Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035

История

  1. — Добавяне

11.

— Бароне, моля да приемете моите съболезнования за нещастието, сполетяло вашето семейство — каза инспектор Гедина. — Разбирате, че се налага да ви задам редица въпроси. — Тук се чувстваше желан като зъбобол, но дългогодишната професионална практика му беше помогнала да свикне с това усещане, а по-късно му стана безразлично. Баронът беше разстроен. Седнал в едно от креслата в салона, той изглеждаше смален от внушителната обстановка, беше въплъщение на безпомощността. Инспекторът прочисти гласа си и попита:

— Можете ли да ми кажете къде бяхте в нощта, когато жертвата е изчезнала?

Баронът се сви, когато чу думата „жертва“, и след известно време отговори:

— След вечерята във вилата отидох с колата в ателието си на около два километра южно от тук. Стоях там до някое време след полунощ, подготвях лекцията си за следващия ден.

— Мога ли да пуша? — попита инспекторът.

Баронът му хвърли леден поглед, но му разреши.

— И така — започна инспекторът след първото дръпване, — вие казахте, че…

— … Подготвях лекцията си. Когато свърших, излязох от ателието, върнах се тук, във вилата, и си легнах да спя.

— В колко часа?

— Не мога да ви кажа точно. Мисля, че някъде около един.

— Някой видя ли ви? Член на семейството или прислугата?

— Нямам представа. Попитайте ги.

Инспекторът се наслаждаваше на цигарата си.

— Бароне, споменахте лекции. Пред кого ги изнасяте и какъв е техният предмет?

Емануел го стрелна с яростен поглед.

— Инспекторе, току-що прекарах една от най-ужасните нощи в живота си. Моят лекар ми предписа да си почивам. Може ли да говорим за моите хобита някой друг път?

— Обещавам, че няма да ви уморявам. А що се отнася до това, кое е от значение и кое не е, на този етап нищо не може да бъде изключено. Затова моля да обясните и хайде да се опитаме да бъдем малко по-енергични.

Ако баронът беше в нормално състояние, той щеше да накара младия мъж да съжалява за своята безочливост. Но в сегашното си състояние просто се подчини.

— През годините — започна да обяснява той — привлякох доста голяма публика от млади хора. Те ценят моите анализи на европейската история в светлината на philosophia perennis.

— Моля? Какво означава последната дума?

За миг баронът сякаш си възвърна самоувереността.

— Philosophia perennis е древната вечна философия, обща за всички култури. Предполагам, че това им помага да разберат трудните времена, в които живеем. Наскоро се съсредоточих върху отделни моменти от средновековната история.

— Учениците ви плащат ли такса? Свързан ли сте с някой университет?

— Нищо подобно. — Отговорът беше рязък.

— Имате ли постоянни ученици? Познавате ли лично някои от тях?

— Инспекторе, наистина ли трябва да зададете всички тези въпроси точно сега?

— Бароне, разбирам ви, но трябва да помогнете на разследването с всички сили. Племенницата ви изисква справедливост. Затова ви питам повторно: познавате ли лично някои от тези млади хора?

Баронът очевидно беше разстроен и вбесен, но положи върховно усилие и се опита да отговори спокойно.

— Много внимавам да не си създавам лични връзки с тях. Не ламтя за позицията на гуру, водач на секта или баща изповедник на разстроената младеж. Моите лекции не се рекламират.

— Тогава как научават за тях?

— От уста на уста. Очевидно информацията достига до повечето страни от Западна Европа.

Гедина бе решен да не допусне да се впечатли.

— Знаете ли имената на някои от слушателите си?

— Неколцина настояха да се представят лично, но не си спомням имената им, а и не искам по причините, които вече ви изтъкнах.

— Знаете ли с какво се занимават, когато не посещават вашите лекции? Как стигат до тук? Например къде отсядат? Вила „Ривиера“ е доста отдалечена.

— Това си е тяхна работа, не моя. — Баронът затвори очи и си пое дълбоко дъх. Все още със затворени очи, измърмори:

— Питайте моя секретар Джорджо Мозер. Той живее във Верона.

Инспекторът обаче беше безмилостен.

— Можете ли да ми кажете приблизително колко души присъстваха на последната ви лекция?

— Около стотина.

— Стотина? — По лицето на Гедина се изписа загриженост, но баронът не забеляза, защото още стоеше със затворени очи. — Племенницата ви Анджела присъствала ли е? Бароне? Добре ли сте? — Устата на стареца се отвори, главата му клюмна настрана и той задиша късо и учестено. Инспекторът повика помощ.

Появи се Думитру, който помогна на барона да стане.

— Сложете го да легне и веднага се обадете на лекаря — нареди инспекторът и излезе от салона. Не се радваше на бъдещото си вземане-даване с човек, който предизвикваше толкова противоречиви чувства. Въпреки това се наслади на възможността да се разходи из вилата, толкова различна от обичайните окаяни места, където преминаваше професионалният му живот.

Стигна до кухнята и започна с разпита на Афина и Саманта. Те изглеждаха разстроени и той определено не можеше да повярва, дори и да искаше, че те имат нещо общо с убийството. Въпреки това ги разпита задълбочено, докато един от полицаите не го прекъсна.

— Инспекторе, намерихме нещо, което мисля, че трябва да видите.

— За какво става дума, Колучи?

— Ще ви закараме там с кола.

Колучи, масивен тип с ококорени очи, когото вечно пропускаха при повишенията, обичаше да си придава тайнственост, но Гедина прояви снизходителност. Те се качиха на полицейския автомобил. Инспекторът едва успя да запали друга цигара и вече бяха пристигнали.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

На една ливада сред лозята се издигаха множество палатки. Някои от техните обитатели стояха наоколо, разговаряха и пушеха. Учениците. Разбира се, съобрази инспекторът и сам се наруга. Не се беше сетил, че сигурно лагеруват наоколо, а би трябвало!

— Колучи, обади се за подкрепления. Кажи им направо да долетят. Искам още двадесет души заедно с Галорини.

— Не смятате ли, че е по-добре да се обадя във Верона? Те могат да дойдат по-бързо.

— Не, това е наше разследване. Обади се на нашите в Болцано. Дотогава ние ще се занимаем с щастливите къмпингари. Кажи им да дойдат колкото може по-бързо!

Гедина слезе от колата и се приближи до един младеж. Другите ги наобиколиха. По негова преценка бяха около тридесетина.

— Това е полицейско разследване — каза той високо. — Искам всички да дойдете с мен във вилата — Те го загледаха недоверчиво и дори враждебно. — Колучи — провикна се той, — ела тук. Помощникът му се дотътри в кръга от младежи и започна да ги оглежда, а Гедина се обърна към тях:

— Чуйте ме. Току-що разговарях с барона. Той също иска да ни сътрудничите. Ясно ли е? Така че трябва да дойдете с нас във вилата.

Те се подчиниха по-смирено, отколкото беше очаквал. Гедина поведе групата, а Колучи ги следваше бавно с колата. Както инспекторът, така и полицаят имаха готовност да извадят служебните си пистолети.

Стигнаха без произшествия до вилата, където ги очакваха полицаи. Гедина накара двама от тях да заведат групата в балния салон. След като се събраха, той се изправи на подиума, заемайки мястото на барона.

— Трябва да ви съобщя една трагична новина. — Младежите започнаха да си шушукат, а той продължи: — Племенницата на барона беше открита мъртва при неизяснени обстоятелства. Ще ви зададем няколко въпроса. Надяваме се, че ще можете да помогнете на разследването. Това е всичко.

Разбира се, това не беше цялата истина. Технически погледнато, младите мъже, които стояха пред него, също бяха заподозрени. Те са били в имението през нощта, когато Анджела е била убита. Ако е била убита някъде тук, в границите на имота. Обаче той трябваше да изчака подкрепленията, а междувременно да проведе непринуден разпит с учениците на барона. Трябваше да внимава да не бъде прекалено заплашителен, защото иначе можеха да се опитат да избягат.

Когато повиканите полицаи най-сетне пристигнаха, инспекторът въздъхна с облекчение и отиде в библиотеката, за да проведе разговор по мобилния си телефон. Обади се в дирекцията и помоли да го свържат с прокурор от Верона, който трябваше да му звънне колкото може по-бързо на мобилния му телефон. Спешно. След това даде нареждания на Колучи. Той и неговите хора трябваше да разпитат всички ученици, да научат техните имена, адреси и така нататък. И да ги притиснат да отговарят. Никой не биваше да излиза от балната зала. А на Галорини нареди:

— Вземи няколко души и претърси вилата и всички прилежащи сгради. Баронът спомена някакво ателие — него също. Огледайте и градината, лагера на учениците, лозята и гората. Всичко трябва да се претърси, защото всяка следа може да се окаже от огромно значение.

— Инспекторе, имаме ли заповед за обиск?

Това беше Галорини, както обикновено точен и методичен, което можеше да се очаква от човек, завършил класическа филология. Не, естествено, че нямаха. Гедина повика Думитру:

— Надявам се, че баронът се чувства по-добре. Моля да идете в стаята му да попитате дали ще ни позволи да претърсим наоколо. Веднага ми съобщете отговора.

Думитру се върна само след няколко минути.

— Баронът ви благодари, чувства се малко по-добре. Дава ви разрешение да направите всичко нужно за вашето разследване. — Галорини беше удовлетворен и претърсването стана негова задача за този ден, а и за следващия. Преди да започне с разпита на Думитру, Гедина го попита за неговото разрешително за работа. То беше наред. След това му зададе много други въпроси. Когато свършиха, нареди на Галорини да използва Думитру като водач при претърсването на имението.

Скоро след това с полицейската кола пристигна Орсина, и видя инспектора. Беше започнала да се съвзема от началния шок и изпитваше огромно озлобление срещу властите, затова че бяха задържали нейния съпруг. Беше прехвърлила събитията през ума си и бе осъзнала онова, което беше пропуснала при предишните си безумни опити да си спомни: тя и Найджъл бяха спали заедно през съдбоносната нощ. Не, напразно подозираха горкия Найджъл. Това беше възмутително. Как можеха?

— Инспекторе, ако искате да ме питате нещо, питайте сега. Сълзите ми свършиха, търпението също.

Гедина се наслади на избухването й. След откриването на тридесетината ученици на барона, всеки от които можеше да е потенциален заподозрян, той се усъмни дали господин Макферсън изобщо е виновен. Въпреки това трябваше да разпита съпругата му и го направи.

— Баронесо, моля да приемете моите съболезнования. Тук ли да проведем разговора, прави във фоайето, или можем да идем някъде, където ще ви бъде по-удобно?

Неочаквано добрите обноски на инспектора събудиха у нея добре възпитаната жена, каквато всъщност беше, и те отидоха в салона.

След като запали поредната цигара, Гедина започна разпита, макар вниманието му да беше насочено повече към Найджъл, отколкото върху нея самата. Тя заяви, че е спала непробудно от полунощ до около осем сутринта и че Найджъл е бил с нея в началото и в края на този времеви отрязък. Какво повече би могла да каже?

— Не, не подозирам Найджъл да е имал връзка със сестра ми, ако това е, което се опитвате да намекнете, инспекторе. — Да, имаше известни подозрения, може би е имало малък флирт, но това не можеше да е свързано със смъртта на бедната Анджела. Затова нямаше смисъл да го казва на инспектора.

— Ние всички се обичаме — продължи тя, — прекарваме много време заедно и сме почтени хора. — Вярно ли беше това, запита се Орсина. Всички аристократични семейства, които познаваше, бяха до някаква степен изпълнени с омраза и отчуждение. Нейното не правеше изключение.

— Имате ли някаква представа — продължи инспекторът — кой би могъл да постави тялото на сестра ви в колата на господин Макферсън? Знаете ли кой може да изпитва неприязън към него?

С просто око се виждаше колко много се измъчва Орсина от създалото се положение. Въпреки това тя намери сили да отговори:

— Никой извън нашия семеен кръг не познава Найджъл — каза тя и добави: — Инспекторе, никой от нашето семейство не би могъл да стори това на Анджела. Нелепо е, че насред трагедията, която ни сполетя, трябва и да се защитаваме. Що се отнася до прислугата, не виждам как биха могли да са замесени.

Гедина не я бе попитал за нейното мнение, но му беше приятно да я гледа и затова я остави да говори.

— Защо не проверите онази тълпа, която идва да слуша лекциите на чичо ми? — продължи Орсина. — Аз никога не съм говорила с тях, но ги виждам навсякъде из имението, когато има лекции, а някои имат доста…

— … Съмнителен вид? — довърши инспекторът мисълта й.

— Да — потвърди Орсина и се подвоуми, но после използва думите на Найджъл, — достоен за бесилката.

— Разпитват ги, докато разговарям с вас, баронесо. Това, разбира се, не означава, че мога да ги арестувам заради техния външен вид. Макар че в известен смисъл и това е престъпление. — Той изгаси цигарата си и внезапно смени тона. — Извинявам се, пропуснах да ви попитам дали мога да пуша. Толкова невъзпитано от моя страна. Надявам се…

— Няма нищо — отговори тя и направи пауза. За нейна изненада инспекторът не беше противен и всъщност можеше да помогне. Тя със сигурност искаше правосъдие за горката си сестра, затова продължи:

— Трябва да ви кажа, че предишната вечер Анджела беше в странно настроение. — Орсина описа техния разговор, като завърши с обещанието на Анджела да й разкаже всичко още на сутринта.

— Имате ли някаква представа какво е възнамерявала да ви разкрие?

— За съжаление, не. Но има и нещо друго.

— Да?

— Не зная как да го кажа… Мнозина от тях са синове и дъщери на стари приятели на моето семейство. Наричаме ги „групата, прескачаща от вила на вила“.

Инспекторът я погледна неразбиращо.

— Това са семействата, които притежават наследствени дворци и вили тук в околностите на Верона. През лятото те си ходят на гости и се местят от вила на вила.

Блазе им, помисли си Гедина, а на глас отбеляза:

— Не виждам нищо лошо в това.

— Разбира се. Но трябва да знаете, че някои от тези младежи са много богати и много отегчени, а това е твърде опасно съчетание. Искам да кажа — продължи Орсина, — че макар и юноши още, те вече са поели повече от полагащата им се доза бързи коли, секс, наркотици, абсент… и каквото още се сетите.

— Наистина ли? — попита той и си помисли, че само сто и шейсет километра делят това място от Болцано, а сякаш са в различни светове.

— Да, но с това не искам да кажа, че горката ми сестра имаше някакви пороци. Но между нейните приятели имаше много, които оказваха лошо влияние. Почувствах облекчение, че тя ще следва в Англия и ще се махне от тази група.

— Разбирам. Да не искате да кажете, че може да е скочила на веспата и да е отишла в една или няколко вили през нощта, когато е била убита?

— Не знам — отговори тя и направи гримаса. — Моля, не използвайте тази дума. Не мога да го понеса.

— Съжалявам. Можете ли да ми дадете списък на тези приятели? Трябва да ги разпитам. Ако можете, посочете техните имена, адреси и телефонните им номера.

— Ще го направя.

— Благодаря. Има ли нещо друго, което искате да ми кажете?

— Да. Видях Анджела да се връща пеша във вилата късно вечерта след нашия разговор в градината. Може би е променила намерението си, тя беше толкова непостоянна, и вместо да отиде да си легне, е излязла някъде със скутера си.

— Да, веспата. Още едно късче от пъзела. Ако, както вие предположихте, е напуснала вилата с нея и след това е станало… произшествието, как се е върнала тук? Кой може да я е докарал? И кой би могъл да я напъха в колата на съпруга ви? Вероятно същият човек. Искам да кажа…

— Инспекторе, мога ли да си вървя сега? Задавате въпроси, на които не мога да отговоря, а чичо ми се чувства зле.

Той се поклони леко и й разреши да си тръгне. Вярно беше, че й задаваше въпроси, които нямаха отношение към нея. Но това беше средство, което беше използвал и преди. Да накараш заподозрения да предложи хипотези какво е могло да се случи и после да го оставиш да си противоречи или да изпусне нещо, което не е възнамерявал да каже. Този път обаче май просто се наслаждаваше да разговаря с толкова красива жена от аристокрацията. Неговата работа рядко предлагаше такива допълнителни екстри.

Гедина отиде в балната зала, за да провери как върви. Разпитваха студентите, а Колучи препращаше всички данни в полицейската дирекция, за да ги проверят.

— Ако има подозрителни, отдели ги. Искам лично да ги разпитам.

В момента предпочиташе да се пошляе из прекрасната вила, търсейки някакви следи, които да го вдъхновят. Случайно попадна на Мариана и започна да й задава въпроси, но възрастната жена непрестанно избухваше в толкова силни ридания заради загубата на малката баронеса, че не можеше да говори свързано.

Накрая Гедина излезе в градината и забеляза огромните дървета и статуите под тях. Седна на една пейка и започна да съчинява наум доклад до самия себе си.

„Всички студенти, всичките тридесет и един младежи са заподозрени, ако са прекарали нощта в границите на имота, което е твърде вероятно. Служителите също са заподозрени. Бих изключил жените, а Думитру изглежда безобиден. Но въпреки това, технически погледнато, всички са заподозрени. Никога не съди по външния вид и така нататък, и така нататък. Баронът и неговата племенница също са заподозрени, макар че съм склонен да ги изключа най-вече като непреки жертви. Трябва да проверя и групата, обикаляща вилите, което ще се окаже трудно. И накрая главният заподозрян, господин Макферсън. Ще го разпитвам с часове и се чудя какво ли може…“

Мислите му бяха прекъснати от един спомен. В дните на младостта си в Кортина, които смяташе за най-хубавото в своя живот, се беше сприятелил с един клиент на баща си, шотландец на четиридесетина години, който също се казваше Макферсън. Беше доста добър скиор и любител на джудото. Дори говореше доста прилично италиански, защото предпочиташе да кара ски „откъм слънчевата страна на Алпите“ и имаше достатъчно пари да задоволява желанието си, когато поиска. Джанлука, това беше малкото име на инспектор Гедина, му показа някои скиорски „тайни“, когато излизаха заедно по пистите, а Макферсън му се отплати, като го научи на хватки от джудото. И тъй като Джанлука учеше бързо, му показа и някои от „тайните“ на този спорт. Спомняше си един урок особено ясно: той се отнасяше до душенето.

„Целта на душенето в джудото, обясни Макферсън, е да се накара жертвата да изгуби съзнание. Има два начина за това. Респираторно душене — дишането се спира чрез притискане на трахеята. Така кислородът в кръвта не се обновява и човекът се задушава. Обаче има и много по-изпипан начин: сангвинично душене. Притискат се сънните артерии от двете страни на врата под челюстта. Така спираш притока на кръв към мозъка. Жертвата бързо губи съзнание. За около петнадесет секунди. Между другото, ако натискът не се прекрати, смъртта настъпва за около петнадесетина минути. Не се изисква кой знае какво, за да убиеш човек, драги приятелю“.

Напълно вярно, заключи инспекторът. Разбира се! Как не се сети веднага? Зачервяването на врата на жертвата, което съдебните лекари бяха сметнали за смучка, е било причинено по съвсем друг начин. Беше го видял с очите си, но не се сети, че това е ехимоза в процес на развитие, синина, която не бе успяла да се развие. Сърдечният удар на младата жена е бил предизвикан чрез душене! Нещо повече, от вид душене, преподаван от древно бойно изкуство.

Добре, добре, самоохлади се Гедина. Е, и какво? Докъде ме доведе това? Жертвата е удушена от умели ръце на хладнокръвен убиец. Беше потресен, че тази подробност бе убягнала на специалистите. Помогна му неговата добра интуиция. Пресата още не беше писала за ехимозата, дори не бе намекнала за нея. Вероятно само двама души знаеха за това: той и убиецът. Това му даваше малко предимство. Всъщност така ли беше? Разбира се. Убиецът разбираше от джудо.

Глупости, каза си Гедина. Но после му хрумна, че може да разбере дали някои от учениците на барона тренират джудо. От друга страна, познаването на древното бойно изкуство не подхождаше много на стереотипа на обикалящите вилите развратници.

— Извинете, господине, вие ли сте инспектор Гедина? — Размислите му бяха прекъснати от пронизителен глас. — Барон Ривиера дела Мота ми нареди да се поставя на вашите услуги. Аз съм неговият секретар Джорджо Мозер.

Инспекторът прецени кафявия костюм, оредяващата коса, сресана така, че да прикрива начеващата плешивина, острия нос и умните очи. След това се залови веднага да го разпита.

Научи, че Джорджо е видял Анджела, сестра й и зет й във вилата.

— Макар да ме наричат секретар, аз нямам редовно работно време. Приготвям балната зала преди лекцията и следя кой идва да слуша. Имам отлична визуална памет, но не помня добре имена. Но това няма значение, защото те така или иначе не се представят. Това е един много безличен процес. Баронът настоява да е така. — Когато инспекторът го притисна, той извади от вътрешния джоб на сакото си билет за късна кинопрожекция.

— Кога свърши филмът? Към полунощ?

— Нещо такова.

— Какво стана после? Какво правихте?

Джорджо се изчерви. Гедина го притисна да отговори.

— Аз… отидох в къщата на един приятел. Беше нашата вечер за покер. Домакинът, аз и двамина други приятели обикновено започваме да играем в полунощ и спираме в ранните утринни часове.

— О, разбирам, комарджийско свърталище.

— Не е вярно, инспекторе. Съвсем не е така! — В Италия хазартът е забранен, ако е извън четирите държавни казина, и Джорджо добре знаеше това. — Ние просто се забавляваме. Залагаме съвсем малки суми. — Това не беше съвсем вярно. В тези нощи доста кръгли сумички сменяха собствениците си и в играта се допускаха само платежоспособни клиенти.

— Да, всички казват така — отбеляза Гедина. — Ще трябва да ни дадете имената и телефонните номера на тези ваши приятели.

Джорджо се съгласи неохотно. Отбеляза, че искрено се надява това да няма лоши последици за някого от тях. Било напълно невинно, просто начин неколцина стари приятели да се позабавляват и…

— Придружете ме до вилата, където помощникът ми Колучи ще се погрижи за подробностите — прекъсна го инспекторът. — Ще разпитаме вашите приятели. — А наум добави: това разследване се интересува само от твоето алиби и засега май ти си единственият заподозрян, който има такова.

След като предаде Джорджо на Колучи, най-сетне му се обади и прокурорът от Верона. От библиотеката, където беше отишъл да потърси малко уединение, той набързо му обрисува необичайните обстоятелства, съпътстващи убийството, и началните етапи на разследването. След това му изложи молбата си: искаше всичките тридесет и един студенти да бъдат задържани в предварителния арест. Следователят се удиви. Инспекторът се опита да обясни:

— Не е достатъчно само да им връчим призовки. Някои от тях дори не са италианци, така че могат много лесно да изчезнат, преди да бъде определена дата, за да се явят в съда. Не, непременно трябва да ги задържим.

— Всичките наведнъж?

— Да, всички.

— Инспекторе, нали осъзнаваш, че затворите са препълнени с вандали? Антиислямските демонстрации привлякоха мнозина в своите редове. Хора, които са трошили витрини, палили са коли, унищожавали са пожарни кранове и спирки на метрото и са водили партизанска война срещу полицията в цяла Европа. Десетки хиляди хулигани са арестувани и вкарани в затворите.

— Тогава какво предлагаш? Да пуснем заподозрените да си вървят, свободни като птички, и след месец и нещо да ги търсим, за да им връчим призовките? Сигурен съм, че не искаш да пречиш на следствието. Осъзнаваш ли, че това е случай, който ще предизвика шум?

Това реши нещата. Тридесетината младежи щяха да бъдат качени на автобус, откарани в дирекцията във Верона и задържани за 48-те часа, които разрешаваше законът. Там наблюдаващият съдия трябваше да реши дали да ги задържи за повече време.

Този следобед беше доста напрегнат за полицията. Трябваше да сложат контролни постове на всички пътища към вилата, включително и на пътеките.

След като видя чичо си, който беше слаб, но в стабилно състояние, Орсина проведе дълъг разговор с адвокат Алемани. Той лично й бе телефонирал от Милано. Зарадва се, когато научи за многото къмпингари в границите на имението. Това му даде повод да изрази доста силна увереност, че съпругът й скоро ще бъде освободен. Имаше обаче едно усложнение: неговото гражданство. Господин Макферсън беше британски гражданин затова адвокатът вече се беше свързал с фирма в Лондон, специализирана в криминалното право. Последните му думи бяха утешителни, но той я предупреди, че случаят вече е попаднал в медиите и трябва да се подготвят за атаките на журналистите, които със седмици няма да ги оставят на мира. Алемани й препоръча фирма за охрана, ако пожелаят да наемат пазачи и телохранители. Орсина отказа, остави слушалката на вилката и заплака.

Всички студенти вече бяха във веронския затвор. Започнаха трескави телефонни разговори и търсене в полицейските бази данни, докато Гедина лично ги разпитваше един по един. Не всички млади мъже бяха учтиви като барона, а полицейските архиви разкриха, че неколцина от тях са били арестувани в миналото най-вече по време на студентски демонстрации, прераснали в насилие. От неколцината чужденци двама швейцарци бяха заподозрени в атаки срещу наркомани.

При разпитите младите хора потвърдиха показанията на барона до най-малката подробност. Да, лекциите му били по история и философия. Не, не плащат такси и не се записват по някакъв официален път. Не, той не води списък на слушателите. Да, избягва личен контакт с тях. Много от тях бяха стигнали на стоп до вилата и бяха лагерували на ливадата, където никой не ги закачал. Други имали приятели във Верона, отсядали в младежки общежития, вземали коли назаем от приятели или си споделяли разходите за колата на един от тях. Неколцина бяха виждали Анджела, когато минавала по пътеките близо до вилата, но никой не знаеше каквото и да било за частния живот на барона или на неговото семейство.

Във вилата Орсина потъна в сън от изтощение. Събуди се рано, но още се чувстваше уморена и отчаяна. Случилото се не беше страшен сън. Тя стана, за да се приготви за ужасите, които щеше да й поднесе денят. Приготви си един несесер, в случай че се наложеше да остане за една нощ в Болцано. Приготви и паспорта на Найджъл, чековата му книжка и други важни документи.

Емануел слезе за закуска блед и изтощен.

— Скъпа Орсина — каза той, — ще сторя всичко по силите ми да помогна. О, сили мои!

— Чичо, какво знаеш за тези младежи, които идват да те слушат? — попита тя.

— Почти нищо. За съжаление на полицията не можах да посоча нито един по име. Те просто се появяват. Не мога да кажа какво ги привлича в бълнуванията на един старец, но… — той разтвори ръце в красноречив жест — сама виждаш какво става. Никой не може да ги спре да идват.

— Днес отивам в Болцано, за да видя Найджъл, и може би ще остана да спя там. Можеш ли да се погрижиш за… подготовката на погребението? — Тя избухна в сълзи. Чичо й направи върховно усилие да не се разплаче.

— Веднага ще се обадя на Монтекуколи във Венеция — каза накрая. — Нашето семейство винаги е използвало тази фирма. Те се справиха безупречно с погребението на твоите родители. Никога не ми беше хрумвало, че ще имаме нужда от услугите им толкова скоро. — Баронът преглътна. Орсина протегна ръка и докосна неговата. — Разбира се — добави той, — бедната Анджела ще бъде погребана в семейната гробница. Ще се погрижа да излезе обява в „Газетино“ и в „Кориере дела Сера“.

— Благодаря ти, чичо. Имам да мисля за толкова неща, че това щеше да ме смаже. А трябва да се държа заради Найджъл.

Венецианският собственик на погребално бюро увери барона, че всичко ще бъде изпълнено с възможно най-голямо достойнство и бързина, но трябва да изчакат съобщението от властите, че са освободили тялото за погребение. Господин Монтекуколи обеща да поддържа връзка с полицията по този въпрос, за да спести на семейството допълнителни страдания.

 

 

Лио участва във всички прояви, обичайни за началото на новата учебна година, но събитията от лятото още измъчваха съзнанието му. Чувстваше, че ще се пръсне от двете тайни в себе си: изгубената любов на Орсина, защото това да бъде неин приятел и довереник беше наистина мижава утеха, и политическите машинации, в които го въвлече сенатор Роуландсън. Нямаше да каже на никого за тях, но усещаше тежестта им, емоционална и политическа, като физическо бреме. Докато преподаваше, успяваше да ги забрави, но щом излезете от аудиторията, те веднага се връщаха. Но имаше още нещо. Случката с временната му слепота си остана необяснена. Не се беше повторила, но той просто не можеше да не се тревожи за това и да не го свързва с „Магическият свят“.

Книгата, макар това да беше непълното й издание, бе навлязла до такава степен в живота му, че той всеки ден се съветваше с нея. Определено напредваше, но същевременно се съпротивляваше на порива да опита още една медитация.

Междувременно бе започнал да пренебрегва задълженията си като член на Третия орден, пропускайки дори да се отбива в параклиса „Далгрин“ в студентското градче за общите сутрешни молитви.

Без напълно да го признава пред себе си, постепенно започна да осъзнава, че религиозната му отдаденост през годините беше играла ролята на успокоително. Чуждият свят от странни образи, който Орсина вля в живота му с помощта на „Магическият свят на героите“, се оказа също толкова пристрастяващ, а и хипнотизиращ. Това ново лекарство изглежда пораждаше нови реалности и възможности за него. Наскоро беше прочел „как героят, без да се излага на студения въздух, а затворен вкъщи и седнал на креслото си, може да наблюдава точните движения и орбити на планетите и не само да ги гледа, но наистина да ги докосва“. Сега, късно през нощта, сам в апартамента си, той се върна няколко страници назад и зачете отново същото:

Понякога божествената земя се превръща във висок хълм. След това тази форма се разрушава и я заместват широки и просторни полета. Те от своя страна се превръщат в прозрачно езеро. От него се надигат красиви мамещи острови, които раждат други реки, други извори и други езера. Те от своя страна се превръщат отново в земя и приемат образа на твърди тела, метални и минерални, сред които човек може да открие скъпоценни, камъни, диаманти, рубини и други подобни. След това те се превръщат в зеленина, различни растения и дървета с гъсти зелени корони. Скоро започват да се появяват по-съвършените форми. Докато всички останали изчезват, магическото вещество се преобразява в изображението на бърз кон, който приема външните форми на мъж или на жена. Те падат обратно на земята и внезапно се появяват отново като лъв.

Лио прочете откъса отново, за да запомни всички степени на видението. После затвори очи, пое си дълбоко дъх и ги покани да се съчетаят отново в неговото въображение. Но изведнъж спря и рязко отвори очи.

Внезапно усети студ, сякаш в хола му е повял арктически вятър. Сърцето му биеше силно и той затрепери, като се отправи към прозореца. Беше затворен. Дали да го отвори? Направи го. Отвън нахлу топъл ветрец, той вдиша дълбоко и веднага се почувства по-добре.

Затвори книгата, остави я пак на масата в трапезарията и опита да се възпротиви на изкушението да звънне на Орсина. Много искаше да поговори с нея за книгата, но забраната й бе недвусмислена, а и споменът от неудобството да попадне на Найджъл беше твърде пресен в паметта му. Един господ знае какво си беше помислил! Може би това беше причината Орсина да не му се обажда вече няколко дена. Може би беше заминала за Бристол, за да помогне на Анджела да се настани, и в момента нямаше време за него.