. Дали бих го раздал на бедните, запита се, докато заобикаляше господарската къща. Не. Това щеше да бъде само капка в океана на човешките нещастия. Не бих го дал и на политическа организация. Аз съм непоправим възпитател. Ако бях богат, щях да създам фондация, която да събира хората, за да споделят своите мисли. Това би могло да става на място като Палацо Ривиера. Щях да привлека там зрели студенти, учени, изследователи, може би и хора на изкуството, но не от безсмислените модерни течения. Щях да помагам на хората да пътуват и да учат езици, за да опознаят различни култури. Бих им помагал да пътуват във времето, за да открият кое в миналото е вечно.

Зави зад ъгъла, започна да лъкатуши между живия лавров плет и погледна назад към съвършената сграда. Колко по-добре е било, когато нейните собственици имали собствено производство и са давали прехрана на около петдесетина семейства, вместо на търговци на скъпи коли втора употреба! Това място носеше отпечатъка на Найджъл, но тук все пак се носеше и парфюмът на Орсининото присъствие. Със сигурност градината беше проектирана от нея.

Точно в този момент Лио видя, че един партерен прозорец се отваря. Орсина застана в рамката и му махна с ръка. Изглеждаше великолепно в семплата си рокля на цветя. Той се забърза обратно към къщата и погледна нагоре.

— Добро утро — каза тя и се усмихна.

— Съжалявам, че съм заспал в кабинета ти. Трябваше да ме събудиш — започна той.

— Там е много удобно. Аз самата често заспивам на този диван, докато чета. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Като прероден — отговори той, помълча малко и продължи: — Това място е изключително красиво. Черните овце ваши ли са?

— Не, принадлежат на един фермер. Той използва нашата земя.

— Другите гости в къщата ли са настанени?

— Не, всички си тръгнаха, а Найджъл още спи, за да разкара махмурлука.

— Орсина, нося ти нещо много важно. Имаш ли нещо против да отида и да го взема?

— Разбира се, че не. Не мога да си представя какво може да е. Та ти пристигна почти гол. Слез в моята всекидневна.

Лио взимаше стъпалата по две и си мислеше колко по-добре би могъл да говори с нея. Днес сутринта и снощи.

Всекидневната на Орсина имаше един-единствен прозорец, който гледаше на изток към парка. Тя седна на дивана от едната страна на камината, а Лио на тапицирания с шарен сатен стол срещу нея. Без да каже дума, той отвори раницата и й подаде забранената книга. Тя очевидно беше прекалено смаяна, за да каже каквото и да било, и той започна да й разказва какво беше правил, откакто се бе върнал във Венеция.

Нямаше тактичен начин да й обясни как е умряла Анджела, но чувстваше, че тя трябва да знае. Разказа й какво беше видял в своето прорицателско видение. Тогава тя заплака неутешимо. Лио стана от стола, седна до нея, прегърна я нежно и я утеши. Когато тя се успокои малко, той продължи разказа си:

— Щом те оставих на гарата, знаех, че полицията ме издирва и че не мога да се движа свободно. Трябваше да напусна Италия, но нямах представа как. Разполагах с две седмици, за да изпълня мисията, която сам си наложих. Твоят чичо трябваше да бъде убит. Видях какво е направил и знаех за силата му да влияе на хората. Сигурен бях, че след смъртта на Анджела той щеше да се заеме с теб. Да. Неговата магия изискваше съучастник със същата кръв. Фактически това означава кръвосмешение.

Орсина се сгърчи и покри лицето си с ръце.

Лио съжали, че е облякъл в думи очевидното, и то пред една от жертвите на барона. Спомените на Орсина от пленничеството й се върнаха и тя потисна една силна тръпка.

— Човешкото правосъдие — започна отново Лио — никога нямаше да разбере какво цели чичо ти, както изглежда, дори не са го подозирали. Той буквално беше недосегаем. Но аз бях дал клетва да те защитавам, а докато той беше на свобода, ти щеше да бъдеш в смъртна опасност.

Тя кимна мълчаливо и му махна да продължи.

— Чичо ти не е можел да ти има доверие, и то заради книгата. Знаел е, че си надарена, а той беше от недостойните. Сам те беше подтикнал да я изучаваш. Преди да се случи нещастието, той ти даде следата за Пещерата на Меркурий, за да те отведе до тайното светилище. Очевидно те е избрал за свой окултен наследник, но след смъртта на Анджела плановете му се объркаха.

Ти бързо щеше да откриеш първия плод на Дървото на живота — изкуството да прорицаваш. И тогава миналото щеше да се разкрие пред теб. Затова първата му задача е била да открадне твоята книга. Но не е бил сигурен дали вече не си я запомнила. Непрестанно се е тревожил за това. Освен това отчаяно се е нуждаел от теб, за да му помагаш в магията. За мен изборът беше много прост: неговият живот в замяна на твоя.

Орсина отпусна глава със затворени очи върху скута на Лио.

— И какво направи? — попита го тя, без да ги отваря.

Той я прегърна по-силно и продължи да разказва:

— От Милано взех автобус до Верона, а оттам продължих на стоп до гората около ловната хижа. Там чаках в една изоставена колиба два дена и една нощ, той да дойде или да си тръгне. Веднъж дневно се връщах в града, за да хапна нещо и да прегледам вестниците.

В „Арена“ имаше съобщение, че баронът е получил удар в къщата си. По ирония на съдбата този ден обикалях наоколо, за да намеря начин да заобиколя охраната. На следващия ден всички големи вестници описаха с подробности случилото се. Инспектор Гедина, който искал да провери следа по случая с убийството на Анджела, го открил в ловната хижа навреме, за да му спаси живота. Пишеше, че го приели в болницата във Верона в тежко състояние.

— Зная. А после?

— По това време вече нямах доверие в нищо. Човек, който е организирал отвличане, можеше да симулира и удар. Той вече беше използвал цял репертоар от измами след смъртта на Анджела. Нали така?

Затова отидох в болницата. Изглеждах доста занемарен, но се представих като помощник на градинаря във вила „Ривиера“. Казах, че баронът ми е бил като баща, и една сестра ме заведе да го видя.

Той беше в съзнание и се опита да вдигне ръка, от което сестрата заключи, че е разпознал своя верен градинар. Половината от лицето му беше парализирана и той не можеше да издава други звуци, освен ръмжене. Видях, че това страшно го ядосва, особено когато сестрата подхвърли, че е единственото, което сега можел да каже.

Хранеха го венозно и докато тя се въртеше около апаратурата, аз я заглавиквах, разказвайки й колко добър е бил той към старата ми майка и така нататък. После попитах дали има надежда да се възстанови. Тя ми каза, че сутринта лекарят прегледал резултатите от томографията и установил, „че баронът е непоправимо увреден“. А и сърцето му не било в добро състояние. „Много тъжно за един толкова велик и добър човек, а и не е много стар“, избърбори сестрата. След това излезе за нещо и аз се наведох над него, сякаш да го целуна за сбогом. Хрумна ми колко лесно можех да го убия там на мига. Носех френски ключ под ризата си. Всъщност нямаше нужда да оплескам всичко, като му размажа главата. Можех да го удуша, като използвам неговата собствена техника.

Но се спрях. Той вече беше обезвреден и това уреждаше въпроса. Прошепнах ясно в ухото му: „Видях те как срещна бог Митра и как уби Анджела“. Това беше всичко. После си тръгнах. И накрая, благодарение на твоя съпруг, успях да премина безопасно във Франция.

— И ето те тук — Тя придърпа ръцете му още по-здраво около себе си и продължи. — Вчера получих новини от болницата във Верона. Чичо ми е получил втори удар. Положението му е безнадеждно.

— Радвам се да го чуя.

— И аз, но това беше вчера. Днес вече не ме интересува особено.

Как ли се справя с всичко, което преживя, учуди се Лио. Но не посмя да попита.

— Зная какво си мислиш — вметна тя. — Какво да ти кажа? Щастлива съм, че съм жива. — Тя си пое дълбоко дъх и след това се поправи. — Трябва да съм щастлива, че съм жива. Трябва да престана да мисля, че той можеше да отнеме моя живот вместо този на Анджела. А може би така е трябвало. Да разбера какво става около мен. Имах сили да го направя. Трябваше да се изправя срещу него на собствената му магическа територия. Ако бях изучавала „Магическият свят на героите“ след женитбата си, бих могла да го унищожа. Вместо това си играех на грандама.

Все още не мога да повярвам, че това чудовище е насилвало Анджела, и то кой знае откога. А после и мен… — Тя го погледна в очите. — Да, Лио, той се опита да… — Орсина отново беше на прага на сълзите. Наистина ли трябва да си причинява това, зачуди се Лио. Защо?

Тя се съвзе и обясни:

— През повечето време ме държаха упоена и както знаеш, стоях на тъмно. Веднъж чух гласа на чичо. Той шепнеше нежни думи в ухото ми. След това започна да ме докосва, да ме опипва. Чувах го как диша учестено, чувствах тежестта му върху тялото си. Вдишвах дъха му и усещах неговата пот по лицето си. Лио, ръцете му бяха под нощницата ми. — Тя се изправи и продължи. — В отчаянието си събрах колкото сили ми бяха останали и започнах да ритам. Той се опита да ме успокои, като продължаваше да ме гали с топлите си ръце. Най-накрая един от ритниците ми трябва да го е уцелил, защото чух вик, а след това ругатня. Получих силен удар по лицето. Скоро усетих познатото убождане и изгубих съзнание.

— Съжалявам, Орсина. Ужасно съжалявам. Но — побърза да добави той, — това се е случило само веднъж. Сигурно изобщо не те е изнасилил.

— Как може да си сигурен? — Разговорът беше мъчителен, но тя изглежда имаше нужда да говори, а той искаше да облекчи болката й.

— През последните седмици прочетох много пъти тайното издание на „Магическият свят“. Там има един откъс, който научих наизуст, защото колкото повече се тревожех за теб, толкова повече надежда ми даваше той. Когато Чезаре пише за ненадарените като твоя чичо, той отбелязва, че „ако развие любовта и приятелското отношение на Хеба, чрез сношения с нея той може да постигне не по-малки чудеса“. На друго място в текста обяснява, че едно от условията, за да се получи приятелското сътрудничество, е любовта. Извратеното копеле беше успяло да повлияе на Анджела точно по този начин. В моето видение тя изглеждаше като зомби, беззащитна и дори любяща в прегръдките му. Но той никога не е имал контрол върху теб, така че…

— … Лио, достатъчно. Стига толкова. Ще се науча да живея с тази мисъл. — Тя зарови лице в дланите си и заплака. Но скоро с усилие на волята си успя да спре.

— Орсина, моля те да ми простиш. Никога повече няма да споменавам миналото. Обещавам. Но какво ще бъде бъдещето?

Тя отвори очи. Беше дошъл нейният ред да обясни. Обърна се към него и каза:

— Лио, благодаря ти. Благодаря за всичко, което направи. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

По-скоро Лио й беше благодарен за това, че му бе позволила да й помогне, но той не го каза гласно. За днес разголването на душите беше достатъчно. Тя все още беше твърде слаба, затова той просто й се усмихна. Орсина заговори отново.

— Животът ми страшно се усложни. Веднага щом чичо получи удар, ми се обади нашият семеен адвокат. Каза, че след смъртта на родителите ми чичо бил направил завещание, според което, в случай че той е неправоспособен, аз разполагам с пълномощия да управлявам собствеността му. Като изключим няколкото дарения, тя трябваше да бъде поделена между мен и Анджела. Според завещанието аз съм отговорна за чичо и за цялата му собственост. Още не знам точно какво включва тя, но той има имущество из цял свят, а не само в Италия.

Адвокатът ми обясни, че откупът от един милион евро, който чичо уж щял да плати, е събран от приятели и че те вероятно дискретно ще ми съобщят, когато дойде време да им го върна. Смята, че може да убеди полицията да върне парите, които конфискува. Освен това сметките на чичо вече не са замразени. Няма да кажа на адвоката, че всъщност той ме отвлече. Реших никога и на никого да не казвам. Дори на Найджъл. Лио, това е нашата тайна.

— Забравяш Башкар и Сома.

— Не, не съм ги забравила. Не съм забравила и Джорджо.

— Джорджо?

— Всъщност той ме отвлече. Чичо му е промил мозъка също както на бедната Анджела. Не мога с чиста съвест да кажа, че Джорджо е действал по своя воля. А индийските прислужници са били изнудвани.

И тримата знаят само малка част от истината. В техен собствен интерес е да си мълчат. Разбира се, аз ги уволних на часа. Това беше първото, което направих. Но не изпитвам желание да им отмъщавам. От значение е само това, че чудовището е обезвредено завинаги.

Лио усети, че е време да сменят темата.

— Снощи Найджъл изглеждаше много щастлив — подхвърли той.

— Да, щастлив е, че успя да се измъкне, и предпочита да забрави случилото се. Напълно естествено, нали? Колкото до инспектор Гедина, той беше толкова безполезен, че не му дължа никакви обяснения. Като тегля чертата, не мога да не се съглася с Найджъл. Най-добре ще бъде да забравим всичко. Но това, което остана от чичо, е направо огромно. Дори само двата имота, които знаеш: вилата и палацото. Имам огромна отговорност към семейство Ривиера, аз съм единствената нишка, на която то се крепи.

Затова не мога просто да се отърва от тях, както Найджъл например бе могъл да разкара тази къща в Прованс, щом му омръзне. Чувствам се ужасно обременена с неща, с места и богатство. Тази отговорност се стовари изцяло върху мен, а съм още твърде млада. Не съм подготвена за толкова голямо бреме. Но ти, Лио, няма защо да се тревожиш. Аз съм издънка на дълъг род от герои.

— Между другото — добави тя, — сега аз и Найджъл спим в отделни спални. Стигнахме до съгласие, че бракът ни не се е получил и никога няма да се получи. Когато цялата шумотевица утихне, ще се разведем тихо и приятелски. Той сигурно ще се радва, че се е отървал от семейство Ривиера. — Тя се насили да се усмихне, когато чуха Найджъл да си подсвирква отвън своята любима лодкарска песен.

 

 

Англичанинът бе влязъл в ролята на внимателен домакин и така прекъсна растящата близост между Лио и жена си. Вероятно така беше по-добре. Лио, който най-сетне можеше да използва кредитните си карти, без да се страхува от италианската полиция, беше откаран в града. Изтегли пари от банкомат, купи си още дрехи и куфар и се отби в една туристическа агенция. Запази си място за полета Ница — Париж и оттам за Вашингтон. През двата дни до заминаването си той си почиваше и разглеждаше с домакините си местните забележителности. Никой не спомена повече случилото се в Италия. И тримата изглеждаха склонни да оставят миналото зад себе си и да продължат напред.

Шофьорът ги возеше в един безупречно реставриран „Ситроен Де Ес“ към летището на Ница. Орсина седеше отзад с Лио и двамата се държаха за ръцете.

— След всичко, което ми разказа — каза на английски след продължително мълчание Орсина, — реших да наредя да разрушат ловната хижа. Много обичам вила „Ривиера“ и никога няма да я продам, но хижата трябва да изчезне.

Лио не каза нищо и продължаваше да я държи за ръката.

— А що се отнася до двореца — добави тя, — той е прекалено важен за династията, но зная, че никога повече няма да мога да заспя в него. Не и след всичко, което се случи там.

— Орсина, не си задължена да ми обясняваш каквото и да било. Сигурен съм, че ще вземеш правилно решение. Просто си дай малко време.

Тя го погледна в очите и се усмихна.

Мигът, от който и двамата се ужасяваха, най-сетне беше настъпил. Лио се готвеше да мине през проверката на багажа. Самолетът му излиташе след час и половина. Орсина му подаде голяма торба от местната сладкарница.

— Заповядай. Това е нещо, което ще ти напомня за мен. — Лио благодари и надникна в плика, очаквайки да види кутия с ръчно направени бонбони, но вместо това съзря „Забранената книга“. Сигурна ли беше, че иска да му я подари?

— Да, Лио. Задръж я засега. Най-накрая трябва да си разбрал, че ти също си надарен. Как иначе щеше да останеш жив след прорицанието?

— Да, и аз си мислех същото. Това ме изпълва едновременно със смирение и страх.

— Не, няма нужда да се страхуваш. Двамата ще работим заедно с книгата.

За втори път обявиха номера на неговия полет.

— Орсина, зная, че тук не е нито мястото, нито времето, но исках да те попитам…

— … Не сега, Лио, още не. Скоро. Нека мине малко време. Обещай ми, че ще държиш книгата на сигурно място.

— Да, разбира се. — Той механично извади паспорта, билета и бордната карта. — Орсина, наистина вече е време да тръгвам, освен ако…

Тя го целуна. Усети сълзите й по лицето си. Орсина го притисна силно към себе си. Усещането беше толкова замайващо, че той бе готов да пропусне полета. А и закъде да бърза? Притисна я отново към себе си, но тя се измъкна от обятията му.

— Хайде, върви, във Вашингтон има неща, които трябва да оправиш.

— Орсина…

— Тръгвай вече. Приятен полет — Тя преглътна, но когато той се поколеба, се завъртя на пети и тръгна към изхода. Човекът от охраната нетърпеливо го попита:

— Господине, решихте ли вече какво ще правите?

 

 

Лио се озова в апартамента си в Джорджтаун почти без да осъзнава как е стигнал там. Първата му работа беше да извади „Магическият свят на героите“ и да я сложи на масата за хранене. Тъй като не притежаваше снимка на Орсина, книгата му изглеждаше като символ на нейното присъствие. Апартаментът му се стори много пуст. Преди да замине за Италия, бе поверил Галилео и Гарибалди на Силвия. Тя беше и първият човек, на когото се обади.

След няколко любезности той я попита за котките. Добре ли са? Правили ли са бели? Тя не отговори, а избухна в сълзи. Най-накрая му обясни, че скоро след като взела котките, те избягали и повече не се върнали. Започна многословно да му се извинява и личеше, че сърцето й се къса. Онемял и допълнително отблъснат от оплакванията й, Лио затвори телефона.

Малко по-късно той започна да звъни.

Ядосан, той не го вдигна и за да се разсее, се зае с пощата, която Мими беше събрала. Откри разни сметки и цяла поредица писма от Джорджтаунския университет. Някои от тях бяха от госпожа Рийд, неговата секретарка. Тя изразяваше своята загриженост за него и се надяваше скоро да се видят. Имаше и няколко официални писма от декана. Тя се интересуваше къде се намира. Очакваше да й се обади веднага в катедрата.

Ще бъде малко неловко, каза си той с гримаса, но вече мога да се справя с един декан. И се зае да отвори последното писмо.

Уважаеми професор Кевъна,

След като не получих отговор на неколкократните си опити да се свържа с вас по телефона, имейла, факса и с препоръчани писма, се посъветвах с ректор Омейли и със съжаление стигнахме до следното решение:

С настоящото сте отстранен за остатъка от текущата академична година. В края на май Вашето положение ще бъде преценено повторно. Ако ректорът получи задоволително обяснение за едномесечното Ви отсъствие и пренебрегването на Вашите задължения и убедителни уверения, че това няма да се повтори, може би ще бъдете назначен отново. Но междувременно Ви съветвам да потърсите помощ от психолог и да обмислите възможността да работите нещо друго.

Вашите часове са прехвърлени в друг факултет, а катедрата Ви се поема от професор Лентини. Молим Ви да освободите кабинета си една седмица след получаване на настоящото. Моля да не установявате контакти с вашите студенти, тъй като техният академичен напредък беше изложен на сериозна опасност от тези събития и бяха положени всички усилия да успеят да наваксат.

Моля, отнасяйте всички въпроси за заплащането, здравната осигуровка, пенсионните вноски и т.н. към служба „Човешки ресурси“.

Искрено Ваша,

Алис Т. Трокмортън

Декан

Реакцията на Лио беше сдържана. Той излезе, за да глътне чист въздух, защото главата му се маеше. Вън беше тъмно, студено и ръмеше. Той крачеше бързо и колкото повече вървеше, толкова повече го хващаше яд. От инспектор Гедина до декан Трокмортън — винаги го преследваха идиоти.

Беше затънал в самосъжаление и увереност в своята правота, когато осъзна, че разходката му го беше довела до парка в центъра. Пред него, осветен в ситния дъжд, се издигаше паметникът на Вашингтон.

— Добър вечер, господине — каза един полицай любезно, но бдително.

— Добър вечер, полицай — отговори Лио и тръгна по пътеката.

Беше съвсем сам. Внезапно го порази истината за неговото положение и той спря на място.

— Аз съм свободен — каза си на глас, погледна към осветения обелиск и произнесе бавно и тържествено: — Свободен съм. Орсина също е свободна и ме обича! — Обърна се и тръгна обратно към Джорджтаун.

— Лека нощ, полицай! — каза той, когато отново мина покрай него. Дъждът беше спрял. Той закрачи по-бързо и постепенно се затича. — Свободен съм и Орсина ме обича! Нищо не може да ни раздели!

Когато по-късно заспа, тези думи все още се рееха в съзнанието му.

В същия този миг във Франция, Орсина се събуди. Беше сигурна, че е чула гласа на Лио, макар думите му да не бяха много ясни. Без да я е грижа колко е часът в Щатите, тя взе телефона и набра неговия номер.

— Орсина? — попита той инстинктивно.

— Лио, обичам те и скоро ще бъда свободна. Тогава нищо няма да може да ни раздели.