Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (5)

5.

— Из Ватикана се носи мълва, че по лична заповед на папата обидните стенописи в „Сан Петронио“ е трябвало да бъдат махнати. След месец така или иначе нямало да ги има.

— Наистина? — удиви се Лио. Беше седнал за неделния си обяд в закусвалня за хамбургери близо до Базиликата на непорочното зачатие в другия край на града. Разговаряше с отец Джон Макграт, който беше декан в Джорджтаунския университет, когато Лио бе назначен на постоянно място. Наскоро беше отсядал като негов гост в Йезуитския колеж в Рим, преди да замине на север, за да се срещне с Орсина, и забеляза колко голямо уважение предизвиква бившият професор по теология въпреки лошия му италиански. Седмица преди това Джон му беше изпратил имейл от Рим, в който с типичната си скромност споменаваше, че е определен за папски нунций във Вашингтон. Беше пристигнал наскоро за поредица разговори с отговорните институции и макар че щеше да е много зает, искаше най-напред да се срещне със своя приятел.

— Как са щели да ги махнат? — попита Лио.

— Под предлог, че ще ги реставрират. Но това е най-малкото. Отново подчертавам, че това са само йезуитски клюки, но папата има доста крайни планове. Направо не е за вярване — Джон замълча. Личеше му, че се разкъсва между желанието да се довери на Лио и да не разкрива повече подробности. Беше както обикновено тънък като дъска, но още по-аскетичен на вид, особено сега, когато косата му беше почти напълно побеляла. Прокашля се и най-накрая заговори отново:

— Папата каза, че терористичната атака е трагична, но неизбежна реакция на европейския расизъм. Речта му беше излъчена по радио „Мария“.

Лио познаваше тази католическа радиостанция. При многобройните си посещения в Италия бе забелязал, че човек може да я слуша навсякъде, дори в дълбоки тунели, където всички останали станции заглъхваха.

— Думите на папата — обясни Джон — не дариха с утеха болонците, които трябва да се оправят с пораженията. После той продължи с това колко много са страдали мюсюлманите от преследването на християните и отправи официално извинение за кръстоносните походи. Без да използва думата „пророк“, той възхвали Мохамед като велик човек, „без съмнение вдъхновен от Светия дух“, и добави мюсюлманската формула „мир нему“.

— Какво, по дя…

— Да, точно така. Папата се вижда в една надисторическа роля, призван да събере синовете на Авраам: евреите, християните и мюсюлманите.

— Под папския балдахин?

— Не, лудостта му е само частична — Джон си каза да се стегне. Това не биваше да му се изплъзва. Дори пред стар и доверен приятел. После продължи още по-тихо: — Амбициите на папата са доктринални. Носи се слух, че ще освободи кардинала, назначен от Бенедикт XVI като префект на Конгрегацията за доктрината на вярата. И това не е всичко. Май иска лично да ръководи Конгрегацията.

— Защо?

— Защо? За да пренапише, или по-точно, да пресътвори доктрината. Чисто нова доктрина, която преодолява несъгласията между трите религии. Вече много пъти ни напомня, че и трите произхождат от едно и също откровение на Авраам.

— Това е така, но никоя от останалите не вярва в божествеността на Христос, а това винаги е било препъникамък. Мога да се сетя и за други.

— Лио, знам това. Страхувам се, че сме изправени пред нещо наистина чудовищно. Трябва да кажа, че почти никой от членовете на папската клика не е непреклонен защитник на божествеността на Христос. Неговите съветници, ти можеш да си представиш кои, го убедиха, че мнозинството католици гледа на нашия Господ най-вече като на учител по морал и че теологията в Евангелието на св. Йоан е толкова неразбираема за тях, колкото квантовата физика. Длъжен съм да ти напомня, че мнозинството католици са в Третия свят, а там католицизмът винаги е правил отстъпки.

— И какво ще направи папата?

— Знаеш, че мюсюлманите уважават много Исус като пророк и са се прекланяли пред Мариам, Дева Мария. Скоро папата ще се опита да използва всеки теологически аргумент, за да обяви, че щом обичат Исус и неговата майка, мюсюлманите всъщност са християни по душа. Точно както Бенедикт XIV направи с евреите. Не зная как ще го замаже. Вероятно със сантиментални глупости от рода на „достатъчно е да обичаш Исус и да си мил със своя съсед“.

— Какво очаква да получи в замяна?

— И това са слухове — сега вече Джон започна да шепне и се наведе към Лио, за да го чува, — но те май ще признаят държавата Израел.

— Кои са „те“?

— Аятоласите, имамът на Ал-Азхар^[1], великият мюфтия на Ерусалим и други подобни.

Двамата приятели потънаха в мълчание. Разкритията дълбоко обезпокоиха Лио. Най-накрая той промърмори:

— Струва ми се, че това ще бъде краят на католическата църква. И после какво? Папата ще признае Мохамед за пророк?

— Всъщност ще въведе процедури за канонизацията на Мохамед, на неговия братовчед и зет Али и разбира се, на Фатима, за да зарадва феминистките. Можеш ли да си представиш? Св. Мохамед? Или св. Али? Та това е повече от ерес. Направо дело на сатаната.

Лио никога не беше виждал своя приятел да си изпуска нервите. Това го плашеше, още повече че въпреки гнева интелектът на Джон беше остър както винаги.

— Това е едната част от плана — продължи той, — който очевидно е бил разработен на тайни срещи между кардинал Зекаманти, аятоласите и останалите. Другата част е да се премахне от църквата петното на антимюсюлманските престъпления.

— Антимюсюлманските престъпления? — Докъде щеше да стигне това?

— Тук влизат в ролята си стенописите в „Сан Петронио“, но те са дребна козметична промяна. Ето ти нещо по-силно: св. Бернар ще бъде де канонизиран.

— Имаш предвид св. Бернар от Клерво^[2]?

— Точно за него става дума.

— Но той е един от най-великите светци в историята на християнството!

— Да, но пък кръстоносните походи са едни от най-големите позори на християнството. Колко удобно е да посочат с пръст някого и да го обявят за виновник.

Или това ще е изкупителна жертва? Нима не се случи същото и с Христос?

Лио беше направо в шок. Не беше докоснал храната си, нито имаше намерение да го направи. Когато осъзна това, Джон помоли келнера да му я загърне.

— В тази част на града има достатъчно гладни — с виновна усмивка обясни той на своя приятел.

По-късно двамата взеха заедно такси, защото бяха в една посока — Джорджтаун. Минавайки за всеки случай на италиански, Лио каза:

— Отнесох се цинично към инициативата „Отворени обятия“. (Наскоро папата беше сложил началото на икуменическа кампания за сближаване под наслов „Отворени обятия за всички вярващи“.) Но сега виждам, че този човек трябва да бъде спрян.

Не получи незабавен отговор. Искаше му се да притисне Джон да му отговори, но осъзна, че в ролята си на нов нунций той е в центъра на огромен конфликт на интереси. А вече беше нарекъл папските инициативи „дело на сатаната“.

Многобройните вашингтонски паметници прелитаха край прозорците на таксито. Най-накрая Джон каза на накуцващия си италиански:

— Затова съм във Вашингтон и се надявам да бъда утвърден за нунций. Италия можеш да я отпишеш. Някои от най-големите градове вече са под силно мюсюлманско влияние. Тук обаче имаме могъщи съюзници.

Лио се готвеше да помоли за по-подробно обяснение, но се въздържа. Чувстваше, че неговият приятел вече му бе доверил достатъчно и не бива да го кара да продължава.

Когато вечерта се прибра в апартамента си, Лио осъзна, че шокът от разкритията на Джон бе прогонил Орсина от първото място в мислите му. Нахрани котките, които, щастливи, че са отново у дома, щяха да мъркат поне няколко часа. Той се върна назад и си спомни за своето поведение по време на едногодишния престой на Орсина във Вашингтон. Неговото безбрачие и самодостатъчност го бяха спасили от риска на обвързването. Рискът да дадеш сърцето си на някого, който може да го нарани. Беше толкова по-простичко да го даряваш на книги, на котки и както той си беше въобразявал — на господ.

Съдбата му беше предложила бисер, а той го бе хвърлил на свинете. Трябваше да послуша своя първи импулс, който го бе накарал да наеме Орсина, без да се замисля. Едва по-късно беше обмислил решението си и се опита да се убеди, че я е довел в Джорджтаун като един вид трофей, мислейки си какъв пример ще бъде тя за неговите студенти. Но това беше негова измислица и във всеки случай не беше причината, поради която тя се съгласи да приеме работата. Вероятно от самото начало бе изпитала нещо към него, беше търпяла с надежда за близост, която постепенно е избледнявала до последния й отчаян писък в писмото, което той, глупакът, бе наредил да нарежат с останалите ненужни бумаги. Трябваше да разкаже на Орсина за своето минало, за своите клетви и да, за своите чувства към нея. Лио зърна отражението си в прозореца и се вгледа внимателно в себе си. Съжалението за стореното на Силвия, жената, с която съдбата го бе обвързала през всички тези години, беше избледняло с времето. Но съжалението за онова, което беше пропуснал, изглеждаше неизлечимо.

Той обаче не му се отдаде, или поне не през тази нощ. Докато размишляваше за Орсина, се почувства привлечен от „Магическият свят на героите“. Апартаментът му преливаше от книги, хиляди и хиляди навсякъде, но малката книжка, която беше донесъл от Рим, бе обсебила вниманието му изцяло. Започна да я чете повторно, малко по малко и много внимателно. Опита се да медитира върху темата с героя, но не видя никакви картини във въображението си. Старата му дарба още не се бе възстановила. Но какво точно разбираше авторът под „герой“? Трета глава носеше заглавието „Магьосникът и героят“. Лио зачете:

Всички разбират, че човекът, който постъпва умело, като извършва славни и запомнящи се действия, става достоен за внимание в очите на останалите и трябва да се причисли към героите. Съвсем очевидно е, че никой никога не би бил способен на изключителните деяния, които магьосникът постига лесно и естествено благодарение на природната магия. Затова само той има правото да бъде наричан герой.

Найджъл търсеше своето амароне. Пресичаше меки вълнисти хълмове, лъкатушеше по прашни второстепенни пътища и стигна до извода, че Джани, механикът от Маранело, е прав: ферарито 365 ГТ беше в отлично състояние. Още не беше вкусил истинско амароне, но се наслаждаваше на пътуването. На върха на един хълм стигна до завой. Черният път беше осеян с дупки, така че трябваше да намали почти до ход. След завоя пред очите му се откри нова гледка, с кажи-речи същите елементи: тук-там разпръснати кипариси, по някоя и друга ферма и море от лозя. Но на банкета имаше паркиран скутер, а мотористката стоеше до него.

Тюркоазена „Веспа“, зачуди се той. Възможно ли е… Мотористката му помаха и той спря.

— Анджела? Добре ли си? Какво се е случило?

— На какво ти прилича? Взимам слънчева баня в средата на нищото.

— Наистина си избрала най-уединеното място за целта, но хората не свалят ли дрехите си, когато се пекат?

Анджела се засмя.

— Хайде, ела да ми помогнеш. Смяташ ли, че можеш да я оправиш?

— Веспата? О, скъпа, аз съм безпомощен с машините. Обичам да ги карам, но оставям мръсната работа на механиците.

— Прекрасно. И сега какво?

— Извади късмет. Това е единственото старо „Ферари“ с хубав багажник.

След известни усилия той успя да вдигне малкия скутер и да го напъха в багажника. Събра се вътре, но капакът не можеше да се затвори. Найджъл пожертва вратовръзката си, за да го завърже за бронята. — Такааа, това свърши работа. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се, спасителю мой! — Тя се качи, изкикоти се и колата потегли.

 

 

Някъде около средата на юни баронът говореше пред много по-подбрана група симпатизанти. Темата на лекцията беше „Духовната борба“. След като влязоха в балната зала, Джорджо зарези всички врати. Седнал на подиума, баронът цитираше проповедта на св. Бернар пред новооснования орден на Рицарите на храма, по-известни като тамплиери:

Вървете уверено напред, рицари, и отблъснете вразите на кръста и Христа с непоколебими сърца! Рицарите на Христос могат да посичат уверено и още по-уверено да умрат, защото служат на Христа, когато удрят, и служат на себе си, когато паднат в боя. Ако убият злосторници, те не стават човекоубийци, а ако мога така да се изразя, убийци на злото.

Баронът погледна към своето смирено паство. После повтори:

— Ако убият злосторници, те не стават човекоубийци, а убийци на злото… Обърнете внимание кой го казва. Свети Бернар. Той е пророкувал, правел е чудеса, прогонвал е демони, написал е много книги, унищожавал е ересите, борил се е със схизмата, прославил е Дева Мария, основал е Ордена на рицарите на храма, започнал е кръстоносен поход, ръководил е църковни събори, прекратил е погром, бил е съветник на папите, изпълнил е всички мисии, които са му възложили, и въпреки това не се е гордеел със своите успехи, а копнеел да се върне в манастирската си килия.

Може да попитате как е постигнал всичко това? И как кръстоносците са успели да освободят Ерусалим?

Защото са вярвали, че бог е на тяхна страна. Но ние сме надраснали подобни приказки. Защото не е имало бог, седнал на своя трон, който давал сили на своите любимци. Тези мъже са били боговете.

Из публиката се понесе изненадано или одобрително мърморене и гласът на барона стана още по-уверен.

— Може би си спомняте една от любимите ми поговорки: Est dues in nobis. Във всекиго има бог. От нас зависи да го проявим.

Когато лекцията му продължи, слушателите бяха видимо впечатлени. Към края баронът направи пауза, за да пийне вода, и след това продължи.

— За съжаление процесът на превръщането на хората в богове тече в обратната посока. Миналата седмица ви описах техниките за отделянето на душата от физическото тяло, но ви забраних да го практикувате. За това имаше основателна причина. Трябва да знаете, че в това състояние човек често среща странни същности. Те може изобщо да не съществуват в действителност, но за вас това няма да има никакво значение. За вас те ще са толкова действителни, колкото и човекът, седнал до вас. Но са много по-опасни от всяко човешко същество.

Когато срещнете една от тези същности, вашата задача е да установите контрол върху нея. Това изисква изключително висока степен на хладнокръвие, защото същността ще използва всяка възможна хитрост, за да контролира вас. Не очаквайте, че ще срещнете бълващи пламъци дракони или демони, от чиито усти капе кръв. Същността най-вероятно ще приеме формата на човешко същество, което вие почитате. Тя ще се обърне към вас приятелски и ще ви изкуши да я приемете и да послушате нейния съвет. Никога не го правете! Гледайте на нея с възможно най-голямо недоверие и я овладейте, независимо колко възмутително може да ви се струва това.

В традицията на дзенбудизма има едно много известно изречение: „Ако срещнеш Буда на пътеката, убий го“. Да, правилно сте чули. Убийте своя собствен Буда, осквернете своите собствени храмове. Това не е единственото значение на наставлението, а само едно от многото.

Той хвърли поглед към Джорджо, който го зяпаше с обожание. Същото правеха и неговите ученици.

— Ако успеете да издържите успешно тази проверка — продължи баронът, — тогава същността ще изчезне и вие ще почувствате дълбоко облекчение. След това можете да преминете към следващото равнище на трансцендентност. Трябва да ви предупредя, че ако се провалите, същността ще ви завземе. Ще имате чувството, че заспивате блажен сън, но тялото ви ще се събуди. Докато душата ви е заспала, тялото ви ще бъде на разположение на същността и тя ще прави с него, каквото си поиска. Можете ли да си представите ужасите, които могат да последват? Тези същности жадуват за физическо тяло и целта им е да използват някое, макар и временно.

Да, само временно, защото рано или късно ще се събудите. Но ще бъдете неприятно изненадани от мястото, където сте се оказали и от това, което тялото ви е вършило във ваше отсъствие.

Ако не сте готови да се изправите срещу това изпитание, не продължавайте по този път на посвещение.

Емануел затвори папката с бележките си и слезе от подиума. Не се чуха ръкопляскания. Това не беше забавление, а най-официално предупреждение. Слушателите не само изглеждаха убедени, но и разчувствани от думите на барона. Джорджо отвори главния вход и те започнаха мълчаливо да излизат от балната зала. Когато и последният от симпатизантите излезе, баронът се обърна тихичко към Джорджо:

— Нали видя, какво въздействие има истината, когато порази сърцето. Но не забравяй, че ти, с твоята четвърт благородническа кръв, имаш предимство в сравнение с тези младежи. Те се ръководят от добри намерения, но не могат да чуят зова на кръвта. Само ако имаш подходящата кръв, можеш да се надяваш на по-висши посвещения.

— Да, бароне, толкова силно се надявам, че не мога да го изразя с думи.

Един от младежите беше изостанал от групата и сега се обърна към барона. Главата му беше обръсната, и той носеше черни дрехи, подобно на мнозина от останалите. В изпитото му лице имаше нещо аскетично, почти монашеско, а очите му горяха, сякаш бяха впити в далечна и омайна гледка.

— Бароне — заговори той с определено испански акцент, — мога ли да говоря лично с вас?

— Няма нищо лично в доктрините, на които служа за рупор — отговори Емануел. — Въпреки това споделете вашата грижа.

— Чувствам се като бомба, която скоро ще гръмне. — Баронът се намръщи. — Простете, днес това не е много подходящ израз. Но не е достатъчно само да ви слушам. Трябва да действам. Трябва да направя нещо, за да потвърдя онова, което научавам от вас.

Баронът го гледаше пронизващо, но нищо не каза. Младият мъж продължи да обяснява:

— Чувствам се готов да поема по този път и не се страхувам от същностите, които мога да срещна. Чувствам се достатъчно силен, за да се справя, но не мога да го направя само защото съм го поискал.

— Защо не? За кого бихте го направили?

— За света!

Емануел остана безмълвен, но го гледаше преценяващо. Почти осезаемата разпаленост на испанеца беше единствената причина да не го е отпратил още.

— Подобно на мнозина от групата — продължи младият мъж, — аз изповядвам традиционния католицизъм и не виждам сблъсък между моята вяра и езотеричната традиция, която вие представяте. Основаването на Ордена на тамплиерите от св. Бернар само усилва моето убеждение. Но още не съм открил своята мисия. Зная, че имам такава и че тя може би е от изключителна важност.

— Това може да бъде опасна самоизмама — каза баронът, който най-накрая беше отсъдил.

— Не го казвам лековато, но аз се подчиних на по-висша сила. Отивам в Сантяго де Компостела^[3]. Ще се помоля за напътствие на мястото, където са се молили толкова много поклонници преди мен.

— Може би това е правилният начин на действие. Изпитвам дълбоко уважение към свещените места в Европа и към влиянията, които може би още действат там. Като вярващ там можете да намерите по-добро напътствие, отколкото аз бих могъл да ви дам. Вървете с моята благословия.

— Благодаря ви, бароне.

Баронът, чието лице беше необичайно опиянено от тържествено ликуване, тръгна бавно надолу по конската пътека под кестените, която водеше до паркинга. Там се качи в своята „Ланчия“ и потегли към ловната хижа, където според уговорката го чакаше Анджела.

Сега стативът беше празен, а палитрата спечена от засъхнали маслени бои. Баронът беше зарязал художествените въведения в полза на много по-силен ритуал — тайнството на сексуалната алхимия.

Предишните му действия приличаха малко на стрелба с лък със забавени движения. Единият час подготовка беше като опъването на лъка до точката на максималното напрежение, а освобождаването на оргазма го отнасяше до целта, която през цялото време бе държал на мушка в своето въображение. Този ден Анджела беше с менструация, а това беше удобно за неговите цели. Ако беше изпитала неприятно усещане от процедурата, която днес беше повече от обичайното клиническа, тя не го показа. Държеше се някак откъснато, като сомнамбул.

Емануел влезе в нея и еякулира бързо и делово. Това беше само първоначалният етап на ритуала. Следващото му действие изискваше извращения, които в най-добрия случай бяха ужасни, а в нормално състояние Анджела би ги сметнала и за смешни, ако самата тя не участваше. Но сега им се отдаде с достойнството на жрица, докато той постепенно изсмука смесицата от „слънчеви“ и „лунни“ течности, които можеха да се намерят около нейните срамни устни, вътре във вагината и навсякъде, където се бяха разтекли. Накрая тя се уви в одеяло и заспа.

След като оправи ритуалните си одеяния, Емануел седна в едно кресло с изправена облегалка. Зае позата на египетска статуя с ръце, отпуснати на коленете, очите отворени, но невиждащи, загледан навътре в себе си. Представи си зрително своя стомах като алхимическа реторта, която съдържа рубедо и албедо, или по-точно казано, два дракона, от които единият бял, а другият червен. Под нея в областта на червата си представи огън. С нагорещяването на съда драконите се заизвиваха, загърчиха и започнаха да се дерат и хапят, а смесената им кръв, бяла и червена, вреше и се пенеше. Тя достигна критично състояние, което заплашваше да пръсне съда, а в по-ранните етапи на опитите често го беше правила, предизвиквайки пристъп на неконтролируемо повръщане. Но сега хаосът се отдръпна, оставяйки неясен сребрист облак, изпъстрен със злато.

Смлял усилените субстанции, Емануел направи преглед на своя вътрешен кръг ученици. Щяха да се изненадат, ако можеха да видят колко ясно си представяше всеки от тях. Но щяха да се удивят още повече от това, че във въображението си той ги чукаше анално един по един.

Емануел нямаше никакви хомосексуални наклонности, но ритуалът изискваше да засади в тях неуловимо семе, което да израсне като зародиш, или по-скоро като паразит, и да подчини техните воли на неговата. С това тайнството завърши. Бяха минали няколко часа. Анджела се беше събудила и почистила с неуместна, почти манастирска скромност и бе заминала със своята „Веспа“. Емануел беше изтощен, но тържествуваше и се радваше на настъпващата нощ и спокойния сън, който го очакваше.